Глава 3

Царството Афабел:

денят на Съда I

 

Всичко това Исус каза на множеството с притчи, и без притчи не им говореше, за да се изпълни реченото чрез пророка, който казва: Ще отворя устата Си в притчи; ще изкажа скритото още от създанието на света.

(Матей 13:34-35)

Преди да продължим с алегорията ни бих искал да разясня Исусовото изявление, касаещо предстоящия съд. В Йоан 12:48 Той обяви: Словото, което говорих, то ще го
съди в последния ден. Вече знаем стандарта, според който ще бъдем съдени пред трона Му: святото Писание.
Поради това в много от думите на Джейлин в следващите сцени от Залата на съда ще се появят малки числа. Те се отнасят до Писания от различни преводи, посочени в края на книгата. Повечето от думите на Джейлин се състоят от цитати от Библията, съчетани така, че да паснат на героите в нашата история.
Като имате това предвид, нека продължим.

Съдът над Индипендънт

Великата зала беше по-грандиозна от всичко, което Индипендънт си беше представял. Ако някой му беше дал шанс да разкаже за преживяванията си на 1500-те човека отвън, той нямаше да намери думи или сравнения, с които да опише величието й. Архитектурата й караше всичко в Ендел да му се струва остаряло. В залата вероятно имаше поне 100 000 човека. Индипендънт никога не беше виждал толкова хора събрани заедно.
Когато се приближи, Индипендънт забеляза гражданите на Афабел. Първо забеляза, че изглеждаха царствено, с греещи лица. После се изненада от поразяващата им красота. Сякаш бяха от друг свят. Тази трансформация се беше случила, защото им бяха позволили да ядат от дървото на живота.
Индипендънт се запита: възможно ли е това да са бивши жители на Ендел? После забеляза една позната. Името й беше Гуднес (Доброта). Беше с няколко години по-възрастна от Индипендънт и той си спомняше, че й се подиграваха, че е грозничка. Сега беше прекрасна. Чертите й бяха същите и той я разпозна, но беше някак по-красива от всичките му познати от Ендел. Всъщност всички, които виждаше – дори най-некрасивия, бяха много по-привлекателни от всички жители на родната му земя.
След като се възстанови от първоначалния шок, Индипендънт забеляза, че всички присъстващи гледаха към нещо точно пред тях. Дотогава не беше виждал нищо подобно.
Беше трон. Но подобно описание не предаваше великолепието му, защото това беше наистина най-величественият престол. Очите на Индипендънт забелязаха онзи, който седеше върху него, и за миг осъзна какъв е източникът на величието на града. То произтичаше от човека на трона. Това трябва да е Джейлин, си помисли Индипендънт. Изведнъж той изпита дълбока вяра в онзи, когото беше отричал категорично.
Чертите на Джейлин бяха хубави, но строги или поне така беше в момента. Прекрасни, но страховити би било още поточно описание. Целият му вид беше завладяващ, но с всяка стъпка, която Индипендънт правеше към него, в сърцето му се засилваше ужасът. Цялата му увереност се изпари напълно. Какво щеше да стане с него?
Индипендънт се опита да запази самообладание като си повтаряше, че се приближава към милостив владетел. Беше раздвоен, защото започваше да се съмнява, че ще получи благоприятна присъда.
Индипендънт продължи да върви напред, докато му заповядаха да остане на една тясна платформа. Над него, седнал на трона си, се издигаше Джейлин – въплъщение на решителност и целеустременост. Царят се обърна към събраните хора: Всички… ще признаят и разберат, че Аз съм Този, който проучва умовете (мислите, чувствата и целите) и (най-вътрешното) сърцата и ще дам на всеки от вас (наградата за онова, което сте направили) според както заслужават делата ви.1
Индипендънт слушаше заедно с останалите, но изведнъж Джейлин го погледна в очите и заповяда: Дай сметка за управлението си.2
Преди Индипендънт да може да произнесе и дума, се появи холограма, която започна да показва живота му в Ендел от първия ден в училище до вчерашния ден. Всяка постъпка, всяка дума и мотив бяха показани и разкрити пред тълпата свидетели. Той беше изпълнен със страхопочитание от откровението, което получи от Джейлин: Никое същество не е скрито от очите Му, всички неща са открити и изложени на показ, голи и беззащитни пред очите на Онзи, пред Когото имаме да отговаряме.3
Индипендънт се сви, докато гледаше глупавия си, порочен и егоистичен живот, изложен на показ. Срещата с всичко това пред огромна аудитория му дойде изневиделица, почувства се засрамен и шокиран. Онова, което в очите на Индипендънт беше изглеждало незначително и дори безобидно, сега изглеждаше зловещо пред славния съдия и царствените жители на Афабел. Той беше ужасен от собственото си поведение. Как може да е бил толкова заблуден, безчувствен и глупав? Той трескаво потърси искрица надежда и я откри – прецени, че добрите му постъпки бяха повече от лошите.
Когато филмът за живота му свърши, той почувства облекчение, макар да очакваше ужасни упреци и някакво наказание. Щеше да е доволен дори само да остане сред събраните хора. Чувстваше се уверен, че Джейлин щеше да види, че доброто му превишаваше злото.
Тогава Джейлин попита Главния писар: „Намери ли името на Индипендънт в Книгата на живота?“
Главният писар отвърна без колебание: „Не, господарю.“
Тогава Джейлин проговори. „Индипендънт, ти си виновен за това, че избра злото и ще бъдеш отведен в пустинната земя Лоун, за да прекараш остатъка от живота си в мъки – в пълна тъмнина, безнадеждност и самота.“
Шокиран, Индипендънт извика: „Господи, защо?“
„Ти не вярваше в мен отговори Джейлин. Учителите ти те учеха: Ако не вярваш, че Аз съм Той, ще умреш в греховете си.4 Те още учеха: И няма спасение в и чрез никой друг защото няма име под небето дадено сред хората чрез и в което да бъдем спасени.”5
Индипендънт продължи: „Но, господарю Джейлин, какво ще кажеш за добрите ми дела? Не надвишават ли те лошите ми постъпки?“
Господарят Джейлин отговори: „Въпросът не е колко нарушаваш закона, дали малко или много, защото онзи, който пази целия Божи закон, но направи малка грешка, е също толкова виновен колкото онзи, който наруши всеки възможен закон.”6
Индипендънт събра смелост и се противопостави: „Как може тогава някой да се спаси?“
Джейлин не отговори веднага на въпроса, а вместо това погледна към една от жените от Афабел. Тя изглежда беше негов подуправител, защото седеше на подобен трон, но помалък. Жената проговори. „Твоите учители не ти ли казаха? Когато повярва, Джейлин те спаси по благодат. И не можеш да си припишеш заслугите за това – това е дар от Джейлин. Спасението не е награда за добрите ни дела, затова никой не може да се хвали с тях.”7
После проговори Джейлин: „Преди много време, аз платих цената за това, че гражданите бяха нарушили законите или щяха да ги нарушат в бъдеще. Беше невъзможно никой да не съгреши против мен или да се изкупи, но понеже обичам всички, сам платих за грешките им. Така моето спасение е дар, който не може да се заслужи. Не можете да извършите достатъчно добри дела, за да си заслужите да станете граждани на Афабел. Достъпът ви идва чрез вярата ви в мен. Но вие отхвърлихте онова, което направих за спасението на живота ви.“
Индипендънт, поразен и объркан, замълча за кратко и после спокойно отвърна: „Разбирам.“ Имаше чувството, че всеки момент ще се удави в море от безнадеждност. В търсене на нещо, за което да се захване, попита: „Значи всичко, което съм правил, е било безсмислено?“
Джейлин отговори: Писано е: Мъртвите не знаят нищо. Нямат награда, нито ги помнят. Каквото и да са вършили приживе – обичта, омразата, завистта, всичко си е отишло. Вече не участват в нищо.8 И още: Защото злите нямат бъдеще, светлината им ще бъде угасена.9
Индипендънт се изненада от думите на Джейлин и загуби дар слово. Съжаляваше, че е пропускал уроците в училище. Може би, ако беше ходил редовно, щеше да е чул истината и нямаше да направи толкова фатална грешка в живота си.
В последвалата тишина му хрумна друга мисъл. С нея се беше утешавал цял ден. Събра смелост отново и каза: „Да, казаното от теб е вярно, но, Джейлин, ти си милостив цар! Ако това е така, как можеш да ме отпратиш?“
Джейлин отговори: „Аз съм милостив цар и точно затова те отпращам. Ти избра да прекараш живота си в Ендел така и поради това избра природата си – природата на господаря на мрака Дейгон. Как мога да съм милостив, верен и любящ , ако позволя неморалността ти да омърси чистотата на този велик град? Това значи да поставя невинността на Афабел на пътя към злото. Природата, която си избрал, скоро ще се прояви и така ще поквари хиляди невинни животи. Ти си избрал пътя си. Ще ти бъде въздадено точно както на онзи, когото си последвал Дейгон. Ако ти дам по-малко, отколкото на него, значи съм несправедлив водач, а аз не съм такъв!“
После Джейлин се обърна към събраните хора и цитира древните слова на баща си. Който презира словото, ще се мъчи, а който се бои от заповедта,ще бъде възнаграден.10
Онова, което последва, привнесе сериозност и тържественост сред събраните. Царят каза на слугите: Вържете му краката и ръцете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призвани, а малцина – избрани.11
Индипендънт закрещя от ужас и болка, докато Главният страж го завързваше и го понесоха към страничната врата на залата. Сред хилядите присъстващи не се чуваше и звук. Те гледаха с тъга как един човек, пропилял така глупаво живота си, беше отнасян към вечното си наказание.
Щом го изнесоха от сградата, стражите оставиха Индипендънт в друга голяма чакалня. Там имаше хиляди малки килии с решетки, където стояха осъдените, докато се попълнеше бройката на осъдените на изгнание. Над входа бяха написани думите:
Блажени тези, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат през портите в града. А отвън са псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже.12
Индипендънт се взираше в думите. В него закипя ярост. Вече беше напълно под влиянието на природата си. Всичко добро в характера му беше погълнато от самата морална същност, която беше избрал. Поведението му бързо се принизи до това на бясно куче. Без влиянието на царя, той напълно се предаде на безпътния си ум.

Дисийвд пред Джейлин

Минаха няколко часа. Много хора бяха повикани в Залата на справедливостта. Сред малцината останали чакащи бяха и Дисийвд, Фейнт Харт и Дабъл Лайф. Дисийвд още проявяваше оптимизъм и поведението му вдъхваше надежда и на останалите.
Вратите се отвориха и четиримата Царски стражи се появиха отново, като този път повикаха Дисийвд. Обхвана го напрежение и той започна да трепери. Беше дошло и неговото време. За да прикрие нервността си, което умееше много добре, той каза на оставащите след него: „Вижте, хора, номерчето ми излезе!“
След като информираха Дисийвд какъв е редът, вратите на Съдебната зала се отвориха и го ескортираха по пътеката. Той започна да изпитва чувствата, които беше изпитал и Индипендънт. И той забеляза размера и красотата на залата и лицата на гражданите. Докато вървеше по пътеката, разпозна някои от съучениците си от Ендел, които бяха завършили 12 години преди него. Позна повече граждани от Индипендънт, защото Дисийвд почти не беше пропускал събиране в училището.
Един от хората, които позна и който не посещаваше уроците, беше мъж на име Рутлес (Безмилостен). Той беше един от най-известните злосторници в общността. Дисийвд се спря и се зачуди: „Какво прави той тук?“. Главният страж махна на Дисийвд, че може да говори с Рутлес.
Дисийвд се приближи и го попита: „Ти нали си Рутлес?“
Мъжът отговори: „Някога носех името Рутлес, но от Престола на съда Господарят Джейлин промени името ми на Рикънсайлд (Примирен).“
Дисийвд бързо каза: „Ти как въобще попадна тук? Хората от общността ни те смятаха за злодей. Никога не си ходил на училище и се противопоставяше на Джейлин повече от всичките ми познати.“
Рикънсайлд отвърна: „Да, вярно е. Но се мразех – за това какъв съм и какво правя. Понеже не ходех на училище, никога не бях чувал словото на Джейлин, което може да промени живота на човека. Но седмица преди Съдния ми ден отидох да хапна в ресторанта на Чарити. Тя знаеше, че животът ми е пълен провал и някак успя да открие болката ми. Плати ми вечерята при едно условие: да остана и да поговоря с нея. После 2 часа ми разказва за Джейлин, за добротата и спасението му и за това място, наречено Афабел.“
Рикънсайлд продължи: „Тя обясни, че не е твърде късно да предам живота си на този велик водач. Все още можех да получа безусловна прошка и да бъда приет за гражданин в царството му. Бях изумен и смазан от любовта на Джейлин и предадох остатъка от живота си на господството му. Макар да имах само седмица да му в служа в Ендел, го правих от цялото си сърце. Отидох при онези, които бях потискал и ги помолих за прошка. В някои случаи, когато беше уместно, им върнах дори повече от отнетото.“
Дисийвд остана безмълвен. Той погледна към стража, който кимна в потвърждение. После Рикънсайлд се върна на мястото си, а Дисийвд продължи към престола.
Докато Дисийвд вървеше напред той не можеше да спре да размишлява върху онова, което току-що беше чул. Бяха му казвали за голямата милост на Джейлин, но сега я беше видял наяве по един зашеметяващ начин. Това беше един от най-лошите хора, които познаваше, а сега изглеждаше царствено като останалите. Дисийвд беше убеден повече отвсякога, че Джейлин ще покаже милост към него, защото вярваше така силно в него.
Щом Дисийвд застана пред престола, получи същата заповед като Индипендънт: „Дай сметка за управлението си.“
Дисийвд също като Индипендънт видя живота си от първия ден в училище до предния ден в триизмерна холограма. С голямо облекчение видя, че е посещавал редовно училище и открито е подкрепял Джейлин пред общността.
Но Дисийвд скоро се почувства отвратен. Животът му го обвиняваше. Беше намерил оправдание за делата си, но когато те излязоха наяве пред величествените и морално чисти свидетели, той се почувства засрамен и притеснен. Когато безразборният му сексуален живот беше показан пред царствената публика му се прииска да пропълзи в някоя дупка и да умре.
Не само деянията му излязоха наяве, но и намеренията и мотивите. Как беше възможно Джейлин да знае всичко това? Как можеше да съди Дисийвд за неща, които никой не знаеше? Най-големите му тайни вече не бяха скрити. Цялото събрание разбра колко силно желаеше да получи изгода от сделките си, от продажбата на къщите и разработването на терени. Всички видяха клеветите и слуховете, които обикновено използваше, за да получи желаното. Сякаш всичко, което правеше, беше мотивирано от желанието му да получи повече.
Искаше всичко да става както той реши. Искаше всичко за себе си. Нямаше как да оспори фактите. Но Дисийвд се утеши с мисълта, че всички тези неща бяха без значение, понеже вярва в Джейлин и изповядва верността си към него.
Щом животът на Дисийвд беше показан докрай, Джейлин се обърна към Царския писар и попита: „Намери ли името на Дисийвд в Книгата на живота?“
Писарят отвърна: „Не, господарю.“
Джейлин обяви: „Дисийвд, ти си виновен, че си се отрекъл от мен. Ще бъдеш отведен в пустинната земя Лоун и ще прекараш остатъка от живота си в мъки, тъмнина, безнадеждност и самота.“
Дисийвд се парализира от силния шок. Умът му препускаше. Не, това е грешка. Това не може да се случва! Аз вярвам в Джейлин. Какво имаше предвид като каза, че съм се отрекъл от него?
Успя да каже: „Как така съм се отрекъл от теб?“
Джейлин каза: Не слуша ли внимателно, когато учителите ти казваха за онези, които твърдят, че познават Джейлин, а с делата си го отричат.13?
Дисийвд отново се противопостави: „Но, велики царю, аз посещавах твоето училище. Бях верен и не пропусках уроци. Участвах в много дейности. Дори те наричах „господар”!“
Джейлин незабавно отговори: И защо Ме зовете „Господи, Господи, а не вършите, каквото казвам?14 Не чу ли, когато казах, че не всички, които изглеждат религиозни, са наистина богоугодни хора? Те може да ме наричат Господар, но пак няма да отидат в Афабел. Защото решаващият въпрос е дали се покоряват на Баща ми. В деня на съда мнозина ще ми кажат: „Господарю, ние говорихме на хората за теб и използвахме името ти”, но аз ще им отговоря: Вие никога не сте били мои. Идете си, защото вършите злини.15
Дисийвд трескаво заговори: „Но аз имах вяра. Вярвах в теб, затова според словото ти трябва да бъда спасен!“
Джейлин беше търпелив, но решителен. Погледна към един от събраните граждани – бивш учител, който сега седеше на един по-малък престол. „Прочети на Дисийвд какво си преподавал в училището.“
Учителят започна да чете от свещените писания. Скъпи братя и сестри, каква е ползата да казвате, че имате вяра, ако не го доказвате чрез делата си? Такава вяра не може да спаси никого. Не е достатъчно просто да имате вяра. Вярата, която не се проявява чрез дела, не е вяра – тя е мъртва и безполезна. Някой може да каже: Мнозина имат вяра, други имат добри дела. Но аз ви казвам: Не мога да видя вярата ви, ако нямате добри дела, но ще ви покажа вярата си чрез добрите си дела”. Още ли смятате, че е достатъчно само да вярвате, че Джейлин е един? Даже демоните вярват в това и треперят от ужас! Глупако! Кога ще се научиш, че вяра, която не води до добри дела, е безполезна?16
Джейлин повтори: „Казваш, че си имал вяра, но вярата не е вяра, ако не е съпътствана от съответните действия и покорство. Не е достатъчно да кажеш, че вярваш, защото даже демоните вярват, но със сигурност не са спасени. Онези, които вярват истински, ще покажат променената си природа и няма да принасят плодовете на злото. Ти постоянно даваше плодовете на злия господар Дейгон, което е свидетелство, че никога не си вярвал истински в мен от сърце.“
На Дисийвд му беше трудно да разбере всичко казано. Той възрази: „А какво ще кажеш за този лош човек – Рутлес? Аз бях по-добър от него! Как можа да го пуснеш да влезе, а мен ме гониш? Не си справедлив!“
Джейлин отговори: Казваш, че Господарят не е справедлив?! Чуй ме. Аз ли съм несправедлив или ти? Ако злосторникът се отвърне от порочността си, подчини се на закона и върши добро, ще запази живота си, защото е разбрал и е решил да се отвърне от греховете си и да живее в добро. Той непременно ще живее! Няма да умре.17
Разстроен и ядосан, Дисийвд продължи да спори: „Но аз споделях словото ти и свидетелствах за теб на хората. Дори по собствено желание замествах преподавателите в училището ти!“
Джейлин строго отвърна: Не цитирай повече закона ми и престани да претендираш, че трябва да изпълня обещанията си към теб, защото си отказал да спазваш дисциплината, която изисквам и си пренебрегнал законите ми. Виждаш крадец и му помагаш, прекарваш времето си със зли и неморални хора. Проклинаш и лъжеш; езикът ти е зъл и порочен. Клеветиш собствения си брат. Не казах нищо и ти си помисли, че не ме е грижа. Но сега дойде времето да бъдеш наказан и това са обвиненията срещу теб.18
Дисийвд остана безмълвен. Умът му работеше на пълни обороти, но нямаше какво повече да изтъкне в своя защита. Минаха няколко минути и царят каза на слугите си: Вър-
жете му краката и ръцете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.19
Докато Главният страж се приближаваше към него, Дисийвд започна да бълва оскърбления срещу Джейлин, стражите и гражданите на Афабел. Беше обхванат от силен гняв и беснееше. Всяко добро в него беше погълнато от разкриването на истинската му природа.
Завързаха ръцете и краката на Дисийвд и го изнесоха от залата, а той проклинаше непрестанно. Затвориха го в килия като Индипендънт докато се приключи с произнасянето на присъдите над всички.
Щом Дисийвд се оказа извън залата, Джейлин се обърна към събраните свидетели: Има поколение, което е чисто в собствените си очи, но не се е измило от нечистотата си.20

Фейнт Харт пред Джейлин

В Залата на справедливостта бяха останали по-малко от 100 човека. Сред тях бяха Фейнт Харт и Дабъл Лайф. Фейнт Харт стоеше колкото се може по-далеч от Дабъл Лайф, защото все още таеше огорчение и обида към него. Той също я избягваше.
Четиримата царски стражи влязоха и извикаха Фейнт Харт. Тя беше нервна от предстоящото, но и благодарна, че няма да е в присъствието на Дабъл Лайф. Като останалите и тя беше отведена до входа на голямата зала, информираха я за реда и я въведоха.
Докато вървеше покрай жителите на Афабел, тя също разпозна много хора, които бяха минали преди нея. Много от тях не бяха говорили явно и пламенно за вярата си като нея в училище. Фейнт Харт с почуда видя, че присъстват много хора, за които беше убедена, че няма да са тук.
Фейнт Харт се приближи до престола и забеляза по-малките тронове около него. Разпозна някои от учителите и други хора, които очакваше да види като лидери в царството. Но имаше много повече, за които се изненада, че седят на троновете. Това бяха по-малко познатите граждани на Ендел. Там бяха и някои от богаташите. Как може богатите да са поставени на такива почетни места? се запита тя.
Преди да може да си отговори, чу гласа на Джейлин: „Дай сметка за управлението си.“
Холограмата показа живота й. Фейнт Харт с удоволствие изгледа прегледа на училищния си период. Доброволческата й работа, допълнителното обучение и позицията й на лидер на класа говореха добре за нея. Беше горда от смелостта и усърдието си. Но настроението й се промени, когато показаха реакцията й на лъжата на Сландър. Беше очевидно, че отказва да забрави нанесената обида. Най-съкровените й сърдечни тайни излязоха наяве, а те не бяха никак красиви.
След това започна връзката й с Дабъл Лайф. Тя никога не се беше покаяла за отношенията си с него. Винаги се беше чувствала като жертва и обвиняваше изцяло Сландър и Дабъл Лайф. Това беше причината да не поеме отговорност за направения избор. Докато течеше историята на живота й, тя виждаше как растат гневът, огорчението и желанието за мъст. Макар да беше успяла да потисне някои от емоциите си, така и не се беше справила с корените им. Това стана ясно не само от постоянната й неприязън към Дабъл Лайф и Сландър, но и от факта, че обвиняваше Джейлин за трудностите си. Как беше възможно той да позволи мъж като Дабъл Лайф да преподава в училището му? Възмущението, гневът и непростителността й бяха показани ясно и безмилостно.
Когато филмът свърши беше очевидно, че Фейнт Харт е една огорчена жена, в която не се намираше добрина към хората. Но дори след всички тези разкрития, направени пред събраното множество, тя беше убедена, че предишното й силно посвещение ще й осигури благосклонността на царя. Боеше се, че ще я смъмрят, но не очакваше това, което стана.
Джейлин се обърна към Царския писар. „Намери ли името на Фейнт Харт в Книгата на живота?“
Писарят отвърна: „Не, господарю.“ Джейлин обяви присъдата си. „Фейнт Харт, ти си виновна затова, че си отпаднала от праведността и си се отрекла от мен. Ще бъдеш отведена в изоставената земя Лоун и ще прекараш остатъка от живота си в мъки, тъмнина, безнадеждност и самота.“
Фейнт Харт направо беше зашеметена. Изпита по-силен шок от всички преди нея. Това не можеше да е истина! Сънуваше кошмар и трябваше да се събуди! Може би не беше разбрала добре.
Без да може да повярва попита: „Джейлин, наистина ли каза, че ще бъда отведена в ужасяващата земя Лоун?“
„Да, Фейнт Харт, правилно чу“, отвърна царят.
„Как така, господарю Джейлин? Аз вярвам в теб. Това ясно си пролича от живота ми, който видяхме. Живях добре и в съответствие на вярата си. Знам, че сърцето ми беше закоравено и любовта в мен умря, но това не беше по моя вина. Виновни са Сландър и Дабъл Лайф. Предателството им беше причина за студенината в мен.“
Джейлин отвърна: „Забрави ли какво ви предупреждавах чрез учителите ви? И понеже злото (беззаконието) ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта. Но който устои докрай, той ще бъде спасен.21 Ти не устоя докрай.“
Фейнт Харт продължи: „Но, господарю Джейлин, аз съм праведна поради вярата си в теб. Може да съм изгубила доказателството, но вярвах, че щом човек бъде спасен веднъж, е спасен завинаги и не може никога да изгуби спасението си. Дори някои от учителите твърдяха така. Според тях никой не може да ме изтръгне от ръката ти.“
Джейлин отговори: „Да, това е вярно. Никой не може да те изтръгне от ръката ми, но не съм казвал, че не можеш да си тръгнеш сама. Силата е само в теб. Не прочете ли свещените писания? Ако хората са избягали от покваряващата сила на света чрез познаването на Господаря и Спасител Джейлин и после отново бъдат победени и обхванати от нея, накрая са дори в по-лошо положение отколкото в началото. За тях щеше да е по-добре да не са познали пътя на праведността, отколкото да са го познали и после да са се отклонили от святата заповед, която им е била дадена.22 Щом съм казал, че е по-добре тези хора да не бяха познали праведността, защото сега са по-зле отколкото преди спасението си, как може да повярваш, че е невъзможно да изгубиш спасението си? Ако то не можеше да бъде изгубено, как щяха да са по-зле от преди?
Защо си слушала учители, които са ви учили на неща, противни на словото ми? Записал съм го внимателно, за да могат всички да знаят какво е праведност. Как може да се оставиш да те заблудят? Ако беше повярвала в онова, което съм казал, щеше да се справиш с огорчението в сърцето си. Вместо това си позволила то да расте в лъжливото ти спокойствие на безусловна сигурност и сега си изправена пред осъждение, което си можела да избегнеш.“
Фейнт Харт започна да моли: „А какво става с всичкото добро, което съм направила?“
Цар Джейлин отговори: „Не прочете ли онова, което казах ясно чрез пророка си?Ако праведните тръгнат по пътя на греха и започнат да вършат онова, което вършат грешниците, трябва ли да им се позволи да живеят? Не, разбира се, че не! Цялата им предишна добрина ще бъде забравена и ще умрат заради греховете си. Но ти казваш, че Господ е несправедлив! Чуй ме… аз ли съм несправедлив или ти? Когато праведните се отклонят от доброто и започнат да съгрешават, ще умрат заради греховете си. Да, непременно ще умрат заради грешните си дела.23

Всичко става както е написано – добрината и праведността ти са забравени и няма да се отчетат в твоя полза.“
Но Фейнт Харт не искаше да спре. „Но, господарю, ти каза, че ако те изповядам за свой спасител, името ми ще бъде записано в Книгата на живота. Как е възможно вече да не е там? Защо писарят ти не открива името ми? Как е възможно да е било изтрито?“
Цар Джейлин отговори търпеливо, но решително: „Чу ли какво казах преди това? Който устои докрай, той ще бъде спасен.24 Побеждават онези, които издържат до края, до съдния ден. Ясно казах: Който победи ще бъде облечен в бели одежди и няма да изтрия името му от Книгата на живота.25 Щом съм казал, че няма да изтрия нечие име от Книгата на живота, значи имената могат да бъдат изтрити. Иначе щях да кажа: Ако ме признаеш за свой господар, името ти завинаги ще бъде вписано в Книгата на живота.“
Фейнт Харт продължи: „Как можеш да ме изпратиш в Лоун – мястото, където биват изпращани живите мъртви?“
Джейлин се обърна към един от помощниците си. „Прочети древните писания, обявени пред жителите на Ендел.“
Помощникът прочете: Човекът, който се отбива от пътя на благоразумието, ще се окаже сред обитателите на ада.26
Фейнт Харт остана безмълвна. Тогава царят каза на слугите: Вържете й ръцете и нозете, вдигнете я и я хвърлете навън – в тъмнината, там ще има плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призовани, а малцина – избрани.27
Докато Главният пазач се приближаваше към нея, тя започна да проклина Джейлин. Беше обхваната от яростта на огорчението си и измъчвана от двойно пропадналата си природа (вж. Юда 12). Тя беше като изкоренено есенно дърво, без плод на праведност.
Завързаха Фейнт Харт и я понесоха към страничната врата на залата. После затвориха и нея в една от килиите. Щом напусна залата, Главният писар обясни на събраните свидетели:
Скъпи приятели, ако самоволно продължаваме да съгрешаваме след като сме получили пълно познание за истината, няма друга жертва, която да покрие греховете ни. Няма да има какво да очакваме, освен ужаса на присъдата на Джейлин и бушуващия огън, който ще погълне враговете ни. Защото познаваме онзи, който каза: Отмъщението е мое. Ще се отплатя на онези, които го заслужават. Той каза още: Господ ще съди хората си. Ужасно е да попаднем в ръцете на живия Джейлин.28

Съдът над Дабъл Лайф

Последен от Залата на справедливостта беше извикан Дабъл Лайф. Той познаваше законите на Джейлин и вече знаеше,че присъдата няма да е благоприятна. Скоро щеше да разбере колко точно щяха да му струват извършените прегрешения.
Дабъл Лайф се почувства слаб, докато го ескортираха до съдебната зала и се наложи стражите да му помогнат, за да се приближи до престола на Джейлин. Животът му беше показан пред всички и той също чу ужасните думи, че името му го няма в Книгата на живота.
Джейлин строго обяви: „Дабъл Лайф, виновен си за измяна, отпадане от праведността и за това, че си станал препъни-камък за другите. Ще бъдеш отведен в земята Лоун, където ще ти бъде наложено най-голямото наказание и ще изтърпиш най-големите мъки.“
Дабъл Лайф слушаше ужасен, после попита: „Но, господарю, аз бях учител в твоето училище. Дадох живота си за каузата ти.“
Джейлин отвърна: Ти беше учител, но не чете ли книгите, по които преподаваше? Скъпи братя и сестри, не бива мнозина да стават учители в училището, защото който учи другите ще бъде съден от Джейлин с по-голяма строгост.29
Дабъл Лайф възрази: „Как съм бил препъни-камък за другите?“
Тонът на Джейлин стана още по-твърд. „Ти стана причина много от децата ми да се препънат и да паднат завинаги. Фейнт Харт е само един от примерите. Аз ти дадох власт да я защитиш, а не да я използваш за свои цели. Ти използва влиянието си, за да задоволиш похотта си и насили както нея, така и други. Една сестра вече я беше наранила и ти, който трябваше да й донесеш изцеление, се възползва от нея. Ти разруши вярата й. Тя е осъдена да бъде отведена в Лоун. Със сигурност си спомняш предупреждението ми: А който съблазни един от тези, малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му окачат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морето.30
Дабъл Лайф заговори: „Джейлин, знам, че трябва да бъда прогонен в Лоун, но защо трябва да страдам най-много? Защо си толкова строг с мен? Аз бях един от слугите ти, а не някой невярващ. Не бях като Индипендънт, който не искаше да има нищо общо с теб. Защо?“ Джейлин решително каза: Ти познаваше древните писания и ги преподаваше на останалите. Защо ме питаш за тези неща? Ще ти припомня думите, за да не ги забравиш. Древните писания ясно казват: Ако пък този слуга рече в сърцето си: „Господарят ми ще се забави да се върне“, и започне да бие слуги и слугини… господарят на този слуга ще дойде в ден, в който той не очаква, и в час, който той не знае, ще го отдели и ще му наложи наказание като на неверните. Онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, но не се е подготвил или не е постъпил според волята му, ще бъде бит много. Който пък не е знаел и е направил нещо, достойно за наказание, ще бъде бит малко. От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска. И на когото е поверено много, от него повече ще се изисква.31
Джейлин продължи: Индипендънт знаеше много по-малко, че е съгрешил. Ти имаше и знания, и яснота. Неговото наказание, макар и строго, ще е по-леко от твоето. За теб съм запазил място в най-дълбоката тъмнина.32
След това Джейлин заповяда на Главния страж: Вържете му ръцете и нозете, вдигнете го и го хвърлете навън – в тъмнината, там ще има плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призовани, а малцина – избрани.33
Когато Главният страж се приближи, Дабъл Лайф започна да бълва мръсотии срещу Джейлин, пазачите и гражданите на Афабел. Започна да буйства и дори се опита да се изтръгне от пазачите и да нападне Джейлин. Истинската му природа се разкри напълно. Всяко добро беше погълнато от двойствеността му. Вързаха ръцете и краката му и го изнесоха през страничната врата на залата, а той проклинаше по целия път. Присъедини се към останалите 1500 човека и всички бяха пренесени незабавно в земята Лоун.
Щом Дабъл Лайф напусна залата, Главният писар затвори книгата и извика: „Присъдите ти са справедливи. Всички получиха заслуженото!“
Глас от олтара отговори: Истинни и справедливи са Твоите присъди.34

Пустинната земя Лоун

Хилядата и петстотин граждани на Ендел, осъдени и затворени в килии, потеглиха на двуседмично пътуване към прокълнатата земя Лоун, съпровождани от Царските стражи. Пътуването ги отведе до Голямата огнена пустиня, където горещината, извираща от изгорената земя, беше непоносима. Изведнъж в далечината, сякаш в средата на нищото, се появи сграда. Когато се приближиха, осъдените успяха да прочетат табелата: „Пустинна земя Лоун“.
Когато се огледаха внимателно осъзнаха, че огромната сграда нямаше прозорци, нито други отвори, освен една голяма порта в основата. Когато минаха през портата, чуха отвътре да се носят писъци, които им се сториха десетки хиляди на брой. След броени мигове започнаха да различават молби, отправени към Главния страж, идващи от затворниците, които се намираха близо до входа. „Не страдахме ли достатъчно дълго? Помоли за милост за нас. Наказанието ни е прекалено голямо и не можем да го понесем!“
„От колко време са тук?“, попита Индипендънт стража. „Престоят им варира от 1 до 129 години.“
Дисийвд беше шокиран. Някак се надяваше преживяното
в последните две седмици да се окаже кошмар или тактика за сплашване. Попита същия пазач: „Наистина ли тук ще прекарам остатъка от живота си?“
„Да. Точно както бяхте предупредени още в Ендел.“
Мнозина от хората с наложено по-тежко наказание бяха разположени по-високо в металната сграда, където беше погорещо. Онези, които не знаеха истината, но вършеха неща, достойни за изгнание, бяха разположени в долната част на огромната сграда. Дори това положение бе непоносимо даже за един ден, да не говорим за повече от 100 години!
Агонията, която преживяваше Дабъл Лайф, беше невъобразима – той страдаше по-силно дори от онези, които се намираха на най-високото ниво в сградата. Беше отведен в подземна тъмница, близо до горещите серни скали. Даже миризмата беше непоносима, вентилация изобщо нямаше, а горещината беше най-силна в цялата земя Лоун. Това място не беше част от сградата, а се намираше дълбоко в недрата на земята. Без съмнение това беше мястото за най-силни страдания и мъки. Тук Дабъл Лайф щеше да страда сам. Районът беше достатъчно обширен, за да разделя онези, на които беше наложено това наказание. Те нямаше да чуват друг глас освен своя собствен.
Щом осъдените бяха вкарани в затвора, Главният страж се отправи към изхода. Щом масивната желязна врата се затвори зад гърба му, в помещението не проникна дори лъч светлина. Бедните души вътре щяха да прекарат над 125 години в пълен мрак и самота. Единствената надежда за светлина беше докарването на новите затворници веднъж годишно. Но не всички виждаха дори това, а само тези, които се намираха до входната врата. Други, като Дабъл Лайф, никога повече нямаше да видят дневна светлина. За него беше запазено наказанието на пълния мрак.

Размисли

Четиримата граждани на Ендел до края на живота си съжаляваха за избора си да не се вслушат в истината. В самота те постоянно размишляваха колко глупаво бяха постъпили като не бяха обърнали внимание на думите на Джейлин, до които имаха достъп в страната Ендел. Биха направили всичко, за да получат възможност да се върнат и да променят съдбата си. Колко силно им се искаше да не се бяха вслушвали в мнозинството или в популярните идеи край тях! Ако можеха да направят всичко отначало, щяха да обърнат гръб на глупавите си доводи и разсъждения и щяха да прегърнат древните писания, които никога не се променяха и не можеха да бъдат разрушени.
Образите от Афабел – това забележително царство, тормозеха осъдените. В постоянната си мъка още виждаха красотата на града, макар да я бяха видели само за няколко мига. Контрастът засилваше страданията им. Огнената горещина, острата миризма и мракът на Лоун служеха само за да подчертаят истината. Можеха да изберат красотата, но се бяха отказали от нея заради лудостта и глупостта си.