в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ТРИ

„Библията казва: „Всичко съдействува за добро“, дори твоята злополука, Джони.“ Дик се мъчеше да ме утеши, но не го слушах внимателно.

„Вече месец съм в тази глупава болница – оплаквах се аз. – И не съм видяла много добро… Нощем не мога да спя от кошмарите и халюцинациите, които предизвикват упойващите лекарства. Не мога да мръдна – скована съм от този тъп брезентов калъп! Кое е добро? Кажи ми, Дики, кое му е доброто на всичко това?“

„Н-не знам, Джони. Но мисля, че трябва да поискаме Бог да ни каже това. Нека Му се доверим и Той ще ни подари добрия смисъл“ – каза Дик тихо, с търпение. После прибави: „Искаш ли да ти прочета още нещо?“

„Не. Съжалявам. Не исках да се нахвърля така върху теб. Мисля, че не съм се доверила напълно на Господа, нали?“

„Няма нищо…“ – Дик бе на пода, точно под моя брезентов калъп и ме гледаше право в очите. Неописуема скръб и състрадание наляха очите му с големи сълзи. Той премигна и погледна встрани. „Е – каза тихо накрая, – трябва да си ходя. Ще се видим по-късно, нали?“

Постоянството на посещенията на Дик бе едно от нещата, които ме крепяха през онези първи мрачни седмици, наред с посещенията на мама, татко, Джеки и Джей. Другите, като Джейсън, например идваха, когато имаха възможност. Болничният персонал се майтапеше с многобройните ми „братовчеди“ и правилото за „петте минути на час за членове от семейството“ често бе нарушавано.

Когато идваха мама и татко, винаги исках да ме завъртят, ако бях обърната към пода. Макар, че те се шегуваха, докато се смъкваха на пода, ако бях с лице надолу, мен ме болеше, че трябва да се унижават, като пълзят по пода, за да разговарят с мен.

Мъчех се всячески да запаля у тях вяра и надежда. Докато си размишлявах върху проблемите, бе лесно да се установи, че в болницата край мен има хора, които са още по-зле. Като имах това предвид, се мъчех да ободрявам близките ми и останалите, които ме посещаваха. Дори станах по-симпатична на болничния персонал.

Не че моят характер бе станал по-приятен. По-скоро се страхувах, че хората ще спрат да идват да ме виждат, ако стана по-кисела и почна да се оплаквам. Затова и поддържах бодрост на духа.

„Боже, ти си в чудесно настроение днес“ – забеляза Анита, една от сестрите от дневната смяна.

„Разбира се, защо не? Денят е бомба!“

„Навън вали!“

„Но не и върху мен. Опакована съм като в пашкул“ – я закачих аз.

„Искаш ли да дойда по-късно?“

„Ще дойдеш ли? Да, бих искала, Анита.“ Макар да бе назначена на друго място в болницата, Анита проявяваше особен интерес към мен. Често прекарваше обедната си почивка с мен, като ми четеше поезията на Робърт Фрост или просто бъбреше с мен. Тъй като вече бях прекарала доста време в отделението на „интензивно лечение“, много от сестрите ми бяха станали приятелки. Бях свикнала с режима и правилника на болницата. И както те понякога пренебрегваха някои от правилата, когато ми идваха посетители, аз също почнах да си затварям очите пред някои грешки на персонала.

Анита ме потупа по рамото и махна с ръка. „Ще дойда пак след малко, Джони.“ Чух стъпките й да отекват по плочките на коридора.

Когато си отиде, дойде да ме посети Джейсън. „Здравей, момиче! – ухили се той. – Изглеждаш ужасно. Кога най-сетне ще се махнеш от тук?“

„Мисля, че няма да стане скоро. Мисля, че трябва да си извлека поука от всичко това“ – му отговорих. Дики каза, че Бог работи в живота ми.“

„Бог няма нищо общо с всичко това! Строшила си си врата – ето какво е станало. Не можеш просто да лежиш по гръб и да си казваш: „такава е Божията воля“ и само толкова! Трябва да се бориш, Джони. Трябва да се подобриш“ – каза остро Джейсън.

Той ме погледна, без да знае как да продължи. Нашите отношения бяха уж „изяснени“, когато се съгласихме на един период на охлаждане. А сега той намекваше, ако не с думи, то с изражението в очите си и трепетното докосване до рамото ми, че все още е дълбоко загрижен за мен.

„Трябва да се пребориш с това, Джони! Трябва да се подобриш – чуваш ли?“ Гласът му се пречупи и той се разрида. „Забрави тази работа, че е Божията воля да страдаш. Бори се! Чуваш ли?“

Той изруга тихо, после каза: „Няма смисъл във всичко това… Как можа Бог, ако има Бог, да го допусне да стане?…“

„Зная, че изглежда така, Джейсън. Но Дики казва, че Бог има някаква причина за това.“

„Не знам. Може би съм кисел и … циничен. Но аз не мисля, че Бог се интересува вече. Не мисля, че Той е там…“

Това признание на Джейсън бе първата стъпка в неговото отстъпване от упованието в Един любвеобилен Бог, породено от отчаянието, че станалото е в резултат от слепи, хаотични сили.

След като той си отиде, забих очи в тавана. Бе минал цял месец, а аз все още бях тук. Какво ми е? – чудех се аз.

„Здравей, девойче! Как е моята любимка днес?“ Още не можех да го виждам, но гласът бе на д-р Харис. Когато високата му червеноглава фигура навлезе в зрителното ми поле, аз се усмихнах и го поздравих. Д-р Харис бе в отделението за шокови травми през нощта след моята злополука. Той бе проявил личен интерес към мен и следеше моя случай. Бях очарована от шотландския му акцент и от факта, че винаги ме наричаше „девойче“.

Той вдигна болничните ми листи и ги прегледа. „Хм-м. Изглеждаш вече добре, девойче. По-добре ли се чувстваш?“

„Н-не знам. Какво ми е, д-р Харис? Сестрите не искат да ми кажат, а д-р Шерил само ме засипва с медицински жаргон. Моля Ви, няма ли да ми кажете? Кога ще си отида у дома? Колко още трябва да стоя тук?“

„О, сладурче, не мога да кажа. Там е работата, че не съм запознат с твоя случай, както д-р Шерил. Аз съм просто…“

„Д-р Харис – прекъснах го аз , -Вие лъжете. Знаете! Затова ми кажете!“

Той върна болничните листи, погледна ме сериозно за миг, после се концентрира, за да възвърне по-предишното си бодро настроение. „Слушай девойче, ще поговоря с д-р Шерил. Ще му кажа да ти предаде цялата история на ясен английски език. Става ли?“

Усмихнах се: „Така е по-добре. Мисля, че имам право да знам, нали?“

Д-р Харис кимна и отвори устни, за да каже нещо. Но след като премисли, предпочете само да се усмихне.

Дик буквално нахлу в отделението малко по-късно същия ден. Той носеше яке, което бе необичайно за август.

„Аз…аз пробягах и деветте етажа!…“ – каза той на пресекулки.

„Защо? – засмях се аз. – Защо не използва асансьора?“

„Ето защо“ – отвърна той, като отвори якето си и извади оттам малко пухкаво кученце. То почна да се катери по Дик, който бе легнал на пода под моя брезентов калъп, лижейки го по лицето и лаейки тихо: „Джаф-джаф-джаф!“ Стори ми се, че ще вдигне на крака цялата болница.

„Ш-ш-т! Тихо, кутре! Да не искаш да ни изритат оттук?“ – примоли се Дик.
Той приближи кученцето до лицето ми. Усетих мъхестата му топлина и влажния език, с който ме лизна по бузата.

„О, Дики! Той е красив. Радвам се, че си го донесъл.“

„Май чувам нещо! – възкликна една сестра уж на сериозно. – Как си минал през „гестапото“ на портала? – ухили се тя.

„Минах през задното стълбище. Няма да ни изхвърлите, нали?“

„Кой? Аз ли? – тя се наведе и гушна кученцето, после го пусна долу. – Нищо не съм видяла“ – каза тя просто и излезе по други задължения.

Дик и аз играхме с кученцето почти 1 час. После той го прибра под якето си. „Ще сляза пак по стълбището – каза той, като стана да си върви. – Иначе ще ме претърсват всеки път, когато идвам!“

Засмяхме се и Дик си отиде с кученцето, скрито под якето му.

На следния ден ме свалиха в лабораторията за наблюдение на костите на видеозон и миелограма/ снимка на костния мозък/.

Наблюдението на костите на видеозон се правеше бързо и безболезнено, защото това означаваше просто да се направи снимка на гръбначния ми стълб. Обаче миелограмата не бе толкова проста или безболезнена. Това означаваше да извадят с пункция течността на гръбначния ми мозък и да я заместят със специален оцветител, като си служеха с две гигантски 6-инчови подкожни игли. Течността на гръбначния ми мозък изтичаше, изтласкана от оцветителя, който влизаше на нейно място. Когато преливането приключваше, ме преобръщаха надолу с главата и ме поставяха в различни положения под флуороскопа, докато медиците извършваха своите изпитания. После оцветителят биваше източван, като наново ми инжектираха течността на гръбначния мозък. Един страничен ефект на тази процедура бе жестоко главоболие, ако се изгубеше част от течността или пък някой нервни окончания, които имат нужда от течността като смазочен материал, се случеше да изсъхнат. За това нямаше лекарство, а трябваше в продължение на няколко дни да бъда търпелива.

Когато д-р Шерил, отговорният лекар по моя случай, дойде по-късно аз се обърнах към него с думите: „Д-р Шерил, какво е моето състояние?“

Отговорът му бе равен, без различни интонации, затова нямах никакъв начин да измеря сериозността на онова, което казваше. „Не помниш ли, Джони? Ти имаше поражение на гръбначния мозък при четвъртото и петото нива на шийните прешлени, причинено от фрактура и разместване на костите.“

„Счупила съм си врата?“

„Да.“

„Но това означава, че ще умра.“

„Не, не непременно – отвърна д-р Шерил. – Това означава само, че злополуката е много сериозна. Фактът, че ти живееш вече 4 седмици, означава, че по всяка вероятност си прескочила кризата.“

„Искате да кажете, че съм щяла да умря? Преди?“

„Злополуката ти е много тежка, момиче. Много хора не оживяват след такова нещо.“

Мислех си за Том и онзи човек, които бяха умрели, макар да упражняваха същото лечение и с тях. „Мисля, че съм късметлия“ – предположих аз.

„Късметлия, наистина. И силна. Имаш огромна воля. А сега, когато преминахме кризата, искам да концентрираш цялата си воля върху своето подобрение. Когато укрепнеш достатъчно, искам да извърша фузия/сливане, в случая на два отделими шийни прешлена/ чрез хирургическа намеса.

„Какво значи това? На обикновен език, моля Ви, д-р Шерил!“

„Е, това е един вид възстановителен процес. Твоят гръбначен мозък е разделен. Трябва отново да слеем костите.“

Да слеем костите?» Умът ми се улови за това просто твърдение и се втурна напред. Това означаваше, че ще възвърна ръцете и краката си! Ето какво означаваше Римляни 8:28. Дики бе прав – всичко съдействува за добро. Не след дълго аз ще бъда отново на крака!

„Кога искате да направите операцията?“

„Колкото може по-скоро.“

„Чудесно! Нека я направим!“

Не знаех какво представлява фузията чрез хирургическа намеса. Мислех си, че след като се слеят пак костите и гръбначният мозък бъде излекуван, всичко ще бъде както преди и няма да има повече парализа. Но всъщност не бях слушала внимателно.

След операцията бях въодушевена, че напускам отделението за „интензивно лечение“. Установиха ме в редовна болнична стая. Това е белег, че се подобрявам – си мислех аз. Ако не беше така, щяха още да ме държат в отделението за интензивно лечение..

Мама и татко, усмихнати и щастливи при излизането ми от хирургическото отделение, бяха в стаята ми. Дойде и д-р Шерил.

„Всичко мина добре – каза той, очаквайки нашия въпрос. – Операцията бе пълен успех.“

Чу се колективна въздишка на облекчение.

„А сега искам всички да се концентрирате върху следващите стъпки на възстановителния процес. Трябва още да напреднем. Предстоят ти трудни дни, Джони. Искам да го знаеш и да се стегнеш. Най-тежката част на битката е психологическият аспект. Сега си добре. Беше сърдита, смутена, уплашена. Но всъщност не си била истински депресирана. Но изчакай приятелите ти да отидат в колежа. Изчакай тази новина да остарее. Изчакай, додето приятелите ти се ангажират с нови интереси и спрат да идват. А това ще се случи. Повярвай ми, ще се случи.“

„Зная, че ще ми бъде нужно време, но ще се подобря – отвърнах весело. – За такива неща е нужно време – Вие сам го казахте, докторе.“

„Да – каза татко. – За колко време говорим, д-р Шерил?“

Мама също сподели своята загриженост. „Казвате, че приятелите на Джони ще отидат в колежа тази есен. Но усещам – Вие имате предвид, че Джони няма да може да отиде. Ние внесохме депозит за таксата й през есенния семестър в университета на Западен Мериленд. Трябва ли да отложим постъпването до следващия семестър?“

„Хм… Поне дотогава.“

„Наистина ли?“

„Мисиз Ериксън, може би е по-добре да си поискате депозита. Страхувам се, че колежът е извън проблемите, свързани с Джони.“

„В-вие искате да кажете, че не знаете кога Джони ще проходи пак?“

„Да проходи? Страхувам се, че не ме разбрахте, мисиз Ериксън. Увреждането на Джони е перманентно/постоянно, непрекъснато/. Фузията чрез хирургическа намеса не промени това положение.“

Думата „перманентно“ се вряза в съзнанието ми като куршум.

За мама и татко това бе първият случай, когато се сблъскваха с факта на постоянното увреждане. Или всички ние сме били твърде наивни, или медицинските работници са се изразявали твърде неясно в обясненията си. А може би и двете положения са верни.

За кратко време в стаята увисна тежко мълчание. Никой от нас не дръзна да реагира, да не би да обърка или обезпокои още повече другите.

Д-р Шерил се опита все пак да ни окуражи. „Джони няма да проходи вече, но се надяваме, че тя ще може да си служи един ден с ръцете. Много хора водят полезен и съзидателен живот без да могат да ходят. Ето, има такива, които могат да карат кола, да работят, да чистят дома си. Всъщност, това не е безнадежден случай. Сигурни сме, че един ден тя ще може да си служи пак с ръцете.“

Мама бе извърнала лицето си настрани, но аз знаех, че плаче.

„Татко, мамо! Не се тревожете! Има много случаи, когато хора със счупени вратове са се възстановявали и прохождали пак. Докато бях тук, чух много разкази за такива успехи. Аз ще проходя пак! Зная го. Вярвам, че Бог иска пак да тръгна. Той ще ми помогне. Наистина! Аз ще си тръгна оттук на крака!“

Д-р Шерил не каза нещо. Той сложи ръка върху рамото на мама, стисна ръката на татко и си отиде. Дълго време никой не каза нищо. После почнахме да бъбрим за незначителни неща. Накрая родителите ми си отидоха.

Лежах в сумрака на стаята. Трябваше да бъде щастлива – операцията е успешна. Аз се подобрявах и сега вече имах своя стая. Но все пак не бях щастлива. Тъга, угризения на съвестта и депресия ме обгръщаха като дебело и задушаващо одеяло. За първи път след злополуката пожелах и се помолих да умра.

След около час дойде една сестра на име Алис. Тя изпразни торбичката на катетъра и подреди нещата в стаята ми. После се приближи до прозореца и оправи перденцата.

„Както изглежда, ще имаш някои гости“ – каза тя.

„О!“

„Ъ-ха. Видях майка ти и татко ти седнали долу в двора. Може би ще дойдат тук след минутка.“

„Не… Те бяха вече тук“ – отвърнах аз. Усетих сълзи – горещи и солени -да изскачат от очите ми и да се търкалят по бузите ми. Нещо ме задуши в носа. Дори не можех да плача, защото бях неспособна да издухам собствения си нос. Захлипах.

„Хей! Какво е станало, Джони?“ – Алис обърса лицето ми с парче лигнин. После извади друго от кутията. „Хайде, духай! По-добре ли си сега?“

Усмихнах се. „Извинявай. Тъкмо си мислех за мама и татко – как ли се чувствуват. Д-р Шерил им каза преди малко, че увреждането ми е постоянно, че никога няма да проходя вече. Знам, че те сега говорят за това долу. И плачат. А аз плача тук, горе. Твърде много е, за да се издържи…“

Алис ме погали по лицето с опакото на дланта си. Нейната загриженост, нейният жест ми подействуваха добре. О, колко насърчително и утешително бе да чувствуваш нещо!

„Аз ще си отида оттук на крака, Алис! Бог ще ми помогне, ще видиш!“

Алис кимна и се усмихна.

През седмиците непосредствено след операцията не се почувствувах укрепнала, както се бях заклела. Все още подхранвана по венозен път и с течности, теглото ми взе да спада. Мисълта за твърда храна предизвикваше гадене и аз не можех да близна храната, която внасяха в стаята ми с поднос. Можех само да пия гроздов сок. Сестрите ме снабдяваха с него и ми носеха чаши за пиене.

Един ден някакъв непознат в болнична униформа влезе в стаята ми. „Аз съм Уили, главният готвач – обясни той. – Дойдох да видя защо не харесваш храната ми?“

„О, не става дума за вашата храна. Просто ми прилошава само като си помисля изобщо за храна“ – се извиних аз.

„Какво би ти харесало най-много? Искам да кажа,преди злополуката?“

„Преди ли? Ами… Любимата ми храна беше бифтек, печени картофи…“

„Зеленчуци?“

О, не знам… Може би царевица…“

„А салата?“

Харесвах салати от маруля.“

„Добре, нека видим какво можем да направим“ – каза той и си отиде.

Същата вечер една санитарка ми донесе, както обикновено, една табла. Когато вдигна покривката, видях голям бифтек, огромен печен картоф с краве масло и кисел крем, сладка царевица и великолепна салата от маруля. Но когато постави подноса пред мен, миризмата пак предизвика у мен гадене.

„Моля те. Махни то. Съжалявам, но просто не мога да ям.“

Тя поклати глава и отнесе таблата, а аз извърнах глава, смутена и печална.

Никога не узнах дали гаденето бе естествено или просто страничен ефект от някакво лекарство. Бях свикнала с халюцинациите и смятам, че дори някои сънища или кошмари бяха причинявани от упойващите средства. Неотдавна бях „видяла“ грозни същества, застанали до болничното ми легло в очакване да ме отнесат някъде и този дневен сън или нощен кошмар или халюцинация – каквото и да бе това – ме депресира ужасно. Всъщност аз не можех да ги видя, но знаех, че са там – ужасни, жестоки, чакащи ме да умра или може би просто да заспя. Борех се срещу съня от страх да не ме отнесат наистина.

Радвах се, когато ми идват посетители, защото до известна степен тяхното присъствие ме държеше в контакт с действителността и ми даваше възможност да очаквам нещо. Но в същност никога не узнах колко им е трудно да идват при мен ден след ден.

„Как се чувстваш?“

„Боли ли те?“

„Как ходиш по нужда?“

Много посетители бяха гнусливи и неспокойни; някои просто се разстройваха, когато виждаха щипците, впили се с черепа ми. Често изглеждаше, че на тях им е по-трудно, отколкото на мен, защото наблюдават състоянието ми.

Един ден дойдоха да ме видят две приятелки от училище. Не бяхме се срещали от злополуката и аз не бях подготвена за реакцията им. Когато влязоха в стаята, те огледаха бавно брезентовия ми калъп и останалите принадлежности. После спряха колебливо при мен. Наблюдавах ги с ъгълчето на очите си, като се приближаваха.

„Здравейте – усмихнах се аз. – Съжалявам, че не мога да обърна главата си, за да ви гледам, но ако искате…“

„О, Джони!“ – изхлипа едно от момичетата.

„О, Боже мой!“ – прошепна другото.

Настъпи за миг неловко мълчание, после ги чух да бягат към вратата. Отвън, в коридора, чух едно от момичетата да се дави и повръща, докато приятелката й хълцаше на глас.

Усетих пристъп на вледеняващ ужас. Никой досега не бе реагирал по тоя необичаен начин. Дали изобщо бяха гнусливи спрямо болничната обстановка? Или имаше нещо друго?…

За известно време нехаех за това. Но когато след няколко дни ми дойде на посещение Джеки, аз я погледнах и й казах: „Джеки, донеси ми огледало.“

„Уф… Добре. Следващият път ще ти донеса.“

„Не! Искам сега. Вземи едно от сестрата.“

„Защо не почакаш? Ще ти донеса твоя хубав несесер от дома.“

„Джеки! – извиках сърдито. – Донеси ми огледало! Сега!“

Тя тръгна бавно към вратата и скоро се върна с огледало. Ръцете й трепереха, а очите й примигваха нервно, докато го държеше пред мен.

Аз изпищях и Джеки подскочи, почти изпускайки огледалото. „Отвратително е!“

„О, Боже, как допускаш това с мен? – се молех през сълзи, – Какво си направил с мен?“

Изображението в огледалото не приличаше на човешко. Втренчила се в собствения си образ, аз видях две очи, смрачени и потънали в кухините, кръвясали и стъклени. Теглото ми бе спаднало от 125 на 80 фунта, така че изглеждах като скелет, покрит с жълта и на петна кожа. Обръснатата ми глава само подчертаваше гротескния ми вид на смъртник. Докато говорех, видях зъбите си, почернели от въздействието на лекарствата.

Сякаш щях да повърна.

Джеки прибра огледалото и заплака с мен.-„Съжалявам, Джони – хлипаше тя. – Не исках да се видиш.“

„Моля те, махай го! Не искам никога повече да се виждам в огледало!… Джеки, не мога да издържам повече. Умирам, Джеки. Виж ме… Почти съм умряла… Защо допускат да страдам така?“

„Н-не знам, Джони.“

„Джеки, трябва да ми помогнеш. Те ме крепят насила да живея. Това не е правилно. Така или иначе ще умра. Защо не ме оставят просто да си умра сама? Джеки, моля те, трябва да ми помогнеш“ – помолих я аз.

„Но как, Джони?“

„Не знам… Дай ми нещо… Например голяма доза хапчета…“

„Ти искаш да те убия?“ – попита Джеки с ококорени очи.

„Да… Или не – не искам да кажа, че ще ме убиеш. Просто ще ми помогнеш да умра по-бързо. Виж! Аз вече умирам… Аз страдам… Не можеш ли да ми помогнеш да свърши това страдание? Ако можех да се движа бих го направила сама!“

Бях сърдита и объркана.

„Моля те… Прережи вените на китките ми… Няма да усетя… Няма да ме заболи…

Ще умра спокойна, Джеки, моля те! Направи нещо.“

Джеки почна да хълца: „Не мога, Джони! Просто не мога!…“

Помолих я: „Джеки, ако изобщо те е еня за мен, трябва да ми помогнеш. Така или иначе ще умра – не виждаш ли? Виж ме! Виж ме, де!“

„Джони, ти не знаеш какво искаш. Аз не мога. Може би ще се подобриш, не знам. Толкова съм объркана! Искам да ти помогна. Обичам те повече от всеки друг на света и ме убива да те гледам да страдаш така. Но… но не мога да го направя!“

Не казах нещо повече. При все това още няколко пъти, когато изпадах в подобни пристъпи на депресия и смут, молех Джеки да ми помогне да се самоубия. Сърдех се, защото не мога да го направя сама.

Чудех се как бих могла да го направя. Най-лесно би било с хапчета, но сестрите щяха да го установят и щяха да ми направят промивка. Можех да накарам Джеки да ми среже китките. Тъй като изобщо не ги усещах, не би ме заболяло. Бих могла да ги скрия под чаршафите и… но не, и това не става. Всичко, което можех да направя, бе да чакам някакъв инцидент в болницата да ме убие.

Джеки се заинтересува повече от външността ми след тези изблици на депресия. Тя се опитваше да ми помага да „изглеждам добре“ пред хората и да ме заинтересува от неща, които биха отклонили вниманието ми от ситуацията.

„Скоро ще се подобриш, Джони – ми обеща тя. – Помни! Господ казва, че никога не ще ни позволи да страдаме повече, отколкото е възможно да понесем като човеци.“

„О, така ли?“ – измърморих аз.

Лечението и парализата ми причиниха остра чувствителност към светлината и шума. Карах Джеки и сестрите да спускат сенниците и щорите, а вратата да затварят, за да бъда изолирана от светлина и шум. Д-р Харис казваше, че това е свидетелство, че нервите ми започват за оздравяват, но това страшно ме безпокоеше. Можех дори да чувам ясно разговори от съседни стаи. Обикновеният болничен процес се превръщаше в груба и нестройна какафония.

През един горещ летен ден Джеки движеше ветрило заради мен, когато го изтърва внезапно. Сякаш екна болезнена екслозия, която се вряза в главата ми с тропването на ветрилото върху плочите на пода.

„Джеки!“ – изпищях аз и я наругах. Грозните думи, които изскочиха от устата ми, бяха странни и неприлични и сякаш бъкаха от някакви тъмни ъгли на разсъдъка ми. Наричах я с ужасни имена.

После ме обзе вина. „Извинявай, Джеки. Толкова е лесно да се изтръве човек. .. – заплаках тихо. – Знам, че Бог трябва да има някаква цел във всичко това. Моля те, извикай Дики преди да си идеш. Имам нужда от него. Кажи му да дойде довечера.“

Джеки кимна и се накани да си ходи.

„Джеки“. . . Чакай . . . Искам да ти кажа нещо преди да си идеш.“

Тя застана близо до мен. „Джеки, ти си ми толкова близка приятелка, че си позволявам всичко. Крещя ти през цялото време, особено защото не мога да крещя на никого! Луд гняв ме обвзема спрямо Бога, мама, татко, Дики. . . Ти не знаеш. . . Такъв огън ме гори по някога, че трябва да изпускам парата някъде. Ти си единствената, на която мога да крещя колкото си ща. Мама и татко и без това страдат толкова, че се мъча специално, за да изглеждам приятна, когато те идват. Не е честно от моя страна да бъда критична, претенциозна и долна с тях. Пък и не мога да си позволя да изгубя Дик, като си го изкарвам на него. Имам нужда от него. Не искам да го губя… завинаги . . . като го нагрубявам сега . . . Затова, Джеки, извинявай! Ти си ми „козел отпущения“. Ти опираш пешкира след всяка моя грозна емоция …“

Джеки се усмихна топло и сви рамене. „Няма нищо, Джони. Знам, че не влагаш смисъл в това. Иначе – ухили се тя – за какво ще са приятелите?“

Тя се приближи, поглади болничната ми престилка и ме целуна по челото. „Ще повикам Дики за теб.“

Дик дойде в болницата късно. Лежах тихо, слушайки утешителните думи на Св. Писание, които ми четеше от парафраза на Новия Завет от Дж. Б. Филипс. Много от стиховете бяха пълни със съвременно значение.

„Чуй това, Джони – каза Дик развълнувано. – „Когато всички видове изпитания и изкушения се стълпят в живота ви, братя мои, не ги отблъсквайте като натрапници, а ги приветствувайте като приятели! Разберете,че те идват да проверят вярата ви и да
произведат във вас качеството издръжливост“ (Яков 1:2-4).

„Какво смяташ, че означава точно това, Дики?“ „Мисля, че означава точно това, което казва: че Бог е допуснал твоята злополука с определена цел, не като натрапване в живота ти, а за да изпита вярата и духовната ти издръжливост.“

„О, чудо на чудесата! Нима някога съм мамила Господа?“

„Чуй останалото, Джони!“ „И ако в процеса на това някой от вас не знае как да се справи с някой особен проблем, който има, нека само поиска от Бога, Който дава щедро на всички човеци, без да ги кара да се чувствуват глупави или виновни.“

„Аз не мога да се справя с моя проблем! Нека поискаме от Бога да ме излекува! Точно както го казва.“

Дик остави книгата и почна да се моли: „Отче, благодарим Ти за Твоята грижа и помощ! Благодарим Ти за Твоето Слово, Библията, и обещанията, които имаш за нас. Твоето Слово казва: „Ако някой от вас не знае как да се справи с някой особен проблем, трябва само да поиска от Бога“. Добре, Господи, ние искаме, молим Те, чуй молитвата ни в Исусовото име! Амин.“

Молих се след него: „Господи Исусе, съжалявам че съм търсила малко помощ от Теб. Никога преди не съм гледала на моята злополука като средство за изпитване на вярата ми. Но сега мога да разбера какво значи това, Господи, точно както Твоето Слово казва, аз вярвам, че моята злополука идва, за да изпита вярата и търпението ми, но аз също чувствувам, че Ти наистина искаш да бъда изцелена. Благодаря Ти за този урок. С Твоя помощ аз ще Ти се доверя. Благодаря, че дори тази злополука „съдействува за добро“. Моля се, щото другите около мен да Те видят чрез мен. В Твоето име се моля. Амин.“

След това започнах да виждам злополуката си от положителен ъгъл. През следващите дни споделих със сестрите, лекарите и посетителите идеята, че Бог е допуснал злополуката просто за да изпита вярата и търпението ми. „Сега вече, след като съм научила този урок, мога да Му се доверя, за да ме изправи отново на крака. Ще видите!“

Такова бе становището ми за всичко.

Докторът каза на татко: „Трябва да знаете, че вашата застраховка може би няма да покрие разноските по злополуката на Джони. Болничната й сметка ще възлезе по всяка вероятност на 30000 долара и дори повече, преди да си тръгне оттук.“

Аз казах просто: „Не се безпокойте, Бог ще ни снабди с нужното.“

Д-р Шерил обясни: „Джони, обикновено парализата на атлетите е много по-тежка, отколкото на обикновените хора. Искам да ти кажа, че когато те нападне депресията, ти наистина ще трябва да се бориш с нея.“ „Бог ще ми помогне“ – отвърнах бързо. Една сестра каза веднъж: „Четох за твоята злополука. Знаеш ли, ако прекъсването бе станало само на 1 инч по-ниско, ти все още би могла да си служиш с ръцете. Тъжно, нали?“

Отговорих й: „Да, но ако това бе станало 1 инч по-нагоре, щях да бъда мъртва. Бог знае това най-добре, нали?“

Точно след Деня на труда /национален Празник на САЩ; чества се първия понеделник от мес. Септември/ Дик намина при мен с един подарък. Стаята ми бе натъпкана с препарирани животни, афиши, картини, картички и различни благопожелания. Имаше едно зелено-бяло плюшено мече, което пръсках с лосион за бръснене и бях нарекла на името на Дик. Познатият аромат ми напомняше и вдъхваше увереност за Дик, когато него го нямаше.

Този път Дик ми подари голяма Библия за изучаване. Нейният шрифт бе достатъчно едър, за да мога да я чета когато се постави на пода под моя брезентов калъп. Можех да си я чета сама, ако някой обръщаше страниците.

На заглавната страница Дик бе написал:

„На скъпата ми Джони с надежда, че Христос ще остане винаги в нашите отношения и Христос би могъл да ни даде търпение да се чакаме един друг. С всички видове любов. Римляни 8:28″

Дик 1967

Не много време след Деня на труда Дик, Джеки и всичките ми приятели влязоха в колежа. Дик идваше да ме види колкото му бе възможно, пътувайки на автостоп. Не знаех колко трудности му създава това, нито пък че неговата загриженост се отразява на бележките му. Просто ми се струваше съвсем естествено той да бъде при мен. От своя малък, егоистичен свят аз не се интересувах как го постигаше; просто исках той да идва тук. В крайна сметка аз имах нужда от него. Без да съзнавам, почнах да си служа с моята злополука като със средство, което да поддържа неговия интерес. Дори една вечер прибягнах до изнудване.

„Здравей, Джони“ – се ухили Дик, докато се навеждаше, за да ме целуне.

„Къде беше досега? Почти 8 часа е.“

„Извинявай. Не можах да сваря. Как ти мина денят?“

„Каза, че ще бъдеш към 6, а сега е 8 часа. Сега ще стоиш само половин час и ще си ходиш. Що за посещение е това?“ – продължавах да вдигам пара аз.

„Джони, казах ти, че съжалявам. Не можах да сваря“ – Дик се защитаваше, а аз не исках да го разсърдя.

„Дики, дните ми са абсолютно отвратителни без теб. Миналата нощ сънувах, че си ме зарязал заради друго момиче.“

„Не бих го направил никога…“

„Обещай ми, Дики!… Кажи ми, че ме обичаш… Кажи ми, че никога няма да ме оставиш…“

„Знаеш, колко много се безпокоя за теб, мила!“ „Не! Не!… Кажи ми! Кажи ми!…“

„Аз те обичам“ – каза Дик просто.

Бях сигурна, че не искаше да ми го каже. Не защото не го беше еня за мен – знам, че ме харесваше. Но той не искаше аз да го карам да ми го каже. Той искаше да го каже по свой начин, когато му дойде времето. Но той се усмихна и прибави, като че ли да направи признанието си спонтанно: „Аз те обичам отдавна, Джони. Ако беше почакала 5 минути, щях пак да ти го кажа, но без пришпорване.“

„Но аз имах нужда да го чуя от теб сега, Дики.“

„Добре. Обичам те. Обичам те. Обичам те.“ Всеки път, когато го казваше,той се навеждаше и ме целуваше.

„О, Дики! Аз също те обичам. Няма ли да бъде страхотно, когато най-сетне си отида оттук?“

„Моля се това да стане скоро. Знаеш ли; тези пътувания на автостоп ми разстройват даскалските навици.“

„Но може би ще мине доста време.“

„Ами? Да не си чула нещо днес?“

„Седем месеца ще имам рехабилитация. А може би и година.“

„О, чудо на чудесата!“

„Дики,страх ме е. Мога да издържа само ако ти си с мен. Трябва да ми помогнеш. Не мога да изкарам без теб. Ако ме зарежеш, ще умра. Знам го. Няма да мога да живея без теб. Обещай ми, че няма да ме оставиш.“

„Но разбира се!“

„Ако наистина ме обичаш, обещай ми, че ще останеш с мен завинаги…“

„Обещавам“ – каза той, като гледаше надолу.

„Най-напред ще си възвърна ръцете. После ще проходя. После ще тръгнем заедно на колеж.“

„Добре“ – прошепна Дик.

„Как върви в колежа? Наистина ли е хубаво?“

„О, чудесно е. Всъщност е много по-трудно, отколкото в гимназията – каза Дик. -Много по-трудно.“

„Може би защото вършиш толкова неща. Как е отборът?“ – попитах аз.

„Отборът ли? О, екстра. Първият мач е в петък.“

„А ти готов ли си за него?“ – попитах разтревожена.

„Аз не играя“ – каза Дик просто.

„Не играеш ли? Защо?“

„Изгубих форма.“

„Но защо?“

„Слушай, това няма значение.“

„О, Дики, извинявай! работата бе там, че той трябваше да ме посещава толкова често. Нямаше време нито за учене, нито за футбол – си казах аз.

„Всичко е наред. Имаме още време затова. Искаш ли да прочета нещо от Библията?“

„Не тази вечер, Дики. У морена съм. А и ти трябва да си вървиш след малко. Само ме притисни и целуни, преди да си идеш.“

Той се наведе над мен и задържа в длан брадичката ми. После ме целуна меко, продължително. „Аз те обичам“ – прошепна той. – „Ще те чакам винаги, ти знаеш това. Помни го! Аз винаги ще бъда тук.“

Когато си отиде, плаках горчиво. Разбрах колко евтина и егоистична съм. Бях поставила Дик в шах. Какъв избор имаше той? Можеше ли да каже какво чувствува всъщност: „Джони, твърде млади сме, за да знаем дали ще се оженим. Не знаем каква е Божията воля за бъдещето ни. Нека просто си поговорим. Ти знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Аз те харесвам много.“ Сигурна съм, че той искаше да ми каже това. Но този стил не бе твърде силен за изострените ми емоции. А Дик бе твърде чувствителен, за да нарани чувствата ми, особено след злополуката, затова каза онова, което аз исках да чуя.

Сега бях забила клин в нашите отношения. Бях насилила чувствата и признанията, преди да узреят. Затова изгубих доверие в своите мотиви.

„Ще уредя всичко – обещах на Господа в молитвата си през тази нощ. – Ще направя всичко, което мога, за да заслужа любовта на Дик. Ще направя всичко възможно, за да проходя пак. Тогава той няма да бъде принуден да ме обича заради злополуката, а защото сам го иска. Нещата ще се подобрят. Ето какво искам, Господи. Моля Те, моля Те!…“

Когато терапевтката дойде на следния ден, си спомних наставленията на Джейсън: „Трябва да се бориш!“ Физиотерапията бе първата стъпка при фактическата рехабилитация. Реших да отдам всичко, на което съм способна.

Физиотерапевтката завързва ръцете ми с клупове и почна да ми обяснява процеса: „Както знаеш, твоята фрактура е на четвъртото и петото нива на шийните прешлени. На първото ниво се намират нервите за жизнените органи; сърцето и дробовете. Хора, които имат счупвания на пръвото ниво, оживяват рядко.

Второто и третото нива контролират вратните мускули и движението на главата – продължи лекарката. – При счупване на четвъртото и петото нива, като е при твоя случай, обикновеният резултат е квадриплегия. Шестото ниво контролира мускулите на гърдите и ръцете. Значи, ти имаш усещания в раменете си, горната част на ръката и гръдния кош точно над бюста. Това говори, че може би трябва да упражняваш и другите мускули на гърба и раменете, за да компенсираш някои мускули на ръцете си, които си изгубила.“

„Това ли имат предвид лекарите, когато ми обещават, че ще си възвърна ръцете?“ – я попитах.

„Отчасти, да. Твоят болничен лист указва, че ги можеш да разчиташ на около 50-процентова употреба на бицепсите си – това са мускулите на горната част на ръката, които я движат в най-пълната поредица от движения. Предварително не можем да знаем колко ще постигнем, додето не навлезем в терапията. Трябва да тренираме новите мускули да извършват моторни движения за онези, които си изгубила.“

„Добре, нека пробваме“ – казах аз.

„Най-напред се опитай да вдигнеш ръката си, като си служиш с мускулите на гърба, врата и раменете. Просто я мръдни като начало“ – ме посъветва тя.

Опитах се. Не стана нищо. Затворих очи, за да се съсредоточа повече. Усетих как мускулите ми се напрягат и вибрират, но се оказаха независими от волята ми. Не можех да ги накарам да мръднат.

„Давай, давай! Ще успееш“ – ме подканяше терапевтката.

Стиснах зъби и се помъчих пак. Нищо.

„Хайде, Джони! Опитай пак!“ – настояваше тя.

„Да не мислите, че не опитвам? – се озъбих аз и изругах, за да потвърдя това.

„Въпросът е да насочиш новите мускули да вършат работата на старите. Не се мъчи да повдигнеш ръката си със старите движения. Помисли си как мускулите на ръката са заловени за сухожилията и костите. Виж тук. „Тя ми показа диаграмите в една книга и проследи с пръст линиите на моята ръка. „Опитай се да постигнеш движението от тези мускули. Просто извий или помръдни гърба си, като се опиташ в този процес да задвижиш ръката си.“

Опитах пак, докато държеше пръст на мястото. В продължение на повече от 10 минути упражнявах цялата си сила на волята и физиката. Накрая ръката ми помръдна на по-малко от 1 инч и пак се отпусна безчувствена.

„Чудесно! Бомба! Хайде пак -ме подканяше тя. – Вложи цялата си енергия и концентрация в повдигане-то на тази ръка и в нейното задържане.“

„Като употребих цялата сила, която можах да събера се помъчих пак. След няколко напрегнати момента на агонизиращи усилия ръката ми се повдигна още веднъж – този път на около 1 инч от масата и се противопостави на клуповете, с които бе превързана.

„Хайде пак!“ – заповяда тя.

„Не мога… Боли ме… Твърде изморително е. Трябва първо да си почина“ – примолих се аз. Бе минал почти половин час, а всичко, което бях направила, бе ла помръдна ръката си 2 пъти на разстояние 1 инч.

„Добре, Джони. Както виждаш, работата ни ще бъде трудна. Имаме да правим доста неща преди да почне действителната рехабилитация. Но скоро ти ще станеш достатъчно силна, за да можеш да продължиш в „Грийноукс“-усмихна се тя.

„В Грийноукс ли?“

Да, в „Грийноукския рехабилитационен център“ – обясни тя. – Д-р Шерил ще ти разкаже всичко за него. Това е следващата стъпка. Това е специализирана болница за увреждания на двигателната система.“

„Рехабилитационен център? О, да, спомням си сега. Това е мястото, където ще се науча да ходя!“

Терапевтката се усмихна, разкопча клуповете и стана.

„Желая ти щастие. Джони. Ще поработим утре пак. Трябва да те подготвим за „Грийноукс“!“

следваща глава ЧЕТИРИ