в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ШЕСТНАДЕСЕТ

Седях отвън в Сайксвилското ранчо една красива сутрин на лятото на 1974, когато ми звъннаха по телефона.

„Гъ-ца Ериксън, звъним Ви от „Днес ви показваме“ в Ню Йорк. Бихме искали да Ви заснемем в нашата програма, като разкажем историята Ви и покажем Вашите рисунки. Можете ли да дойдете?“

Сърцето ми се качи в гърлото… Значи, „Днес ви показваме“!…

„Разбира се – отвърнах аз. – Ще дойда с радост.“ Джей стоеше до телефона и записваше информацията. Съгласихме се да се явим за снимки на 2 септември.

Джей ме закара до Ню Йорк, като взехме и приятелките ни Шери Пендърграс и Синди Блубау, за да ни помагат. След като отседнахме в хотела един ден преди уговорената поява, отидохме в Рокфелеровия център, за да се срещнем в директора. Той ми обясни процедурата и ние обсъдихме възможните въпроси на интервюто. Каза ми да се отпусна и да се чувствувам спокойна, като се приготвя за предаването не само душевно, но и се наглася за поредицата от въпроси на водещата Барбата Уолтърс, които тя щеше да ми задава.

Рано на другата сутрин се намерих седнала срещу Барбара Уолтърс. Обля ме ярка светлина. Г-ца Уолтърс се усмихна и хвърли поглед на записките си.

„Отпусни се, Джони – ми каза топло тя. – Спокойна ли си?“

„Да, благодаря ви.“

„Чудесно.“

„Петнайсет секунди“ – извика някой иззад камерите.

Не бях така нервна, както ми се струваше отначало – може би защото бях подсигурена в изказванията си и знаех, че моето свидетелство ще бъде споделено пред милиони хора. Не знаех какво смята да ме пита г-ца Уолтърс, но бях уверена, че не може да има нищо, което да ме обезпокои.

„Десет секунди.“

Господи – молех се бързо, – дай ми сигурност, мъдрост, благоприятна възможност. Придай смисъл на всичко това.

„Пет.“ Аз преглътнах и навлажних устните си, като гледах режисьора да брои на пръсти. „Три, две, едно.“

На една от камерите светна червена свелтина и Барбара Уолтърс почна.

„Искаме да ви покажем една колекция от рисунки, които са в студиото ни днес – каза тя. – Както виждате, това са рисунки, които съвсем очевидно са изпълнени с художествено умение и както може да се предположи – са плод на голям талант. Но те са рисувани по начин, който според мен не прилича на никой друг от известните ни досега. Художничката е Джони Ериксън от Балтимор, Мериленд.“

Тогава тя се обърна към мен и интервюто започна. Не си спомням всичко, което съм казала, освен това, че г-ца Уолтърс го направи много естествено и приятно. Въпросите й бяха интересни, а не заплашителни. Веднага й харесах и имах чувството, че я познавам като стара приятелка.

Докато говорехме, камерата обхождаше рисунките ми. Интервюто продължи 10 минути и после г-ца Уолтърс прекъсна за предаването на станцията. И докато филиалите из страната преминаха към местните новини, тя ме интервюира в продължение на 5 минути за зрителите на Ню Йорк Сити.

Можах да кажа всичко, което ми се искаше. Г-ца Уолтърс ми благодари и премина към другите си задължения в предаването за този ден.

Елеанор Макгавърн, съпругата на сенатора, бе също гост на студиото тази сутрин. Поговорихме с нея, докато предаването се излъчваше по ефира. Тя ми разказа как заедно с нейния съпруг Джордж, предишният кандидат на Демократическата партия за президент, са открили някои от същите ценности и принципи, които аз бях научила.

„Преди да прояви интерес към политиката, той се подготвяше за свещенослужител“ – обясни г-жа Макгавърн и ние поговорихме за нейните духовни ценности и възгледи. Дадох й едно изображение на Христа, което бях направила, и си разменихме адресите, за да си пишем.

Когато екипът на продукцията започна да прибира нещата и се угасиха лампите, а на обективите на камерите бяха поставени капачки, ми бе дадена възможност да претегля всичко, което се беше случило.

„Само си помисли – забеляза Джей, – може би си говорила пред 20 или 30 милиона души тази сутрин за своята вяра. Това бе рядка възможност!“

Г-н Ал Нейгл, президент, и г-н Джон Престън, вицепрезидент на поделението за производство на хартия на компанията „Жилет“, гледали телевизия същата сутрин. След като забелязали, че си служа с флумастер, който е тяхно производство, тяхната компания ми уреди няколко национални изложби.

Много от хората, които бяха гледали предаването „Днес ви показваме“ тази сутрин, ми писаха писма. Едни искаха репродукции на моите рисунки, други поръчваха поздравителни картички, а трети просто искаха да знаят за моите духовни опитности.
Първата ми художествена изложба, която бе подпомогната от поделението за производство на хартия, се състоя в Чикаго, в ползуващите се с висок престиж „Рубино Гелъриз“ на ул. „Ласал“, под сянката на прочутия център на Джон Ханкок.

Картините ми бяха изложени и демонстрирах изкуството си в продължение на една седмица. През това време бях интервюирана от „Чикагоу Трибюн“ и „Сън-Таймс“. Също се появих и по телевизията на филиала на Си Би Ес в Чикаго.

Когато Се върнахме у дома, там ме чакаше цял порой от поздравления. Бях залята от предложения за допълнителни интервюта. Бяха програмирани картинни изложби в Линкълновия център в Ню Йорк и Атлентик Ричфийлд Плаца в Лос Анжелис. Много църкви и християнски групи ме канеха да отида, за да говоря пред тях. Списанията „Уиминз дей“, „Пийпл“, „Тийн“ и „Коронет“ молеха за интервюта. В „Кампус Лайф“ бе отпечатана на 4 страници моята история. „Муди мантли“ и „Крисчън Лайф“ също написаха разкази за мен. Последваха нови радио и телевизионни предавания.

Започнах да осъзнавам как Господ възнамеряваше да използува предаването „Днес ви показваме“, за да разшири обсега на моето свидетелство и да отвори много нови врати.

следваща глава ЕПИЛОГ