в момента четеш
Джони Джоу Мъсър 
Съдържание Цялата книга на една страница

ДВЕ

Дните течаха белязани само от често повтарящи се кошмари и напрежението, и неудобството в моя брезентов затвор и металните щипци. В крайна сметка се убедих, че както изглежда,няма да умра. Докато други в отделението за „интензивно лечение“ или умираха, или се подобряваха и биваха прехвърляни в редовни болнични стаи, аз си оставах все там. Състоянието ми не се подобряваше,но не се и влошаваше.

За да отклоня ума си от терзанието на кошмарите нощем, от които се събуждах ужасена и подгизнала от изпотяване, започнах да си припомням през деня всички събития от живота ми преди злополуката.

Животът ми със семейството и приятелите бе щастлив. Не знаехме какво значи трагедия. Доколкото можех да си спомня, нищо освен щастие не обкръжаваше живота и дома ни.

Може би причина за това бе татко – човекът, на чието име бях кръстена, Джони Ериксън. Роден през 1900 г., татко бе наследил най-хубавото от XIX и XX в. Той е неизлечим романтик и художник с творчески усет, но също намира общ език с техниката. Баща му се е занимавал с търговия на въглища (гориво) и като дете татко се е грижел за конете преди и след училище. Той се сдобил с големи познания от училището на живота, наречено от него – „училището на твърдите удари“. Привличала го е необичайната и трудна работа, защото тя можела да го научи на много неща. Личните му ценности са: неговият характер, щастлив живот и духовно развитие. Ако човек притежава тези неща и може да ги предаде на децата си, само тогава – както казва татко – може да ги счита за успешни.

Татко бе вършил почти всичко – от службата на моряк до притежаването и ръководенето на родео*. Животът му бе препълнен с различни хобита: коне, скулптура, рисуване и строителство. Ръчните му изработки буквално закриваха стените и полиците на нашия дом.

Веднъж го попитах: „Как намираш време, при цялата ти работа, да правиш всичко това?“

Той ме погледна с искрящите си сини очи и отвърна: „Скъпа, почнах по време на икономическата криза. Никой нямаше работа. Повечето хора просто седяха със скръстени ръце и се вайкаха. А аз? Какво пък, можех да си служа с ръцете.

Резбарството не бе доходно. Затова правех неща, които другите изхвърляха. Ръцете ми работеха през целия период на кризата. Оттам ми е останал този навик.“

През същите тези гладни години татко е бил и олимпийски борец. Бил е национален шампион по борба; 5-кратен победител на националния младежки шампионат по борба и си спечелил място в американския олимпийски отбор за 1932 г. По времето, когато е бил борец, той получил нараняване, което е причина да върви днес с леко накуцване.

Като младеж, бил ангажиран в църквата с младежка дейност. Между 20-ата и 30-ата си година татко е бил за младежите в църквата „капитан Джон“. Той водел младите по лагери, нощни преходи, туристически маршрути и молитвено уединяване. Имал стар камион и го препълвал с младежи, спални чували, готварска печка и провизии и потеглял за някой от „маршрутите на капитан Джон“. Било е незабравимо време и често е впечатлявало много младежи. Една девойка била особено впечатлена от „капитан Джон“. Тя била енергичната и жизнена Маргарет, „Линди“ Ландвер, която проявявала по природа интерес към атлетика и дейности на открито. Така привлякла вниманието на „капитан Джон“.

Скоро „Линди“ се влюбила в „капитан Джон“ и той в нея. Много от техните срещи обаче били придружени от голям калабалък, защото „капитан Джон“ домъквал със себе си цялата младежка компания!

В израз на своята любов татко работел денонощно и построил къща за мама като сватбен подарък. Било е към края на икономическата криза и парите били все още кът, затова татко почистил цялата площ със своя камион. От един стар платноход той използувал големи трупи за основата; оттам взел и гредите.

Като карал камиона си един ден, видял някакви мъже да събарят каменна стена.

„Какво ще правите с тези камъни?“ – ги попитал той.

„Защо?“

„Бих се радвал, ако мога да ги превозя за себе си“ -отвърнал той.

„Добре – измърморил шефът им, – но обещай че ще ги махнеш до петък. Имаме работа тук.“

„Да, сър“ – извикал татко. И той започнал работа с голите си ръце, местейки и товарейки огромните камъни, повечето от които тежели над 100 фунта./1фунт=453.6 гр./Вършел всичко това съвсем сам, маневрирайки и с камиона. След много курса той имал достатъчно камъни за дома си. Днес две красиви големи каменни камини са резултат от този труд.

Същото нещо се е случвало, когато е имал нужда от дървен материал, тухли и други строителни материали. Накрая мечтаната от него къща била завършена. Той и неговата невяста се преместили там и заживели щастливо.

Татко проявявал все същия активен интерес към търговията и гражданските дела. Години по-късно той се заловил с подсигуряване на материал за дюшеме.

Той казваше: „Мисля, че съм твърде независим, за да работя за някого. Обичам семейството си твърде много, за да бъде обвързан от програмите и интересите на някого. Ако съм си шеф сам на себе си и поискам да си взема отпуск, за да отведа семейството на океана или на езда, няма да питам никого. Просто оставям бележка на вратата, заключвам и тръгвам.“

Така и правехме. Провеждахме много излети и ваканции, които бяха толкова изпълнени с весело настроение, щото е трудно да се повярва, че са били и част от обучението ни. Татко ни учеше на география и геология по време на „научните“ ни екскурзии из пустинята или планините. Той ни показваше как да различаваме следите на различни животни, техните звуци, навици – неща, които никога не бихме научили в града.

Той ни обучи на езда почти щом можехме вече да седим. Бях на седлото още 2-годишна. Всъщност татко често се хвалеше: „Помните ли времето, когато цялото ни семейство мина с езда на кон 100 мили? Беше от Ларами до Чейен, Уйоминг. Помниш ли, Джони? Ти беше само на 4 години! Ти беше най-малкият ездач, минал маршрута до Чейен.“ Когато пораснахме малко, той ни взе на обиколка с коне из пустинята на Медсин Боу рейндж, където придобихме дълбоки впечатления за Бога и Неговото творение.

Татко ни учеше да яздим грациозно балансирани и ни даваше уроци по ездачно майсторство. „Трябва да яздите във въртеливо движение с коня – казваше той, – а не като начинаещи – подскачайки върху коня. Почти е невъзможно да се синхронизират вашите подскоци нагоре и надолу с движенията на коня. Трябва да се „търкаляте“ с него, а не да подскачате.“ Татко бе винаги уравновесен и обичлив. Нищо и никой не можеше да го разстрои. Докато пораснем, нито веднъж не съм го виждала да изгуби самообладание. Поведението ни тогава се основаваше на това, „да не нараним татко“. Не правехме някои неща, не защото бяха под въпрос или погрешни, а поради „онова, с което биха навредили на татко“

Когато татко идваше в болницата за кратките посещения, които бяха позволени в отделението на „интензивно лечение“, той се опитваше пак да проявява онзи общителен, положителен дух, който винаги съм познавала. Но въпреки големите му усилия да изглежда спокоен и изпълнен с надежда, заоблачените му сини очи, които обикновено биваха толкова ясни и искрящи, издаваха неговата напрегнатост. Съсухрените му и с възлести стави ръце трепваха и издаваха неговите истински чувства. Той бе уплашен и наранен. Дъщерята, която обичаше и бе нарекъл със своето име, лежеше безпомощна в сандвич от брезент, оплетена от кабели и тръби на катетър.

Болницата не бе място за този мъж, който бе прекарал живота си на открито като активен атлет. Трудно можеше да прикрие болката и безпокойството си.

Болно ми беше да гледам какво бе направила злополуката ми с него. „Защо, Боже? – питах аз. – Защо правиш това?“

Много, необикновено силна бе веригата на любовта, която ни свързваше като семейство. Мама бе истински извор на тази сила. Тя също обичаше излетите и атлетическите състезания, като споделяше интересите на татко. Всъщност именно тя ни обучи нас, момичетата, да играем тенис. Плуването и ходенето пеша бяха също общи за семейството занимания.

Мама, с нейния силен характер и любвеобилна личност, се трудеше наравно с татко, за да имаме щастлив дом. Рядко се случваше някакво неразбирателство между нашите родители и тяхната явна любов един към друг се отразяваше в живота ни и ни караше да се чувствуваме необходими и сигурни.

След злополуката мама пое грижата за мен в болницата. Тя стоеше там през първите 4 дни с поглед в часовника, позволявайки си кратък отдих на дивана в коридора. Тя не си отиде, докато не се увери сама, че съм вън от опасност.

Понеже бяхме толкова сплотено семейство, сестрите ми споделяха загрижеността на моите родители. Кети, двайсетгодишно момиче, тъмнокосо, красиво и срамежливо, бе човекът, който ме извади от водата и ми спаси живота.

Джей, 23-годишна по време на злополуката, бе сестрата, с която бях най-близка. Тя бе тиха и миловидна; нейната дълга руса коса светлееше като слама от постоянното излагане на слънце и плуването. Джей бе омъжена и имаше малка дъщеричка на име Кей. Въпреки семейните си задължения, тя намираше време да идва в болницата и да бъде с мен, а пък аз чаках с нетърпение нейните посещения. Ако моят калъп ме обръщаше надолу, тя лягаше на пода. Там тя разстилаше списания, за да ги четем заедно. И се опитваше да освежи моя ъгъл в стаята с растения и афиши, макар че „правилникът“ скоро настоя тези неща да бъдат махнати.

Линда, най-голямата ми сестра, бе също омъжена и имаше три малки деца. Тъй като бе около 10 години по-възрастна от мен, не бяхме толкова близки с нея, както с Кети и Джей.

Спомените за прекрасното време, прекарано в семейството, наистина ми помогна да се освободя от болката и кошмарите. Също си спомнях за хубавите неща през гимназиалните ми години и приятелите, които имах тогава.

Уудлонската гимназия се помещаваше в живописната част на предградията на Балтимор. Двуетажната тухлена сграда бе построена всред район, който позволяваше да се използуват всички прелести на природата. Алеите бяха ограничени от дървета и малък поток се виеше през тревистите площи.

Учениците, занимаващи се с изкуство, често се пръскаха наоколо из живописния, богат на пейзажи район, за да правят скици или рисуват.

Отзад, на спортната площадка, имаше игрища за бейзбол, съзтезателни писти, тенис кортове и кортове за лакрос/северноамериканска игра с топка/. Най-много обичах да играя лакрос. Всъщност за мен през последните ми гимназиални години фактът, че бях капитан на момичешкия отбор по лакрос, означаваше много повече, отколкото избирането ми в Почетното дружество.

Като второкурсника в Уудлон, влязох в една организация, наречена „Млад живот“. Това бе младежка група, имаща за цел да работи с гимназисти. Бях забелязала, че много от „редовните“ ученици, „зубрачите“, известните – бяха все християнски младежи от „Млад живот“. Затова, когато чух, че „Млад живот“ организира „фантастичен молитвен поход“, поисках да отида.

„Мамо – примолих се аз, – моля те, пусни ме да ида с тях.“ Бях само на 15, малко момиче, търсещо реализация и смисъл на живота си.

Уикендът на „Млад живот“ бе проведен в Нечъръл бридж, Вирджиния. Тълпи от юноши от гимназиите и Балтиморската околност се стекоха за това кратко общение през уикенда, изпълнени с радост и намерение да обсъждат всичко, което Библията има да ни каже за отношението ни спрямо Бога.

Карл Нелсън, говорителят от страна на „Млад живот“, сподели с нас как започва благовестието със славата на Бога и Неговата правда. „Този стандарт на правда бе изразен чрез Десетте заповеди“ – ни каза той.

Карл отвори своята Библия и прочете: „Защото ни една твар няма да се оправдае чрез дела, изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха“ (Римляни 3:20).

„И така, приятели – продължи той, – невъзможно е да се достигне небето, ако се опитваме да се прилепим към списък от нравствени постъпки и запрещения. Просто няма начин за нито един от нас да заживее според онези заповеди, които Бог е постановил.“

Когато събранието свърши, аз започнах да се разхождам на въздух в есенната нощ. Аз -грешница? Значи, аз никога не съм разбирала в същност какво е означавала тази дума. Но сега видях своя бунт в светлината на Божието съвършенство. Вече знаех, че аз съм изгубена грешница, колкото и странно да звучеше това.

Очевидно аз не мога да се спася сама. Тогава кой…

После всичко, което Карл бе споделил с нас през този уикенд, започна да придобива смисъл. Ето защо бе дошъл Исус, Божият Син!

„Той, бидейки Бог в плът, изпълни закона и прекара един съвършен живот. А когато умря, плати наказанието за твоя грях“ – си припомнях думите на Карл.

Седнах и опрях гръб о едно дърво, вперила поглед в тихата звездна шир. Не очаквах да видя нищо – просто така. Трепкащите искрици ми намигаха. И докато ги съзерцавах, бях завладяна от Божията любов. Затворих очи. „О, Боже, виждам греха си! Но съзирам и Твоята милост. Благодаря Ти, че си пратил Своя Син, Исуса, за да умре за мен! Реших в сърцето си да не върша онова, което би Те наскърбило. Вместо да правя нещо своеволно, искам Христос да седне върху престола на моя живот и да ме води. Благодаря Ти, че си ме спасил от греха и си ми дал вечен живот.“ Скочих и се втурнах към стаята си, нетърпелива да разкажа на приятелката си Джеки как Бог ме е спасил.

Винаги съм слушала колко много ме обича Бог. Мама и татко бяха християни и членове не Реформираната епископална църква в Кейтънсвил.

Но в ранното си юношество търсех свой път и стил на живот, и нямах време за Бога. Бях опитала много неща, за да открия къде е моето място в живота. Отначало мислех, че известността и срещите с момчета ще бъдат отговорът. После ми се стори, че дисциплината на атлетиката ще ми помогне да се реализирам. Всички парчета на играта си съвпадат и цялото придобива смисъл! Исус, Божият Син, бе дошъл да ме спаси и да ме направи здрава личност.

Голям изблик на лична радост ме завладя през тази нощ и аз реших да поканя Исуса Христа в сърцето и живота си. Аз не разбирах напълно всичко, но трябваше да науча, че Бог е търпелив, любвеобилен, простителен и толерантен към нашите грешки.

Чух две схващания през този уикенд, които преди не разбирах ясно. Научих, че съм грешница, защото не бих могла (нито пък някой друг може), да живея според Божиите стандарти за поведение. Ето защо Бог позволи на Своя Син, Господа Исуса Христа, да умре за мен. Моментът, в който осъзнах, че Исус е умрял лично за мен, бе твърде емоционален и богат на смисъл.

После чух въодушевяващото схващане за „изобилния живот“. Нашият съветник обясни, че Исус е дошъл да умре за греховете ни, но също има задачата да ни даде и „живот… изобилно“ (Йоан (10:10). По моя незрял разсъдък изобилен живот означаваше да намаля тегло или да се сдобия с нова популярност и срещи с момчета в училище, с много приятели и добри оценки.

Схващането ми за това, какво се подразбира под „изобилен живот“, бе напълно погрешно, разбира се, и през първите години на гимназията нещата ми се бяха изплъзнали. Бях се надявала, като нова християнка, да открия сигурност и цел в нещата, върху които съм поставила основите на своя духовен живот: ходене на църква, пеене в хора, служение като офицер в клуба на „Млад живот“. Да, бях насочила фокуса към тия неща, а не към Бога. Животът ми се въртеше около временни ценности, моето собствено „аз“ и лични желания.

По същото време срещнах Джейсън Левертън. Джейсън бе красиво, мускулесто и представително момче. С широките си рамене, сериозните кафяви очи и гъста светла коса, той бе наричан „русата светкавица“ от съотборниците си по борба, заради бързината и умението, които показваше в състезанията на щатския шампионат. Джейсън и аз се срещахме редовно и прекарвахме винаги заедно при училищни и обществени мероприятия.

Татко харесваше особено Джейсън поради собствения си подчертан интерес към борбата. Затова не ми беше непонятно, че „свирех втора цигулка“, когато Джейсън ни идваше на гости. Често те се „счепкваха“ без спортна злоба, демонстрирайки необикновени хватки или трикове на борбата.

Джейсън бе цяло удоволствие. С него споделях тайните и плановете си за бъдещето. Смятахме да караме заедно колеж, дори един ден да се оженим.

Имахме си любимо място – един парк наблизо, където се разхождахме и бъбрехме. Джейсън бе също активист на „Млад живот“, затова често използувахме времето си за духовни размисли и съвместни молитви. Понякога дори се спусках по олука до прозореца на спалнята ми и се срещах с него след камбаната за лягане, но мама ме пипна една нощ! Обещах й, че ще спазвам вече правилника на камбаната за лягане.

Тъкмо по това време, когато отношенията с Джейсън станаха сериозни в романтичен смисъл, започнаха и истинските конфликти. Бяхме вече в горните класове на гимназията и знаехме, че има установени граници за изразяване на чувствата ни един към друг. Но никой от нас нямаше вътрешни ресурси за съпротива на изкушението.

Често излизахме заедно, за да караме кола или да пояздим. Много пъти отивахме на една поляна, оградена от красиви гори, под дълбоки сини небеса и величествени летни облаци. Гледката, звуците и ароматът на природата бяха ужасно романтични и еротични. Преди да осъзнаем какво става, невинните юношески изблици на любовта един към друг – държането на ръцете, прегръдките, целувките – отстъпваха на милувките и притискането един към друг и страстта и на двама ни изгубваше контрол. Искахме да спрем, но често установявахме, че сме на уединено място, паднали в гореща прегръдка. Взаимната липса на задръжки ни тревожеше много.

„Джейсън, защо не можем да спрем? Какво става с нас?“ – попитах една вечер.

„Не зная. Знам само, че не бива да се мотаем тук, но…“

„Джейсън, трябва да спрем да се виждаме за известно време. Това е единственият начин. Аз не мога да спра. Пък и ти не можеш. Винаги, когато сме сами, ние… хм… съгрешаваме. Ако наистина искаме да се разкаем за всичко това, просто трябва да се разделим един от друг за известно време, за да избегнем изкушението.“

Джейсън помълча малко. И се съгласи. „Може би трябва да постъпим така.“

Той предложи да се срещна с неговия приятел Дик Филбърт -един разумен, зрял християнин. Мисля, че според него, ако се срещах с някой друг, той трябваше да бъде наш общ приятел. Така с Джейсън щяхме да имаме косвени контакти.

Дик бе висок, строен и хубавец – като Джейсън, но с това свършваше еднаквостта им. Дик бе тих, свенлив, но по-експресивен. Обгръщаше го една атмосфера на невинна небрежност чак до изтърканите му джинси и мокасини, а мекият му глас възцаряваше мир и спокойствие. Очите на Дик, светли и сини, можеха да усмирят всяка буря в душата ми, а присъствието му бе здрава и непоклатима скала, за която можех да се уловя във време на смут.

През последната година в гимназията времето ми бе разпределено между Джейсън и Дик. Опитвах се да не допусна романтичен интерес към нито един от тях и да се отнасям към всеки един като към добър приятел. Отпочивах си с езда, слушане на плочи и свирене на китара, и се опитвах да науча повече практически неща за християнския живот чрез библейските разисквания на „Млад живот“. Дори времето, което отделях за молитва, започна да преследва по-сериозни цели.

Бях приета за есенния семестър в колежа на западен Мериленд с академична препоръка. Като че ли животът ми бе намерил своето място и смисъл, но всъщност не беше така.

Помня, че веднъж лежах в леглото скоро след свършването на гимназията и размишлявах за тези неща.

Лятна слънчева светлина струеше през прозореца ми. Прецеждана през листата на дърветата отвън, тя се разпиляваше на искрящи точки от танцуваща светлина по леглото и розовите тапети. Прозях се и се извърнах, за да погледна навън. Когато татко построил мечтаната къща, той прибавил и тези уникални „нюанси“, като например малкия прозорец, приличащ на амбразура, близо над пода до леглото ми.

Все още беше рано, но скочих бързо и измъкнах дрехите си от шкафчето. Докато се обличах, погледът ми падна още веднъж върху черната кожена папка с дипломата на тоалетната масичка. Докоснах с пръсти грапавата и повърхност и релефния надпис на името ми и училищния герб. Само допреди няколко дни се движех с академично облекло по пътеката между редовете в аулата, за да получа тази диплома.

„Закуската!“-гласът на мама от долния етаж прекъсна моята унесеност.

„Идвам, мамо!“- викнах аз. Скачайки по стълбите притеглих един стол върху кухненската маса.

„Ще ходиш ли на ранчото след църква, Джони?“-запита мама.

„Ъ-хъ. Знам, че Тамбълуийд ще подготвя за лятното шоу коне, но искам да прекарам повече време с нея.“

„Ранчото“ беше нашата семейна ферма на около 20 мили на запад от града. Бе разположено на панорамния хребет в разгърнатата живописна речна долина и бе заобиколено от площите на щатския парк.

Докато стигна дотам, слънцето се беше изкачило високо в небето и ароматът на прясно окосено сено вече се носеше към мен. Лекият ветрец галеше високите диви цветя и треви по хълмистите склонове и леко поклащаше горните клони на излъчващите ухания корони на ябълковите дървета край пътя. Тананикайки си тихо и щастливо, аз оседлах Тамбълуийд и се метнах на нея.

Чудно освежително бе да излезе човек далече от мръсотията, шума и отровните миризми на града. Лете Балтумор страда от индустриалното замърсяване на въздуха и знойната влажност, която нахлува от Чизапикския залив. Тук, в нашия малък рай, бяхме свободни да се наслаждаваме на лятното слънце и въздуха.

Притиснах бедра о хълбоците на Тамбълуийд и я пришпорих о пети. Дорестата кобила хукна по прашния черен път. Когато стигнахме пасището, пак забих пети. Тамбълуийд наистина нямаше нужда от безмълвна команда. Тя знаеше сама, че тук има простор за тичане, без да се тревожи за дупки или камъни. По полето имаше пръснати няколко препятствия от сковани траверси. Насочихме се към първото – широка 4-футова/около 120см.;1ф.=30.48см./ солидна преграда от траверси. Докато прилепвах колене към Тамбълуийд, усетих леките и прецизни крачки на големия кон.

Опитният ездач усеща инстинктивно самото „чувство“ на коня, който се готви за скок. Тамбълуийд и аз бяхме доста опитни. Бяхме печелили всички видове ленти и награди на прегледите за коне. Познавах шума на копитата – правилния ритъм, отекващ по земята.

Конят се изхвърли и прелетя съвсем гладко над препятствието. Наистина, макар и само за миг, скокът приличаше на летене! Почти на 10 фута разстояние, скоковете с Тамбълуийд ме възбуждаха всеки път. След няколко обиколки Тамбълуийд бе лъснала вече от едра пот.

Подкарах я в бавен тръс и я насочих към конюшнята.

„Джони!“

Погледнах нагоре и видях татко, яхнал сивия си жребец, който идваше в галоп през полето към мен. Усмихнат, татко спря до нас.

„Видях я как скача, Джони. В отлична форма е. Мисля, че на прегледа идната седмица ще грабнете лентите!“

„Да, ама ако спечелим, то ще бъде, защото си ме научил на всички тънкости в ездата“ – казах на татко.

Докато се върнем в конюшнята, докато разседлаем конете и ги вкараме в клетките им, стана 4,30. „Май е по-добре да побързаме за дома. Не трябва да закъсняваме на обяд“ – казах аз.

Спомних си удоволствието от предния чудесен ден, когато яздех моя кон Тамбълуийд под красивото лятно небе. Но в себе си знаех, че това е претекст, за да избягам. Не исках да се изправя пред истинската действителност. Чудех се: Господи, какво да правя? Аз съм щастлива и доволна, благодарна за всяка благина, която ми даваш. Но дълбоко в себе си знам, че нещо не е наред. Мисля, че тъкмо сега най-много се нуждая от Теб, за да действуваш в живота ми.

Като проследих духовния си напредък през последните няколко години, установих, че не съм отишла много далеч. С Джейсън бяхме скъсали, вярно; в това отношение Дик бе по-нужен за мен. Но бях все още в робство. Вместо в „греховете на плътта“ бях в капана на „Греховете на емоциите“. Това бяха: гняв, ревност, карезчийство и егоизъм. Спомних си последните години от училището. Борбата за бележки отпадна и аз почнах да се боря с родителите си. Нямах цели или мотиви за разумен живот. За мен бе очевидно, че не съм постигнала голям духовен напредък през последните ми две години като християнка. Нямаше значение колко се опитвах да напредна, защото все още бях робиня на своите желания.

Но аз бях настоятелна пред Бога. „Господи, ако Ти си наистина там, където Те търся, направи нещо в живота ми, което ще ме промени и обърне съществуването ми на 180°. Ти знаеш колко слаба бях с Джейсън. Знаеш колко егоистична и ревнива съм спрямо Дик. Омръзна ми това лицемерие! Искам да заработиш в живота ми завинаги. Не зная как, но Те моля, направи нещо в живота ми, преобърни го!“

Бях отправила тази молитва малко преди злополуката. А сега, легнала в моя брезентов калъп, се чудех дали Бог не отговаря по някакъв начин на молитвата ми.

следваща глава ТРИ