в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ПЕТ

До месец декември бях все още слаба, тънка и покрита с рани от залежаването, но моята физиотерапия ми даде достатъчно голяма способност, за да мога да седя изправена. Затова можех да си отида у дома за един ден. Избрах си Рождество Христово и почнах да си правя вълнуващ план за тогава. Нощта, когато ми казаха, че мога да си ида за 1 ден, бях твърде възбудена, за да спя. Лежах в мрака на стаята си и се опитвах да възстановя всички спомени от последното Рождество, преди злополуката: разходката по снега с Дик, Бъдни вечер в катедралата, правенето на ангели в снега, пиенето на горещ шоколад до горящата камина, пеенето на коледни песни, докато аз свирех на китарата.

Какво ли щете да бъде прекарването тази година?…

Най-сетне Рождество Христово дойде! Джей помогна на санитарката да ме облече за пътуването към дома. Носех хубавия си тъмен костюм, който си бях купила по време на едно пътешествие със семейството на запад, няколко седмици преди злополуката. Той обаче висеше върху мене като чувал. Джей ми донесе чудесна руса перука, за да я сложа върху собствената си коса, която още не беше достатъчно дълга за прическа.

Татко спря пред входа и почака, докато Джоу и Ърл ме вкараха в колата. Те инструктираха семейството ми как човек, парализиран като мен, трябва да се вози в кола.

„Никога не ми е идвало на ум, че просто возенето в кола е опасно – казах аз и прибавих, – освен, ако разбира се. не се сблъскаме с някого.“

„Ти нямаш нужда от катастрофа, за да пострадаш – предупреди Джоу. – Ти знаеш, че човек, парализиран като теб, не може да седи самичък. Ако колата кривне, спре внезапно или просто завие на ъгъл, ще се катурнеш от инерцията. Ще се изсулиш, може би ще си удариш главата о вратата или пък ще си сплескаш лицето върху арматурното табло, или предното стъкло, ако седиш отпред.“

Той обясни как да си сложим с предпазните колани, когато ме опашат, но все пак предупреди да ме придържат особено на завои, тръгване и спиране.

По пътя за дома не се случи нищо лошо, макар че пътуването бе вълнуващо и пълно с безброй интересни и малки удоволствия. Сега е зима – си мислех. – Цели два сезона си отидоха, откак напуснах дома.

„Ето, почти стигнахме – забеляза Джей, докато колата свиваше по познатата пресечка. Хвърлих поглед към улицата: гимназията, къщата на моя учител по пиано, дрогерията. Всичко си бе, както го помнех. Пристъп на носталгия ме завладя.

След няколко минути минахме по стръмната улица пред нашата къша и спряхме на алеята за колата отзад. Татко и Джей ме вдигнаха предпазливо от седалката и ме внесоха вътре.

Носталгията стана истинска сега. Къщата бе украсена за празниците и голяма, ароматна елха бе поставена в трапезарията, където щях да стоя.

Мама бе успяла някак си да намери болнично легло и да го приготви в трапезарията. Спомних си за моята стая – точно над тази, – където бяха запазени толкова много от моите тайни мисли, молитви и надежди. Разбира се, моето семейство не би могло да ме носи по тясното и извито стълбище, което водеше към бившата ми стая, затова за този единствен ден трапезарията щеше да бъде моята стая.

Мама бе бутнала голямата маса до стената, за да направи мястото по-удобно. Татко трябва да е знаел, когато е строял къщата, че ще се храним много хора, защото трапезарията бе огромна – 2-3 пъти повече от нормалния размер на трапезария, около 18 на 25 фута – с голяма маса, на която спокойно можеха да се хранят 14 души.

Пращящият огън в каменната камина, красивите и ароматни коледни украси, свещите и другите светлини изпълваха стаята с щастие. Това бе твърде много за моите сетива. Миризмите, гледките и звуците бяха опияняващи. По време на стоенето ми в болницата и „Грийноукс“ бях страдала с дух и тяло. А това бе така, защото духът ми бе лишен от сетивни усещания. И сега стаята се въртеше пред погледа ми, докато всички тези сладостни усещания нахлуваха в съзнанието ми в един пир на истинско блаженство.

Можех да седя изправена много кратко време и се уморявах, затова болничното легло се оказа много необходимо. И така, ту сядах, ту лягах на леглото. Облечена в костюма и наложила русата перука, аз имах „почти човешки вид“, но все още се срамувах от външността си. Особено от краката си.

„Мамо, моля те, покрий ме“ – помолих аз.

„Студено ли ти е, скъпа?“

„Не, просто искам да бъда покрита. Изглеждам ужасно.“

„Глупости отвърна тя. – Изглеждаш чудесно. Нали. Джей?“

„Разбира се“ – отговори сестра ми.

„Но все пак искам да ме покриете. Донесете онова кафяво одеяло и го метнете върху краката ми. Не искам хората да се пулят в мен. Моля ви!“ – настоявах аз.

„Добре, Джони. Както искаш“ – въздъхна мама, докато простираше одеялото върху краката ми и ги завикаше. Истинската причина, задето исках краката ми да бъдат покрити не бе, че другите ще се почувстват разстроени поради безполезните ми крайници. Работата бе там, че те ми напомняха постоянно колко различно е за мен това Рождество Христово. Не можех да изтрая да ги гледам.

Дик, заедно с приятелите и семейството си, дойде да ме посети през този ден и времето отлетя. Отначало се противопоставих на това бързо протичане на времето. После бях благодарна, защото, спомняйки си за предишните коледни прекарвания, се натъжих и почувствувах депресирана от промените в моя живот.

Повече не можех да тичам спонтанно по снега или да пея коледни песни за съседите. Тези и други удоволствия си бяха отишли завинаги и очевидно всеки го чувствуваше. Нямаше сълзи, поне не сега, но атмосферата на тъга бе ужасна.

Не си позволих да заплача, додето не се върнах в леглото си в „Срийноукс“. Там вече нямаше спиране. Би-джей, Бети, Дениз и Ан също си бяха отишли у дома за еднодневно посещение. Но за тези, които си бяха отишли и за онези, които нямаха къде да отидат, Рождество Христово бе едно и също: тъжно и депресиращо напомняне за по-добри времена и по-щастливи места, когато сме били здрави.

Опитах се да преценя чувствата си след всичко, което се бе случило на Рождество. Бях щастлива и въодушевена, че съм си отишла у дома, но ме обля студеният душ на факта, че трябва да общувам с познати хора и стара обстановка по странни и нови начини.

Когато на следния ден дойде сестрата, ми каза след прегледа: „Джони, съжалявам, но това ще ти бъде последното ходене у дома за доста дълго време.“

„Защо?“

„Защото са се отворили всички рани на гърба и по бедрата ти! Костите ти са изпъкнали и ти протриват кожата. Няма да ги излекуваме, додето не легнеш пак в брезентовия калъп“ – ми каза тя просто.

„Но нима няма да мога да седя изправена?“ – изпъшках аз.

„Съжалявам, няма да можеш… Седенето опъва кожата на раните и те пак се отварят. Нека да изчакаме да минат.“

Дик идваше често, колкото можеше, като пътуваше на автостоп разстоянието от 60 мили до Мерилендския университет. Струваше ми се, че моята злополука му тежи; неговите чувства бяха похабени като моите.

„Дики – казах му един ден, – ние с теб се държим за миналото. Не можем да направим повече… Никога няма да се върнем към времето в гимназията.“

Той ме погледна тъжно и поклати глава. „Но нещата ще се подобрят. Скоро ти ще…“

„Не! – изкрещях аз. – Никога нищо няма да се подобри!… Нима не разбираш? Аз няма да оздравея… Не виждаш ли това?…“

И още веднъж аз пожелах в отчаянието си да се самоубия… Ето ме – опакована в този брезентов калъп, като пашкул. Не можех да мръдна нищо, освен главата си. Във физическо отношение не бях нещо повече от един труп. Вече нямах надежда, че ще мога да проходя. Никога нямаше да имам нормален живот и да се омъжа за Дик.

Всъщност, той можеше дори да излезе от живота ми – заключих аз.

Защо, в крайна сметка, е нужно да насилваш човека да води такова тъмно съществуване? Колко се молех някаква злополука, или чудо да може да ме убие! Умственото и духовното терзание бяха непоносими като физическите ми мъки.

Но и този път нямаше начин да извърша самоубийство!… Това объркване бе толкова непоносимо. Бях изпаднала в униние, но и се гневях заради своята безпомощност. О, колко копнеех да имам достатъчно сила и контрол над пръстите си, за да направя нещо, каквото и да е, за да прекъсна живота си!… Сълзи на ярост, страх и смут даваха завършек на моето отчаяние.

Прибави се и допълнително усложняване към мрачното ми настроение. Раните, предизвикани от изпъкналите ми кости, не минаваха. Всъщност, според лекарите, хирургическата намеса бе единственият начин да се реши този проблем. Затова на 1 юни 1968 г. ме върнаха в Градската болница за операция на костите, което бе още едно потвърждение, че увреждането ми е перманентно. Лекарите не биха стъргали костните ми изпъкналости на бедрата и опашката, ако имаше надежда да използувам някога краката си.

Хирургът, д-р Саутфийлд, ми обясни операцията:

„Тъй като нямаш усещания, няма да има нужда да ти правим упойка. Но ако ти прилошава от гледката на кръв и тъкани…“

„Няма значение – казах рязко. – Вече съм свикнала на всичко. Доколкото си спомням, от една година съм по болници. Едва ли има нещо, което да не съм видяла. Пък и много малко неща не са ми правили. Дялайте ме!“

Слушах, докато ръцете на д-р Саутфийлд управляваха скалпела през плътта на бедрото ми. Кръв шуртеше около острието, докато той разрязваше кожата и мускулната тъкан. Асистентите му даваха различни инструменти според това, което им искаше.

След няколко минути можах да чуя особен стържещ и скърцащ звук, докато докторът ми остъргваше бедрената кост и изпиляваше острите, изпъкнали стави, които причиняваха раните от залежаването.

Въпреки моето самохвалство, никак не ми се понравиха гледките и звуците на операцията. Започна да ми се гади и аз почнах да пея, за да си отклоня вниманието от операцията. Пях високо и дълго, като изкарах ужасно депресиращ репертоар от песимистични песни.

„Не можеш ли да пееш нещо друго – нещо по-светло?“ – попита д-р Саутфийлд.

„Не!“ – отрязах го аз и си продължих „концерта“.

След малко ме обърнаха и хирургът почна да оперира костта на опашката ми. Там той издяла и изстърга повече костни изпъкналости. Накрая заши всички нарези. После ме обинтоваха, прегледаха и върнаха в „Грийноукс“ за възстановяване.

Когато шевовете и раните заздравяха, ми разрешиха пак да сядам бавно. Ърл ме постави внимателно в легло и се опита да ми помогне да седна изправена.

„Ето ни, почваме, Джони – каза той. – Отпусни се бавно и спокойно. Внимавай да не ти стане лошо… Как си?“

„Добре“ – отговорих като ехо.

„Леко сега.“

„Как го правя. Ърл? Аз седя изправена! Как ти се струва това!“

Ърл не отговори. Скоро той ме отнесе безмълвно в моя брезентов калъп.

„Ей, Ърл! Остави ме в леглото – изкомандвах аз, – Чаках толкова дълго, за да седна изправена пак. Ако се плашиш, че ще ми прилошее. . .“

„Съжалявам, Джони… Трябва да те върна тук. Операцията ти не е сполучлива… Гръбнакът ти просто раздра раната. Ти кръвиш.“

Докато лежах в калъпа през следващите дълги седмици, в крайна сметка изобщо се отказах от надеждата да проходя. Но започнах да напрягам всеки атом на волята си, за да си възвърна използуването на ръцете. Ако разполагах със собствените си ръце, не бих била така безпомощна. Не бих зависила от Джей или Дайана, за да измият или срешат косата ми. Или да се намажа с крем. Или просто да се нахраня. О, да можех да направя нещо, каквото и да било, не бих се чувствувала толкова безпомощна!

„Можеш да си служиш с устата си, за да правиш онова, което си вършила обикновено с ръцете си – предложи терапевтката Крие Браун веднъж, след като разбра чувствата ми. И прибави – Ти си виждала хора в трудотерапията, които се учат да пишат с молив или на машина, като държат молив или пръчка със зъбите си. И ти можеш да се научиш.“

„Ами – отсякох аз. – Това е отвратително. Унизително… Няма да го правя!…“

Крис не ме насили повече.

„Може би някой ден…“ – каза само тя.

По-късно дойде да ме види Джей. Макар да се усмихваше и контролираше, пак бе плакала.

„Здравей, сестричке“ – каза тя.

„Плакала си, Джей.“

Джей кимна. Тя никога не искаше да ме безпокои със своите проблеми и често криеше чувствата си от мен. Но в крайна сметка научих за трудностите, които имаше в брака си. Сега окончателно бе стигнала до развод.

Тя каза спокойно: „Свършихме. Ще бъда по-добре, Джони. Не се тревожи.“

„Но…“

„Наистина! Не се тревожи.“

Джей смени темата:

„Ето, донесла съм ти малко сладкиши – тя отвори торбичка с понички и ми подаде една. – Твоите любими, нали?“

Прекарахме около час, като бъбрихме и четохме от списанията, които тя разстла под калъпа.

После, когато се приготви да си тръгва, тя ме погледна спокойно в очите и каза:

„Джони, искам… искам да дойдеш и живееш при мен и малката Кей, когато си излезеш от болницата.“

„Ще помислим за това, Джей. – отвърнах аз. – Ще видим.“

Тя ме целуна по бузата и ме поглади по челото с опакото на ръката си. После си отиде усмихната.

Значението на това посещение на Джей бавно заглъхна в съзнанието ми. Аз размислих върху забележките и предложението й. Обещах си да не правя никакви планове, въпреки че мисълта да живея с Джей бе окуражителна.

Когато Дик дойде по-късно, той ме закара заедно с моя калъп в спортната зала и седна на пода под мен, за да поговорим. Опитвахме нови отношения – само приятелски. Макар никой от нас да не бе поставял на обсъждане такава промяна, бяхме се съгласили поотделно, че нямаме бъдеще като съпрузи. Първо, аз трябваше да си възвърна ръцете. После трябваше да премина през рехабилитация, а това вероятно би отнело много време. Затова никой от нас не говореше за такива неща, като любов и брак.

Неговите посещения представляваха повече едно приятелско насърчение. Той ми четеше, обикновено от един съвременен превод на Новия Завет. Благовестието там бе силно и ясно: надежда, вяра, упование. Но аз намирах всичко това за повърхностно. То бе хубаво за обикновения човек, който бе на крака и се справяше с живота, изкушението и съмнението. Но какво ми казваше Бог – на мен, опакована неподвижно в моя калъп?…

Дайана ми четеше от Стария Завет и аз почнах да се отъждествявам с много от пророците. Подобно на Йеремия, аз си мислех, че Божият гняв може би се е излял върху мене като присъда.

Четох поезията от книгата Плачът на Йеремия и съвсем се отъждествих в състоянието, в което се намирах, със скърбите, за които бе писал Йеремия:

„Непрестанно плаче нощем и сълзите й са по бузите й; между всичките й любовници няма кой да я утешава; всичките й приятели й изневериха; станаха й неприятели.“

О, Боже, колко вярно. И аз не мога дори да обърша сълзите си.

„Защото Господ я наскърби, поради многото й беззакония…“

Да! Аз наруших нравствените Му заповеди. Сега – наказание.

„Погледнете и вижте, има ли страдания като страданието, което падна на мене? Когото Господ оскърби в деня на пламенния Си гняв.“

Никой не е бил наказван като мен. Защо Бог постъпи така с мен?

„От свише Той прати огън в костите ми, кой ги облада.“

Злополука при гмурване – парализа…

„Простря примка за нозете ми; върна ме назад; направи ме пуста и слаба цял ден.“

Ярост… Слабост и страх…

„Нечестията ми бидоха стегнати върху мене като хомот от ръката Му; Те се сплетоха, стигнаха до врата ми; Той направи да намалее силата ми; Господ ме предаде в ръцете на ония, срещу които, не мога да стоя.“

В легло за цяла година, напълно зависима от сестри и санитари.

„Очите ми изнемощяха от сълзи; червата ми се смущават; дробът ми се изсипа на земята поради разрушението на дъщерята на людете Ми.“

Колко още да издържа? На края на въжето съм!…

„Навярно против мене обръща повторно ръката Си всеки ден.“

«Защо, Боже?… Защо?… Защо?…

„Застари месата ми и кожата ми; строши костите ми.“

Раните от залежаването. Шевовете. Операцията на костите…

„Издигна против мене укрепления; и окръжи ме с горест и труд“

И аз съм още обградена от брезент, тръбички на катетър и торбички за урина…

„Тури ме да седна в тъмнина, като отдавна умрелите“

Впримчена съм в тази мрачна болница, където лежим като живи мъртъвци, чакащи края.

„Обгради ме, та не мога да изляза; отегчи веригите ми“

Впримчена съм!… Калъп, каиши и метални щипци…

„Още и когато викам и ридая. Той отблъсва молитвата ми“

«Да, Бог не се тревожи за мен!

„Отблъснал си душата ми далеч от мира; забравих благоденствието.“

Той съвсем ме е забравил…

(Плачът на Йеремия 1:2, 5, 12-14; 2:11; 3:3-8, 17).

Кой или Що е Бог? Сигурно не е Лично Същество, Което се грижи за отделните хора – си мислех аз. Каква е ползата да вярваш, когато молитвите ти попадат в глухи уши?

Моите съмнения се задълбочаваха в отчаяние. Когато Дайана или Дик ми прочитаха обещание от Библията за надеждата или упованието, аз ги отрязвах.

„Твърде плоско е – им казвах аз. -Тези стихове са твърде леки, за да имат нещо друго, освен повърхностно значение. Опитайте се да приложите тези обещания към мен… Кажете ми как стоенето ми тук в продължение на повече от една година „съдействува за добро“. Какво е тово добро? Къде? Кога? Не искам да слушам повече!…“

Имаше хора в „Грийноукс“, които наливаха масло в огъня на моите чувства на безнадеждност и униние. Мисиз Барбър, санитарка от нощната смяна, бе също сръдлива и злобна като мен, поради свои причини. Тя често правеше неприлични или жестоки забележки, насочени да наранят и унижат онези от нас, които й се „изпречкваха“ на пътя. За мисиз Барбър ние не бяхме пациенти, които се нуждаят от грижи, а препятствия за извършване на нейните задачи.

Една нощ тя нахлу в стаята ни и сърдито смъкна картините ми от прозоречния вентилатор близо до моя калъп.

„Дявол да те-вземе!… Да не мислиш, че мога да пусна този… вентилатор с всичко това… по него?“ – просъска тя.

А картините си бяха стоели там цели седмици и по никакъв начин не пречеха на функциите му.

Тя грабна една снимка на Дик и каза ужасни неща, включително и това, че Дик е „развратен мръсник“. Нейната порочност ме отврати и аз й отговорих троснато да млъкне.

Тя обаче се наведе над моя калъп и изръмжа:

„Трябва да те оставя така до сутринта без да те обръщам. Но за да ти покажа, че съм добър човек, ще те завъртя.“

С тези думи тя ме обърна грубо. Тя не взе обикновените предпазни мерки, които изискваха да се провери дали ръцете ми първо са завързани. Едната ми ръка бе свободна и когато ме завъртя, тя се удари тежко о рамката на калъпа.
Макар ръката ми да бе парализирана, макар да не усещах болка, се разбра, че е ударена лошо, защото се поду. Тя остави наранената ми ръка да виси и изскочи от стаята по други задачи.

Смачкана, нервна и уплашена, аз захлипах тихо.

„Джони, видях какво ти направи тя – каза Би-джей. – Трябва да се оплачеш на главния.“

„Да, и аз чух всичко. Трябва да я натопиш“ – прибави Дениз.

„Не мога да се оплача от нея. Тя ще ми направи нещо по-лошо“ – хлипах аз.

На другия ден обаче дойде да ме види мама и ме запита за подутата ръка, която беше посиняла. Опитах се да го представя като злополука, но момичетата казаха на мама какво се бе случило. Ядосана, мама отиде направо при главния лекар на отделението и се е оплакала по най-красноречив начин.

Късно същата нощ мисис Барбър се вмъкна в нашата стая, приближи тихо до мен и долепи лице до моето. С глас, който шепнеше, но бе пълен със заплаха, тя ми каза: „Ако още веднъж кажеш нещо срещу мен, ти…, ще се постарая да си платиш скъпичко!… Разбра ли ме, ти…?“

Разбрах, че това не бяха просто думи на озлобление… Бях сащисана… щеше наистина да ми се случи нещо ужасно, ако дръзнех да се оплача пак…

Освен малкото, които бяха като мисиз Барбър, които мразеха пациентите, защото трябва да се грижат за тях, болшинството бяха старателни, но времето им бе малко за нас. Както се виждаше, сестрите имаха време само да попълват нашите карти за лекарствата и изпражненията. Повечето санитари бяха преуморени и получаваха ниско заплащане, което бе причина просто да ни зарязват.

Тези епизоди само увеличаваха моята депресираност.

Джим Полард бе светлокос млад квадриплегик /болен от квадриплегия-парализа на четирите крайника/, който също задаваше много от моите въпроси. Неговите мускули не можеха да крепят главата му, затова тя климаше наляво. Но неговите глас, разсъдък и дух бяха силни.

„Ако има Личен Бог, Който се грижи за мен, каква полза имам аз от това?“ – попитах го аз.

„Там е цялата работа, я – обясни той. – Аз съм чел и учил доста много. Минал съм през религията, философията и всичко. Животът няма абсолютно никакъв смисъл… Безпредметен е… Абсурден…“

„Тогава за какво се мъчим? – противопоставих се аз. – Защо просто да не извършим самоубийство? Всъщност защо цялото човечество да не извърши самоубийство, ако животът няма никакъв смисъл?“

„О, той може да има някакъв смисъл. Някои хора вярват в Бога и това им дава смисъл. Но когато сметките са платени, както при нас, ти виждаш колко плитка е религията…“ – каза той разгорещено.

„Но мислиш ли въобще, че животът има смисъл?“

„Може би не за нас. Хората, които са на крака, могат да ядат, да работят, да се любят – какво ли не още!… Тичат след щастието и т.н…“

Кимнах.

„Но тук… Е, това е друга история. Ние сме принизили живота до най-обикновените му потребности … За повечето от нас няма никакво основание да се живее…“

„Тогава ти защо живееш още?“

Джим сви рамене. „Мисля, че не съм достатъчно енергичен, за да се справя сам. Освен това, животът наистина има смисъл, ако сам си го откриеш.“

„Как?“

„Твоят ум. Интелигентността. Опитвам се да си развивам ума. По дяволите моето тяло. Може би ще открия нещо във факта, че съм интелигентен…“

„Може би – предположих аз. – А за останалите? За онези, които са на крака? Те се раждат, живеят и умират, като имат за единствена цел съществуването си. Защо да се тревожат?“…“

„Ти ме разбираш, Джони – отговори той. – Защо не прочетеш някои от моите книги и брошури? Имам някои неща от Сартр и други велики умове.“

Прочетох всичко. Това ме отдалечи още повече от Бога и надеждата. Смисълът на живота бе, че той няма смисъл. Животът без фокуса на вечността, без Бога, довежда до отчаяние. Виждах това, но не знаех в какво да вярвам. Не ми ли бе обърнал гръб Бог, ако въобще… имаше Бог?…

Джим продължаваше да ме наставя в агностицизъм /учение, което отрича напълно или частично познаваемостта на материалния свят/.

„Виждаш ли, Джони, нищо не притежава смисъл. Трябва да го приемеш. Животът е капризен и временен. Работа, успехи, приятели, семейство – имат смисъла на средства, които те довеждат до края. Тук си само за един миг, затова ако искаш нещо от живота, вземи го сега. Не приемай идеята, че трябва да съхраняваш нещо за после.“

„Но бедата е в това, Джим – прекъснах го аз, – че аз установих в гимназията, че временните неща не ме задоволяват. Трябва да има нещо перманентно!“

„Какво ще кажеш за твоето увреждане? То очевидно не е временно – ми напомни той. – Ти ми бе казала, че в Библията се говорело, че дори твоята парализа съдействува за добро. Как?… Каква е целта на твоята парализа?…“

„Н-не знам… Тъкмо това ме кара да се съмнявам в Бога… Ако Той бе действителен, нямаше ли да ми покаже? Нямаше ли да придобия някакво усещане за смисъла на всичко това?…“

Джим каза: „Джони, ти надрастваш вече нуждата си от религия и Бог. Чете ли онези книги, които ти дадох?“

„Да. Прочетох „Сидхарта“, „Процесът“ на Кафка, „Биоетика“… ъ-ъ… „Човешкото търсене на смисъл“. Прочетох всичко. Прочетох всички екзистенциалисти, които ми даде“ – му казах аз.

„Приятно ми е да го чуя. Е, тогава трябва да си разбрала, че идеята за Личен Бог е… смешна.“

„Не съм стигнала още дотам, Джим. Не знам… Прочетох всичко, което ми даде. Тези книги изграждат солидна основа за твоя възглед. Но…“

„Но ти се страхуваш. Мислиш си, че Бог си седи там, на небето, готвейки се да те халоса, ако имаш съмнения. Добре де, кажи ми, Джони. Ако има Бог, какво може да ти направи още – нещо, което не ти е направил?… Ето как гледам аз на тая работа. Аз съм недъгав… Вовеки… Никога повече няма да стъпя на краката си. Какво ще ми направи Бог, ако не вярвам в Него? Ще ме прати в пъкъла? Че аз вече съм в пъкъла!…

Не… Няма Господ, Джони!… Няма Бог!…“

Гласът му заглъхна тъжно, сякаш някога е имал надеждата, че някак си Бог съществува. А сега, убеден в неверието си, Джим бе категоричен: „Няма Бог!…“

След този разговор се помолих отчаяно:

„Боже, имам просто два избора: или съществуваш, или не съществуваш. Ако Ти не съществуваш, не виждам никаква логична причина да живея. Ако вярващите хора участвуват в процеси, които нямат смисъл, искам да знам. Защо трябва да се мамим?… Животът е абсурден през по-голямата част от времето. Очевидно финалът на всеки човек е отчаянието… Какво да направя, Господи?… Искам да вярвам, но няма за какво да се заловя… Боже, Ти трябва да докажеш съществуването си пред мен!“

В ума ми имаше бъркотия от мисли и философии. Логически, рационални, интелектуални положения излизаха напред, но бързо биваха развенчавани от противоречащи схващания, които също претендираха да бъдат валидни. Кое бе криво? Къде е истината? Какъв оплетен лабиринт?… Нима губя разсъдъка си, както изгубих тялото си?..,

Изморена от мислене, притворих клепачи. После, кой знае откъде, ме завладя спокойствие. Една мисъл… или спомен… „един тих, нежен глас“ напомни на обезверения ми разсъдък: „Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе уповава.“ (Исая 26:3)

И аз заспах.

следваща глава ШЕСТ