в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

СЕДЕМ

Полетът до Калифорния бе паметно събитие. Преди всичко, това бе първото ми пътуване със самолет, а и летях към надеждата. Щях скоро да възстановя ръцете си. Дик и аз бихме могли да възобновим отношенията си на влюбени и да се оженим. Най-сетне можех да разбера, че онова, което мислех, бе Божият план да съдействува „за добро“ в живота ми.

Когато пристигнахме в Лос Анжелис, отстоящ на 3018 мили от пронизващите със студа си ледени улици на Балтимор, заварихме едно меко и слънчево време. Веднага почувствувах, че моят престой тук ще бъде истинско удоволствие.

Спомняйки си за моето разочарование от първото впечатление пред вида на „Грийнрукс“, аз избягвах да си изграждам предварителна представа за „Ранчо Лос Амигос“. За мое удивление „Ранчо“ бе красиво и добре обслужвано заведение. Много от служителите, като санитари и лекари бяха студенти от колежа и те практикуваха тук по време на следването си. Някои бяха момичета на моята възраст и от моята социална среда, та можех да разчитам на тях.

Бях впечатлена от реда и сериозно контролираната дейност на това място. В „Грийноукс“ хората от персонала бяха постоянно заети, но това бе хаотичната заетост на пренатоварени служители. Тук не се губеше нито един жест. Макар че всеки си имаше доста работа, това бе в полза на пациента, а не за негова сметка. Убедена съм, че това бе поради факта, че „Ранчо“ бе с добре подбран и добре платен персонал.

Мама и татко останаха дотогава, докато се увериха, че съм настанена удобно. После се върнаха в Балтимор, като оставиха Джей и Кей в един нает от тях апартамент близо до „Ранчо Лос Амигос“. Една нощ, около седмица по-късно, чух шум в предверието. Напрегнах слух, за да чуя и гласовете – о, нямаше никаква грешка! В стаята ми нахлуха като взрив Дайана, Дик и Джеки!

„Та да! – изпя Дайана с „чуждоземен“ жест и поклон.

„Не мога да повярвам!“ – изпищях аз.

„Осиротяхме“ – ухили се Дик.

„Радваш ли се, че ни виждаш?“ – попита Джеки.

„О, приятели! Как попаднахте тук?“

„Карали сме по целия път“ – каза Дайана.

„Без спиране – прибави Дик. – Затова сме толкова мърляви.

„Да – Засмя се Джеки. – Идваме направо в болницата. Заредихме в Невада и след това не сме спирали никъде. Искахме да стигнем тук вечерта преди края на посещенията.“

„Мисля, че пропътувахме последните 50 мили само на бензинови пари“ – смееше се Дик.

Бе диво, бликащо на чувства прекарване и някои „правила за посетителите“ бяха нарушени през тази нощ, докато те споделяха подробностите около пътуването си. Всички говореха възбудено и наведнъж, като придружаваха разказа си с диви жестове и заразителен смях.

Джей и Кей пристигнаха малко преди те да си тръгнат и ги помолиха настоятелно да си занесат спалните чували в апартамента, докато ми гостуват тук.

Терапията в „Ранчо“ започна веднага и се състоеше в опити да ме направят колкото е възможно по-независима. Бях снабдена с приспособление от каишки за долната част на ръцете си и ме учеха как да използувам раменните и гръбни мускули, за да командвам ръцете си. Като включвах дадени мускули, установих, че мога да вдигам и смъквам ръцете си до известна степен, но не можех да мърдам пръстите си и да прегъвам китките си. Така движението и употребата на ръцете ми бяха ограничени, както и контролът пад тези движения. Не можех да повдигна или да задържа и най-лекия предмет или прибор за хранене.

Все пак се научих да се храня сама. Завързваха за ръката ми с каишка една лъжица пот ъгъл 45°.

Движейки ръката си, можех да я потапям в чинията с храна, да загреба една глътка и да я поднеса до устата си. Това движение – леко, плавно и несъзнателно в продължение на 17 години от- живота ми, бе сега непохватно и мъчно и изискваше върховно съсредоточаване. Вдигайки и сваляйки лъжицата към храната в чинията, можех да се храня сама. Движението бе като гребането на механичен копач и често разсипвах повече, отколкото можех да сложа в устата си. Но това бе вълнуващо събитие за мен – да се храня за пръв път от година и половина.

Постепенно движенията ми ставаха по-плавни и аз опитах да си служа и с вилица, вързана по същия начин, с относителен успех. Малко е да можеш да вдигнеш хапка бъркани картофи към устата си, но чувството за нещо постигнато бе въодушевяващо за мен.

Моят лекар в „Ранчо“ бе светлокос млад специалист, чиито методи бяха нови и малко неортодоксални/ необичаен, особен/.

„Благодаря Ви, че не отпратихте приятелите ми, когато нахлуха тук, докторе“ – казах аз.

„Не искам никой да пъди приятелите ти – отвърна той. – Всъщност искам те да идват колкото се може по-често.“

„Наистина ли?“

„Да. Искам, да те наблюдават в процеса на терапията, да научат колкото се може повече за теб и твоето състояние.“

„Искате да кажете, че искате те да наблюдават моето участие във физиотерапията и трудотерапията?“

„Да, всичко. Знаеш ли, Джони, искам твоите приятели и семейството ти да опознаят твоите процедури, нужди и проблеми, както ги знаем ние.“

„Защо, докторе?“

„За да ти помогнат да станеш колкото се може по-малко зависима от болницата“ – каза той.

„Искате да ги научите как да се грижат за мен?“

„Точно така. А аз искам да си поставиш реалната цел относно излизането ти от тук и връщането ти у дома завинаги.“

„К-как? У дома ли?“ – заекнах аз.

„Мисля, че трябва да решиш да приключиш до 15 април“ – съобщи той.

„15 април?! Но това е само след три месеца. Ще бъда ли готова?“

„Зависи от теб. Искаш ли да работим с тази цел?“

„О, чудо на чудесата! Дали искам…“

Това ми се струваше невероятно. Не бях свикнала да се занимавам с рехабилитация по този начин. В „Грийноукс“ не знаех какво става, ако изобщо ставаше нещо. Бях принуждавана да реагирам срещу надеждите си, затова не градях никакви планове. Просто вършех нещата ден след ден. А сега имах пред себе си нещо, на което можех да се надявам и то отстоеше само на 3 месеца. В главата ми гъмжаха мисли и мечти за връщане у дома завинаги.

Джуди, една вярваща студентка от колежа, която работеше в „Ранчо“ на непълен работен ден като санитарка, се сприятели с мен. Нейната духовна зрелост надвишаваше моята, затова често говорех с нея за Бога, надявайки се да взема от нейната вяра. Джуди следваше в един библейски колеж наблизо и бе щастлива да споделя с мен новите си познания относно истините на Св. Писание. Сега чувствувах, че напредвам във всяка сфера от моя живот.

Една сутрин Джуди дойде рано, като бутна в стаята празна инвалидна количка и каза:

„Ти имаш доста време за седене и можеш да използуваш тази количка.“

„Наистина ли? Мога ли да я карам? Как?“

„Виждаш ли тези осем гумени топки от външната страна на колелата?“

Кимнах с глава.

„Пусни ръцете си край колелата срещу тези топки. Виждаш ли?“

„Да, а после?“

Тя каза:

„Помниш ли, че работихме с раменните ти мускули? Като въвеждаш раменете и бицепсите си в движение, можеш да придвижваш ръцете си към тези топки. Отначало ще става бавно и досадно, но ще му хванеш чалъма.“

„Бомба! Кога да почна?“

„Сега. Можеш да караш за физиотерапията“ – каза Джуди.

„Но физиотерапията ми е чак в 9 часа. А сега е едва 7″ – казах.

Джуди се ухили: „Именно…“

Наистина се оказа бавен и досаден процес – си мислех аз. Бях увързана, за да не се хвърля на пода при внезапно спиране. Опитвах всяко едно упражнение, което можех да си спомня, за да накарам тръбните и раменни мускули да заместват мускулите на ръцете ми. И това ми отне всичките два часа за да придвижа инвалидната количка на около 30 фута/ малко повече от 9 метра/разстояние по коридора до залата за физиотерапия. Но се чувствувах толкова уморена и сгърчена, че нямах сили за упражненията!

Джуди ме чакаше там и наблюдаваше моя напредък, ухилена широко на усилията ми.

„Прекрасно!“ – каза въодушевено тя.

„Наистина ли? На всеки ли му е нужно толкова дълго време?“

Джуди обаче поклати отрицателно глава:

„Първия път много от тях просто се предават напълно. А някои дори падат от количката.“

Почувствувах се горда и опиянена от постижението. Това бе първото ми придвижване със собствени усилия от година и половина!

С практикуване успях да подобря умението и скоростта на моето каране. Но имаше и неудачи, разбира се. Няколко пъти променях посоката и се забивах о някоя стена, като оставах там като залепена за 30-40 минути, додето не ме избавяше някой. Накрая ми дадоха инвалидна количка, движеща се с ток. Колко силно чувство на свобода и ентусиазъм ми даде това! Количката се контролираше от кутия, която управлявах с каишките на ръцете си. Толкова много привикнах с нея, че практически живеех в инвалидната количка.

Обществеността около болницата бе пригодила тротоарите за инвалидни колички. Дори бордюрите бяха леко наклонени, за да могат количките да слизат от тротоарите без трудности. Това ми внушаваше чувство за независимост и приятност, защото можех да излизам до близкия „Тако Бел“ за други пациенти, които бяха по-ограничени от мен в движенията си. Но все пак бе унизително да виждаш как хората по улицата се пулят в теб и коментират. Не бе твърде въодушевяващ и фактът, че трябваше да пропътувам целия път до „Тако Бел“, за да спра там, неспособна да извадя парите си и да платя на мъжа за поръчката си. Той бе свикнал да чака инвалиди като мен, обаче и посрещаше ситуацията лесно и с остроумия. Той поставяше поръчката внимателно в скута ми, вземаше пари от портмонето ми и се шегуваше, че ще вляза в класацията на надбягванията в Онтарио.

Аз не се включих в надбягванията с коне в Онтарио, но наистина правех нещо подобно. Рик, друг един пациент с квадриплегия, имаше също електрическа количка и преди бе участвувал в състезания. Този факт не можеше да не доведе до надбягвания.

„Мога да те изпреваря с моята количка“ – подразних го аз един ден.

„Айде, бе! Така си мислиш. Искаш ли да се надбягваме?“

Количките ни забръмчаха по коридора в 50-ярдов/1ярд=3фута=91.4см./ пробег.

Завършихме наравно.

„Трябва да пробягаме повече, за да развием скорост – хилеше се Рик. – Хайде да се надбягваме от този ъгъл на сградата до другия край на коридора, покрай ъгъла и до портала. Съгласна ли си?“

„Давай!“ – викнах аз.

Джуди и друга една санитарка се престориха, че не забелязват нашата шумотевица и се отдалечиха от нас.

„На старта! – викнах към Рик. – Готови! Старт!“

Движехме се успоредно, впуснали се безумно и шумно по коридора.

„Не ми се пречкай, Ериксън – кискаше се Рик. – Върни се в твоята лента!“

Докато се надбягвахме шумно край стаите, пациентите вътре се пулеха или усмихваха на нашата игра. Отначало изпреварваше количката на Рик, след това взе преднина моята, после – пак неговата.

Глава до глава, ние се насочвахме до завоя при ъгъла, който водеше към следващия коридор. Аз се втурнах по него, без дори да забавя ход. Докато профучавах край ъгъла, изведнъж се видях лице срещу лице с една сестра, която носеше табла, пълна с шишета и лекарства. Тя се вцепени. Аз изписках: „Внимавай!“

Но… твърде късно… Таблата литна нагоре и падна с трясък върху плочестия под, а моята количка закова сестрата, която пищеше от ужас, до стената. Опитах се да спра мотора, като удрях по управляващата кутия, но бях твърде тромава и не можах да я изключа. Колелетата продължаваха да се въртят, сестрата пищеше, а Рик се късаше от истеричен смях…

Като наказание за моето безразсъдно каране, ми отнеха за известно време моите привилегии и ме ограничиха с ниски скорости, когато излизах навън.

Дайана, Дик и Джеки ме дразнеха за този случай няколко дни. Тяхното „няколкодневно“ посещение се разпростря 3 седмици, но накрая трябваше все пак да заминат отново на изток. Това сбогуване бе тъжно, но и пълно с надежда. Казах им да ме чакат у дома скоро след 15 април.

Преди да си отиде с останалите, Дик ме прегърна силно.

„Искам да знаеш, че те обичам много. Ще очаквам с нетърпение да се видим през април.“

Огромно чувство за сигурност и успокоение ме изпълни, докато Дик ме държеше в ръцете си и аз станах по-оптимистична за бъдещето ни с него, когато пак бихме могли да бъдем повече от приятели, щом си възвърна ръцете. Дик и аз все още се надявахме и молехме само за това. Може би все пак имахме общо бъдеще…

До 15 април 1969 г. бях постигнала своята цел при рехабилитацията и ми казаха, че мога да си ида у дома. Но все още не бе отговорено на един сериозен въпрос.

„Докторе, работих усилено, за да си възстановя ръцете. Сега се чудя дали това изобщо ще стане.“

„Не, Джони, няма да можеш да си възстановиш ръцете – каза прямо той. – Трябва да спреш да се надяваш и да свикнеш с положението.“

Думите бяха точно обратното на онова, което исках да чуя, онова, за което се бях молила да ми бъде казано. Аз не бях подготвена да приема факта, че ще страдам винаги от квадриплегия. Това означаваше: завинаги зависима, завинаги безпомощна…

Все пак, тази новина не бе толкова ужасна и неочаквана. Мисля, че винаги съм подозирала смътно това… И все пак, аз постоянно се бях надявала, че ще намеря някакво чудо на изцеление в „Ранчо Лос Амигос“.

Със сълзи на очи писах на Дик писмо, в което му обясних какво бе казал лекарят:

„Поради някаква причина Бог е избрал да не даде отговор на нашите молитви. Аз никога не ще мога да си служа с ръцете. Това означава, че аз винаги ще бъда зависима и безпомощна. Не мога никога да бъда съпруга. Зная, че ме обичаш така, както аз те обичам. Но сигурно Бог има нещо друго предвид за двама ни. Нека продължаваме да бъдем приятели, Дики. Но искам да бъдеш свободен да избираш други взаимоотношения. Срещай се с други момичета и поискай от Бога да ти посочи онова, с което би могъл да създадеш семейство. Аз никога не мога да бъда тази жена. Съжалявам, Дики, но никога не мога да искам от теб да станеш съучастник на такива безнадеждни отношения. Нека нашето общуване бъде основано върху приятелски отношения.“

Не се подписах с „твоята Джони“, както правех в другите си писма до него. Този път просто сложих подписа: „Джони“.

Не бе лесно за мен да приключа тези специални отношения с Дик; всъщност аз се страхувах да ги прекъсна. Обичах го и не исках да го изгубя, но знаех, че не мога да се омъжа за него, поне не сега. Моята парализа бе твърде тежко бреме, за да го стоваря върху раменете му. А пък обвързване без брак би било нечестно за него. Тежки вълни на скръб ме заляха, когато се уверих, че няма да се омъжа никога за Дик. Знаех, че трябва да зарежа миналите обещания, които не биха могли или не би трябвало да се спазят.

Бях възприела съдбата, че няма да проходя пак. Но бях вярвала, че все още бих могла да се присъединя към редицата на онези инвалиди, които карат коли, приготвят храна, работят с ръцете си и прегръщат някого, когото обичат. Че бих могла да изпия чаша вода, да се окъпя, да среша косата си и да си слагам по лицето любимия крем. Дребни неща, разбира се, но неща, които са достатъчно важни, за да подчертаят разликата между човек, който е само инвалид и човек, който е напълно зависим.

И сега реалността на моето увреждане започна бавно да се налага: аз ще робувам на квадриплегията, докато съм жива…

следваща глава ОСЕМ