4: Сватба

Да се завърнеш от хадж е почти толкова вълнуващо колкото и да отидеш.

– Нека те докосна – казваше Самина и настояваше да чуе отново и отново всичко, което сме видели и правили. Така е винаги, когато поклонници се завръщат от Мекка. Тълпи от хора се стичат на гарата в Лахор и викат„Д Мохамед“ и „Д расул ал-араби (бедуински (арабски) пратенико. -Бел. ред.)“ и се опитват да докоснат хаджиите, които пристигат с влака от Карачи. По този начин получават безплатно от благословенията, които други са придобили на толкова висока цена.

Въодушевлението продължи цял месец: посещаваха ни роднини от близо и далеч, както и хора от града; носеха ни малки подаръци – това е традиция при завръщането. На роднините и близките ни приятели подарявахме бутилки със светена вода от извора Замзам Една бутилка получи и жаулви, който всяка седмица идваше при баща ми да обсъждат Свещения Коран и някой Хадис ((новост, известие, разказ) – така се наричат преданията за думите и действията на Мохамед, засягащи различни религиозно-правни страни от живота на мюсюлманската общност. – Бел. ред.).

Колкото до мен, всички ми казваха „Бог да те благослови“, като влагаха в тези думи нов смисъл, защото се бях върнала от хадж. Всички, разбира се желаеха изцелението ми, но то не ми беше дадено. Дори това да е предизвикало прикрито недоволство, не разбрах за него. Близките ми само въздъхнаха, целунаха ме и казаха:

– След време Бог ще те излекува, Биби-джи. Трябва и,! да се преклоним пред волята Му.

Но въпреки тъгата в сърцето ми, предизвикана от нашия ни неуспех, в някои отношения имаше и добри резултати. Знаех колко много хора от града ни не могат да си позволят да отидат на поклонение, дори и цял живот да спестяват. Дълбокото ми преживяване при Кааба остана в мен и ми помогна да осъзная, че при някои хора съществува пътуване – като „пътуването на сърцето“ на суфи – мистик.Бел. ред. – на което поклонението в Мекка е външен символ. Целта на тези пътници е пълното им покоряване на божествената Воля – „ислям“ означава „предаване“ (Има се предвид „предаване на Бога“. – Бел. ред.). Едва ли на четиринадесет години бих формулирала нещата толкова ясно, но си спомням колко силна ставаше увереността ми, че трябва да стоя далеч от всичко, което може да ме оскверни, и да се отдавам все повече и повече на молитва.

Когато прозвучаваше азанът, с все по-ясно намерение коленичех върху молитвената си постелка, обърната към Кааба, а Салима ме подкрепяше. Не го правех, само защото така бях научена, но и заради нуждата, която изпитвах. В различни часове на деня, без да знам друг начин да изкажа сърдечната си прозба за изцелително докосване, прехвърлях между пръстите си зърна-1.1 на броеницата, която донесох от Медина, повтаряйки Бисмиллах (в името на Бога) с всяко зърно. Но и,като нямаше начин да разбера Божията воля, а подобрение не настъпваше, продължавах да се моля механично и изглеждаше, че ще бъде така до края на живота ми.

За разлика от вълнуващия месец след завръщането НИ, юли беше по-спокоен. Мисля, че баща ми се чувстваше потиснат заради мен. Неочаквано каза:

– Да направим сватба.

– О, татко, – възкликнах аз от удоволствие. Обичах сватбите. Един от най-ранните ми спомени, ако не и най-ранният, е сватбата на най-голямата ми сестра тя се омъжи за наш братовчед, когато бях на четири годинки. По това време Анис биби (уважително прозвище за по-голяма сестра, кака. Бел. ред.) беше на четиридесет.

Спомних си червената рокля, която тя ми уши същия плат като нейната. Роклята й беше богато избродирана със злато; носеше изящни бижута в косата си, имаше корона и обица на носа си инкрустират перла; на дясната ръка носеше пет пръстена, прикрепени с пунджангла ((урду) верижки. – Бел. ред.) към гривните на китката й. Самата тя беше покрита с дупата, направена от най-качествена прозрачна коприна. Седях на коленете й почти през цялото време, а тя ме притискаше силно до себе си и ме прегръщаше, както аз понякога прегръщах куклата си. Когато маулви дойде да произнесе сватбените думи над нея, усетих как тя трепери, а като я погалих по бузата под воала, открих, че се стичат сълзи

Всички гости мъже седяха с младоженеца в съседната стая, а всички жени – с нас. Според обичая, женихът не беше виждал лицето на булката – ако не се смята времето на детството им, когато не са разбирали нищо. Но това нямаше значение, той щеше да я хареса Всички харесваха Анис биби – много приличаше на покойната ни майка.

Беше голяма сватба. Дойдоха високопоставени личности. Имаше много подаръци. Дадохме богата зестра, която почти разори баща ми. Двадесет и един процента от всичко отиде с Анис биби в новия й дом заедно с пари, злато и подаръци за роднините на младоженеца… цяло състояние. Всички казваха, че това било най-хубавата сватба в града.

Когато Анис дойде да се сбогува с мен, аз се вкопчих в нея и се разплаках. Беше ми като майка.

– Ще идвам често да те виждам – обеща тя. Всъщност щеше да се върне още на следващия ден, защото според обичая трябваше да остане няколко дни в бащиния си дом, преди да заживее с роднините на съпруга си. След това щеше да има посещения между двете домакинства, докато не сметнеха, че младоженците са достатъчно зрели, за да се грижат сами за себе си.

Сватбата на Сефдар шах беше в дома на булката и  тя беше съвсем различна от тази на Анис. Жените от семейството ни не присъстваха. Изчакахме до другия  ден да доведат булката Зениб у нас заедно с богатата зестра. Остана при нас два дни и се върна в дома на родителите си, където преседя цяла седмица. Младоженците бяха сгодени още от деца, без да се виждат, както го изискваше обичаят, но някои неща се бяха променили. Булката беше по-възрастна, на осемнадесет години. Живя при нас, докато Сефдар шах завърши обучението си в американски колеж и започна работа в опаковъчната фабрика в Лахор. След това отидоха да живеят в Саманабад, където имаха хубаво самостоятелно бунгало.

Харесваше ми тя да живее у нас. Често стоеше при мен в стаята ми или седяхме на люлката в женската половина от градината. Там ме носеха всеки ден, Когато времето беше хубаво, за да седя между розите и сладкия грах, портокаловите и манговите дръвчета, и да си почивам, заслушана в ромона на малките фонтани. Когато излизахме в градината, градинарите стояха надалеч, спазвайки невидимата линия, която ни отделяше.

Скоро след това се омъжи Самина и отиде да живее със семейството на съпруга си в Сателайт Таун, Равалпинди. Дойде ред и на Алим шах. Той току-що бе завършил право, когато отиде да живее в Саманабад С новата си съпруга и започна работа като чиновник в петролна компания.

Моята сватба беше невъзможна. Освободихме братовчед ми от годежа и той се ожени за много мило момиче, негова братовчедка по другата линия на семейството.

И така, вкъщи останахме само баща ми и аз. В моя живот настъпи скъпоценен период, през който станахме по-близки от всякога. Всичките му деца се бяха установили и той беше спокоен. Когато дойдеше време да отговаря пред Бог, щеше да е изпълнил всичките си задължения. В семейството ни имаше здрава връзка, основана на обич и религиозна вяра. Баща ни беше нашият пример и вдъхновение.

Семейството ни имаше още двама члена, за които не съм споменала – чичо и леля. Бяха пристигнали през 1950 година, след Разделението (До 1947 г. Пакистан е част от Британска Индия. • Бел.ред.), преди да се родя. И от двете страни много хора останали без дом и баща ми, воден от чувство за дълг, пуснал обяви във всички вестници, за да предложи подслон на пострадалите семейства на саид.

След известно време тази двойка пристигнала от Карачи и станала част от семейството ни. Чичо бил обявен за почетен брат набаща ми и татко му помогна да започне малък бизнес за продажба на едро. След смъртта на майка ми леля помагаше в домакинството и се грижеше за мен.

Харесвах ги – бяха мили и любезни. Къщата вече не ми се струваше толкова празна, откакто в нея живееха двете им деца – момче на дванадесет и момиче на осем години.

Леля беше добросърдечна жена, много благодарна за покрива над главата й, но обсебена от мисълта за страданията, които семейството й беше претърпяло при раждането на пакистанската нация.

– Беше ужасно, ужасно. С очите си видях как убиват брат ми… О, ти не можеш да си представиш как сме страдали. Подпалиха дома ни… – тук тя спираше, завладяна от болка.

Постепенно ужасното преживяване от стъпи пред обещаващите перспективи за бъдещето на децата й. Дъщеря й получаваше образование също както й синът й.

– Тя ще бъде лекар – заявяваше гордо леля. – А Абас ще отиде в армията.

Това бяха уважавани професии. Новите, модерни тенденции в образованието създаваха проблеми за момичетата. Какво могат да правят те? Имаше малко възможности за реализиране на жените. Някои, особено живеещите в големите градове, често се противопоставяха на традицията, според която омъжените момичета трябваше да се установят в собствен дом колкото е възможно по-рано.

– Не мислиш ли, че е така? – питаше леля. Прекъсвах мислите си и отговарях:

– Може би.

– Да, наистина – продължаваше леля. – Дъщеря ми трябва да завърши образованието си и да се дипломира като лекар. Представяш ли си колко ще й бъде полезно това, когато се омъжи и някое от децата й се разболее.

Нямах нищо против да ми говори така час или повече. Достатъчно беше само от време на време да вмъквам по някоя фраза и после да я оставя да си говори. За нея разговорите представляваха безобидно забавление, а на мен предоставяха възможност да размишлявам за други неща.

Леля и чичо ми спестяваха много притеснения с прислугата, защото като във всяко домакинство имаше слуги, които трябваше да се наглеждат и за чието благополучие трябваше да се грижим ние.

Салима беше моя прислужница от седемгодишната ми възраст. Тя беше срамежливо, провинциално момиче на четиринадесет години, когато започна да се грижи за мен. Като пораснах, й намериха помощничка – Сема, от същото семейство.

Имахме и други прислужници; мунши, икономът, ги командваше от офиса си, който се намираше близо до предния вход на бунгалото. Всяка сутрин получаваше нареждания от баща ми. В задълженията му влизаше да следи дали са направени покупките, дали дневното меню е подходящо за случая, дали продуктите са поръчани, дали писмата са изпратени, дали посетителите са приети добре, дали сметките са платени. Всяка седмица той даваше точен отчет за работата си като иконом. Следващият по ред в йерархията, но с достатъчно важен пост, беше чоукедар, пазачът. Когато някой звънеше на вратата, чоукедарят трябваше да разбере по каква работа идва и ако прецени, че е честен, да го препрати при мунши, който пък го завеждаше при съответния член от семейството.

Имахме четирима градинари – Дита беше главният. Той се грижеше за покупката на разсада и за засаждането му, за преместването на саксийните растения в слънчевата градина през зимата и на сенчестата веранда през лятото. Втори градинар следеше как се изпълняват нарежданията на Дита; трети се грижеше за напояването на градината и за водата на фонтаните. Синът на Дита отговаряше за косенето на тревата и поддържаше всичко в ред.

Имахме готвач и помощник-готвач Никога не влизах в кухнята – невидимата линия ме възпираше. Рахмат биби беше млекарката – всяка сутрин правеше прясно масло от биволско мляко. Лахраки ни сервираше, а Сати й помагаше. Те вършеха също и домакинската работа.

По този начин властта и отговорността минаваше по множество канали и интересите им съвпадаха с нашите. Заплатите не бяха големи, защото повечето от слугите живееха на територията на къщата и имаха осигурени храна и дрехи. Работата им не беше тежка в сравнение с тази на хората отвън – или поне така мислех тогава.
Никога не крещях на слугите и се радвах, че и леля, даже когато им се караше, не им крещеше. Веднъж чух едно пререкание с доби, перача, по чиято вина бе изчезнала някаква ценна дреха. Винаги ме е изумявало как мръсните дрехи за една седмица придобиват снежна белота, съвършено изгладени с ютия на въглища и върнати обратно без нито една гънка – и всичко това в нищо и никаква кирпичена къща, само с една ръчна помпа или напоителния канал за водоизточник.

Доби никога нямаше да забогатее, но в някои отношения живееше добре. Не му плащаха с пари, а в натура – брашно, торба ориз. Излишното разменяше в селата за друга стока.

– Това не е лош живот. Би било добре да живея така, ако загубя всичко това – казваше баща ми, сочейки удобната си къща и имотите. Татко имаше своя теория за труда в среда като нашата.

– Вярно, че имаме много слуги, които прислужват на малко хора, но не е скъпо да ги храниш и обличаш. Те имат нужда от нас толкова, колкото и ние от тях. Не вярвам някоя развита страна да открие друга, по-добра система за разрешаване на проблема с недохранването и безработицата сред бедните.

Имах учителка, Разиа. Тя ми разясняваше сложното ислямско религиозно знание, преподаваше ми урду, история на Индия и Пакистан, математика, персийски, природознание. Вместо английски изучавах усилено урду – Разиа беше мила, внимателна жена, висока и красива. За мен беше като глътка свеж въздух; благодарение на нея започнах да се интересувам от света около мен: слушах новините по радиото, религиозните програми, гледах новия телевизор, който баща ми купи след като се върнахме от Мекка, за да смекчи разочарованието от завръщането ми у дома. Един ден Разиа каза:

– Вече си готова за изпитите. Скоро няма да имам възможност да идвам да те уча.

Бях толкова развълнувана от мисълта за изпитите че не осъзнавах напълно колко много ще ми липсват уроците ни.

Издържах матурата и след това по цял ден седях без да правя нищо. Разиа имаше друга ученичка и не можеше да идва често да ме вижда.

Но баща ми продължи да ме навестява в стаята ми всяка вечер. Сядаше до мен, четеше вестника и ми разказваше бизнес новините от деня, както и последните събития в града. От време на време ходехме на екскурзии. Преди мислех, че областта ни е център на Пенджаб, който пък е център на Пакистан. Освен с качеството на отглежданите животни и разрастващия се индустриален живот, той беше известен център на романтиката. Там имаше гроб на двама млади, момче и момиче, които били разделени приживе, но станали едно в смъртта.

Първо чух тази, история с всичките й заплетени подробности от Самина, а после татко ни заведе да видим белия мраморен гроб на влюбените, родени под толкова злощастна звезда.

Там бяха погребани Хир, чието име означава „красива“, и Ранджа, син на фермер, пожелал да се ожени за нея. Възникнал кастовият въпрос (Традицията китсоркчих не допуска брак между представители на различни Бел. ред.), макар и двамата да са били богати. Родителите на Хир я омъжили с измама за мъж по техен избор, но тя продължавала да обича Ранджа, за когото била сгодена. Впоследствие царят чул за това и разтрогнал брака й. Но нейната, сватбена кола, която тя карала при Ранджа, се превърнала в нейна катафалка. Когато напускала дома си, нейният чичо й дал да пие отрова. И точно според историята на Ромео и Жулиета, след това Ранджа се самоубил.

Истории като тази подхранваха желанието ни за романтика. Едва много по-късно я сравних с чувствата на баща ми към мама. В тях нямаше повърхностна, романтична страст, а искрена любов, накарала го да пожертва себе си и плановете си за бъдещето заради нея.

следваща глава 5: Жилото на смъртта