в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ЧЕТИРИ

Почти в продължение на цял месец се концентрирах върху подготовката за Грийноукс. Там трябваше да се науча да ходя и да почна живота си отново. Когато стана дума, че ми е запазено място там, всеки се въодушеви. Сестрите и докторите дойдоха да ми пожелаят всичко добро за тази стъпка към рехабилитацията.

„Е, девойче, сега се дръж добре там. Никакви шумни компании! Гледай си само работата, иначе ще дойдем и ще те върнем пак тук“ – подразни ме д-р Харис.

„О, не! Няма да го направите! – възкликнах аз. – Никога повече няма да ме върнете тук. Имате си доста болни хора, с които да се занимавате. Впрочем, някой ден може наистина да се върна – поправих се аз, – но това ще стане със собствените ми крака. И ще ви заведа на обяд при Макдоналд.“

„О, това е определяне на среща, девойче“ – ухили се д-р Харис. Той ми стисна рамото, намигна и си отиде.

Две сестри – Анита, моята любимка и Алис – свалиха афишите и картините и опаковаха всичко, което бях натрупала, в няколко кутии. Това бяха съкровищата ми през целия престой в болницата за З месеца и половина.

Накрая дойдоха санитарите, за да ме качат в линейката, която чакаше долу, за да ме закара в „Грийноукс“. Докато ме изнасяха през външната двойна врата и тръгнаха по двора, лек полъх на прелестния и уханен въздух погъделичка ноздрите ми. Навсякъде имаше слънчева светлина.

„О, чудо на чудесата! Моля ви, почакайте малко! – настоях пред двамата санитари. – Усещате ли въздуха?“ – казах възбудено.

„Замърсен е!“ – изръмжа единият от тях.

„О, толкова е хубав!“ – дишах дълбоко от неговия богат и според мен зашеметяващ аромат.

„Ей, ще се пръснеш от кислород“ – подразни ме единият от мъжете. Те настаниха носилката ми в линейката, затвориха вратите и ние се насочихме към „Грийноукс“.

Не можех да не почувствувам контраста между пътуването в тази линейка и онази, която ме бе докарала в болницата. Тогава дърветата бяха зелени, а тревата и цветята – сочни и избуяли. Въздухът бе горещ и влажен, а хората носеха летни дрехи.

Днес въздухът бе свеж и хладен. Магазините бяха украсени за продажбите в чест на Всех святих/ празник на 1 ноември/ и есента. Дърветата бяха златни, червени или оранжеви – пейзажът отразяваше цялата палитра на есенните цветове.

Един пълен сезон бе преминал, докато бях в болницата! Изпитах странно чувство, но то не бе обезпокояващо. Вълнението и хубавото усещане от пътуването бе твърде въодушевяващо, за да прахосам настроението си в скръб по едно изгубено място. Оставих топлото слънце да къпе лицето ми с лъчи, които нахлуваха през прозореца, спуснат от шофьора, за да ме лъха свежият въздух. Толкова бе приятно, че почти плачех от радост.

„Наближавайки „Грийноукс“, станах дори по-въодушевена. „Грийноукс“! Дори самото име ми звучеше толкова приятно. В моите представи изникваше колониална архитектура с високи бели колони, гледаща към огромни тревни площи, върху които хвърлят сенки величествени дъбове.

Когато спряхме на алеята за коли обаче, установих, че няма нищо подобно. „Грийноукс“ представляваше разлята, ниска тухлена постройка, приличаща повече на индустриален парк, учреждение или предприятие.

„Е, стигнахме.“

„Да-а“ – казах бавно.

„Нещо нередно?“

„А-а, не. Мисля, че не – казах глуповато. – Но всяко място, за което си изграждаш някаква представа в ума, не доказва очакванията ти. Нали така?“

Той кимна, после прибави: „Не се тревожи, те вършат добра работа тук. Мисля, че ще ти хареса. Малко момичета на твоите години идват тук. Ще се чувствуваш бомба.“

„Надявам се“ – отвърнах разбиращо. Докато ме караха с носилката по коридора към определеното ми отделение, поглеждах наоколо през отворените врати на различни стаи. Беше тихо, като в болницата. Нямаше „излекувани“, които ходят.

Виждах хора, седящи в инвалидни колички, опаковани в брезентови калъпи или лежащи в легла. Салоните изглеждаха тъмни и депресиращи, пълни с хора в инвалидни колички. Беше старо заведение, просто плачещо за украса.

Докато стигнем до моята стая, се обезсърчих.

Мама и татко бяха вече там и ме чакаха.

Те ме бяха записали и се занимаваха с подробностите по сметките и други задължения. Опитаха се да ме ободрят, но докато аз бях възможно най-обезпокоена, те се извиняваха. Бях виждала вече тази реакция преди, в Градската болница, когато им казаха за перманентността на моето увреждане. Знам, че бяха пак на ръба на пълното рухване и не желаеха да видя сълзите и разочарованието им. Оставиха ме, като обещаха: „Ще се върнем колкото се може по-скоро, скъпа.“

Когато си отидоха, огледах стаята си. Още четири момичета споделяха малкото отделение с мен. Реших да се представя: „Здравейте. Аз съм Джони Ериксън.“

„Джони Ериксън!“ Чух името си повторено с презрение, последвано от цял наниз мръсотии. „Само това чувах в Градската болница: Джони това, Джони онова. Повръща ми се от името ти!…“

Слисана от този злобен глас, аз успях да дойда на себе си дотолкова, че да се усмихна и да кажа: „О, не знаех, че имам тук цял клуб от почитателки.“

Ледът бе счупен. Останалите се разсмяха.

„Трябва да се извиниш, Ан! – поясни едно момиче. – И тя е нова тук. Дойде в Градската болница след теб и май не е била търпелива като тебе. Ужасно много са я сравнявали с теб… Аз съм Бети – Бети Джексън. Момичето в онова легло там е Дениз Уолтърлс.“

„Здравей. Извини ме, че не ставам…“

„Да, познато ми е това положение – опитах се да отвърна остроумно и аз, като прибавих. – Радвам се да те срещна, Дениз.“

„Тази съшо е Бети – каза Бети Джексън, сочейки с отпуснатата си, неумела ръка. – Бети Гловър. Мен ме наричат „Би-джей“, за да ни различават.“ Бети Гловър бе симпатично, дребно черно девойче, много по-малко от останалите.

„Здравей, Бети“ – усмихнах й се аз.

Бети ме погледна и кимна леко.

„Тук съм заради счупен врат, като теб – обясни Би-джей. – Бети има кървав съсирек на гръбначия си стълб. Работят с нея, за да установят защо е парализирана. А Дениз е тук, защото има М.С.“

„Какво значи „М.С.“? – попитах като невежа.

„Множествена склероза.“

Съжалих, че попитах. Спомням си, че бях чула за М.С. в болницата. Това е фатална болест. Вероятно Дениз ще умре, преди да стигне до двадесетия си рожден ден. Помислих си това и потръпнах вътрешно, като се чудех как поддържа такова великодушно и открито отношение.

„А в онова кьоше – се циркоса Би-джей – е Ан Уилсън, с чиято уста вече се запозна. Ан е дежурната по тоалетна…“

„О-о, върви по дяволите“ – изруга Ан. Тя грабна цигарата от устните си и я запрати по Дениз, тя се приземи, без да нанесе вреда, върху плочите на пода.

„Е, вече се запозна с нас. Готова ли си за такова семейство?“ – попита Би-джей.

„М-мисля че да“ – заекнах аз. С изключение на Ан и този пушек – си помислих.

Ан бе запалила друга цигара. В болницата бях отказала хората да пушат край мен. В „Грийноукс“ много от пациентите пушеха. За мен пушенето бе нещо грозно, смърдящо, затова ми се щеше хората да го правят само в техните домове или стаи, а не край мен. Мразех задушливия пушек и парещата миризма. Но имах право само на една пета от тази стая. Не бе възможно да се направи нищо друго, освен да се свикне с пушека.

Опитах с онзи коз, който знаех и казах на Ан: „Знаеш ли, това ще ти причини рак на белите дробове. Ще те убие…“

Тя ме погледна дръзко и отговори с равен тон: „А защо си мислиш, че го правя?“
Но Ан не бе толкова трудна и противоречаща, каквито бяха първите ми впечатления за нея. В нея можех да видя много от своите реакции на горчивина и отчаяние. Преди няколко седмици си патех от същата депресия и униние – си спомних аз. Тогава и аз исках да се убия. Ан всъщност бе много объркана. Тя си служеше с гнева, за да даде отдушник на чувствата си, защото не знаеше какво друго да прави. Реших да се опитам да я опозная по-добре.

През следващите няколко дни успях да разгледам „Грийноукс“ по-отблизо. Пациенти от всяка възраст, икономическа, служебна и расова среда бяха настанени в четирите крила на заведението. Това бяха хора с ампутирани крайници, парализирани с различни форми на болестта, жертви на детски паралич и страдащи от мускулна дистрофия, множествена склероза и други болести, поразяващи двигателната и нервната система.

„Откъде идват толкова много нови хора, предимно юноши на нашата възраст?“ – попитах Би-джей.

„Строшени вратове. Това се случва повече през лятото при плуване или гмурване. Обикновено прекарват по няколко месеца в градските болници и после идват тук за „рехаб“ – поясни Би-джей.

Отбелязах си наум начина, по който тя съкрати думата „рехабилитация“. Бях слушала и други подобни „вътрешни“ или жаргонни думи, които момичетата употребяваха и вече не изглеждах толкова невежа.

„Колко случая на строшени вратове са нови?“ – попитах аз.

„О, може би 10-15.“

„Откога си тук, Би-джей?

„От 2 години“ – отговори тя.

Две години! При мисълта се сгърчих вътрешно. Две години и тя е все още парализирана и на легло като мен! Фактът, че и аз бих могла да бъда тук толкова време, наистина ме депресира. Замълчах дълго.

Тази нощ, докато лежах в моя брезентов калъп, мъчейки се да заспя, бях обезпокоена от старите настроения и огорчения, които ми причиняваха такова униние в болницата. Опитах да се помоля, но без резултат. Опитах се да си спомня някои обещания от Божието Слово, за да ме насърчат. Нищо обаче не ми се стори заслужаващо доверие.

Очевидно другите момичета се бяха приспособили. Те си бъбреха тихо, очаквайки угасването на лампите. Освен Ан. Тя се оплакваше силно, като подчертаваше възраженията си с пиперлив език. Стори ми се, че ако трябва да прекарам остатъка от живота си в заведение, бих била все пак по-приятна – поне външно а не като Ан. Навън тя нямаше абсолютно никакви приятели. И вътре се отнасяха към нея по подобен начин. Никой не си правеше труда да я разбере или да се сприятели с нея.

А аз имам нужда от приятели, иначе ще откача – си казвах непрекъснато, като си обещавах никога да не скъсвам нишката с мама, татко, Джеки или останалите, които идваха да ме посещават. Колкото и огорчена да бивах, се стараех да не го показвам.

„Джони, това е добра идея – забеляза Би-джей, когато й казах за мислите си на другия ден. – Тук сме все от един дол дренки, затова няма да намериш голямо съчувствие. Всъщност, бъди умна и гледай ла не домъкваш отвън много хора тук.“

„Но защо?“ – почудих се аз.

„Това са химери!… Всички са от един дол дренки…

Подай една или две ръце -това е утешително тук. Но когато си идеш на посещение у дома, почваш ла се стряскаш и едвам дочакваш да се върнеш пак. Тук е по-лесно с хора като нас. Няма кавги за стяги, инвалидни колички и тем подобни. Трудно е да си тръгне човек оттук. Хората на улицата мислят, че щом ръцете и краката ти са парализирани, същото е станало и с ума ти. Отнасят се с тебе като с тъпак… Затова всеки се връща тук и макар да се оплаква и да сравнява уврежданията, все пак е доволен да стои, защото си е като у дома тук. Същото ще бъде и с теб, ако мъкнеш всичките си приятели тук. Понеже е по-лесно да живееш с химери, не означава, че е по-добре. Съвсем не, зная го. Тук съм от две години. Каквото и да правиш, дръж си приятелите отвън!…“

Джей сигурно се досещаше за емоционалните ми нужди в това отношение. Тя не само идваше често при мен,“ но и организираше старите ми съученици за посещения. Няма да забравя как Джей и някои приятели дойдоха маскирани за нощта срещу Всех святих. Тук нямаше възможност за нарушаване на правилника. За разлика от Градската болница, персоналът на „Грийноукс“ съблюдаваше стриктно часовете за посещения. Точно в 8 часа Джей и останалите приятели бяха заставени да си отидат.

Дните ми се превърнаха в тъп режим, просветлен само от моите посетители. Бях прикована към легло поради рани от залежаването. Една санитарка ме хранеше сутрин и изпразваше торбичката на катетъра. После проверяваше кръглото огледало над главата ми, за да види дали е фокусирано добре за гледане на телевизията.

За обяд пак ме изхранваха и „изпразваха“. И още телевизия за следобеда. Сутрин гледахме спортни предавания. Следобед -сапунени опери. Вечерта следваше ново хранене и изпразване на катетъра, след което – пак телевизия до гасенето на лампите. Всеки нов ден беше едно скучно и монотонно продължение на предходния ден: ядене, гледане на телевизия, сън – в един ненарушим отчайващ цикъл.

Трябваше да се науча да ям и пия храната си бързо. Хората от персонала бяха много заети, твърде заети, за да се бавят с онези, които се туткаха при хранене. Всъщност бяха твърде заети, за да правят нещо повече, от грижата за непосредствените ни физически нужди. Ако носът ми ме сърбеше, трябваше да чакам, докато дойде Джей или някой от персонала. Косата ми растеше вече и ставаше сплъстена, мръсна и покрита с пърхот, защото никой нямаше време да я измие.

Един ден, когато Джей ми дойде на посещение, попита:

„Какво смърди така ужасно?“

„Какво да смърди?“ – учудих се аз.

„У-уф! Та това е косата ти. Кога са я мили за последен път?“ – поиска да знае Джей.

„Преди около месец. В Градската болница“ – отвърнах аз.

„Ужасно!… Тя вони толкова лошо… Трябва да се направи нещо!“ – възкликна тя.

Джей се поразшета, намери леген и сапун и измисли начин да ми измие главата.

„О, колко добре се чувствувам!“ – възкликнах аз.

„Аз съм следващата – викна Дениз. – Моля те, Джей, измий и моята коса!“

„И мен!“ – екнаха заедно гласовете на Би-джей и Бети едновременно. И така, ежеседмичното задължение на Джей стана оттогава редовното измиване и сресване на косите на нас петте, додето „правилникът“ не сложи край на благородните й усилия.

След като косата ми почна да расте и понякога дори биваше сресана, почнах малко по малко да проявявам интерес към себе си. Страничните последствия от лечението бяха позаглъхнали досега и лицето ми не изглеждаше толкова гротескно. Но все още бях слаба и далеч под нормата, затова костите ми изпъкваха през кожата и предизвикваха открити и грозни рани от залежаването.

Дайана Уайт, моя приятелка от гимназията и „Млад живот“, започна да ме посещава редовно. Тя бе чувствително, приятно вярващо момиче с положителен, открит характер. Винаги изглеждаше бодра и щастлива. Но тя бе колкото оптимистична, толкова и практична. Нейното поведение не бе в резултат на измамен и безотговорен наивитет. Тя противопоставяше па трудностите и песимизма собствения си силен характер. Тя притежаваше дух на отзивчивост и печелеше незабавен прием от страна на хората. Широкото лице на Дайана, тъмната й коса и очи, които горяха, когато говореше – превземаха. А в ъгълчетата на устата й трепваше усмивка, която ме караше ла се чувствувам просветлена и ободрена.

Нейните посещения ми ставаха все по-приятни, защото Джеки, която си имаше вече свои проблеми, не идваше толкова често при мен. Дайана ме насърчаваше и четеше от Божието Слово, което запълваше празнотата, явила се от факта, че учението на Дик му пречеше да идва при мен толкова често. Джейсън също почна да излиза от живота ми. Чух от други, че вече ходи с едно момиче, с което се запознал в колежа и имал сериозни намерения с нея.

Бях благодарна, когато физиотерапията стана неотменна част от ежедневието ми, защото внасяше в живота ми допълнително разнообразие.

Отначало физиотерапевтката Барбара Маршал идваше в стаята, за да упражнява парализираните ми крака. След няколко седмици бях закарана във физиотерапевтичния център за 2-часова терапия всеки ден. Първото ми впечатление от тази голяма зала бе, че прилича на камера за мъчения. Там имаше невероятни машини и съоръжения за опъване, теглене и прегъване на безполезни ръце, крака и тела. Но колкото и странна да ми изглеждаше тази стая, тя все пак имаше нещо мажорно за мен: щях да се науча да ходя като други пациенти, които виждах да се движат с патерици и проходилки.

Джоу Лерой, един як терапевт-санитар, ме закара във физиотерапевтичната зала, за да ми покаже какво ще стане, когато терапевтът постави крайниците ми в сьстояние на пълно натоварване на потенциалните способности за движение, за да ги предпази от атрофиране.

„Гледай – окуражи ме той. – Целият този балет, който се играе в легнало положение по гръб, наистина има смисъл.“ После Джоу продължи да ми обяснява, как извиването, прегъването и разтеглянето на краката, ръцете и отпуснатото ми тяло в дъги, кръгове и всички видове ъгли ще ми помогне.

„Това ще поддържа еластичността на мускулите ти“ – обясни Джоу.

„Но аз не усещам нищо. Какво значение има, ако си останат неподвижни?“ – попитах аз.

„Създават се проблеми за кръвта – кръвообръщението е лошо. Също така, когато мускулите ти се движат, тялото ти се втвърдява и крайниците ти се укрепяват“ – каза Джоу, като посочи други пациенти, които биваха дърпали, бутани и повдигани.

Физиотерапевтите работеха с мен по 20 минути всеки ден, възвръщайки еластичността на мускулите ми, макар да не им бе съдено да функционират повече. После почваха да работят с мен, за да мога да изляза от брезентовия калъп и да легна в нормално легло.

После дойдоха изтощителните упражнения, за да се науча да седя. Пристягаха ме към накланяща се дъска, повдигаха главата, ми, а навеждаха краката ми. Докато ме повдигаха бавно през хоризонтално положение, усещах прилив на кръв от главата си и ми се гадеше на пристъпи.

„Чакай… Не по-високо… Не издържам…“ – крещях аз.

Дори само няколко секунди с изправена глава бе твърде много за мен след шестте месеца, прекарани в хоризонтално положение.

„О , Джоу – хлипах аз. – Струваше ми се, че ще припадна!… Ще мога ли някога да седя?“

„Разбира се, Джони! Нужно е само време. Вдигнахме те само на 45° . Ще опитаме пак малко, но за повече време. Когато почнеш да издържаш няколко минути, ще увеличим ъгъла на дъската. До Благодарствения ден трябва да можеш да седиш на стол“ – каза весело Джоу.

Ърл, друг един терапевт, поклати глава и каза: „Виждаш ли, тялото ти е така привикнало към лежащата поза, че кръвообращението ти се е нагодило към нея.“
Ърл акцентуваше на обясненията си с широки и резки жестове.

„Когато повдигнем главата ти, кръвта я напуска и ти имаш чувството, че ще припаднеш. Но ако го правим бавно и без напъни, сърцето ти ще „запомни“ и ще почне да върши отново своята работа. Кръвообръщението ти ще бъде възстановено и кръвта ще бъде изтласкана пак към мозъка.“

Така работехме все по-дълго и по-дълго всеки ден, додето можех вече да „седя“ на дъската, без да ми причернява и да ми се гади.

Направихме описание на способността и чувствителността на моите мускули. Лекарите и терапевтите решиха, че имам пълна чувствителност на главата, врата и раменете до ключиците. Имах слабо, като при изтръпване, усещане в горните части на ръцете и гръдния кош, сякаш тези области на тялото ми бяха заспали.

Дайана ме посети, след като бях по-напреднала във физиотерапията. Тя ме насърчи. Оптимизмът й бе заразителен. Всеки път, когато идваше на посещение, тя ми носеше различно насърчение от Библията.

„Слушай – възкликна тя. – Това е от Йоан 16:24: ,Досега нищо не сте искали в Мое име: искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна.“ Не е ли великолепно?“
„Да, наистина. Знаеш ли, може би Бог прави нещо специално за мен. Чу ли за нашата църква?“

„За нашата църква? – попита Дайана. – Не. Какво се е случило?“

„Нашата църква е приела денонощно молитвено богослужение за мен. Те ще се молят за моето изцеление и възстановяване“ – обясних аз.

„О, чудо на чудесата! Но това е знаменито! „Искайте и ще го получите“ – повтори Дайана.

Аз бях насърчена още повече, защото упражненията ми по физиотерапия предизвикаха усещането за изтръпване и в пръстите ми. Макар да бяха все още безжизнени и парализирани, можех да установя далечно усещане в тях. Знаех, че Бог е започнал моето изцеление.

През нощта на молитвеното богослужение в църквата, приятели от гимназията, учители, родители на приятели и приятели на приятелите препълнили Реформираната епископална църква в Камингз. Същата нощ аз си легнах с очакването да се събудя на следното утро напълно изцелена.

Разбира се, това не стана но този начин. Затова си наумих, че Господ изпитва вярата ни и че процесът на изцелението и пълното възстановяване ще дойде бавно, а не чрез някакъв внезапен и свръхестествен начин.

Когато дойдоха на ме посетят Дайана, Джей, родителите ми и приятели от „Млад живот“, аз си дадох вид, че всичко е съвсем наред, като скрих разочарованието и нетърпението си.

„Господ ще ме изцели – им обещах аз. – Нека продължаваме да се молим и уповаваме.“

„О, Джони! – възкликна някой. – Ти наистина си смела. Бих искал да имам вярата ти!…“

Усмихнах се приятно и се помолих на ум Бог да побърза и ме изцели.

следваща глава ПЕТ