в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

И така, с едно просто „сбогом“, Доналд си отиде от моя живот. Сърцето и умът ми бушуваха. Как би могъл да бъде толкова жесток, след като е бил толкова гальовен и нежен?

Но след като дойдох на себе си, разбрах, че не е искал да бъде жесток към мен. Това просто бе в неговия стил: без театралничене, без лицемерие.

Знаех, че когато си отиде, той си отиде завинаги. Не ми остави лъжливи надежди или криви представи. В края на краищата, той бе използувал най-слабо болезнения метод спрямо мен.

Научих, че Дик и Доналд, които бяха добри приятели от училище, бяха споделили помежду си този проблем. Дик, който сам бе имал подобна конфузия в отношенията си към мен по-рано, бе предупредил Доналд да не позволява чувствата му да излизат извън контрол.

„Знам какво става с Дон сега – ми каза Дик по-късно. – Бях объркан и се разкъсвах вътрешно, когато ти ми писа от Калифорния, че искаш да бъдем „просто приятели“. Знаех какво вършиш, но чувствувах тогава (пък и сега го чувствувам!), че те обичам много. Но знам също така, че си права, що се отнася до това, какво означава да се изправя пред всичко онова, което означава твоето увреждане… Аз исках да се предам в служение на тебе. Но може би ти си ме познавала по-добре; може би ти не си вярвала, че мога да се справя … Не знам … Във всеки случай, след като останахме „просто добри приятели“ през последните две години, бях щастлив за вас двамата, когато с Доналд се влюбихте един в друг. Молех се той да направи онова, което аз не можах и да бъдете с него щастливи.“

„Тогава какво се обърка?“ – попитах аз.

„Не зная, но почнах да забелязвам, че Дон поставя под въпрос отношенията ви. Няколко пъти признаваше пред мен, че би желал чувствата му към теб да не излизат извън контрол. Смятам, че той като по-голям и може би по-мъдър от мен, е видял онова, което ти си видяла у мен: че много младежи не биха могли да преодолеят количката за по-дълго време. Или поне изглежда, че Дон и аз не можем…“

Раната ми бе още по-болезнена, когато продължавах да чувам за Доналд от втора ръка. Той пишеше писма на други младежи, на които бяхме съветници. Ядосвах се и се възмущавах, когато деца, за които двамата се бяхме молили и им бяхме помагали, получаваха писма и бяха все още близки с Доналд, а аз не бях.

Бях предупредена чувствата ми към Доналд да не излизат извън програмата. Джей и Дайана много пъти ме бяха подтиквали да внимавам, но аз не чувах. А сега надеждите и мечтите ми за брак бяха безнадеждно смачкани.

Защо, Боже? Не разбирам защо. Моите реакции съдържаха гняв спрямо Доналд, съжаление спрямо мен и ревнив яд спрямо приятелите, които все още бяха близо до него. Една гимназистка от долните класове, на която двамата бяхме съветници, ме посети, за да ми прочете писмо от Доналд, в което той пише как Бог работи в живота му по много и вълнуващи начини. Разбира се, тя не знаеше какво се е случило между нас. Тя просто дойде да сподели едно окуражително и изпълнено с новини писмо от Доналд. Моята завист се надигна и горещи сълзи започнаха да се стичат от ъглите на очите ми.

Когато момичето си отиде и аз останах сама със себе си, се почувствувах засрамена от поведението си. Не преодолявах това раздразнение с богоугодна реакция. Обърнах на познат библейски пасаж за утешение-1 Коринтяни 14 гл., главата за любовта. Но умът ми правеше трикове с думите:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а имам страст, аз съм станал мед, що звънти или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а имам страст, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а имам страст, никак не ме ползува. Страстта бързо губи търпение; тя е собственическа; опитва се да направи впечатление на другите и има надути идеи за лична изгода. Страстта има лоши обноски и преследва егоистични цели…“

Като заместих думата „любов“ със „страст“, видях какво се бе объркало в нашите отношения. Аз бях желала Доналд със страст -неговото време, неговото внимание, неговото присъствие, защото смятах, че имам власт над това.

Разбрах колко изгаряща и унищожителна може да бъде страстта. Тя бе пожелание, от което не исках да се отрека. Накрая изгубих всичко, което се мъчех да контролирам със своя егоизъм.

Истината на 1 Коринтяни 13 глава ми стана очевидна. Истинската любов не е егоистична, а е дисциплинирана, насочена, самоуправляема, търпелива и нежна.

Разридах се горчиво от объркване и болка. Този път обаче болката ми ме заведе при Господа, вместо да предизвика интроспекцията на самосъжаление и егоцентризъм. Препрочетох онези текстове, които ми бяха помогнали да преодолея предишните си разочарования.

Реших да не слушам птичите песни. Всички те ми напомняха за красивото време, когато с Доналд ходехме в горите за тихи уединения за молитва и това бе единственият начин, по който можех съзнателно да го изключа от ума си. Доста ми бе трудно да бъда сред природата с всички тези спомени. Как да опиша чувствата си? В продължение на една година умът ми се бе занимавал с изпълнението на един идеал – бракът ми с Доналд. Бях повярвала, че плановете ни са част от съвършената Божия воля за нас. Накрая, за един кратък ден, мечтата ми се разпадна пред собствените ми очи дотолкова, че не остана и искрица надежда, която би могла да се съживи.

Спомних си, че Стийв бе споменал за Плач Йеремиев 3 гл. Веднъж той ми бе казал: „Джони, Бог сигурно има Свои причини. Йеремия казва, че „добро е за човека да носи хомот в младостта си“ /Плачът на Йеремия 3:27/. Може би животът ти ще има по-голяма стойност в предстоящите години, понеже си минала през тази опитност сега.“

Прочетох и други стихове: „Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни“ – каза апостол Яков /Яков 1:2/, напомняйки ми за уроците, на които Бог ме бе вече научил в болницата и през следващите години. „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса.“ /1 Солунци 5:18/

„Господи – молех се аз, – какво стана с онзи „съвършен дар“, за който четох в Словото Ти? Какво правиш с мен?“

Спомних си пасажи от евангелията, в които Петър и Йоан питаха Исуса като мен сега. Отговорът на Господа бе прост, но ясен: „Тебе какво ти е?“ Исус не глезеше Петър и не му позволяваше да се предава на самосъжаление. Смисълът на Господните думи бе: „Защо се тревожиш? Това няма значение. Ти гледай Мене.“ Научих, че Божията истина не е винаги нежна и утешителна. Понякога Неговата любов към нас съдържа грубост или дори строг упрек.

Отново се върнах към Божието Слово. Нямаше вече протяжно самосъжаление, нямаше давене в сълзи. Бог просто ме обдаряваше с друго изпитание -да направя едно основно изпитване на Неговата истина, любов и цели.

Писмата от Доналд до общи приятели вибрираха от свидетелствата му за Божиите действия в неговия живот. Той пишеше за въодушевяващ духовен напредък и растеж в течените на седмици и месеци. След дългото лято той писа до приятели, че се запознал с някаква мила млада жена в един от лагерите, в които работеше.

Когато научих тази вест, че Доналд се е влюбил в друга жена, усетих как в мен се впива жилото на обидата. Но Господ сякаш ми каза: „Тебе какво ти е?“

Писах на Стийв, който бе в библейския колеж и излях пред него сърдечната си мъка. Той ми отговори и ме увери в своята загриженост и молитви. Писмото му завършваше с обещание от Псалм 40:11: „Неговото милосърдие и истина ще ме пазят винаги“, т.е. че каквато и да е раната през този процес на израстване, Бог винаги се отнася към нас с любов. Този и други пасажи ме крепяха през споменатия труден за мен период.

Беше мъчително да приема факта, че Доналд не е бил Божията воля, най-голямото благо от Бога за мен. „Но, Господи, ако не Доналд, вярвам, че Ти имаш някого или нещо по-добро за мен! Ще Ти се доверя да го въведеш в живота ми.“

Спомних си, че един «проповедник бе казал, че Бог никога не затваря врата, без да отвори прозорец. Той винаги ни дава нещо по-добро, когато взема нещо.

Приех това обещание. Очевидно е, обръщайки поглед назад, че Бог знае всичко по-добре. Бях прочела в обстоятелствата, Св. Писание и всичко останало уж верния „смисъл“, че Доналд трябва да стане част от моя живот.

Лесно бе да се каже: „Бог иска да бъдем щастливи, нали?“ и после да изберем стихове, които да подхождат на целта ни. Мисля, че знаех предварително, че няма да излезе нищо от цялата работа, но преследвах идеята, че е Божията воля Доналд да реализира живота си с мен.

След моята злополука се бях привързала към Дик, -после към Джей, Дайана, а сега към Доналд. Имах нужда от любовта и подкрепата им, за да удовлетворя емоционалните си потребности. Сега обаче, се чувствувах свободна. Като че ли едва сега бях постигнала независимост в емоционално отношение чрез пълната зависимост от Бога. Един ден, докато седях навън в инвалидната количка, тихо размишлявах по тези въпроси. „Господи – молех се аз, – бих желала да съм видяла това по-рано. Бих желала да не съм забравяла, че Твоята благодат е достатъчна за мен.“ И докато седях там, сред тихата, оградена от дървета поляна, в съзнанието ми изгряваха стих след стих и ме утешаваха. Моля Те, Господи, изяви се реално още сега!

Мир и вътрешна радост завладяха веднага ума и душата ми. Погледнах нагоре. Почти като символ на Божията любов и утеха една пеперуда долетя измежду дърветата и изпърха на няколко инча от мен. Това ме порази, но и предизвика изключително чувство за красота.

„Господи, благодаря Ти за Твоята благост! Като ми изпрати тази пеперуда точно в този момент, Ти ми показа по един творчески и находчив начин Своето тихо, но безспорно присъствие.“ Обещах пред себе си да мисля за Божията благост винаги, когато зърна пеперуда.

Размишлявах за това необикновено и трудно за мен време, когато се уединявах за разговор с Господа. Стремях се да излизам на открито, за да размишлявам за Неговите намерения. И за да се ангажирам изцяло, посветих цялото си време и енергия на моето изкуство; така установих у себе си подновен интерес към рисуването. И постиженията ми ставаха по-добри. В рисунките ми се забелязваха черти, които по-рано не бях виждала. Не можех да кажа какво представляват те, но хората ги забелязваха.

Преходът бе бавен, но не така труден, както бях очаквала. Виждах Доналд в нова светлина, с по-голямо разбиране. Той бе постъпил по най-правилния и добър начин, макар това да бе наранило и двама ни, защото сега знам, че той бе пострадал толкова, колкото и аз.

И двамата бяхме заслепени за сериозните последици, които биха били резултата от нашите отношения. Когато сме влюбени, любовта ни се изразява в действия. Ако няма къде да отидем в действителност, нашите желания и фантазия ни убеждават, че „всичко ще бъде наред“. Хората ни предупреждават, но ние не избираме пътя на послушанието.

Много млади хора пренебрегват действителността.

Има толкова неща, които не бих могла да науча, ако Доналд не бе навлязъл в живота ми и не бе ме напуснал, затова благодаря на Бога за тази поучителна опитност! Особено съм благодарна, че Господ ми помогна да преодолея внезапната раздяла без да допусне безкрайни чувства на озлобление или отчаяние.

Дори приех новата любов на Доналд с искрена радост, защото и той най-сетне е открил съвършената Божия воля за своя живот. По време наедно библейско занимание една вечер при мен дойде един приятел. С голямо колебание той ми каза: „Хм… Джони, искам да ти кажа нещо преди да си го чула от някой друг.“

„Джими, не трябва да казваш нищо повече. Знам го.“

„Знаеш ли? Нима вече си чула, че Доналд се е сгодил? Как?“

„Не знам – усмихнах се аз. – Струва ми се, че просто го усетих… Това е всичко…“

Бях поразена от факта колко лесно Бог ми помогна да посрещна онова, което би трябвало да бъде раняващо, мъчително известие. И когато Доналд доведе Санди – една красива, млада вдовица, която бе загубила съпруга си при злополука, – на едно от библейските ни занимания около 3 седмици по-късно, ние седнахме една до друга.

Тя знаеше за мен. При всяка друга ситуация това би било крайно неловко – поне това. Но аз се обърнах към нея, високата, красива жена, чиито тъмни, но прелестни черти говореха за добрия вкус на Доналд, и казах: „Санди, наистина се радвам да се запозная с теб. Искам да знаеш колко искрено щастлива съм за теб и Доналд.“

Тя се усмихна и ми благодари.

Казах й още: „Моля се за вас всяка нощ. Отдавам прослава на Бога за онова, което е извършил в живота на трима ни. Наистина се вълнувам приятно за двама ви, особено за това, че сте решили да служите на Христа.“

Бях чистосърдечна във всяка дума!

Приятелите и семейството ми, които знаеха колко дълбоко се обичахме с Доналд, бяха удивени от моето отношение. Може би бяха очаквали да рухна. А сигурно бих се пръснала на хиляди парчета, ако не бях позволила на Бога да се справи с положението.

Наистина почнах да гледам на страданието в нова светлина: не като изпитание, което трябва да се избегне, а като възможност за „окопитване“, защото Бог обгръща всички, които постигат това, със Своята любов, благодат и благост.

Животът ми се промени през последната половина на 1972 година повече, отколкото през целия ми живот – дори през изтеклите 5 години в инвалидната количка.

Когато Доналд излезе от живота ми, нямаше никой, комуто да се доверя, освен на Бога. И тъй като Господ се е показвал винаги верен досега, аз Му уповах напълно!

следваща глава ПЕТНАДЕСЕТ