в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ТРИНАДЕСЕТ

Същото лято, когато се запознах с Дон, Дайана се бе запознала и влюбила в един младеж на име Франк Мууд. Дайана и Франк се ожениха през мес. юни 1971 и се настаниха в една къща близо до фамилното ни ранчо в Сайксвил. По същото време Джей ме покани да живея в нейното фамилно имение. Джей живееше в една 200-годишна сграда от камък и дървени трупи, която някога е била общежитие за роби допреди 100 години. Татко я бе преправил малко. Това бе всъщност една старомодна вила с две спални помещения, кацнала върху малък хълм, с изглед към живописната речна долина. Да живея в ранчото означаваше, че мога да прекарвам времето си с Джей, Дайана и Франк или Кети и Буд, и те всички щяха да се грижат с радост за мен.

Когато се реших да живея с Джей, татко прибави едно крило към нейната къща. Това бе голяма стая, планирана за същия режим и посрещане на гости, както в Уудлонската къща. В ъгъла имаше красива камина. Външните стени имаха прозорци с рисувани стъкла, които пропускаха светлината с особено красиви изображения. Вътрешните стени бяха облицовани с дървена ламперия. В центъра на голямата стая имаше масивна дъбова маса за хранене и писане, за много хора. Там се съсредоточаваха всичките ни дейности.

Обичах ранчото още като момиче, а сега го обикнах още повече. То внасяше у мен трайното чувство за умиротворение и красота.

Доналд също харесваше ранчото и прекарваше все по-голяма част от времето си с мен. Правехме с него пътешествия до Оушън Сити, ходехме на пикници или екскурзии из околните възвишения. Никога не се безпокоях, когато излизах с него сред природата, защото бях сигурна, че ще се справи с всичко. Той бе доста силен и можеше да ме пренася сам. Помагаше ми при ядене и пиене, изпразваше торбичката ми от катетъра и можеше да ме поставя в количката.

С него се отпусках и се чувствувах свободна. Той не се влияеше от физическите аспекти на моята инвалидност и никога не му пречеше дори инвалидната количка. Отнасяше се към мен съвсем нормално: шегуваше се, играеше, предизвикваше ме, както би постъпвал с мен, ако не бях парализирана.

Само Доналд може да преодолее физиологическите и психологически проблеми на моята инвалидност – си мислех аз. Вероятността един мъж да навлезе в живота ми не като брат в Христа, но като обект на романтичен интерес, ме плашеше и вълнуваше.

Дайана и Джей пак ме предупредиха да не се ангажирам с романтични чувства спрямо Доналд. По-късно Дайана ми разказа за „конското“, което чела на Доналд по този въпрос.

„Доналд, искам да знаеш, че ние с Джей сме разтревожени за това, което става между теб и Джони“ – го предупредила Дайана.

„Разтревожени ли?“ – запитал той.

„Да. Твърде много се задълбочавате. Мислил ли си какво означава това за Джони?“

„Да, мислил съм – отвърнал Доналд. – Мислил съм много сериозно за всичко, което става между нас. Не бих се ангажирал с нея, ако работата не бе сериозна. Дайана, аз съм влюбен в Джони.“

„Но, Доналд!… Хм… Обикновено, щом двама души се влюбят, те планират да се оженят и да прекарат остатъка от живота си заедно.“

„Знам, Дайана. Известни са ми всички проблеми. Мислил съм и съм се молил за всички проблеми, свързани с такива взаимоотношения. Зная и последиците, ако се оженим. Но аз мога да се справя! Бих се оженил още сега за нея, ако тя пожелае!“

Когато Дайана сподели с мен разговора си с него, все още не бе сигурна:

„Джони, аз действително се радвам за теб, но…“

„Знам, Дайана – успокоих я аз. – И аз съм изпълнена със смесени чувства. От една страна, аз съм сигурна, че го обичам и вярвам, о, наистина вярвам, че ако някой може да се справи с подобен брак, то това е Доналд! От друга страна си мисля, че е невъзможно за когото и да било да издържи на такова нещо. Аз… аз си мисля, че това е съмнението, срещу което всъщност искам да се защитя.“

„Ти обичаш ли го?“

„Да, смятам, че го обичам… О, ужасно е! Но все пак, е толкова хубаво!…“

Със задълбочаването на нашата любов аз продължавах да претеглям значението на такива взаимоотношения.

„Ние говорим за ужасно важно посвещение, Доналд“ – казах един ден, докато той ме караше с колата за едно спортно състезание.

„Знам! Но можем да се справим, Джони. И двамата сме независими и творчески духове. Можем, ще видиш!“

„Но… брак…“

„Това не е немислимо. Аз мога да се грижа за теб: да те къпя, да ти готвя, да чистя къщата. Може да си набавим каравана с принадлежности, които да бъдат лесни за поддръжка. А когато се замогнем, може да си позволим и нещо по-добро – да вземем някого да ни помага при чистенето и готвенето. Дотогава аз ще върша това. Аз мога да се грижа за теб.“

Спряхме в парка до игрището за бейзбол.

„Но аз никога не бих могла да бъда истински щастлива, щом не мога да ти служа като пълноценна жена. Искам да ти готвя храна, да се грижа за твоите нужди. Искам да бъда способна да изразявам любовта и всеотдайността си като всяка жена!“

„Е, аз съм свободомислещ, струва ми се. Това, че щи ти готвя и ще се грижа за теб, не би ме унижавало като мъж. А що се отнася до секса… е, чувал съм да казват, че го надценяваме – усмихна се той. – Не се безпокой, Джони. Сексът не е толкова важен. Ще се справя и с това…“

Не бях сигурна. Чувствувах, че сексуалните отношения наистина са важна част от брака. Но след като премислих по този проблем, си помислих, че може би Доналд е прав. В края на краищата, щом той казва, че може да се справи с този проблем, аз му вярвам. Научих се да се доверявам на неговите преценки.

Спомних си също на лекциите, които се четяха пред пострадалите от параплегия и квадриплегия в „Ранчо Лос Амигос“ по време на рехабилитация. Лекарите ни даваха наставления за това, как се прави любов при нашия случай и дори как можем да заченем. Това, че телата ни бяха парализирани, означаваше само, че ние нямаме физически усещания; функциите обаче са неповредени.

„Но ти знаеш, че аз… аз не мога да усетя нищо – напомних на Доналд. – Едва ли ще мога наистина да те удовлетворявам. Ще се чувствувам като впримчена от тялото си, без да мога да изразя любовта и нежността си по начин, който би бил задоволителен за теб. След време може би ще се отблъснем поради взаимно смущение…“

Казах, че това не е важно – каза той, като извади количката ми от колата и ме сложи в нея. – Хората живеят и с по-лоши проблеми. Освен това, ние ще работим върху себе си.“

„Н-не знам. Все пак… Ако ми кажеш, че можеш да се справиш с такъв брачен живот, мисля, че ти вярвам. Аз… аз бих могла да ти посветя живота си.“

Доналд се усмихна нежно и кимна. Забравяйки играчите на игрището, той наведе лицето си към мен за целувка. Този път усетих, че жестът му бе пълен с особен смисъл и взаимност. И този път му отвърнах с целувка, която изразяваше дълбоките чувства на отдаване и доверие. Главата ми се бе замаяла от вълнение, когато той подкара количката ми към изхода.

Всичко това е твърде хубаво, за да бъде реално! – си мислех аз. – Доналд навлезе в живота ми по същото време, когато Дайана, моята най-добра приятелка, си отива заради брак и новото си семейство.

Бог ми бе довел един човек, който наистина ме бе обикнал. Този мъж бе повярвал в идеята, че ние бихме могли да прекараме остатъка от живота си заедно.

„Този е най-възвишеният план на Бога за мен – разсъждавах аз пред Джей, когато се върнах същата вечер у дома. – Това е онова „превъзходно нещо“, което Той е запазил за моя живот! След всички тези години на търпение, приемайки своята орис на инвалид и особено на самотна жена, Бог възнаграждава сега моето търпение и упование. Доналд е отговорът на моите молитви!“

Бях безумно щастлива. Дори да можех да стъпвам на нозете си, никога не бих била толкова щастлива! Колко много говорехме с вълнение за живота, който щяхме да споделим заедно, за служението на Господа Исуса Христа!

Докато си мислех за това и каква е Божията воля, реших да погледна в Св. Писание. Където и да обърнех страниците, стиховете сякаш подскачаха към мен, за да потвърдят мислите ми.

„Няма да лиши от никакво добро ходещите с „незлобие“ (Псалм 84:11).

„Всичко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре“ (Яков 1:17).

„Доналд е моето „дадено добро“, моят „съвършен дар“ от Господа“ – казах на Джей.

Тя поклати отрицателно глава:

„Не знам, Джони. Недей да четеш повече от онова, което е записано там.“

Написах една песен, в която изразих мислите си и дадох текста на Доналд:

Прегръщам сутрин светлината сияйна със усмихнат взор и славя Бога, че богато дари ме с теб, с цветя, с простор.

Лежа щастлива, прикована към топлото легло макар, и хваля Бога, осияна от обичта към теб, мой дар.

Светът от багри, се опива,от музика и аромат.

И аз щастлива съм, щастлива – със теб и с Бога в този свят!

Изгрява утро, ден преваля.

Забравих миналото аз.

Прославям Бога, че начало на нов живот твори за нас!

Бях толкова щастлива! Не можех да си представя, че някой би могъл да ме обикне като жена, въпреки че съм в инвалидна количка. Мисля, че затова бях толкова въодушевена, когато наистина се случи.

Точно преди Рождество Христово тази година с Доналд се спречкахме за първи път. Бяхме прекарали доста време заедно и аз почнах да се отнасям към него по собственически начин. Разстройвах се дори когато той имаше работа. Исках цялото ми време да мине с него; исках животът му да се върти около мен.

Когато идваха да ни посетят хубави млади момичета от църквата или младежки групи, аз ревнувах, когато той се смееше и бъбреше с тях. Завиждах, че не съм на крака, за да се състезавам за вниманието му.

За мен ставаше все по-трудно да се съсредоточавам на Божието Слово и да прекарвам в размишления или молитва. Мъчно бе да беседваме за духовни неща, след като сме се дърлили за това, „защо не дойде да ме видиш снощи?“ Като резултат, молитвеният ми живот бе сведен до нула.

Чувствата ми към него станаха почти унищожителни.

Доналд реагираше силно и настоятелно. Той ми напомняше, че постъпвам глупаво, като ученичка, която предявява собственически чувства. Казах му, че съжалявам, че не би трябвало да бъда толкова взискателна към неговото време и отношения към другите. Но по някаква причина продължавах да се предавам на тези неразумни страхове.

Доналд реши, че трябва да си отпочинем един от друг, затова той запланува да отпътува за Европа през януари 1972. Възпротивих се, като сметнах, че плановете му представляват лично обвинение към мен, сякаш той искаше да се отърве от мен по някакъв начин.

„Просто мисля, че имаме нужда от малко време за себе си, Джони – обясни той. – Недей да виждаш нещо друго в това. Освен това – прибави той, – отдавна съм мечтал за това пътешествие. Може би никога повече няма да имаме с моите приятели тази възможност.“

Дики и Дейв Филбърт заминаха за Европа заедно. Вътре в себе си чувствувах всички възможно най-неразумни страхове. За първи път се уплаших за отношенията ни.

Какво ще стане, ако ме напусне? Ами какво ще бъде, ако не си паснем? Дали изобщо няма да излезе нищо от цялата работа?

Пътешествието до Европа продължи три седмици. През това време получавах писма и пощенски картички от Швейцария, Германия, Франция и други места, които те посещаваха. Посланията биваха едни и същи: че съм му липсвала, че ме обичал и желаел да бъда с него.

Когато се върна от Европа, той нахлу като взрив у дома: „Толкова ми липсваше, че не бих могъл да дочакам да си дойда“ – възкликна той.

Той наистина си бе дошъл – по-любещ и чувствителен, откогато и да било.

Доналд и аз заговорихме за евентуалното ми излекуване. Досега аз бях приела състоянието си. Но желанието ми да бъда пълноценна жена ме доведе до положение за издирвам отчаяно обещания, които ми се струваше, че Бог е вложил в Словото Си тъкмо за мен.

В крайна сметка – разсъждавах аз – Той допуска в живота ни опитностите на страдания и болести, за да се поучим. Чрез злополуката можах да науча доста неща. Но сега вече научих, че Той би могъл да ме изцели!

Това трябваше да бъде ново постижение на вярата, следващата фаза на духовното ми развитие.

Разбира се, във физиологическо отношение не бих могла да бъда изцелена, защото увреждането ми бе перманентно. Но аз знаех, че за Бога няма нищо невъзможно. Не изцеляваше ли Той чрез Христа всякакъв вид парализи и болести? Той дори възкресяваше мъртвите!

И днес има чудеса за изцеление. Бях чувала за много случаи на „перманентни“, „неизлечими“ или „фатални“ болести или увреждания, които са били победени.

Доналд и аз четохме Яков 5 гл. и други пасажи, съсредоточавайки се на идеята, че Божията воля за мен е да бъде изцелена. Бог ни говореше също така и чрез Йоан 14 и 15 гл. и много други пасажи, затова ние се молехме с обновен ентусиазъм и благодарност.

Вярвахме, че да се открие Божията воля е въпрос на обстоятелства, вяра в Божията любов, уверенията на Словото и зависимост от силата на Святия Дух. В перспективата да свържем живота си имаше нов оптимизъм.

„Ние сме абсолютно убедени, че Бог иска да бъда изцелена!“ – казах аз на Дайана.

„Джони, цялата тази работа е прибързана. Ти насилваш ръката на Бога… Ти Го изнудваш! Бъди реалистична по твоя проблем“ – отвърна тя.

„Дайана, учудвам се, че казваш това. Мислех си, че ще имаш повече вяра. Трябва да вярваш, че Бог наистина иска да ме изцели!“ – казах аз с тон на укор към нея.

Доналд и аз се помолихме Бог така да нареди обстоятелствата, щото да Му се доверим изцяло. Започнах да информирам приятелите си, че Бог скоро ще ме изцели. Всеки път, когато с Доналд заставахме на молитва, ни се струваше, че това ще стане скоро.

„Господи, ние имаме вяра. Вярваме на Твоето Слово, че Ти искаш да бъдем здрави, за да можем да Ти служим по-добре“ – молеше се Доналд.

„Благодаря Ти за уроците по упование и търпение, които ми преподаде чрез страданието ми, Господи! Благодаря Ти за всичко, което си запланувал да извършиш за Своя прослава, като ме изцелиш според обещанията Си“ – прибавях и аз.

Като продължавахме да се молим за това, ние решихме да посетим едно църковно богослужение, където би се изявило учението за изцелението в Яков 5 гл.

Неколцина приятели ме закараха в църквата. Старейте дойдоха и положиха върху мен ръце и ме помазаха с миро, според предписанието на Библията. Те прочетоха и други обещания и се помолиха.

Доналд и аз се молихме с цялата си вяра, преданост и упование, които можахме да открием във вътрешните си естества.

Разбира се, не очаквах незабавно изцеление, но се надявах на постепенно подобрение, щом като само рехабилитацията ми бе продължила две години. Бе логично да мисля, че Бог ще ме възстанови постепенно.

Но след много опити и богослужения за изцеление стана очевидно, че няма да бъда изцелена. Можех да приема реалността на ситуацията, но бях объркана, може би повече заради Доналд, отколкото за себе си. Доналд бе тих, макар и напрегнат. Той сякаш питаше за всичко, правеше преценка на онова, което се случваше. За едно бе особено неудобно, след като се предаваше на толкова много молитви на вяра, да вижда, че остават „неотговорени“. Той се съсредоточаваше вътре в себе си и започна да прекарва все повече време далеч от мен. Не бях съгласна с това и ревнувах времето, когато не бе с мен.

Когато Стийв се върна у дома през ваканцията, заедно с него и Дайана обсъдихме възможните причини, поради които Бог не отговаря на молитвите ни.

„Защо смяташ, че Бог не иска да те изцели?“ – попита Дайана.

„Не знам…“

Стийв прекъсна: „Знаеш ли, мислех си за това, когато четох скоро Евреите 2гл.

Спомняш ли си пасажа?“

„Да, там се говори за героите на вярата“ – отговорих аз.

„Да, но там се казва, че има две категории хора: такива, чиято вяра е възнаградена и такива, чиято вяра не е получила награда. На едни са се случвали всякакъв вид чудесни, дори фантастични неща. Други обаче са били „с трион претрити“, „не получиха изпълнението на обещанието“ или пък не са били удостоени с видима награда.“

„Нима мислиш, че аз съм към последната категория?“ – попитах.

Стийв се наведе към мен, за да подчертае изказването си.

„Ъ-ха. Така мисля. Поне засега. Но не завинаги. Второ Коринтяни 5 ни казва за чудесното тяло във възкресението, което ще имаш един ден, вместо едно безполезно, земно тяло. Сега ние живеем в „телесна скиния“, временно обиталище. Но един ден ще живеем в храмове – небесни тела, които са съвършени и постоянни.“

„А какво ще кажеш за онези стихове, които четем за вярата?“ – протестирах аз.

Стийв стисна коляното ми, за да подчертае думите си, сякаш можех да усетя това: „Точно това искам да ти кажа! Спомняш ли си, че човекът, който се молеше за теб, ти каза: „Аз вярвам, че е Божията воля да бъдеш изцелена“?“

„Да.“

„Е, и аз го вярвам. Аз вярвам че е Божията воля всеки да бъде изцелен. Но може би просто не сме единомислени за времето, когато ще стане това. Аз вярвам, че това е Неговата воля, но очевидно то няма преимуществено значение пред останалите неща. Ти ще бъдеш изцелена, но вероятно не преди да получиш прославеното си тяло.“

„Но Бог наистина изцелява други хора“ – продължавах да споря.

„Да, знам. Не оспорвам правото Му на преценка в това отношение“ – отвърна той.

Дайана прибави: „Когато Той изцели някого по свръхестествен начин, Той трябва да има причини за това. Например, изглежда, че има много примери на чудеса на изцеления по далечните места и култури, където мисионерите работят. Когато хората нямат писаното Божие Слово, може би те се нуждаят от по-очевидни свидетелства, като „знамения и чудеса“, за да бъдат привлечени към Христа.“

„Да, би могло“ – отговорих аз.

Стийв продължаваше да разсъждава: „При нашата култура това би било неуместно и ненужно. Някои възбудени и сензационни представители на пресата биха променили фокуса и биха изопачили цялата ситуация. Бог не би получил прослава и истинската цел би била изгубена.“

„Мисля, че ми става ясно“ – забелязах аз.

Дайана кимна: „Опасно неразбиране на Библията е да се казва категорично, че Божията воля е всеки да бъде добре. Очевидно е, че не всеки е добре!“

„Правилно. Ние мечтаем за съвършенство, но още не сме го постигнали. Все още грешим. Все още хващаме настинки. Все още си чупим краката и вратовете – казах аз и прибавих. – Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че Бог не цели абсолютното добруване на всеки човек. Той използува проблемите ни за Своя прослава и наше добро.“

Докато си мислех за това, спомних за няколко благочестиви семейства, които бяха докоснати от трагедии и болести. Много хора, които действително любят Господа, често биват най-много поразявани и попадат в тази категория.

Отношението на човека спрямо Бога в нашето време и култура се основава на Неговото Слово, а не на „знамения и чудеса“.

„Знаеш ли – каза Стийв, – в Божията сила няма различия.

Може би ти имаш по-голяма доверчивост за изцеление, защото си в количката, а не вън от нея.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Спомняш ли си гръцката дума за Божията сила? Мисля, че беше „дюнамое“.“

„Да, оттам произлиза и думата „динамит“.“

„Или „динамо“ – каза Стийв. – И двете означават голяма сила. Едната е експлозивна енергия. Другата е контролирана, полезна енергия. Опитността на изцелението би била като експлозивно освобождаване на Божията енергия, която би те извадила от количката. Но и оставането в количката ще изисква сила – една контролирана енергия, която протича през теб и ти дава възможност да понасяш всичко.“

Пред следващите няколко месеца с Доналд говорехме за това и много други неща, но като че ли избягвахме да говорим за бъдещето.

И ето, един ден, когато Доналд дойде, усетих неловка, мълчалива напрегнатост. Накрая, с тих глас, той каза: „Джони, това лято ще бъда съветник в един лагер на „Млад живот“ край Ню Йорк. Заминавам утре. Просто исках да дойда и ти кажа сбогом.“

Помислих си: Това е добре. Напоследък нещата в отношенията ни като че ли малко не вървяха. И двамата имахме нужда от малко въздух, отделени един от друг. Например, такава възможност бе пътуването за Европа. Но бях озадачена от решителната интонация, която Доналд употреби в думата „сбогом“.

„Какво искаш да кажеш с това „сбогом“? Ти ще отсъствуваш за няколко седмици, но…“

„Не, Джони. Така, както го казах. Съжалявам… не биваше да позволяваме тези отношения да се развият по този начин. Не трябваше никога да те целувам… Не трябваше да споделяме всички тези неща… Не трябваше да говорим и мечтаем за женитба. Всичко това бе една грешка…“

„Грешка ли? Какво искаш да кажеш? Тъкмо ти бе човекът, който ме окуражаваше! Аз бях тази, която не искаше да се набърква във всичко това. Ти ме целуваше и държеше. Преминах от страха към надеждата, защото ти ми каза, че ме обичаш и искаш да изградим живота си заедно! Доналд!… Аз съм споделяла всичко така откровено с теб – повече, отколкото дори със собственото си семейство… А ти сега си отиваш, ей така! А ти сега ми казваш, че било грешка, че просто си ме подвел… – гласът ми секна, докато се опитвах отчаяно да събера мислите и думите си.

Горещи сълзи на гняв и обида ме караха да желая да се хвърля върху него с пестници. Но всичко, което можех да направя, бе да седя там и да хлипам.

„Не съм те подвел, кълна се – каза Доналд твърдо. – Искрено съм мислил, че мога да се справя. Но е било грешка… Невъзможно е…“

„О, мили Боже! какво е това? Истина ли е?…“

Обзе ме страшна паника при мисълта, че Доналд стои насред стаята и ми казва „сбогом“. Какво стана? Той навлезе в живота ми и ме накара да се чувствувам толкова привлекателна и полезна, просто жена. Не съм мислила, че някой може да се грижи за мен като него. Струваше ми се невъзможно, че бих могла да обичам някого така дълбоко като него.

Мъчех се да спра плача си: „Може би имаш нужда… да премислиш…“

„Не, Джони! Мислил съм сериозно за това, което върша. Няма връщане назад. Край. Съжалявам…“

Като каза това, той се обърна и тръгна към вратата.

„Доналд! Не ме оставай! Доналд, почакай!“

„Сбогом, Джони“ – каза той тихо и затвори вратата след себе си.

„Не! О, Боже, защо допусна да се случи това? Защо ме нараняваш толкова дълбоко?“

следваща глава ЧЕТИРИНАДЕСЕТ