5: Жилото на смъртта

Не обичам да си спомням какво се случи после, въпреки че болезненият спомен носи със себе си и утеха. Баща ни, който винаги беше толкова силен, се разболя.

През декември 1968 г. времето беше дъждовно и студено. Татко прекара прекалено дълго в имението ни в провинцията и когато се прибра вкъщи, беше мокър и простинал. Вечерта си легна с температура.

На другата сутрин, пребледнял и изпотен, с мъка отиде в офиса, свърши си работата и се прибра вкъщи. Вечерта се почувства още по-зле – имаше странно хриптене в гърдите.

Дойде лекарят и му предписа лекарства. Моллата също ни посети и прочете молитви. Температурата спадна, Маджид го отведе още веднъж на работа, после го върна у дома в много лошо състояние – едва си поемаше въздух.

Най-близките от семейството се събрахме и съсредоточихме усилията си да му помогнем да се пребори с болестта -диагнозата беше пневмония. Татко трябваше да постъпи в болница, но той настоя да остане вкъщи; опитваше се да работи в спалнята си. Два-три дни упорито се бори с болестта. След това настъпи промяната, от която всички се страхувахме. Губеше битката, а ние не можехме да му помогнем. Започна да ни дава нареждания и инструкции относно управлението на имотите и прехвърли нотариалните актове на името на Сефдар шах, който беше негов пълномощник.

Татко мислеше за мен дори в последните си часове. Погледна ме и прошепна със сетни усилия:

– Оставил съм ти много имоти. Няма да си в тежест на никого, даже ако наемеш сто прислужника. Грижи се за чичо и леля и им давай всичко, от което имат нужда.

Спогледахме се с ужас.

– Това не може да се случи – проплакахме всички. Той се изплъзваше от обятията ни, както водата попива в земята и никой не може да я върне обратно освен слънцето.

Седях до него в инвалидната количка и отчаяно се надвесих над него.

– Татко, не ни оставяй. Имаме нужда от теб. Ако ти си отидеш, и аз идвам с теб – плачех аз и едва ли знаех какво приказвам.

Той отвори очи и с усилие положи ръка на главата ми:

– Наистина за теб ще бъде трудно, но не бива да мислиш за самоубийство. Това е грях. Никога не забравяй, че си член на фамилия саид, фамилията на Мохамед. Ще отидеш в Рая – затова не се самоубивай, защото иначе ще отидеш в ада. Не вярвай на бабини девети-ни. Живей праведен живот и на небето всички ще бъдем заедно с майка ти.

После леко се надигна, трескаво сграбчи ръката ми, а очите му блестяха със странна, неподвижна светлина, сякаш имаше видение. Промълви:

– Един ден Бог ще те изцели, Гюлшан. Моли се на Бог.

После отново се отпусна върху възглавниците, дишайки тежко и бавно. Очите му се затвориха. Останах до него и горчиво плачех.

– Как да имам вяра, ако ти не си до мен, татко? – изхлипах аз.

Тогава Сефдар шах започна да плаче:

– Не ни оставяй. Все още имаме нужда от теб. Ти си ни и баща, и майка.

Погледнах брат ми, непреклонния бизнесмен. Не бях осъзнала, че храни такива нежни чувства към човека, който ни беше отгледал и се бе грижил за нас през детството и младостта ни.

Баща ми отвори очи. Полагаше огромни усилия на волята, за да остане с нас.

– Грижете се за сестра си – каза той на всяко едно от децата си и те тържествено обещаха. После пи малко вода, каза няколко стиха от сура Ясин – ние се присъединихме към декламацията му- и завинаги затвори очи. Остана така няколко часа; дишаше тежко и бавно, а ние го наблюдавахме отстрани. После в осем часа сутринта на 28 декември 1968 година умря, докато приятелят му моллата рецитираше сура Ясин.
„И ще се протръби с Рога, и ето ги – от гробовете към своя Господ се втурват! Ще рекат: „Горко ни! Кой ни възкреси от нашите гробове? Това е, което Всемилостивия обеща, и пратениците говореха истината. „

Ще е само един вик и ето ги – всички при Нас доведени!

Днес никой не ще бъде угнетен с нищо и ще ви се въздаде само за онова, което сте вършили.

Обитателите на Рая Днес ще са заети с наслади.

Те и съпругите им ще са на сянка, облегнати на престоли. Там ще има плодове и ще имат, каквото пожелаят. “ (Пак там, с. 442. – бел. ред.)

През сълзи четяхме традиционния пасаж и вярвахме, че това ще облекчи физическото му преминаване към смъртта. После Самина целуна мъртвото му лице и всички последвахме примера й.

През следващите няколко часа тялото му беше предоставено на мъжете в семейството и на съседите, вещи в погребалните ритуали. Заедно с прислугата го измиха и го облякоха в специален бял саван, който баща ми беше донесъл от хадж и приготвил за последното си пътуване. Саванът се състоеше от дълга риза И две парчета плат, които се увиват около кръста и раменете. Сложиха му тюрбан на главата, увиха го в бял чаршаф и го поставиха в ковчег, изписан отвсякъде с молитви и стихове от свещения Коран. Остана отворен шест часа, та жените от семейството да му отдадат последна почит. По-късно поставиха ковчега в градината; безкрайна колона опечалени се изреди да целуне ковчега и да каже молитва или да изпрати целувка на уважение отдалеч.

Баща ми беше важен и известен човек, религиозен учител, пир; имаше даже своя муриди (последователи), а освен това беше виден земевладелец и бизнесмен.

Погребението му тази вечер засягаше както семейството му, така и обществото. Присъстваха хиляда души – семейството, членове на бизнес обществото, религиозни представители и множество муриди. Беше необикновено голямо погребение.

Като семейство на саид притежавахме специална част от градските гробища, където положихме баща ми в малък мавзолей до гроба на съпругата му. Само мъжете отидоха на погребението. Маулви водеше молитвата, а всички останали се кланяха и се молеха. После поставиха ковчега в земята и опечалените хвърлиха пръст върху него. Отгоре беше разстлан чадър или покривало от сплетени цветя.

Що се отнася до мен, бях скована от мъка. Салима и Сема се суетяха нагоре-надолу, наглеждани от леля, миеха ме, преобличаха ме, носеха ми топло мляко и масажираха главата ми, за да облекчат болката. Смътно си спомням, че поставиха пазач пред стаята ми. – Не, тя не иска да вижда никой. Сега е по-добре да я оставим сама.

Отпращаха дори членове на семейството.

Вероятно после съм заспала, защото следващото нещо, което си спомням беше часовника ми, който показваше 3 часа сутринта. Останах да лежа неподвижна за известно време, ослушвайки се да чуя едва доло вимото шумолене, което да ми покаже, че слугите са станали и се приготвят за предстоящия ден. Бяхме преживели най-ужасното нещо на света и въпреки това всекидневната работа трябваше да продължи.

– Не е честно аз, саката и безполезна, да съм жива, а той да е мъртъв – мислех си аз. – Боже, не мога да живея така вероятно още тридесет години. Моля Те, вземи ме при татко.

Защо Бог беше толкова далеч и така мълчалив? Може би предците ми са направили голям грях. Може би Бог искаше да види в мен повече търпение… да, но аз бях търпелива и въпреки това все още бях болна. Ако Той не ми помогне, щях да намеря друг начин да се освободя от немощното си тяло. Но как? Да се обеся? С единствената ми ръка би било невъзможно. Да се отровя? От къде да намеря отрова? Ако можех да намеря нож или ножици… бяха заключени. Тези мисли бяха заменени от друга:

– Никога няма да бъдеш в Рая с татко и мама, ако сложиш край на живота си.

Като член на фамилия саид имах правото да вляза в Рая дори и ако не успеех да спазя петте стълба на исляма, но самоубийството щеше да ми отнеме това право.

Тогава сигурно никога няма да бъда изцелена. Сърцето ми се сви и от очите ми потекоха сълзи. Точно тогава в своята безпомощност започнах да говоря на Бог, наистина да Му говоря – не като мюсюлманин, който използва заучени молитви и се обръща към Бога като през дълбока пропаст. Подтикната от огромната празнота вътре в мен се молех, сякаш говорех на Един, Който знае нуждите ми и обстоятелствата.

– Искам да умра – повтарях аз. – Не искам да живея повече и това е последната ми дума.

Не мога да обясня как, но съм сигурна, че думите ми биваха чути. Сякаш се вдигна някаква завеса, която ме делеше от източника на мир. Увих се добре в шала си, за да не ми е студено, и продължих да се моля още:

Но какъв ужасен грях съм сторила, че си ме оставил да живея по този начин? – проплаках аз. – Още когато съм се родила, майка ми е починала, след това си ме направил инвалид, а сега взе и баща ми. Кажи ми, защо си ме наказал така жестоко?

Тишината беше толкова дълбока, че чувах как бие сърцето ми. Няма да те оставя да умреш. Ще опазя живота ти,

Беше тих, нежен глас, подобен на полъх, който мина над мен. Сигурна съм, че чух глас, че той говореше на Тоя език и че с него дойде нова свобода да се обръщам към Бога, Най-висшето Същество, който дотогава с нищо не ми беше показал, че знае за съществуването ми. Какъв е смисълът да ме опазиш жива? – попитах Парализирана съм. Докато татко беше жив, споделях всичко с него. Сега всяка минута ми се струва като сто години. Отне баща ми и ме остави без надежда без причина да живея.

– Отново чух гласа, звучен и тих. _ Кой отвори очите на слепите, кой изцели болните кой освободи прокажените и кой възкреси мъртвите? Аз съм Исус, син на Мария. Прочети за мен в Корана В Рзн колко дълго продължи разговорът – пет мин. Половин час? Изведнъж от джамията прозвуча Грешният призив за молитва и аз отворих очи. Всичко в стаята изглеждаше нормално. Защо още никой не беше донесъл вода да се измия? Изглежда за тази Неочаквана среща ми бе осигурено специално спокойствие и уединение. По-късно през деня, когато с другите жени в семейството отидохме на гробищата, почти успях да убедя себе си, че съм сънувала. Там всичко беше тихо и мирно, а върху купчината кафява пръст лежаха свежи цветя. Но аз бях ужасена. Баща ми, който приживе не позволяваше по дрехите му да се задържи дори прашинка, сега се намираше заровен под тази мръсотия Беше прекалено ужасно, за да го възприема.

Това потискащо поклонение сложи началото на четиридесетдневен траур. Сефдар шах и Алим шах не отделяха голямо внимание на работата си по време на постоянния поток хора от близо и далеч, високопоставени и нископоставени, дошли да отдадат почит на паметта на баща ни.

През този период храна ни даваха съседите. В къщата ни не биваше да се пали огън. От нас се очакваше да прекарваме времето в спомени за покойника и да разказваме за него на всеки, който дойде. Посетителите сядаха на пода, за да покажат уважение и разказваха за добрините, сторени от покойника; така почитаха паметта му и разведряваха семейството. Беше добър обичай-даваше се израз на мъката и обществото оказваше подкрепа на опечаленото семейство.

Силно потиснати се върнахме от гробищата и тогава се случи нещо странно. Една от прислужничките изведнъж изпищя и посочи стола. – Видях го да седи там – извика тя. Никой не се изненада. Чувството за присъствието на починалия човек не напуска веднага къщата, а в случая с баща ми все още не можехме да повярваме, че го няма. Сякаш току що беше излязъл да даде нареждания на градинаря и всеки момент щеше да се върне. Погледнах прислужницата и се чудех защо точно тя трябваше да го види.

Леля влезе в спалнята ми и остана малко при мен, като масажираше главата ми, за да облекчи силното ми главоболие в резултат от многото сълзи.

– Чичо ти и аз ще се грижим за теб като баща и майка. Моля те, приеми ни като твои родители и се опитай да гледаш на загубата като на Божия воля. Бог е взел баща ти в Рая.

Тя си отиде. Поисках арабския Коран и започнах да чета сура Мариам – исках да правя нещо, за да не мисля за преживяното сутринта. Но на арабски ми беше трудно да разбера всичко, въпреки че ритмичните му стихове (Голяма част от Корана е вритмизирана проза, „стих“ е условен превод на „аят “ – знак, знамение, стих от Корана. -Бел. ред.) лесно се учат наизуст. Тогава наум ми дойде дръзка идея. Защо да не го чета на моя език?

Написах бележка и я дадох на Салима, когато дойде да ме преоблече.

„Моля, дайте на приносителя най-добрия урду превод на Корана, който имате“ – пишеше в бележката ми.

– Занеси това в книжарницата и помоли за урду версията на Корана, издадена от компанията Тадж -казах аз. – Вземи пари от леля.

Салима кимна с уважение и излезе. Два часа по-късно се появи отново – носеше книгата, увита във вестник.

–  Добре – казах аз. – Сега би ли й направила подвързия.

Вечерта, когато всички утихнаха, отворих зелената, копринена подвързия и извадих Корана на урду. За момент задържах книгата в ръка. Много исках отново да чуя гласа, който ме уверяваше, че молитвите ми са чути и има надежда за изцеление. Инстинктивно разбирах, че за да го чуя отново, трябва да го послушам и да чета. И така, изпълнена с любопитство и тъга и без ни най-малка представа колко важно нещо правех, казах Бисмиллах, отворих книгата и започнах да чета:

„Ангелите рекоха: „О, Мариам! Аллах те благовества за Слово от Него, Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]. И той ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, ще бъде от праведниците.“ (Пак там, с. 54-55 (сура Родът на Мран). – Бел. ред.).

На третия ден след смъртта на татко Сефдар шах стана официално глава на семейството. Двама от чичовците ни поставиха церемониално един от тюрба ните на баща ми на главата му – оттогава той стана пир в семейството ни и шах. От него вече се очакваше да знае отговорите на всички религиозни въпроси. Щеше да бъде добър пир. Някои други с тази титла бяха необразовани и суеверни.

По време на четиридесетдневния траур къщата беше пълна със съседи, посетители, муриди и техните съпруги. Идваха с доброто желание да ни послужат, почистваха къщата и сервираха храна на другите посетители. Подаряваха и дрехи на семейството ни – от учтивост се чувствахме задължени да ги носим.

– Тези дрехи са свързани със смърт, а не с живот. Винаги ще ми го напомнят – каза Анис биби, неловко подръпвайки своя шалвар камийз.

Траурът приключва с две събития. Гробът се циментира и се издига камък. Всички бяха поканени на традиционното угощение, отбелязващо края на траура, чалисван.

Опънаха голям навес, а грижата за храната възложихме на един местен магазин. Поставиха готварски печки и напълниха 150 големи тенджери с ориз. Сервираха сладък ориз и пилаф от нахут. Всички седяха на постелки върху земята и ядяха с пръсти от метални чинии.

Не отидох, защото не обичах да ме гледат и да ме съжаляват заради недъга ми, но ми разказаха всичко.

Сега Сефдар шах трябваше да се върне в Лахор, но преди да замине, дойде да ме види и седна на стола, – на който баща ми толкова често сядаше. Изглеждаше неспокоен. Държеше документ за имотите, които татко ми беше завещал. Знаех какво ще каже и имах готов отговор.

– Мила сестричке – започна той. – Бих те поканил да живееш при нас, ако леля и чичо не бяха тук да се грижат за теб. Както знаеш, баща ни ти остави най-голямата част от имуществото. Разбира се, нямам нищо против, понеже знам колко много държеше на теб и мислеше за удобството и спокойствието ти. Но понеже сега си собственичка, можеш да живееш където пожелаеш, включително и в Лахор.

Прекъснах го.

– Благодаря ти братко, но не бих искала да напускам къщата, където съм израснала. Не искам да отида в Лахор.

Брат ми ме погледна изпитателно.

– Дали ще е добре за теб да останеш тук и да тъгуваш?

– И в Лахор ще тъгувам. Тук поне съм свикнала с всичко. – Не споменах за другата причина – че само тук, в усамотение и тишина можех да продължа търсенето си на пророка и изцелител Исус в свещения Коран.

– Много добре, щом искаш така. Остани тук – съгласи се Сефдар шах. Изглеждаше облекчен. – В такъв случай трябва, мисля, да изпълним желанието на баща ни за управлението на финансите.

Уговорихме се Сефдар шах да внесе пари в банка в Лахор, от които да тегля. Като глава на домакинството, всеки месец щях да подписвам чекове за разходите и да ги изпращам до Мюсюлманската търговска банка. Щях да давам пари на чичо за поддръжката на къщата. Два пъти месечно брат ми Сефдар шах щеше да проверява сметките.

– Знам, че всичко ще бъде наред – заключи Сефдар шах. – Докато беше жив, баща ми силно вярваше в благоразумието ти.

Остана доволен от взетото решение и си тръгна. Всички си отидоха, един по един, и ме оставиха сама нерадостното ми съществуване, без близък другар или приятел, с когото да споделя самотата си, макар да не ми липсваше компания.

Щом той излезе, в стаята ми влезе леля:

– Щастливка си, че ти имат такова доверие – каза тя. – Когато бях на твоите години не се смяташе за подходящо жена да знае толкова много за бизнеса Но баща ти (да бъде благословена паметта му) се отнасяше към теб както към синовете си.

Излезе и когато тишината ме обгърна, отворих Корана на урду. Прочетох повторно пасажа от сура Родът на Имран, към която сега бях насочила вниманието си:

„И ще изцерявам слепи и прокажени, и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах. “ (Пак там, с. 55. Бел. ред.)

Не разбирах много неща. Мъдри учени се бяха опитвали да дадат тълкувания за Исус, който, според тази сура, беше творение, направено от пръст като Адам и въпреки това чрез силата на Аллах можеше да върши чудеса. Не се съмнявах, че е важен, но кой ли е пророкът, който знае нуждите ми и ми говори от небето, като да е жив?

Бях изгубила най-скъпия си другар и пред мен се простираше бъдеще, изпълнено с празнота. Въпреки това семето на търсене и надежда беше посято в сърцето ми. Бях сигурна, че един ден, някой ден, щях да разкрия тайната на загадъчния пророк, забулена в страниците на Корана.

следваща глава 6: Колата