в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ШЕСТ

Сега Дайана идваше все по-често. Всъщност тя ме посещаваше толкова интензивно, щото някои посетители мислеха, че е от персонала. Един ден тя остави Библията, от която ми четеше, и каза: „Джони, реших да постъпя доброволно на работа тук, за да мога да се грижа по-добре за теб.“

„Но, Дайана, ти не можеш да зарежеш училище заради мен“ – запротестирах аз.

„Аз се молих много за това, Джони. Вече вярвам, че Бог иска тъкмо това от мен. Знаеш ли, не знам какъв е Божия план за бъдещето ми… Ще прекъсна за 1-2 семестъра и ще изпрося от Бога специфично ръководство за бъдещето“ – обясни тя.

„Да, но …“

Дайана ме прекъсна: „Но – нищо! Докато чакам да разбера Божията воля по този въпрос, ще бъда тук доброволка. Поне до идната есен.“

„Дайана, оценявам това, което искаш да направиш. Но сигурна ли си, че това е правилното решение?“ – я попитах аз.

Тя кимна. В очите й светеше решителност.

„Да, аз взех решение! И имам пълен мир сега!“

Колко хубаво бе да знам, че Дайана работи в болницата като доброволка! Освен с мен, тя бе ангажирана и с други пациенти. Тя наблюдаваше сестрите и терапевтите, за да бъде полезна в повече дейности.

Междувременно духовното ми объркване ме отвеждаше в задънени улици. При опитите си да бъда с широк поглед за другите схващания, които се противопоставяха на вярата в Бога, аз се оплитах и обърквах повече. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът на моите „възгледи“. Нима не съществуваше нищо такова, като истина и смисъл? Моето четене на книгите на Сартр, Хесе, Кафка и станалите не ме въведе в никаква светлина.

Оказваше се, че колкото разтварях ума си за тези философии, които отричаха Бога, толкова повече се отдалечавах от Него. Накрая сама се убедих, че може да се научи твърде малко и да се разбере нещо полезно от тези объркващи писания. Моите дирения ме върнаха пак при Библията.

Започнах да чувствувам, че Бог е действителен и че работи с мен.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като Моите пътища“ * – ми припомни Той от Своето Слово. Аз трябваше да разбера, че… че не мога да схвана своето предназначение и смисъл, ако пренебрегвам Божията същност.

„Какво искаш да кажеш?“ – попита Дайана един ден, когато обсъждахме тази тема.

„Ами, че съм се мъчила да придобия смисъл от света, като съм чакала да ми заговорят материалните неща. А аз искам животът ми да покаже смисъл и цел. Библията казва, че нашето предназначение е да прославяме Бога. Животът ми придобива смисъл, когато прославям Бога“ – поясних аз.

„Да, сега разбирам – каза Дайана. – Но как ще отнесеш това схващане към работата?“

„Не съм сигурна… Но знам, че досега съм търсила начин да накарам света да се върти около мен. Убедена съм вече, че трябва да включа на друга вълна.“

„Добре! Отговорите за всички въпроси са в Библията – каза Дайана. – Може би, ако ги потърсиш, ще откриеш Божията воля за теб.“

„Да! – отвърнах аз. – Мисля, че съм толкова нетърпелива, защото не виждам живота такъв, какъвто Бог го вижда. Една година в брезентовия калъп ми изглежда като един век, но една година не е толкова дълго време за Бога! Неговата сфера е Вечността. Може би всичко трябва да бъде съизмеримо с нея, а не както аз очаквам.“

„А после, Джони?“

„Не знам… М-може би трябва да подредя нещата едно след друго. Първо, аз съм парализирана и не знам защо Бог го допусна да ми се случи. И може би никога няма да узная защо… Може би не трябваше да позволявам да прекъсвам надеждата си…“

„Тогава се съсредоточи, за да можеш да излезеш оттук“ – ме подкани Дайана.

„Да, наистина, трябва! Но аз съм паникьосана, Дай… Паникьосана съм, защото не знам какво ще стане с мен, когато си ида у дома.“

„Тъкмо затова ще се довериш на Бога, Джони!“

Тя се усмихна, очите й се разшириха от радостта поради новата истина, която й се бе открила.

„Ти не бива да искаш да узнаеш защо Бог е допуснал злополуката. Достатъчно е, че Бог знае, а това е важно само за Него! Просто Му се довери, за да прави онова, което ще ти съдействува за добро в крайна сметка, ако не веднага.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Нима би била по-щастлива, ако знаеше защо Бог иска да бъдеш парализирана? Съмнявам се… Затова не се мъчи да търсиш смисъла на злополуката“ – ме сгълча тя.

„А какво трябва да правя според теб?“

„Е, от една страна, терапията. Знаеш как си отблъснала идеята за трудотерапия… Казала си, че „няма полза от това, да се научиш да пишеш с пръчка в устата си“, нали? Добре, но ако Бог знае крайната цел и смисъл на нещата, Той може да намери или даде смисъл на един парализиран живот. Но ти не бива да Му се противопоставяш!“

„Но аз напредвам във физиотерапията. Защо да се уча да пиша с устата си? Надявам се да възвърна отново ръцете си!“

„А какво – Дайана направи малка пауза, – какво ще стане, ако… не си възвърнеш ръцете?“

Не отговорих веднага. Такава възможност не зависеше от моя избор. Мислех си: Мога да пожертвувам година и повече от живота си, за да лежа тук парализирана. Мога дори да пожертвувам краката си и да изкарам остатъка от живота си в инвалидна количка. Няма да се оплаквам. Но, Боже, Ти не би ми попречил да възвърна ръцете си, за да водя един сносен живот! Няма да ме оставиш завинаги такава, нали?…

„Джони!“

„Да.“

„Може би не бива да мислим за бъдещето точно сега – каза меко Дайана, като че ли прочете мислите ми. – Нека правим стъпките, както ти каза, една по една.“

„Мисля, че не трябва да се противопоставям на идеята да изляза оттук. В края на краищата това е рехабилитационно заведение. Трябва да се концентрирам върху възстановяването ми, нали?“

На следния ден казах на Крис Браун, моята лекарка по трудотерапия, че искам да се науча да правя някои неща с устата си.

Крис бе много приятна, жизнерадостна, способна да ми помогне и ме насърчи. Такива бяха и Джоу и Ърл, моите физиотерапевти.

„Моята работа – ми обясни просто тя – е да ти помогна как да работиш, когато излезеш оттук, в света.“

Само това ли?“ – по майтапих се аз.

„Е, цялата работа ще я вършиш ти, тъй че моята работа е лесна.“

„А на какво ще ме научиш?“

„Първо, какво би казала да се научиш да пишеш?“

„Бомба, Крис! Какво трябва да направя?“ – попитах аз.

„Дръж този молив в устата. Стисни го със зъби… Ето така“ – обясни Крис. Тя взе молив в устата си, за да ми покаже и постави друг в моята.

„Екстра! Добре! Виждаш ли колко е лесно? О, не толкова силно. Не го стискай между зъбите си, че ще ти се схване челюстта от писане – пошегува се тя. – Дръж го дотолкова, че да не го изпуснеш… толкова, че да го контролираш. Видя ли?“

„М-м-м“ – измънках аз в знак, че съм разбрала.

Крис ме научи как да правя линии, кръгове и други знаци. Отначало те бяха разкривени и грозни. Но след много часове, употребени в практиката на писането, започнах да постигам контрол.

Накрая можех да пиша букви. Решително и концентрирано, аз написах писмо на мама и татко. То бе кратко и буквите бяха все още големи, непохватни заврънкулки, но все пак бе писане!

Усещането за нещо постигнато ми вдъхна по-положително отношение и терапията взе да ми харесва, пък и бях окуражавана от персонала и пациентите, които аплодираха всяка прогресираща стъпка.

През месец септември ме закараха в Кернанската болница за втора операция на гръбнака. Не исках да ходя, но изпъкналите кости на гръбначния ми стълб правеха невъзможно оздравяването на раните по гърба и опашката. Тази болница отстоеше само на миля от дома в Уудлон, затова ми бе трудно да се справям с чувството, че съм толкова близо до нас, а не мога да си ида…

Този път операцията бе успешна, за което благодарих на Бога. След като се върнах обаче, трябваше да изкарам в калъпа 15 дни с лице към пода. По време на възстановяването си четох доста. За да балансирам четенето на всички негативни, агностични и атеистични книги отпреди, сега се обърнах към Библията и полезна християнска литература.

Мама държеше и прелистваше търпеливо книгите в продължение на цели часове, докато четях. „Същността на християнството“ от К.С. Люис бе една освежителна промяна за мен и ми предложи едно красиво равновесие след всичко, което бях прочела преди. Тя помогна изключително много на духовния ми кръгозор.

За 15 октомври, моя рожден ден, аз получих чудесен и безценен подарък – най-сетне ме обърнаха с лице нагоре! Това бе изключително събитие! Дайана, мама и татко, Джей и Дик дойдоха да ме посетят. Макар да бяхме преминали от отношенията на влюбени към отношенията на близки приятели, Дик не преставаше да бъде верен в посещенията си при мен.

След като се върнах в „Грийноукс“, нещата почнаха да ми изглеждат по-оптимистични. Тъй като операцията бе успешна, можех евентуално да си служа с инвалидна количка и това улесняваше различните форми на терапия.

Също бе насърчително за мен да виждам как хората напускат „Грийноукс“. Някои от моите приятели, които имаха параплегия/ парализа за два от крайниците/, бяха възстановени и можеха да си отидат у дома, за да намерят свой път в света на другите хора. Това ме въодушевяваше дотолкова, че се хвърлях в процесите на рехабилитацията с възобновена решимост.

Крис Браун ми вливаше нова енергия и ентусиазъм.

„Защо да не опитаме с нещо художествено, щом можеш да пишеш така добре с устата си?“

„Художествено ли?“

„Да. Ти си ми показвала рисунки, които си правела преди. На теб ти се отдава творчеството! Защо не опиташ да рисуваш по тези керамични чинии? Те стават хубави подаръци.“ – поясни тя.

Бях гледала как една болна от квадриплегия държеше четка в устата си и цапаше с боя по глинени съдове. Струваше ми се безсмислено, като детска игра…

„Не знам…“ – казах тихо.

„О, хайде, опитай“ – подтикна ме Крис.

Опитах с рисуването, като разливах капки боя и мацах тромаво по глинени чинии… Бе толкова обезсърчително и смущаващо! Отначало всяка минута ми бе отвратителна. Но когато чиниите излизаха от пещта, изглеждаха по за пред хора. И като практикувах това, както бе с писането, забелязах че напредвам.

След няколко седмици бях направила няколко коледни подаръка за семейството и приятелите ми. Не знам какво биха си помислили за чиниите, за орехи или бонбони, но мисля, че бяха доста добри, сигурна съм! За мен бе удоволствие да знам, че съм ги направила сама.

Един ден Крис ми донесе малко влажна глина.

„За какво е това?“ – попитах аз.

„Искам да нарисуваш върху нея картина.“

„Как? С молив в уста?“

„Опитай с това острие.“

„Какво да направя? Да напиша нещо?“

„Защо не направиш нещо свое? Направи нещо, което на теб ти харесва“ – предложи тя.

Внимателно премерих разстоянието от устата си до меката глина, опитах плътността й със заострената пръчка и тогава почнах да скицирам нещо.

Казах на Крис:

„Миналия път нарисувах нещо от пътешествието ни на запад преди злополуката. През цялото ми детство татко ме е насърчавал да рисувам. Той е самоук художник.“

Спомних си сега за онези сцени и се опитах да си представя подсъзнателния процес на рисуването – как образът в съзнанието ми .. предавал на ръцете ми, които са се движели, за да предадат сцената върху листа. Ръцете ми държаха ключа за таланта ми на художник. Но само те ли?…

Погледнах обикновената скица, която току-що бях направила. Тя представляваше контурна рисунка на каубой и кон, изрязана в меката глина. Разбира се, не бе нещо творческо и впечатляващо, но бе едно начало.

Крис изглеждаше удивена от първия ми опит.

„Джони, но това е страхотно! Ти наистина имаш талант! – ухили се тя и прибави. – Трябваше да го направиш по-рано. Трябва да се върнеш към изкуството си.“

„Но аз правех това, когато имах ръце“ – протестирах аз.

Тя поклати глава:

„Няма значение. Ръцете са инструменти – това е всичко.

Умението, талантът е в мозъка. След като вече си практикувала, можеш да правиш еднакво добре с устата си, както с ръцете си!“

„Чудо на чудесата! Наистина ли?“ – попитах аз.

„Разбира се! Искаш ли да опиташ?“

„Да! Да опитаме!“

За мен това бе изключителен ден на задоволство. За първи път през последната година и половина можах да изразя себе си по един продуктивен, творчески начин. Всичко бе вълнуващо и ми даваше обновена надежда.

Възстановяваше се и духовната ми температура. Преди ядът ми и смущението ми се превръщаха в негодувание. Мислех си: Как би могъл Един любещ Бог, ако Такъв съществува, да допусне това отчайващо положение? Издирванията ми в други области не намериха разумен отговор, затова, когато се върнах към Библията, озлоблението ми поомекна.

Гневях се, че животът ми е принизен до елементарните прояви на яденето, дишането и спането – ден след ден. Но онова, което открих, бе, че и останалата част от човечеството е на същото дередже. Животът на хората се върти около същия безсмислен кръг – с тази разлика, че при тях това не бе така очевидно. Периферните неща ги отдалечаваха от факта, че са въвлечени в същия водовъртеж. Техните работа, училище, семейства и забавления ги ангажираха дотолкова, щото те не можеха да осъзнаят, че животът им е същият като моя: ядене, дишане, спане…

Бавно аз почнах да осъзнавам какъв е Божият интерес към мен. Бях нещо като „космическо морско свинче“ – представител на човечеството, върху който можеше да се изпробва истината. Всички безредици, оплитания и тем подобни си бяха отишли. Бог ги бе отнел всички от мен и ме бе поставил в новото ми състояние без тях. Моят живот бе принизен до абсолютно елементарни прояви. А сега какво да правя? Какво да правя с живота си? – се чудех аз. Нямам тяло, но все пак съм някой. Трябва да намеря смисъл, цел и насока, а не само известна мярка на временно удовлетворение.

Дори чистите, стерилизирани чаршафи в това страшно отделение бяха символични. Ядене, дишане, спане. Ядене, дишане, спане… С каква цел? Как мога да прославя Бога? Какво да сторя?

Да, трябва да има Личен Бог, помислих си аз. Може би Той няма да поиска да ми се открие по някакъв зрелищен начин, пък и защо е необходимо да го прави? Защо да съм по-важна от моята съседка, която трябва да намери Бога и целта чрез вяра, а не с виждане. Защо трябва да бъде различна?

Казах на Дайана за разсъжденията си:

„Сега вече нищо няма реален смисъл, Дайана! Не знам какво прави Бог, но вярвам, че Той е реален и че някак знае всичко и го разбира. Сега мислите ми имат положителен аспект. Все още съм объркана, но преди объркването ми водеше до съмнение. Сега то клони към упованието.

„Може би това има връзка с молитвата ти преди злополуката?“ – предложи Дайана.

„Каква молитва?“

„Не си ли спомняш? Ти ми каза, че малко преди злополуката си се молила: „Господи, направи нещо в живота ми, за да ме промениш и преобърнеш“… Може би това е Божият начин да ти отговори на тази молитва.“

„И аз съм се чудила за това… Възможно е… Но истината е, че не съм очаквала това. А Той си има Своя програма! -прибавих аз. – Не знам каква е целта Му в това. Може би никога повече няма да проходя … и не виждам как бих могла някога да бъда щастлива. Мисля, че тъкмо това ме тревожи.“

„Да не бъдеш пак щастлива?“

„Да. Искам да кажа, че ако има нещо, което съм научила от онези екзистенциалисти, е че „човек не може да живее в отчаяние“. Мислиш ли, че мога някога да бъда щастлива, Дайана?“

„Не знам, Джони, не знам…“

Изследвах Свещеното Писание още по-ревностно сега, заедно с друга християнска литература. Книгите на Франц Шефер и К.С. Люис изглеждаха като освежителен лъх в сравнение с Камю, Хесе и нехристиянските книги, които бях чела. Почнах да усещам прякото прилагане и оценяване на Божието Слово в живота ми. За пръв път видях за себе си смисъл в Библията. Моите „огнени изпитни“ бяха сравнително по-леки, когато видях какво място заемат в Божия план за нещата, особено чрез четене на Псалмите: „Господ ще го (ме) подкрепява на болното легло; в болестта му Ти ще преобърнеш цялото му легло“ (Псалм 41:3).

Нападенията изглеждаха най-големи нощем. Може би терапията е минала зле през деня. Или никой не ми е идвал на посещение. Или може би мисиц Барбъре била пак зла към мен. Какъвто и да е бил проблемът, ми се искаше да плача. Чувствувах се дори повече объркана, защото не можех да плача, тъй като нямаше кой да обърше сълзите ми от очите и да издуха носа ми. Стиховете на Писанието бяха окуражителни и аз прилагах реалността и истината им към моите особени нужди. През тези трудни среднощни часове виждах Исуса, застанал до моя калъп. Представях си Го като силна и утешаваща ме Личност с дълбок и насърчителен глас, който ми казваше: „Ето, Аз съм винаги с теб. Ако съм те възлюбил толкова, че да умра за теб, не мислиш ли, че знам най-добре как да протече животът ти, дори това да означава, че ще останеш парализирана?“ Реалността на Св. Писание бе в това, че Той е с мен – сега! До мен, в моята стая! Тази бе утехата, от която имах нужда!

Открих, че Господ Исус Христос може наистина да съчувствува на състоянието ми. Върху кръста – през онези агонизиращи, ужасни часове в очакване на смъртта Той бе неподвижен, безпомощен, парализиран.

Исус знаеше какво значи да не може човек да се движи – да не може да си почеше носа, да не може да се обърне, да не може да изтрие очите си… Той бе парализиран върху кръста! Той не можеше да движи нито ръцете, нито нозете Си. Христос знаеше точно как се чувствувам аз!“

„И тъй, като имаме велик Първосвещеник Исуса, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях.“ (Евреи 4:14, 15).

Преди злополуката аз не се нуждаех от Христа. Сега аз имах отчаяна нужда от Него! Когато бях изправена на крака не ми се струваше важно, че той трябва да взема участие в моите решения: каква компания да търся, дали да отида в дома на приятели или на футболен мач и т.н. Не ми си струваше, че Той ще се интересува от такива незначителни неща. Но сега, когато животът ми бе снижен до елементарните жизнени процеси. Той бе частица от него, защото се грижи за мен. Всъщност Той стана за мен реалност, от която съм зависима!

Тези нови и вдъхновяващи схващания имаха утешителен ефект върху моя дух и мисля, че бяха полезни дори за Джей, която споделяше с мен личните си неприятности.

Моето рисуване, все още субективно по отношение на стила и лесно достъпно, бе нещо повече от терапия за мен и надмина моите очаквания. Като израз на новото ми настроение, започнах да подписвам рисунките си с инициалите „СНГ“, което означаваше: „слава на Господа“ и изразяваше вярата ми, че Бог се грижи за мен. Това бе един семпъл израз, с който Му отдавах слава за непосредствената помощ при възстановяването на този аспект на моята индивидуалност.

Започнах да проявявам по-голям интерес и към външния си вид. Преди това избягвах огледалата. А сега Джей и Дайана ми помагаха да си наглася косата, да си освежа лицето, да намеря и нося привлекателни дрехи и да открия начини да подобря цялата си външност.

Вследствие на терапията се научих да седя изправена. Смущаваше ме виенето на свят и гаденето, когато ме поставяха да седна на новото ми легло с крака, увиснали надолу от ръба. Това бе бавен процес, но скоро можех да правя и това. С помощта на накланящата се дъска свикнах с вертикалното положение, докато мускулите ми, които дълго време не бяха употребявани, привикнаха към държане на главата ми изправена. Когато вътрешното ми ухо и вратните мускули се адаптираха отново към вертикалното положение, ми позволиха да седя в инвалидна количка. Краката ми бяха обвити еластични бинтове, за да се избегнат проблеми на кръвообръщението поради задържането на кръвта в артериите на краката ми. Също така бивах пристегната от здрав корсет, който подкрепяше горната част на торса. Това спомагаше на седенето ми в изправено положение и да дишам свободно.

Вълнувах се за напредъка на здравословното ми състояние и се надявах да си отида у дома за Рождество Христово, 1968 година-цяла година след последното ми връщане там! Но този път можех да си ида у дома за няколко дни.

Непосредствено преди Рождество татко и мама ме зарадваха с някои интересни новини.

„Джони, чухме за една нова болница в Калифорния – каза татко. – Казва се „Ранчо Лос Амигос“. Намира се в Лос Анжелис и се отличава с някои забележителни постижения в терапията.“

„Техният рехабилитационен метод е доста прогресиращ – прибави мама. – Успели са да научат хора как да възстановят ръцете и краката си. Дори при така наречените… „неизлечими случаи“.

„О, чудо на чудесата! – възкликнах аз. – Но да! Нека отидем там, може ли?“

„Сега проверяваме. Очакваме скоро отговор. Мисля, че има добри изгледи – каза татко. – Ние не можем да отидем сега, но говорихме с Джей и тя пожела да отиде с теб. Тя ще наеме апартамент наблизо, за да бъде с теб непрестанно.“

„Това звучи чудесно! – изписках аз. – Нека се помолим Бог да направи възможно всичко това. О, чудо на чудесата! Не е ли това великолепен подарък на Рождество?“

Този път празникът Рождество Христово бе въодушевяващ! Бях вече достатъчно силна, за да остана у дома няколко дни и бе чудесно да усетя още веднъж познатата обстановка у нас. А когато Дик ме покани да отидем заедно на кино, бях наистина очарована.

Но колкото и горещо да исках да бъда пак нормална, бе невъзможно… В киното Дик сложил ръка около кръста ми, а аз не съм усетила. Той ме притиснал до себе си с обич, но… нищичко не съм разбрала…

Продължавах да си гледам филма. Накрая той ме попита:

„Не усещаш ли това?“

„Какво?“

„Това“ – и той ме притисна пак.

„Не – казах аз меко, объркана. – О, о, съжалявам…“

Колко ми се искаше да усетя действително ръката му, докосването му!

На връщане към дома Дик трябваше да спре колата внезапно и аз полетях напред, като си ударих главата на арматурното табло. Не можах да си помогна, дори да се привдигна. Не бях ударена лошо, само моята гордост и вътрешното ми аз бяха наранени.

Дик се кореше, че е допуснал това.

„Как не се сетих да те придържам?“ – се ядосваше той.

„Дик, моля те, не се обвинявай. Нужно е време, за да свикне човек. Не съм ударена лошо. Нека това не ни разваля хубавата вечер.“

Прибрахме се без други инциденти. Докато Дик ме возеше с количката към къщата, му казах:

„Дики, благодаря ти! О, Господи, колко хубаво ми бе тази вечер! Беше… беше почти като онова вълнуващо време преди… От година и половина това е първото нормално нещо, което съм направила. Благодаря ти, Дики!“

„И за мен бе много приятно – каза просто той и се наведе, за да ме целуне по челото. – Радвам се, че съм ти доставил удоволствие.“

Чувствителните му очи се усмихнаха с обич срещу мен.

Да, бе наистина приятно! Но всъщност – не като „преди“… Все още бяхме непохватни и усещахме неудобство поради инвалидната ми количка и аз се чудех: Ще се нормализира ли пак всичко?

Обещах си да направя всичко възможно, за да стане това, поне що се отнася до моето поведение. Какъв контраст в сравнение с последното Рождество! Преди една година имах само един ден за дома и толкова се страхувах от външността и вдървеността си, та се бях скрила отзад и си бях покрила краката със старото кафяво одеяло.

Тази година носех нови панталони, светло оранжев пуловер и стилна пола от рипсено кадифе, които бяха в тон. Косата ми, макар и все още къса, бе приготвена в небрежна, женствена прическа и аз се чувствувах пак като жена, а не като тяло, напъхано в болнична пижама!

Този път не ми се щеше да се връщам в „Грийноукс“.

„Не е нужно да ходиш вече там, Джони“ – каза татко.

„Какво?“

„Няма да се връщаш в „Грийноукс“. Току що получихме известие от Калифорния. В „Ранчо Лос Амигос“ е запазена стая за теб. Ще заминем другата седмица, след Нова година.“

Заплаках. „О, татко! Толкова съм щастлива. Господ е реален! Той отговори на молитвата ми.“

„Майка ти и аз ще пътуваме заедно с теб със самолета, а Джей ще отиде с колата по-рано, за да ни посрещне.“

„Не мога да повярвам, че отивам наистина!“

«Ранчо Лос Амигос» ето къде ще възвърна ръцете си – си мислех аз.

следваща глава СЕДЕМ