Не се съмнявай в живота след смъртта!
Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:
Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман „Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…
Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил голями усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.
Под черта на същата страница:
* В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използувани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“
Трети пример:
Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“
Четвърти пример:
Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“
Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.
А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината – твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:
В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:
Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?
Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.
Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?
Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.
Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.
Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.
Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!
Второто бебе: Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.
Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?
Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.
Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…
Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.
Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!