в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ПЕТНАДЕСЕТ

През есента на 1972 почнах да задавам сериозни въпроси за бъдещето ми. „Господи – питах аз, – ако не колеж, ако не Доналд, тогава – какво? Какво си приготвил за мен?“

Вярвах, че ако Бог ми отнеме нещо, Той винаги ще го замести с нещо по-добро. Моят опит ме бе научил на това, защото разчитах на Божието върховно ръководство. „Весели се тъй също в Господа; и Той ще ти даде попросеното от сърцето ти“ /Псалм 37:4/ – казва псалмистът. Като постъпвах така, ми бе по-лесно да изразявам истинската си благодарност за всичко, което Той допускаше в живота ми: както доброто, така и страданието.

Страданието и болката от изминалите няколко години бяха онези съставни елементи, които съдействуваха за емоционалното ми, умствено и духовно узряване. Чувствувах се уверена и независима, уповала на Господа за физическите си и емоционални нужди.

Болката и страданието имат цел. Често не я виждаме ясно. Апостол Павел страдаше за Христа. Неговият житейски опит включваше затвор, побоища, пребиване с камъни, корабокрушения и някакъв физически „трън в плътта“. Благословенията на страданието са, според тълкуването на Дж. Б. Филипс – Рим. 5:3-5: „.. .можем да се изпълваме с радост тук и сега, въпреки нашите изпитания и беди. Приети в правилния смисъл, тези явления ще ни дадат дълготърпение; това на свой ред ще развие зрял характер, а характер от такъв вид ще произведе постоянна надежда, надежда, която няма да ни разочарова никога.“

Повярвах, че Бог работи в живота ми, за да създаде благодат и мъдрост от хаоса на болката и депресията.

Всички тези опитности започнаха да намират видим израз в моето изкуство. Отначало рисувах за удоволствие, после – за да си убия времето и накрая – за да изразя чувствата си за това, което Бог върши за мен. Някак си усетих, че моето изкуство пасва на схемата на нещата. Може би това ще бъде „по-доброто нещо“…

Но никак не бих желала хората да се удивляват на рисунките ми просто защото са били нарисувани от човек, намиращ се в инвалидна количка, който държи молива с уста. Исках работата ми да бъде добра сама за себе си – по творчески размах и умение. Затова ми бе приятно и се почувствувах горда, когато показаха работите ми на един местен фестивал на художествените произведения, за да говорят сами за себе си, а не чрез моята инвалидност.

За първи път се хвърлих изцяло в художествената си работа. Скицирах образите на неща, които изпъкваха със своята красота, а не такива, които изразяваха емоции или рани, които бях изпитала. Това бе една положителна сбирка и надеждата прозираше в рисунките на животни, сцени и хора. Хората ги възприеха добре. Привлякоха ги скиците на младежи, планини, цветя и горски животни, защото те изразяваха познатата на всички красота.

Честно почувствувах, че Бог ме бе довел до това положение, но е съхранил по-големи благословения за мен.

Никога не бих повярвала в това допреди една-две години, но сега бях дошла до положението, когато се изявяваше „нещо по-добро“. Прочетох в 1 Коринтяни 6 и 7 глави, че за някои може да има призвание, което е по-възвишено от брака. Неомъжената жена би могла да се посвети на свят живот и по-малко развлечения и грижи, ако няма съпруг, семейство или дом, за който да се грижи. Аз бях в този смисъл свободна от ежедневие, ангажирано със семейство. Наистина, аз нямах удоволствията и привилегиите които съпътствуваха подобна роля, но Бог бе заменил другите радости и аз бях изпълнена. Имах си собствена свобода да върша каквото ми е нужно, без да следвам програма която ангажира другите. Можех да пътувам, да оставам до късно да работя, да чета, да разговарям и да правя каквото си искам. Това бе изключителна свобода.

Хората често ми казваха: „Ти нямаш друг избор, освен да останеш неомъжена. Ето защо можеш да възприемеш тази роля по-лесно от мен. Затова можеш да се радваш. А аз съм самотна, объркана, неудовлетворена.“

„Не съм сигурна дали е по-лесно за мен – им казвах аз. – Всеки човек, който се изправя пред перспективата на самотата, трябва да уповава на Божията мъдрост. Понеже не Му се доверих за живота си, а се опитвах да управлявам волята Му в отношенията си с Доналд, също бях много объркана. Но щом разбрах, че няма друг избор, освен да приема, да се доверя и предам, за мен стана по-лесно. Ако приемем това неблагополучие от Бога, ще бъдем освободени от постоянната агония и безпокойство на учудването, тревогата и отчаяното дирене. Фактът, че не познаваме бъдещето и се безпокоим за него, причинява по-голямата част от нашето огорчение и скръб.“

„Искаш да кажеш, че въобще трябва да се откажа от надеждата да се омъжа някога?“ – ме попита едно момиче.

„Казвам само, че възприемането ролята на самотна жена прекратява объркването поради незнанието – отвърнах аз. – Но това е най-мъчното. Предаването на идеята, че ще останеш завинаги неомъжена с всички жертви, които съдържа този факт, е най-трудното. Но щом я приемеш веднъж, животът с тази роля по-нататък става по-лесен.“

„Но това звучи като отстъпление“ – забеляза тя.

„Може би. Това не означава, че Бог никога няма да ни позволи да се омъжим някой ден. Може би ще позволи, а може би не. Това, което казвам е, че няма значение за нас, защото сме предоставили избора и решението на Него. Ние сме се доверили на Неговата присъда, че „всичко съдействува за добро“, ако любим Бога.“

„Но аз чувствувам, че имам нужди, които трябва да се изпълнят. Че имам право да се омъжа!“

„Само Бог може да ни каже какви са нашите права и нужди. Ти трябва да предадеш това право на Него. Започни живота си като самотна жена, като работиш и живееш според привилегията да Му служиш и Го прославяш. На Свой ред, Бог изпраща богат и задоволяващ живот. Вместо един партньор, Той снабдява с много приятели, които биха могли да посрещат нашите емоционални потребности и самота.“

„Тази ли е твоята опитност, Джони?“

„Да, и става още по-добре. Може би Бог ще ти възвърне правото да се омъжиш, след като Му се предадеш напълно. Може би ще доведе някого в живота ти след всичко това. Но да се държиш здраво за тази надежда и да мислиш непрекъснато за възможността да се ожениш, е ужасно разстройващо.“

Младежите слушаха с уважение, когато споделях тези схващания с тях. Но винаги виждах резервираността и задкулисните мисли в погледа им. За тях бе трудно да разберат как неудобството на самотата би могло да бъде по-добро от радостите на брака.

„Писанието -казва в Първо Коринтяни – им напомних аз, – че „каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които го любят“. Апостолът сравнява естествения човек с духовния в този пасаж, но също си мисля, че той може да се отнесе и към нашето бъдеще.“

„Какво искаш да кажеш?“ – ме запита веднъж едно момиче.

„Ами, че ние мислим за най-прелестните преживявания на любов, нежност и чувства, които бихме изпитали с момчетата – всички онези красиви неща, които са влезли в сърцето, ума, окото и ухото. Бог казва, че всичко това не е нищо в сравнение с онова, което предстои. Все още не знам какво означава това, Но установих, че Бог никога не поставя ударението върху настоящето, освен като подготовка за бъдещето. Ние имаме само ограничено усещане за реалното. Това не означава, че съзнанието ми е ангажирано само с небето и отвъдния живот, а просто ми помага да поставя нещата в перспектива.“

„Но не мислиш ли, че това важи за теб, защото си в инвалидна количка?“ -ме питаше обикновено някой.

„Не, не мисля така. Това е универсална истина. Много хора, които не са в инвалидни колички, трябва да преодоляват проблема на самотата също като мен.

Това може да бъде както източник на непрестанно раздразнение и обърканост, така и на радост.

„Искаш да кажеш, че никога няма да се омъжиш?“

„Не. Нямам предчувствие нито за едното, нито за другото. Не съм сигурна дали някога ще се омъжа. Не съм сигурна и дали не ще се омъжа. Дали това ще стане или няма да стане, аз съм доволна.“

„А какво ще кажеш за онези от нас, които още не са достигнали до състоянието да приемат тази роля толкова лесно като теб?“

„Ако си неомъжена, без планове и перспективи, просто живей така, като че ли Бог иска да останеш неомъжена, докато не доведе някого или нещо по-добро в живота ти.“

„Нещо като цитирания стих, „каквото око не е видяло и ухо не е чуло“, нали?“ – попита някой.

„Да, понякога си спомням случки, свързани с усещания – как тичам през тревни площи, плувам в хладен и чист поток, катеря се по скалиста планина, мириша цветя, яздя на кон – всички усещания, които бих имала, ако съм със здрави крака. Но Бог казва, че всичко това заедно не може да се сравни със славата и бъдещата реалност, която е приготвил за мен. Както казах преди, бъдещето е единствената реалност, която има стойност. Единственото, което можем да вземем в небето със себе си, е нашият характер. Нашият характер е всичко, което имаме и може да решава какъв ще бъде изгледът ни във Вечността. Той е онова, което ние сме и ще бъде изпитан с огън. Само Христовите качества в характера ни ще останат.“

Бях благодарна за тия възможности да обясня как Бог работи в живота ми. Започнах да виждам една зряла цел в Неговото отношение към мен, затова се чувствувах по-щастлива от всеки друг път. Опитът ми ме зареждаше с творческа енергия и зрелост, които не притежавах по-рано, и в изкуството ми се забелязваше ново качество и професионализъм.

Експериментирах с различни видове хартия, писалки, моливи и въглен. Опитвах различни прийоми и технически средства, докато накрая се установих на елементите, които ми пасват най-добре. Служейки си с добре изострен флумастер, аз скицирах с прецизност и умение. Давах рисунките си на приятели като сватбени подаръци и Рождествени изненади. Рисуването ме ангажираше много. Обаче все още не бях намерила пласмент за рисунките си, което би могло да ми осигури приходи от тях, за да ми бъде рисуването като работа, допринасяща за моята материална независимост.

И ето, един ден при баща ми дойде един застрахователен агент. Нейл Милър е енергичен, добродушен, преуспяващ бизнесмен, който е християнин. Той е старши застраховател за „Етна лайф“ и „Компанията за произшествия“, а също е ангажиран активно и с няколко благотворителни мероприятия в Балтимор. Нейл Милър вижда възможности там, където други хора виждат пречки. Благодарение на неговите усилия някои национални знаменитости проявили интерес към каузите, които той представлява и са предложили своите услуги и таланти.

По време на своето посещение г-н Милър забелязал една от рисунките ми върху стената на кабинета.

„Г-н Ериксън, тази рисунка много ми хареса. Оригинална ли е?“ – запитал той.

„Да. Всъщност, тя е нарисувана от дъщеря ми“ – отвърнал татко.

„Така ли? Но тя е истински художник! Тя изявява определен стил и реалистичен рисунък. Нейният стил показва необикновена дисциплина“ – забелязал г-н Милър.“

„Благодаря Ви. Ще й кажа – казал татко и прибавил. – Може би ще Ви заинтересува фактът, че Джони – това е дъщеря ми – е парализирана. Тя е принудена да държи писалката в устата си.“

„Това е още по-удивително! – г-н Милър станал и изследвал рисунката по-отблизо. – Забележително! Наистина забележително!“

„Тя никога не е преминавала през формално обучение – обяснил татко. – Занимавал съм се с изкуство през целия си живот и мисля, че е наследила моя интерес.

Но талантът и стилът са си нейни.“

„Правила ли е изложба досега?“ – попитал г-н Милър.

„Не, в действителност не. Участвала е само на няколко фестивали. Тя го прави за свое удоволствие. Рисува предимно за приятели и семейството ни.“

„О, не бива да оставим такъв талант незабелязан – възкликнал г-н Милър, – Мислите ли, че тя ще приеме, ако уредим за нея малка изложба?“

„Защо, сигурен съм, ще бъде очарована.“

„Чудесно! Нека видим какво може да се направи. Ще бъда във връзка с вас.“

Г-н Милър телефонирал на татко по-късно, за да му каже, че е уредил малка изложба в един местен ресторант. Татко занесъл всички оригинални рисунки, които бях изработила през последните няколко месеца, в ресторант „Град и околност“, намиращ се в центъра на търговската част на Балтимор. Този ресторант е популярно средище с престиж за местните бизнесмени и важни политически фигури.

Очаквах малко, неофициално събиране на хора, които ще погледнат рисунките ми, ще побъбрят и ще си отидат по пътя, защото бях гледала, че става така на някои изложби на други художници. Тайно се надявах да продам две-три от рисунките си.

Джей, Дайана и аз пристигнахме с колата в търговската част сутринта, когато се откриваше изложбата. Бе ни казано да пристигнем в 10 часа. Джей зави по „Саут стрийт“ за ресторанта, но улицата бе затворена.

„Странно – забелязах аз. – Не работят на пътя нищо. Защо ще затварят главна улица като тази?“

„Не знам. Ще завия тук и ще се шмугна“ – каза Джей.

„Чакай. И оттук не можеш да минеш. Има полицаи, който регулира движението.“

„Може би е нещо уредено от Търговската камара-забеляза Дайана.

„Ъ-ха. Може би за рождения ден на Ликнълн или нещо подобно“ – прибави Джей.

„Трябва да е парад… Гледайте!“ – възкликнах аз.

„Голям духов оркестър. Ама, че вълнуващо. Жалко, че отиваме на изложбата.

Бихме могли да погледаме“-усмихна се Джей.

„Сигурно можеш да свиеш…“ – не свърших аз изречението си.

Всички го видяхме едновременно и хлъцнахме, не вярвайки на очите си.
Духовият оркестър стоеше пред ресторанта „Град и околност“. Опънат по цялата дължина на зданието, се виждаше плат с написано по него: „ДЕН НА ДЖОНИ ЕРИКСЪН“. Един телевизионен екип стоеше там и чакаше, заедно с постоянно нарастваща тълпа.

„О, не! Какво става тук? – извиках аз. – Джей, бързо! Завий по пресечката, преди да са ни видели!“

Колата спря между сградите на безопасно разстояние от тази суетня.

„Какво да правя? – попитах Джей. – Това е безумие… Какво е направил той?“

„О, чудо на чудесата, Джони! Никога не съм виждала подобно нещо. Той каза „малка“ изложба, нали?“

Седяхме там няколко минути, опитвайки се да решим какво да направим. Когато стана очевидно, че нямаме друг избор, освен да приемем събитието, Джей обърна колата и спря пред ресторанта.

Молех се вътрешно, когато Джей, напрегната от нервност и г-н Милър ме вдигнаха от колата и ме сложиха в инвалидната количка, да не ме изтърват на земята.

Казах, останала без дъх: „Г-н Милър, какво сте направили?“

Но преди да може да ми обясни, бях обградена.

Репортери от балтиморския „Нюз-америкън“ и местния телевизионен филиал на Ен Би Си ми задаваха въпроси. Аз мигах като теле и се мъчех да събера мислите си. Един представител на ЕфТиДи, облечен с ливрея, ми поднесе букет от рози. Едно официално лице от градската управа прочете обява от името на кмета, в която се казваше, че се открива седмица на изобразителното изкуство и ме удостояват с церемонии в чест на „Деня на Джони Ериксън“.

Бях замаяна и объркана от цялото това внимание.

Казах на г-н Милър: „Нужно ли е всичко това?“ Мислех си, че може би целият фокус на изложбата ще бъде изгубен или поне изопачен, защото вниманието на всеки ще се насочи към инвалидната ми количка. Но с разгръщането на събитието се изясни, че работата изобщо не е в това и аз се извиних за прибързаната си присъда. Може би бях станала твърде чувствителна в тази област, очаквайки обикновеното състрадание и снизходителност, които се отправят към инвалиди в колички. Вече бях изпитала (факт, който е потвърден от Националната фондация на параплетици) трудността при общуване с хора, които не ме познаваха, за да ме приемат като равна в интелектуално отношение.

Вероятно съм прекалено осторожна в реакциите си при подобни ситуации, но твърде силно искам хората да се отнасят към мен, моето изкуство или християнското ми свидетелство стриктно според онова, което заслужават. Не бих желала моята количка да бъде натрапващата се подробност, когато разговарям с хората било за изкуство, било за Христа.

Аз не се притеснявам от количката, затова не се притеснявайте и вие – исках да кажа на всички хора.

Церемониите бяха чудесни и фокусът върху моето изкуство не бе изгубен. Въпросите на репортерите се свеждаха главно до моето изкуство и количката оставаше на заден план.

Г-н Милър каза: „Джони, твоята лична преценка е твърде ниска. Не можеш да си представиш колко добро е твоето изкуство. Съжалявам, ако всичко това те е объркало отначало. Но аз никога не вярвам на посредствените изяви.“

Вълнението ми се увеличаваше с церемониите, защото изложбата протече според стандартните процедури за подобни събития.

Хората питаха:

„Откъде вземаш идеите за рисунките си?“

„Колко време ти отнема, за да завършиш една картина?“

„Учила ли си в професионално училище?“

Когато тълпата любопитни намаля, г-н Милър доведе един висок, хубав млад мъж и ми го представи. Той бе пъхнал ръце в джобовете на якето си и се държеше неспокойно.

„Исках да говори с теб, Джони“ – каза г-н Милър и си отиде, като ни остави да се гледаме с чувството за неловкост.

„Щастлива съм да се запозная с теб“ – казах аз. – Няма ли да седнеш?“

Той седна на близката маса без да промълви и продължаваше да бъде неспокоен.

„Но защо дойде тук? Очевидно не искаше да говори с мен. Опитите ми за незначителен разговор бяха безнадеждни. Но можех да позная по погледа му, че нещо го тревожеше.

Опитах още веднъж и попитах: „Какво работиш?“

„Нищо.“ После като че ли отстъпи и промърмори: „Бях пожарникар, но сега не мога да работя.“

„О! – какво да кажа сега? – Ами… ще ми разкажеш ли защо?“

„Беше нещастен случай.“

„Така ли?“

„Той се размърда нервно на мястото си.

„Слушай – каза той, – не знам защо съм тук. Г-н Милър ми каза, че трябва да дойда и да говоря с теб, защото си имала трудно време… хм… заради злополуката.“

„Да, вярно е. Мисля, че щях да се убия, ако можех да си служа с ръцете. Бях много депресирана. Но…“ – спрях, като му казах, че все още не знам какъв е неговият проблем.

Красивото му младо лице се изкриви от терзание. Той мръдна ръцете си и ги извади от джобовете на якето си. Но… той нямаше ръце – само покрити с белези чукани, защото бяха ампутирани.

„Виждаш ли тези грозни чукани? – каза той. – Ръцете ми изгоряха при един пожар… вече ги няма… И аз не мога да свикна!“

Объркаността, накипялата злоба и горчивина се смесиха в един порой и гласът му секна.

„Съжалявам – му казах аз, – но г-н Милър е бил прав. Мисля, че мога да ти помогна.“

„Как? – каза остро той. – Аз никога няма да си върна ръцете.“

„Знам. Не искам да ти звучи банално. Но аз бях там, където си ти сега. Познавам гнева, чувството на несправедливост – че съм ограбена, че съм измамена в чувството си за самоуважение. Всичко това съм го преживяла. Може би за един мъж е по-лошо, нали знаеш, опитваш се да бъдеш независим, да се издържаш. Но мисля, че моето положение има сходство с твоето.“

Казах му някои неща от спомените си в болницата и „Грийноукс“. Казах му, че неговите чувства са съвсем естествени.

„Но как си се справила? Как си преодоляла своята инвалидност? Ти си жизнерадостна. У теб няма никакъв цинизъм. Откъде вземаш цялата тая сила, за да бъдеш победител?“ – попита той.

„Младежо, това е дълга история. Искаш ли да я чуеш?“

Той кимна. Разказах му как отношенията с Исуса Христа дават достъп до Бога и Неговата сила. Споделих с него как Господ е действувал в живота ми през последните няколко години и как само Той ми е помогнал да се преборя със страховете си и да реша проблемите на живота. Тогава споделих с него простата евангелска истина, която бях чула като 15-годишна девойка в лагера на „Млад живот“.

Докато говорехме, лицето му се просветляваше. В продължение на 1/2 час споделих с него принципите на които ме бе научил Бог. Когато си тръгваше, той каза: „Благодаря ти, Джони. Нейл Милър бе прав. Ти ми помогна много. Ще опитам пак. Благодаря ти.“

(Днес този младеж е говорител /главен/ в училищната система на градското пожарникарско поделение.)

Междувременно изложбата в ресторанта „Град и околност“ наближаваше към своя край. Идеята на Нейл Милър се превърна в събитие, което тласна напред кариерата ми на художник. До настъпването на вечерта научих с удивление, че съм продала работи на стойност 1000 долара, като всяка оригинална рисунка възлизаше на 50-75 долара!

Събитието продължи и с изложба на работите ми на ул. „Чанъл“П в Балтимор. Накрая ме поканиха на показна среща, за да направят характеристика на изкуството ми.

Сиймор Копф, журналист от „Нюз-америкън“ направи пълен обзор на творчеството ми в своята колона на вестника.

„Защо подписваш рисунките си със „СНГ“?“ – ме попита г-н Копф. Той написа пълния ми отговор в своята колона:

„Това съкращение означава: „Слава на Господа“. Знаете ли, г-н Копф, Бог ни люби; Той наистина се грижи за нас. За онези, които любят Бога, всичко – дори това, което се случи с мен, когато бях на 17 години, – съдействува за добро. Бог е бил винаги благ към мен. Той е запечатал Христовото отражение в моя характер, увеличи щастието, търпението и смисъла в живота ми. Той ми даде способността да бъда удовлетворена. Моето изкуство е отражение на това, как Бог може да облече със сила човек като мен, за да преодолея обстоятелствата.“

Бях поканена да участвувам в местни картинни изложби и при други случаи през тази пролет. Изложбата ми отвори врати и за клубове на жени-християнки, училища, църковни групи и граждански мероприятия, където аз не само показвах изкуството си, но и споделях своето християнско свидетелство. Дори направих специално пътешествие до Белия дом, където оставих една от рисунките си на жената на президента.

Бяха ми предложени и други изяви по радиото и телевизията и всеки нов контакт пораждаше допълнителни събития или срещи.

Насърчена от увеличаващите се продажби на картините ми, установих известна независимост в живота ми. Вече не бях във финансова тежест на никого. Можех сама да си печеля пари. Дори направих серия поздравителни картички и клишета от някои от рисунките си и те също почнаха да се продават. Нарекохме новосъздадената компания „Джони СНГ“ и тя разви бързо широка дейност.

По същото време един приятел, Анди Бърд, сподели с мен плана си да купи правото на християнска книжарница и да открие такава. Би искал да знае дали ще приема да му стана партньор. Говорихме и с Кен Вагнер, който ни стана трети партньор.

Нашите планове бяха не само въодушевяващи, но предлагаха и възможности за солидни капиталовложения. Християнска книжарница бе предприятие, за което мнозина от нас се бяха молили като необходим елемент за западен Балтимор.

Най-сетне, през септември 1973, след много месеци на обмисляне, молитва и упорита работа, реализирахме великолепно откриване на книжарница „Логос“/означава на гръцки Слово/, „Норт Роулинг Роуд“ 1120. Точно преди да отворим магазина, застанали сред кутии с материали, книги и други неща, ние се помолихме. Нашата молитва бе за мнозинството светски минувачи, които минаваха край нас, с надеждата нашият магазин да стане център на християнска грижа и помощ за всеки, който би имал нужда от това.

Използувах магазина, за да продавам оригинални свои рисунки и репродукции от някои оригинали. Те се продаваха веднага, щом ги нарисувах. Разпределяйки времето си между книжарницата, ангажименти като говорителка или базари и фестивали на художественото изкуство, за мен бе трудно да отговарям на нуждите на клиентите.

Написах личното си свидетелство съвсем накратко и го отпечатах на една кола. Раздавах го на изложби, докато рисувах. Там се даваше обяснение на моите рисувални методи и вяра в Христа. Свидетелството ми стана силно средство за помощ със съвети и благовестие на хората, които идваха да ме гледат, спираха и говореха за Божията сила в моя живот.

Във всички дейности и събития имах една преобладаваща цел. Откровено казано, смятах, че изкуството ми ще ми помогне да си спечеля независимост и което е по-важно, то да послужи за прослава на Бога.

следваща глава ШЕСТНАДЕСЕТ