Глава дванадесета – Съвременни пророци

Във втори век след Христос, група от християни се събраха около водач наречен Montanus. Той учеше, че всеки християнин е представител на специално откровение от Бог. За да потвърди това, той и неговите последователи упражняваха драматични религиозни поведения включително дара на пророкуване.  Montanus твърдеше, че пророческата дарба е знак за последното време. Той също така твърдеше, че говори движен от директно откровение от Бог, чрез Святият Дух.

Подобни претенции за пророческият дар се срещат в много групи на съвременната църква. Често може да чуем някой да казва: „Бог ми каза…“ или „Бог ми показа, че ти имаш определен грях от който ти трябва да се откажеш е да се покаеш.“ „Бог ми показа, че Той ще те използва за велика работа и др.“

Където тези форми на изразяване са на мода, много често църквата като цяло е съветвана да вярва, че тези така наречени откровения трябва да бъдат приети със същото влияние както Писанията. Но съществува причина, поради която трябва да гледаме на тези пророци с внимание.

Ако трябва да приемем всяко „пророчество“ като слово от Бога и да реагираме на него със същото страхопочитание, ние сме изправени пред невъзможна ситуация. Това означава, че откровенията от Бог, които бяха представени на света чрез Христос и които бяха наблюдавани и записани от апостолите, и следва, че Новият Завет е все още в период на изграждане. След като всеки може да говори от името на Бог и да открива истини от Него, ние нямаме начин да изпитваме тази истина. Не съществува последна дума!

Апостол Павел учи, че това, което беше открито от Христос в неговият живот, смърт и възкресение и това, което апостолите научиха от Него е фундаментално за християните. „Изградени на основата на апостолите и пророците като крайъгълният камък е сам Исус Христос.“ Ефесяни 2:20) Това е повторено в следващата глава, където Павел твърди че, есхатологичната тайна на Христос беше открита от Духът на апостолите и пророците. (Ефесяни 3:1-5)

В Новият Завет даровете на Духа са: апостоли, пророчества, езици, откровения и познание. Пророчеството има широк обхват от значения. В Деяния 2:17-18 Петър разбра, че езиците са изпълнение на това, за което Йоил беше предрекъл относно пророчествата. Езици, видения и сънища са поставени заедно в групата на пророчествата. За хората от Новозаветната ера, пророчеството обхващаше областта на феномена на откровението. Пророчеството е свързано с възможността за разбиране на тайните. (1 Коринтяни 13:2) Тайните в Новият завет са нещата пазени в тайна, но сега са открити. Пророчествата са свързани с дара на познание (1 Коринтяни 13:9)  и също в 1 Коринтяни 14:6. Пророческата дарба изглежда че включва откровения и непознати езици. (1 Коринтяни 14:26-30) В същата глава дара на непознати езици има същата функция както тази на пророчества при условие, че е придружен с преводач.

Това, което пророчества, езици и знание имат общо е че на хората, които ги практикуваха бе дадена проницателност и информация, чрез вдъхновението на Святият Дух. Важно е да разберем, че пророците в Новозаветната църква не бяха като тези в Старият Завет. Мъже като Мойсей и Илия говориха с авторитет. Въпреки, че Новозаветните пророци бяха оценени и почитани с респект, техните изявления нямаха апостолски авторитет. Павел вярваше ясно, че неговите наставления имаха авторитет, но той не мислеше по този начин относно думите на пророците. Той инструктира вярващите в Коринт да преценяват техните думи (1 Коринтяни 14:29) Относно неговите думи църквата трябваше да признае, че дори и пророците също бяха подчинени на тях. (1 Коринтяни 14:37)

Всеки християнин можеше, под моментно вдъхновение да пророкува в Новозаветните времена. Но това не означаваше, че те заемат длъжността на пророк. (Има прецеденти за това в Старият Завет. Например когато Саул пророкуваше 2 Царе 10:10)

Според мнението на този автор, най-важният дар на Святият Дух за Новозаветната църква беше дара на учителство. Тази служба беше започната от Исус и продължена от неговите апостоли и някой пророци. Павел описва себе си като учител на истинската вяра за езичниците. (1 Тимотей 2:7; 2 Тимотей 1:11) Пророците също бяха учители. (Деяния 13:1; 15:35) Апостолите и пророците предаваха чрез дара на учителството това, което им беше открито. Но не всички учители бяха апостоли и пророци. В Евреи 5:12 учителят е обикновен християнин, който е схванал елементарните принципи на благовестието и който е започнал да ги предава на други.

В Колосяни 1:28 Павел казва, че той прокламира, убеждава и учи. В Колосяни 3:16 той казва на църковните членове да правят същото един на друг. (Сравни с Ефесяни 5:19) Така че, ученето може да бъде разбрано като функция и процес, чрез който истините учени първо от Исус и неговите апостоли и пророци са предадени, научени и приложени от църквата.

Ако дарбите на откровение притежават авторитет, то това е поради причината, че те произлязоха от Христос и тези, които бяха с Него (дванадесетте). Ученето притежава авторитет само ако е вярно на това, което апостолското откровение откри. Павел предявява искане за авторитет тъй като той беше апостол на господа. (1 Тимотей 2:7) Според 2 Йоан 9 църквата трябва да бъде страж срещу фалшиви учения чрез „продължавайки в ученията на Христос.“ В Рим, оръжието трябваше да бъде: „учението, което първо научиха.“ (Римляни 16:17) Църквата в Рим, беше получила благовестието като „свещено поверение“. Вярващите в Рим, бяха получили учението на  благовестието като „свещено“. (Римляни 6:17)

Високото значение на учене, дадено в Новият Завет, набляга на това, че християнското откровение беше есхатологично (окончателно или завършено) и по този начин не се нуждаеше от допълнения. Когато апостолската ера стигна към краят си избраните инструменти на откровението на благовестието увещаваха църквата да направи всичко възможно да запази това откровение и да го пази сигурно, за да не бъде изгубено. Юда призовава вярващите „с усърдие да се подвизават във вярата, веднъж предадена им.“ (Юда 3)

В своите писма до Тимотей, Павел казва относно християнската вест следното:

 

„Моето благовестие.“ (2 Тимотей 2:8)

„Нашето учение“ (1 Тимотей 6:1)

Здрави думи – Божествено учение“ (1 Тимотей 6:3)

„Истинската вяра“  (1 Тимотей 2:7)

„Благовестието на което аз съм вестител, апостол и учител.“(2 Тимотей 1:11)

„Здравото учение, което потвърждава славното благовестие което ми е поверено.“ (1 Тимотей 1:10-11)

„Доброто учение“ (1 Тимотей 4:6)

„Моето учение“ (2 Тимотей 3:10)

„Словото“ (2 Тимотей 4:2)

„Здрава доктрина“ (2 Тимотей 4:3)

„Онова добро нещо което ти е било поверено.“ (2 Тимотей 1:14)

„Нашата вест“ (2 Тимотей 4:15)

„Вестта“ (2 Тимотей 4:17)

 

С напредъка на времето църквата се отдалечаваше от свръхестествените случай на Христовият живот и смърт, и даровете на откровение, които придружаваха този случай ставаха маловажни, докато даровете, които свидетелстваха за краят, представен от Христос се увеличиха значително. Учене, проповядване и евангелизиране са такива дарове. Като тяхна основа, те имат Новият Завет, завещанието на тези, които бяха с Исус, които видяха с очите си и докоснаха с ръцете си и чуха с ушите си думите на живот. (1 Йоан 1:1)

Съвременните пророци, които смятат да прибавят към апостолските учения техните собствени откровения, пренебрегват величието на благовестието. Тези истини в пророчествата на Новозаветната традиция не са тези, които получават директни откровения от Бог, но тези, които учат и проповядват това, което вече беше дадено на светиите.

 

„То как ще избегнем ние, ако сме пренебрегнали едно толкова велико спасение? Това спасение, което беше първо обявено от Господа и беше потвърдено на нас от тези, които га чуха.“ (Евреи 2:3)