6: Колата

След смъртта на татко синият му мерцедес стоеше непокътнат в гаража, покрит с черни чаршафи в памет на човека, изпълвал живота ни с щастие, който си отиде като ярко слънце от небосклона и ни остави вледенени.

Беше кола на състоятелен човек. Всяка сутрин баща ми ходеше с нея на работа и това представляваше част от всекидневния ни ритуал. Сама по себе си колата беше прекрасна, но баща ми й придаваше допълнителен блясък, когато сядаше до шофьора Маджид, чиито тюрбан и изправени рамене свидетелстваха за гордостта му да вози такъв господар.

Ние, децата, също бяхме горди, когато татко ни извеждаше с колата. Момчетата ходеха с нея в джамийското училище, а аз се возех с баща ми, когато отиваше да търси лекарства за мен. Понякога ме вземаше от тихата ми стая и отивахме на екскурзия по пътя за Лахор да посетим роднини.

Сега колата му стоеше неизползвана. Никой не искаше да я кара, дори брат ми Сефдар шах. Маджид редовно сваляше покривалото, лъскаше тъмносинята повърхност и ярките й хромирани части, докато всичко блесне като огледало. Търкаше махагоновото табло и мажеше с восък кожената тапицерия, докато започне да издава наситена миризма. По същия начин почистваше и двигателя, смазваше всички части, повдигаше колата нависоко, за да не стои дълго на гумите си. Докато работеше, Маджид говореше тихичко, като че ли на колата. Прислужниците ми разказваха всичко това с насмешка:

– Трябва да го чуеш този Маджид. Съвсем се е побъркал. Казва на колата: „Ти не си умряла.“

– Стига – укорявах ги аз. – Не бива да се подигравате с тези неща.

Страхувах се от мисълта да не би татко да ги чуе и да излезе от настъпващата сянка на здрача, да повика колата и да потегли с нея, сякаш нищо не се е случило И един ден, едва ли не да подсили тези ми тревоги, в стаята тичешком се втурна една прислужничка и съобщи, че е видяла господарят да влиза в къщата.

– Каза ли ти нещо? – попитах аз. Тя потрепери.

– Не, Биби-джи. Не ме погледна, просто влезе през вратата. Когато надникнах вътре, нямаше никой Стаята беше празна!

Не я винях за голямото й въображение, само се почудих защо аз не съм видяла скъпото му лице.

Колата представляваше символ на безполезното ми съществуване. Нима трябваше да стои в гаража завинаги – спомен за отминали дни? Щях ли да остана тук безпомощна и да продължавам да живея с миналото?

Братята и сестрите ми имаха свой живот и въпреки че се грижеха за мен, както татко им заръча, не исках да им бъда в тежест.

Мрачното ми настроение се пренесе и върху сестрите ми. Един ден Самина ме попита:

– Какво тревожи ума ти, малка сестричке? Защо изглеждаш толкова тъжна?

Казах й, а тя ми отговори:

– Никога няма да ни бъдеш бреме. Твърде много те обичаме.

И така, налегнеше ли ме отчаяние, привеждах всички възможни доводи, за да изляза от него.

– Виж, Гюлшан, имаш голям късмет със семейство като твоето. Можеше да се родиш бедна, като прислужничките ти. Можеше да имаш баща, който не те обича; братя и сестри, които не се интересуват от теб. Имаш добро образование. Имаш покрив над главата, баща ти се е погрижил нищо да не ти липсва. Възползвай се от положението си. Мисли за дните, прекарани в Мекка, когато беше толкова близо до Бог и Неговия пророк. Помни думите на баща ти, че Бог ще те изцели и ако това не ти стига, спомни си гласа, който чу в тази стая и който ти каза за Исус Изцелителя.

Когато претеглях всички тези неща, те изглеждаха достатъчно тежки, за да ме измъкнат от отчаянието ми. Всеки ден си припомнях благословенията в живота ми, изброявах ги едно по едно, докато настроението ми се разведреше. Въпреки всичко дълбоко в мен се спотайваше постоянният страх, че е възможно никога да не оздравея.

Започнах да се моля още по-усърдно от преди. Дните ми минаваха еднообразно, съобразени с времето за петте молитви. Всяка сутрин се събуждах в три часа и се приготвях за фаджр ке намаз (Авторката изброява имената на молитвите на урду. -Бел. ред.), утринната молитва. После четях Корана на арабски, докато дойде време за закуска. Закусвах в стаята.

После Салима или Сема ме преобличаха, а времето до обяд запълвах с четене на религиозни книги или на вестник, слушах радио или пишех писма на братята и сестрите ми. Следваше почивка и идваше обедната молитва, зохар ке намаз. Когато децата на леля се върнеха от училище, ме изнасяха в градината, за да ги гледам как си играят. Два часа преди залез настъпваше време за асар ке намаз, а в края на деня за магхраб ке намаз, вечерната молитва. И последна беше нощната молитва, която носеше най-много заслуги, иеха ке намаз.

От жените не се изисква да ходят в джамията. Четяхме тихо молитвите си вкъщи. По-скоро можех да забравя да се храня, отколкото да забравя да се моля. Молитвите представляваха връзката ми с татко; знак за опазване на вярата. Той ме бе учил, че ако спазвам вярата, веднага след като умра ще се срещнем с него в Рая и тогава ще имам ново тяло. Коранът казва, че всички жени в Рая са млади и красиви.

Ала дълбоко в мен се криеха черни страхове; не смеех да ги призная дори пред себе си, още по-малко да ги споделя с някого. Бог сигурно ми беше сърдит, затова отне баща ми. Все повече се страхувах от Бога, Комуто се кланяхме. Той беше скрит зад завеса от мрак и неизвестност.

Нищо от тези мои чувства не излизаше на повърхността на живота ми. По онова време домът ми в много отношения приличаше на рай. Градът ни беше разположен върху зелена, плодородна земя. Напояваха я пет реки: Джелум, Рави, Индус, Ченаб с новия си язовир, и Сатладж и въпреки това жителите на Лахор го смятаха за затънтена провинция. За мен беше подслон в огромния свят, пълен с любопитни погледи и неприятни въпроси, свързани с болестта ми; беше моето убежище в свят, пълен с бедствия, заговори и убийства; място, където никога няма да се наложи да се омъжвам или да изкарвам прехраната си. От новините на урду, излъчвани от Би Би Си – Лондон, от вестниците и телевизията разбирах за неспокойния живот навън. Копнеех за баща ми и исках да разговаряме за всичко, което чувах и виждах. Много неща не разбирах напълно, а бях изгубила човека, който ми помагаше да си изградя мнение.

И все пак вкъщи често разговаряхме. Говорех с чичо за поддръжката на дома и за бизнеса. С леля ми говорех за децата й, за прислугата, за времето, за цветята в градината, за сватби и погребения на наши близки и познати. Разговарях със сестрите си за децата им и за всички любопитни клюки от семейния живот; с братята ми – за семейни дела, а понякога и за света като цяло.

– Има толкова много проблеми навсякъде по света. Тук, в Пакистан имаме мир. Това е „свята земя“.

Така гледаха те на нещата.

Освен това често разговарях и с прислугата – с щунши, който веднъж седмично идваше до открехнатата ми врата, за да ми издиктува с висок глас грижливо вписаните сметки. Правеше го по настояване на чичо. Парите са хлъзгава почва, а и в домакинството ни имаше много пролуки, през които да изтекат. Чичо не искаше да го държат отговорен.

Особено много разговарях с двете си прислужнички – живееха при мен толкова отдавна и ме обичаха така нежно, както и аз тях. Но дори и те не подозираха за тайната промяна, настъпила в живота ми през трите години след смъртта на татко. Бях започнала да се съмнявам в идеите, които до тогава бях приемала, без да си задавам въпроси.

Вечер, след като децата отиваха да спят и леля и чичо се прибираха в стаята си, когато къщата утихваше след последния призив за молитва, четях свещения Коран на урду. Търсех пасажи, в които да се разказва за пророка Исус. Бях озадачена. Ако той наистина е бил такъв силен изцелител, защо в Корана пише толкова малко за него?

– Лельо – подхванах аз един ден. – Знаеш ли нещо за Исус?

Тя повдигна края на дългия си шал и го заметна през рамо. Отговори ми категорично, сякаш рецитираше научен някога урок:

– Той е единственият пророк в свещения Коран, който изцелявал слепи, възкресявал мъртви и ще дойде отново. Но не знам в коя сура се споменава за това.

Опитах се да й го покажа в Корана на урду, но срещнах съпротива:

– Ти си образована. Сама си го прочети. Все пак ние се придържаме към нашите идеи, каквито Мохамед ни ги е завещал – каза тя.

Разбрах, че не иска да говори по въпроса, но явно бе споделила с другите от семейството за разговора ни, защото по-късно Сефдар шах дискретно ме разпита.

Идваше два пъти месечно, оставаше ден-два, за да провери как се справяме с поддръжката на къщата и да види как съм. Сестра ми Анис ни посещаваше всеки месец, а Самина – според случая; пристигаше от Равалпинди и оставаше няколко дни. Никоя сестра не е била обграждана с толкова грижи и същевременно не е била така самотна.

Сефдар шах взе Корана на урду:

– Радвам се да видя, че още си вярна на религията си, Гюлшан. Престана ли да четеш Корана на арабски, както баща ни те учеше?

– Не, братко, всеки ден чета и на двата езика. Сутрин чета на арабски, а вечер – на урду. Искам по-добре да вникна в смисъла.

Той се зарадва.

– Чудесно, много е добре, че четеш и на двата езика, но не преставай да четеш на арабски.

Тръгна си с впечатлението, че се задълбочавам се повече в исляма.

„И ще изцерявам слепи и прокажени; и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах.“ (Пак ст-55.-Бел.ред).

Години наред четох свещения Коран и се молех ревностно, но постепенно изгубих всякаква надежда за подобряване на състоянието ми. Сега обаче започвах да вярвам, че написаното за Исус е истина – вършил е чудеса, жив е и може да ме изцели.

– О, Исусе, сине на Мария, в свещения Коран се казва, че си възкресявал мъртви, изцелявал си прокажени и си вършил чудеса. Изцели и мен.

Когато се молех с тази молитва, вярата ми се усилваше. Странно, но през всичките години, докато отправях мюсюлмански молитви, не се почувствах сигурна, че ще бъда изцелена. Взимах броеницата, която донесох от Мекка, започвах с Бисмиллах всяка молитва, а в края добавях: „О Исусе, Сине на Мария, изцели ме.“ Постепенно молитвата ми се променяше, докато накрая между молитвите с всяко мънисто казвах: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме.“ Колкото повече се молех, толкова повече ме привличаше тази неясна, второстепенна личност в свещения Коран, притежаваща власт, за която дори Мохамед не е претендирал. Къде пишеше, че Мохамед е изцелявал болни и е възкресявал мъртви?

– Само ако можех да говоря с някого – въздишах аз, но нямаше с кого. Затова продължих да се моля на пророка Исус, очаквайки да разбера повече.

Една сутрин, както обикновено, ме събудиха в 3 часа. Седях в леглото и четях стиховете, запечатали се вече в сърцето ми. Четях думите, а сърцето ми се молеше: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме“. Изведнъж спрях и на висок глас изговорих мисълта, която напираше в ума ми:

– Вече толкова дълго се моля, а още съм парализирана.

Чух как някой бавно стана от леглото, за да приготви водата за ритуалното умиване преди сутрешната молитва. След малко леля щеше да дойде да ме види. Съзнавах всичко това, но мислите ми бяха изцяло съсредоточени върху моя проблем. Защо не получавах изцеление, въпреки че се молех вече три години?

– Виж, ти си жив и си на небето, а в свещения Коран пише, че си изцелявал хора. Можеш да изцелиш и мен, а аз все още съм парализирана.

Защо нямаше отговор, а само тази каменна тишина като подигравка на молитвите ми?

Произнесох отново името му и с отчаяние го помолих да облекчи състоянието ми. Пак нямаше отговор. Тогава извиках разтреперана от болка:

– Ако можеш, изцели ме – ако не, кажи ми. Нямах сили да продължавам така.

Трудно ми е да опиша с думи какво се случи после. Цялата стая се изпълни със светлина. В началото си помислих, че е от нощната лампа до леглото. Ала видях нейната едва мъждукаща светлина. Може би изгревът? Беше прекалено рано за него. Светлината ставаше все по-ярка; накрая стана по-светло от ден. Покрих се с шала. Много се уплаших.

После ми хрумна че може градинарят да е включил външните лампи, за да освети дърветата. Правеше го понякога, за да опази зрелите мангови плодове от крадци или да полее на прохлада.

Надникнах изпод шала. Вратите бяха плътно затворени, прозорците – закрити с пердета и капаци. Различих фигури в дълги роби, застанали в средата на светлината на няколко крачки от леглото ми. Имаше дванадесет фигури в редица, а фигурата в средата, тринадесетата, беше по-голяма и по-светла от останалите.

– О, Боже – извиках аз и пот изби по челото ми. Наведох глава и се помолих.

– О, Боже, кои са тези хора и как влязоха тук през затворените прозорци и врати?

Изведнъж чух глас:

– Стани. Това е пътят, който търсеше. Аз съм Исус, Синът на Мария, комуто се молеше. Сега стоя пред теб. Стани и ела при мен.

Започнах да плача.

– О, Исусе, саката съм. Не мога да стана. Той каза:

– Стани и ела при мен. Аз съм Исус.

Докато се двоумях, той повтори същите думи. Продължавах да се съмнявам и той каза за трети път:

– Стани.

Аз, Гюлшан фатима, парализирана и прикована на легло в продължение на деветнадесет години, почувствах как в замъртвелите ми крайници потича нова сила. Стъпих на пода и се изправих. Направих няколко крачки и паднах в подножието на видението. Къпех се в пречиста светлина, а тя грееше като слънцето и луната взети заедно. Светлината освети сърцето и ума ми и в този момент много неща ми станаха ясни.

Исус постави ръка на главата ми и аз видях в нея дупка, през която върху дрехите ми се спускаше лъч светлина и правеше зелената ми рокля да изглежда бяла.

Той каза:

– Аз съм Исус. Аз съм Емануил. Аз съм Пътят, Истината и Животът. Жив съм и идвам скоро. От днес ти си мой свидетел. Това, което видя с очите си, предай го на моя народ. Народът ми е твоят народ. Остани вярна и им предай това.

Той каза:

– Сега пази тази дреха и тялото си неопетнени. Където и да отидеш, ще бъда с теб. От днес ще се молиш така: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти. Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщни дай ни го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото е Твое царството и силата, и славата вовеки веков. Амин.“

Накара ме да повторя молитвата и тя влезе дълбоко в сърцето и ума ми. Съдържаше едновременно красива простота и дълбочина и много се различаваше от молитвите, които бях учила от малка. В нея Бог се нарича „Отец“ – това име се запечата в сърцето ми и изпълни празнотата в него.

Исках да остана там, в нозете на Исус, да се моля и да изговарям новото име на Бог – „Отче наш“… но Исус имаше да ми каже и друго:

– Чети в Корана, аз съм жив и идвам скоро. Това го бях учила и затова вярата ми в чутото порасна.

Исус каза още много неща. Изпълних се с радост.

Не мога да я опиша.

Погледнах ръката и крака си. По тях имаше плът. Ръката ми не беше съвършена, но въпреки това имаше сила, не беше вече суха и закърняла.

– Защо не я направиш съвсем невредима? – попитах аз.

Получих любящ отговор:

– Искам да бъдеш мой свидетел.

Фигурите се издигнаха нагоре и изчезнаха. Исках Исус да остане още малко и извиках натъжена. После светлината си отиде и се озовах сама в средата на стаята, облечена в бяла дреха, с натежали от ослепителната светлина очи. Сега дори нощната лампа ги дразнеше и клепачите ми тежко се спускаха върху тях. Слепешком се приближих към шкафа до стената. В едно чекмедже намерих слънчеви очила – носех ги в градината. Сложих ги и вече спокойно можех да отворя очи.

Внимателно затворих чекмеджето, обърнах се и огледах стаята. Изглеждаше както когато се събудих. Часовникът продължаваше да тиктака на масичката до леглото; показваше почти 4 часа. Вратата беше плътно затворена; на прозорците висяха пердетата, пуснати докрай. И въпреки всичко очевидно не си бях въобразила случката, защото имах доказателство в тялото си. Направих няколко стъпки и още няколко. Ходех от стена до стена, напред-назад, напред-назад. Крайниците на парализираната половина от тялото ми бяха несъмнено здрави. О, каква радост изпитвах!

– Отче – извиках аз. – Отче наш, който си на небесата.

Това беше нова и прекрасна молитва. Изведнъж на вратата се почука. Беше леля.

– Гюлшан – каза тя притеснено. – Кой ходи в стаята ти?

– Аз, лельо.

Чу се леко възклицание и гласът на леля:

– О, това не е възможно. Не може да си здрава.

Как така ходиш? Лъжеш.

– Добре, влез и виж.

Вратата бавно се отвори и леля боязливо пристъпи в стаята. Стоеше прилепена до стената с ужас и неверие, а широко отворените й очи гледаха сияещото ми лице.

– Ще паднеш – обади се тя.

– Няма да падна – засмях се, почувствала мощта и силата на новия живот, който течеше във вените ми.

Леля бавно се приближи с прострени напред ръце като слепец, който опипва пътя. Повдигна ръкава на туниката ми и погледна вече закръглената ми, здрава ръка. Помоли ме да седна на леглото и огледа крака ми – изглеждаше съвсем като другия.

– Странно е да те гледам изправена. Трябва да свикна.

Поиска да й разкажа как се е случило.

Започнах от самото начало: за предсказанието на баща ми, за гласа, който чух в нощта след смъртта му; как три години четох за Исус в Корана, как той ми се яви и ме изцели.

Когато разказът ми стигна до повелята на Исус да бъда негова свидетелка, леля ме прекъсна и каза: – В Пакистан няма християни, на които да свидетелстваш, а и няма нужда да ходиш в Америка или Англия. Свидетелствай, като даваш помощи на бедните. Когато тези хора идват при теб за храна и пари, това ще бъде твоето свидетелство.

До момента не бях свързала поръчението на Исус с отиване в Англия или Америка. Ала думите му все още бяха живи и реални за мен:

– Това, което видя с очите си, предай на народа ми. Моят народ е твоят народ.

В ума ми започна да се оформя молитва:

– Исусе, къде е твоят народ?

следваща глава 7: Известност