2: Хадж

Красивият, бял самолет на пакистанските международни авиолинии приличаше на птица върху пистата. Докато ме качваха по подвижната стълба на самолета, изпитах облекчение, че напускам Англия

Това пътуване сложи край на неизвестността. оставаше само една надежда и ние пътувахме към нея с голяма скорост. Обляно в кристално чиста светлина това непознато за мен и все пак добре известно място присъстваше в мечтите ми – святия град Мекка, който всеки мюсюлманин желае да види поне веднъж през живота си.

Местата ни в самолета бяха в първа класа и аз отново седях между моите прислужници. Сема подкрепяше парализираната ми лява страна, а Салима беше готова да изпълни всяко мое разпореждане. Баща ми се разположи на две седалки отпред и продължи да ме обучава:

– Сега летим на десет хиляди метра височина, -каза той, когато самолетът престана да се изкачва.

Погледнах през прозореца и занемях от възхищение. Намирахме се в кристален свят от слънчева светлина, а под нас имаше килим от меки, пухкави, памучни облаци – същински пълнеж на булчински дюшек. Салима и Сема също погледнаха навън и нададоха приглушени викове:

– Виж колко много желязо лети във въздуха -възклицаваха те със смесица от думи на пенджаби и урду, произнесени със силен провинциален акцент. Едва не се засмях- те бяха обикновени селски девойки и всичко това им се струваше невероятно.

Изведнъж самолетът започна да се люлее нагоре-надолу и аз се уплаших. Баща ми обясни, че сме минали през въздушна дупка:

– Не се притеснявай. В безопасност сме – увери ме той.

В самолета имаше и други хора, тръгнали на поклонение. Знаех, че и те като нас носят в багажа си ихрам – бели одежди, задължителни за всеки поклонник по време на хадж – поклонението.

Веднъж татко ме заведе да гледам филм за хадж. Разказваше се за религиозни хора, които възнамеряват да отидат в Мекка през месеца за поклонение; чудесно се изобразяваха всички обичаи. Бях учила историята на зараждането на религията ни в пустините на Арабия. Местностите, в които се бяха случили тези събития, ми се струваха толкова близки, колкото и любимия изглед на родния ми дом с красивата му градина. Стюардесата, облечена в зелено (Зеленото е цветът на исляма. – Бел. ред.), със символична дупата под брадичката, ми донесе храна, но аз едва я докоснах. Салима погледна пълната чиния и каза нежно:

– Биби-джи, няма ли да хапнеш, за да се подкрепиш?

Поклатих глава.

–  Не съм гладна.

Всъщност не се чувствах добре – отчасти заради люлеенето на самолета, отчасти заради вълнението от всичко предстоящо. Не й казах нищо за истинските ми чувства. Как да обсъждам с прислужница надеждите и страховете, които прелитаха в съзнанието ми като облаци, гонени от вятъра?

В Абу Даби сменихме самолета и към нас се присъединиха още поклонници, пристигнали от далечни краища на света. Изучавах облеклото им с интерес и се опитвах да позная от къде са. Учителката ми Разиа се беше справила добре. Разпознавах хора от Иран, Нигерия, Китай, Индонезия, Египет… сякаш целият свят се стичаше към Мекка.

По високоговорителя се чу пращене. На два езика, английски и арабски, стюардесата съобщи, че приближаваме Джеда и се подготвяме за кацане. Светна лампичка.

–  Трябва да закопчаем коланите – каза татко. Закопчахме ги. Салима ми помогна за моя колан, а баща ми провери дали е затегнат добре.

През прозореца на самолета виждах пустинята с нейните сиво-кафяви дюни, навети като полумесеци от силните, горещи ветрове. Далеч на хоризонта съзрях планини, а след това под нас се разпростря голям град с високи сгради и много улици. Виждах дървета и зелени градини.

–  Виждаш ли – посочи татко, – какво прави водата – от пустинята. Само преди няколко години прокарах.! тръбопровод от Уади фатима.

Кимнах. Бях учила как петролните залежи са Допринесли много за подобряването на живота на хората. бедни и изостанали, обитавали глинени колиби, ако са били земеделци или шатри, ако са били номади как са се борили да оцелеят без дъжд в продължение на години.

Самолетът се приземи и на летището ни посрещна старият приятел на баща ми, шейхът, с големия си шевролет. Шейхът имаше осем съпруги и осемнадесет деца. Всички живееха в голямата му вила. Тринадесет от децата му бяха момичета, пет – момчета. Мисля, че имаше и други деца, но бяха семейни или учеха в чужбина. Притежаваше собствен петролен кладенец, който им осигуряваше разкошен живот. Освен това беше земевладелец и отглеждаше едър рогат добитък, камили, овце и кози.

През следващите няколко дни, благодарение на гостоприемството на шейха, имах възможност да се запозная с нравите на голямото му семейство. Шейхът (Тук „шейх“ не е употребено в религиозното значение, а уважително. – Бел. ред.) ме представи на всичките си съпруги – фатима, Зора, Рабиа Рукиа… и всички останали по реда си.

– Нямам любимки – увери ни той. – Всичките ми съпруги са равни.

Знаех защо го казва – Коранът ясно дефинира, че един мъж може да има повече от една съпруга само ако се отнася еднакво добре към всички. Пророкът, разбира се, е имал няколко жени, но на мен ми бяха казвали, че за обикновения мъж е почти невъзможно да изпълни условието за равнопоставеност на жените без пристрастие. Затова в нашето общество многобрачието не се насърчава. Тук, изглежда, то процъфтяваше и сякаш всички бяха в добри отношения помежду си

Преводачка на име Билкис ми представи дъщерите на семейството – най-голямата по моя преценка беше на около осемнадесет години. Дойдоха в дамската стая за гости, където ме настаниха заедно с моите прислужнички. Започнаха да ме разпитват за Пакистан:

–  Имате ли пътища? А градове? Какво ядете, Какви зеленчуци отглеждате? Имате ли девически училища? Винаги ли ходите облечени така?

Отговарях им колкото можех по-изчерпателно и останах доволна, когато изразиха желание да дойдат в Пакистан и да видят всичко, за което им разказах. След това аз ги заразпитвах за техния живот:

–  Как живеете тук? Какво правите през деня! Отговорът беше „много малко“. Шейхът държеше съпругите и дъщерите си вкъщи. Дъщерите, добре образовани, не правеха почти нищо, освен да се забавляват. Прекарваха дните си в приказки, гледане на телевизия и малко четене на английски и арабски. И все пак изглеждаха щастливи и задоволени. Ако им се ходеше на пазар, Билкис отиваше с тях и носеше парите, докато те си избираха каквото им хареса.

Колкото до съпругите на шейха, освен че увити в черни бурки – или дълги до земята, или турски тип, разделени на талията – ходеха на пазар (на смени) и посещаваха болницата с Билкис, основната им задача бе да угаждат на шейха. Бездействаха, седнали на възглавнички с кръстосани крака, облечени в кафтани със златна и сребърна бродерия. До стените на огромната стая с мраморен под имаше канапета, но те предпочитаха да седят на пода. Понякога обличаха западни дрехи: специално изработени, модни рокли, поръчани от Англия или Америка: слагаха и скъпи бижута. Въздухът тежеше от аромата на парфюми, които прислужниците впръскваха в стаята.

Вечер, преди лягане, виждах баща ми за по няколко минути в гостната, за да си поговорим и да споделим впечатленията си.

Според баща ми шейхът беше на шестдесет и пет години, но гладката, опъната кожа на лицето му скриваше възрастта му. Съчетаваше в себе си традиция и съвременност; особено харесваше обществения живот и компанията на други мъже, които щедро и разточително забавляваше в дома си. Обичаше да пуши, да пие черен чай и да слуша арабска музика и за да даде възможност на всички да споделят удоволствието му, беше прекарал високоговорители във всяка стая. Разбрах, че това е типично арабска черта. Приспособленията в къщата трябваше да се споделят от всички, независимо дали го искаха, или не. Аз, обаче, не разбирах арабската музика.

Времето за хранене беше интересно събитие. Готвеше се цяло агне и се сервираше на семейството, разделено в отделни трапезарии за мъжете и жените. Всички се събуваха, преди да стъпят върху цветните персийски килими. Ядяха облегнати върху дебели възглавници, разположени в кръг. В средата поставяха огромен поднос с димящото агне и ориз с подправки, а около него нареждаха блюда с патладжан, ориз, салата, тънки като лист питки и крем-карамел или халва. Всички се хранеха само с дясната ръка: правеха пръстите си купчинки ориз и ги пъхаха в устата си и късаха парчета хляб. Аз се хранех в стаята си. Не бих могла да запазя равновесие на тези възглавници пред погледа на толкова много любопитни очи.

Шейхът беше така любезен да ми позволи да правя, каквото намеря за добре. В стаята ми имаше всички удобства – красив килим, няколко зелени растения, прекрасен, кръгъл, сенчест прозорец, голямо огледало и отделна баня с модерна тоалетна.

Гостоприемството е много важно за арабите. То се корени в трудната борба за оцеляване на племето из суровата пустиня, когато животът на пътника е зависел от гостоприемството на някой бедуин. Говори се, че едно време, всеки шейх в пустинята бил готов да посрещне в дома си странник и да се грижи за него три дни, преди да го попита как се казва и с какво се занимава. Приятелят на баща ми продължаваше тази традиция; по време на престоя ни в дома му той ни осигури всички удобства, включително кола с шофьор. Така успяхме да разгледаме част от красивия град Джеда.

Татко седеше на предната седалка до облечения в бяла роба шофьор, Кази, а аз надничах през пердетата на задните прозорци. Градът гъмжеше от тълпи поклонници, които се изсипваха с кораби на пристанището или пристигаха на новото летище с всеки полет.

Кази, шофьорът, ни показа контраста между новото и старото: десететажната сграда с офиси на улица „Крал Аб-дул Азиз“, по която натоварени магарета си проправяха път между големи американски коли. Видяхме сука, пазара, където можеш да си купиш всичко – от кафе на зърна до килими; имаше дори светена вода, донесена от Мекка, и магазини, в които се продават западни стоки. Разгледахме стария град с прекрасните му, олющени, високи каменни къщи на търговци, украсени с балкони, през които жените от харема често наблюдават живота на улицата, без някой да ги забелязва. Силен контраст представляваха новите, евтини жилищни постройки в покрайнините на града.

– Преди да бъде открит петролът, имаше бедност и други проблеми – сподели Кази. – Но сега имам* петрол и хубава храна, а децата ни могат да учат.

На едно място спряхме да видим как изпомпват петрол от земята. Миризмата там не ми хареса.

Напуснахме дома на шейха, за да продължим към Мекка; пътувахме удобно и изискано, защото той настоя да ползваме колата и шофьора му. Татко му благодари с една кратка реч:

– Ти показа горещо приятелство и голяма щедрост към нас, за да улесниш пътуването ни.

Шейхът би постъпил така с всеки гост, но аз знаех, че към нас има специално отношение, защото беше стар семеен приятел, съдружник на баща ми и имаше интерес в покупката на породисти овце и кози, с които областта ни бе известна.

Отпътувахме за Мекка много рано сутринта след молитвата, за да имаме време да разгледаме всичко ПО пътя. По новата, отлична четирилентова магистрала хвърчаха безчет таксита, камиони и автобуси, превозващи безкраен поток от поклонници по седемдесет километровата отсечка до Мекка. Много хора вървяха пеша; напредваха стоически, готови да издържат непоносимата жега, която ги очакваше по пладне. Вървяха пеша не защото бяха бедни, а защото така възпомена-ваха пътуването на Авраам, когато е търсел убежище за Агар и Исмаил.

Не бих го признала, но бях почти доволна, че съм парализирана и не ми се налагаше да вървя под парещото слънце. Замълчах си, понеже знаех колко тези мои мисли са в разрез с духа на хадж, дух на пълна жертвоготовност и покорство. Шофьорът Кази ни показа крановете за вода по пътя и електрическите лампи, които осветяваха пътниците:

– Кралят ги направи. Самият той идва с министрите си и принцовете и открива поклонението всяка година. Направил е много подобрения в съоръженията по светите места.

На около двадесет километра от града имаше предупредителни знаци:

„Ограничена зона. Разрешено само за мюсюлмани.“ Някои от войниците на пропускателните пунктове носеха оръжие и проверяваха пропуските на хората.

Шофьорът говори с войника и той ни разреши да влезем с колата.

Напредвахме много бавно; изкачвахме хълмовете по път, изсечен в скалите. Подминавахме множество поклонници, облечени в бели роби, които следваха стъпките на Авраам, след като Сара прогонила слугинята и сина й.

До ушите ни стигна звука от напевни молитви, стихове от свещения Коран и декламирането:

„Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк.“

Заобиколихме един хълм и святият град, бял и сияещ под лъчите на вече парещото утринно слънце, изникна пред нас. Шофьорът спря колата и от устните ни неволно се отрони възклицанието на поклонниците:

„Лаббайка Аллахъмма Лаббайка!“ „Ето ме, на Твое разположение съм. О, Аллах! Ето ме на Твое разположение съм; Ето ме, на Твое разположение съм; Няма друг освен Теб; Ето ме, на Твое разположение съм; за Теб да бъде слава, почест и всяка власт на света. Няма друг освен Теб.“

– Градът на Мохамед – каза баща ми. – Можеш ли да си представиш, че Пророкът е проповядвал по тези улици.

Изпълни ме странно чувство на спокойствие. Всичките ми притеснения за бъдещето изчезнаха. Почувствах се едно цяло с останалите поклонници, дошли да търсят невидима сила, вечна и тайнствена като седемте хълма, заобикалящи града.

следваща глава 3: Водата на живота