Глава 1 – Разглезени за обикновеното
Облаци от прах изпълваха въздуха след нас, докато хвърчахме по разбитите пътища на Нигерийската източна провинция в долината Ибо. Огледах отново моя домакин Уолтьр Карнелсон, чиято румена физиономия сега беше покрита с пот и прах. Щях да бъда с този по възрастен от мен мисионер и събратята му 5 дни. Пет дни, които наистина очаквах. Той беше суров, пробивен евангелизатор и въпреки че аз бях млад и току що започващ работа мисионер, се почувствах добре, приемайки предложението за съвместни евангелизации с него. Най вълнуващото беше, че пред стояха нощи на проповядване сред езичниците ибо.
– Лоурън, действително се радвам, че дойде! Каза Уолтьр, погледна, като отмести очи от пътя, но без да намалява скоростта. Пилетата се разхвърчаваха с кудкудякане, протестирайки, че пресичаме пътя им.
– Проповядвал съм без прекъсване всяка вечер в продължение на 4 месеца в едно от тези села каза той ухилен. Би било чудесно да чуя някой друг за разнообразие!
Промърморих нещо, за да отговоря, когато изведнъж: „Бам!“ След това се чу неприятно „пляс, пляс, пляс“ по твърдия неасфалтиран път. Колата се наклони на една страна, но Уолт задържа во лана и успя да спре. Измъкнахме се, за да проверим каква беше повредата. Нямаше нужда от обяснение.Съскащите звуци от спукана гума са едни и същи навсякъде по света.
– О, Господи! Какво ще правя? Възкликна Уолт, като ровеше с досада в багажника на колата за резервната гума.
– Какво има? Не можем ли да купим гума в Енугу? попитах аз.
– Ами можем, ама… потрепери гласът му, като се измъкваше с гаечен ключ и бурми в ръката.
Не каза нещо повече, дори след като друсайки се, се добрахме до караваната. Най накрая промърмори:
– Съжалявам, че ще те разочаровам, Лоурън, и че няма да отидем при онези хора, но ще ми трябва време, докато намерим пари да сменим гумата. Цялата услуга ще струва около 45 долара. Не зная какво ще правим.
Тих глас в мен продума: „Ти имаш 45 долара“.“ Да, но това са всичките ми пари запротестирах аз. А ще живея тук 5 дни, ще отида до Хартум в Судан за 2 дни. Два дни в непознат град, сред непознати хора. Трябва да отседна някъде, да ям, да си платя автобусния билет… а 45 долара не са достатъчни за това.“
След това си помислих: ако бяха на моето място, мама и тате щяха да дадат парите, дори да им бяха последните. Бях ги наблюдавал 25 години как дават на другите, и Бог никога не ги изостави.
– Уолт казах аз. Нека платя разноските по гумата. Хайде да идем да купим.
Той слабо протестира.
– Сигурен ли си, синко? Предстои ти дълго пътуване.
Но аз настоявах и накрая намерихме магазин на една прашна странична улица.
Гумата струваше 42 долара и аз останах с 3 долара в джоба, но г-жа Карнелсон не знаеше за това. Впуснахме се в 5 тежки, но чудесни дни и нощи. Във всяко село още щом пристигнехме и започвахме да подготвяме апаратурата за евангелизаторския филм, като по чудо иззад храстите се показваха облаци. Понякога се събираха по няколко хиляди души, плътно прилепени един до друг в тъмнината и скупчени пред екрана. След филма аз проповядвах с помощта на преводач и ръчен високоговорител. Беше велико!
Но крайния ми срок събота, наближаваше. Все още имах само 3 долара … какво щях да правя в Хартум?
Всеки ден по навик Уолт спираше пред тяхната пощенска кутия и аз все се надявах, че може би ще има писмо за мен… с нещичко вътре. Но знаеше ли някой къде съм? Можеше ли пощата да ме от крие чак тук, в Ибо? На петия ден Уолт още веднъж мина покрай пощенската кутия. Видях го да се подава иззад храста, влезе в караваната и се прегърби над купа писма, като нетърпеливо ги разравяше. Чух да казва:
– Ей, Лоурън, виж, открили са те чак тук! и ми подаде едно писмо от мои приятели от Лос Анжелис. Отворих го и преглътнах вътре имаше цели 150 долара и то отчовек, който никога нищо не ми беше давал преди.
Не биваше да се изненадвам от верността на Господа. Но с това някак си не може да се свикне когато живееш на ръба, доверявайки се на Бога, никога не знаеш откъде ще дойде „поредният“ долар.
Знам какво си мислите. Сигурно си казвате: „Възможно е да е Божията намеса, но тогава той не е бил в голяма беда. Просто е нямало да отиде в Хатум, а е шял да остане при Корнелсонови, докато се намерят пари”. Тогава нека ви разкажа за Еви и Риона…
Еви Мъглетън и Риона Петерсън вярвали, че Бог ги води към Албания – една от най недостъпните за Евангелието страни в началото на 70 те години. Още през 1967 година Албания се беше провъзгласила за първата атеистична страна в света. Всички църкви, синагоги и джамии бяха затворени, а онези, които не бяха съгласни с отричането на Бога,бяха затваряни живи във варели и пускани в Адриатическо море.
В продължение на 3 години Еви и Риона се молели и планирали пътуването си. По време на една от молитвите Риона ясно видяла в съзнанието си една картина: тя видяла себе си в Албания, в някакъв туристически автобус, и едно женско лице.
Най накрая те получили визи за Албания и били включени в туристическа група, предимно от младежи марксисти от западна Европа. Пътували с автобус, точно както във видението на Риона.
Двете момичета успели да пренесат на части Новия завет през границата, като завързали книжките около кръста си. Когато се настанили след подробен оглед на багажа им, те успели да скрият целия си товар в различни ъгълчета на стаите си.
Един ден в хотелската стая на Риона влязла сервитьорка. За голямо учудване на Риона това била същата жена, чието лице момичето било видяло преди 3 години по време на молитва! Риона знаела, че трябва да се опита да за говори жената и да й даде един Нов завет. Тя прескочила езиковата бариера, използвайки най простите думи, които й хрумнали: “Маркс, Ленин – ноу (не)! Исус – иес (да)!” Жената отривисто взела Евангелието и го притиснала до гърдите си. Със сълзи на очи тя казала: “Аз също съм християнка!” и мушнала книжката в джоба си.
Няколко часа по късно силно се почукало на вратата. Отвели Риона в полутъмна задимена стая, където я чакали петима мъже. На масата лежал екземплярът от Новия завет, който била дала на албанката. Сърцето на Риона замряло сигурно са хванали с него новата й приятелка.
Започнали да я разпитват, обвинявайки я, че е шпионка и вър ши престъпления спрямо народа на Албания. Риона си оставала хладнокръвна, повтаряйки, че е невинна, но разпитващите я мъже все повече и повече се разгорещявали. Тогава главният обвинител извикал:
– Не искате да ни сътрудничите! Добре, ще ви държим тук докато се пречупите!
В друга стая Еви била подложена на същия груб разпит. Това продължило две денонощия. Не им дали нищо за ядене само малко вода и няколко часа сън. Мъчителите им ги държали разделени, като през цялото време крещели обвинения в лицето им, опитвайки се да ги уплашат. Но двете жени тихо повтаряли, че са невинни.
Накрая един от инквизиторите студено казал на Риона:
– Вие сте шпионирали срещу великата Народна република Албания, а шпионите се разстрелват. Утре в 9 часа сутринта ще дойдем да ви вземем.
На следващата сутрин грубо били изведени от стаите. Все пак Риона и Еви не били екзекутирани, а „само“ без обяснения ги сто варили на границата, като конфискували билетите им.
Може и да не изглежда много голям проблем в сравнение с онова, с което вече се били сблъскали, но все пак те все още се намирали пред голямото предизвикателство да се доверят на Бога. Двете жени трябвало да прекосят с тежките си куфари 10 километровата огнестрелна ничия земя между границите на Албания и Югославия. След това трябвало да преминат 1000 км по протеже ние на бреговата линия на Югославия; да прекосят Северна Италия; да прекосят Алпите и да влязат в Швейцария, след което по някакъв начин да се приберат у дома, в Лозана. Биха ли се доверили изцяло на Бога, че ще ги отведе вкъщи, разполагайки с много малко пари, без билети и без да познават нито страните, през които трябвало да преминат, нито езика?
Те се отдали на вярата си. След всичко преживяно, щом като Бог може да ги освободи от огнестрелната зона, то със сигурност ще може да ги отведе у дома.
Последвала серия от малки чудеса… Невероятно как в ничията зона се появило такси, а шофьорът дори се съгласил безплатно да ги закара до границата. Оттук нататък те се придвижвали на „стоп“. Но онова, което се случило точно на югославско италианската граница, наистина е загадка.
Било 7 часа вечерта и двете момичета се намирали на няколко километра от италианската граница, опитвайки се да решат какво да правят. Нямали италианска валута, а и нощното пътуване на „стоп“ през Италия не било никак безопасно.
Точно тогава лъскава лимузина се отправила към тях. Еви махнала в посоката, в която трябвало да се движат към границата. Шофьорът кимнал, спрял и без да продума натоварил куфарите на двете приятелки, качил ги и се отправил към границата. Когато пристигнали, дълга колона от автомобили чакали да бъдат проверени и да преминат през паспортната служба. Но техният шофьор преминал по страничната лента за движение и без спиране прекосил югославската граница, леко махвайки с ръка.
– Какъв е този? Удивила се Риона. Сигурно е югославянин от висок ранг, за да може така безпрепятствено да прекоси границата на една комунистическа страна!
Но те останали още по учудени, когато стигнали до италианската граница. Там също имало върволица от коли, които чакали да бъдат проверени. Този път шофьорът им дори не намалил скорост та и не махнал с ръка. Той минал по страничната лента и навлязъл в Италия.
– Кой е този човек? се запитала отново Риона. Ако беше комунистически представител на властта, можеше да премине югославската граница без проверка, но би трябвало да спре за разрешение да влезе в Италия.
Шофьорът продължавал да мълчи. Царяла тишина. Най накрая той спрял колата в едно село на 10 км от границата, точно на автобусната спирка. Пъхнал голяма сума италиански лири в ръката на Риона, и поглеждайки я, най сетне проговорил:
– Автобус Триест; Триест влак.
Това било всичко. Той просто продължил пътя си. Но следвайки инструкциите му, Риона и Еви се качили на автобуса за Триест, а от Триест хванали влака за Лозана, Швейцария. Малкото пари, които имали, плюс лирите, които им дал мълчаливият странник, им стигнали точно колкото да се приберат.
Изглежда ли ви странна тази история? Дали Бог е тъй реален и практичен, че дори да предвиди посоката на събитията и тяхното осигуряване? Вярвам, че четейки тази книга, вие ще се научите да Му се доверявате за различни неща.
Има много начини да се доверите на Бога за финансирането си. Можем да се научим да живеем с вяра, че Той ще помисли за всичко, и тогава да направим решителната стъпка, за да Го видим как работи за нас. И най-вече така можем да научим много за пътищата Му. След като веднъж сте опитали живота на вяра, ще можете да разчитате на Бога и за обикновените неща.
Наблюдавайки бързото нарастване на броя на работещите за “Младежи с мисия“, много хора са ме питали как е възможно толкова много неща едновременно да се развият толкова бързо. Отговарям им, че не аз съм създал У\УАМ, а Исус. Аз все едно съм наблюдател или хроникьор на онова, което Той е направил. Важен ключов момент в бързото ни израстване като Мисия, винаги е бил начинът, по който Бог ни е водил във вярата и финансовите въпроси. Дори и да познавате Бога и чудната Му сила, невъзможно е да разберете как се намира изход от различните ситуации.
Искам да споделя принципите, които сме научили, за да помогна на християните по добре да виждат Божиите пътища и да се на учат да Му се доверяват. В нашия съвременен свят всички се нуждаем от пари, защото повечето от нещата, с които се занимава ме,изискват пари. Ако желаете, Бог ще ви води към живот, в който всичко е сторено с вяра в Него, включително и получаването, и влагането на вашите пари.
Това послание се отнася за всички нас. То е за:
– младото семейство, което се опитва да свърже двата края, въпреки недостатъчните приходи;
– за пастора, който се чуди как да изплати заплатите на служителите и да ремонтира покрива, дори и ако няма постъпления от пожертвувания;
– за току-що завършилия гимназия или колеж млад човек, който се чуди какво да избере финансовата осигуреност или привлекателното поприще;
– за поуморената семейна двойка, която се опитва да живее само от точно определените средства на издръжката;
– за мисионера, някъде там на самотния му пост, разтревожен откъде да намери парите, които му трябват;
– за хората, млади или стари,з а първи път пристъпили към пълновременно служение, без да са сигурни дали то може да ги издържа;
– за онези, които искат да жертват, но незнаят как най-добре да използват парите за Божия слава.
Тази книга е за онези, които очакват нещо повече, нещо вълнуващо по пътищата на Божиите дела по целия свят.
В каквато и ситуация да се намирате, желанието ми е да ви видя да вършите това, което Бог ви е призовал да направите, без значение колко смело е делото. Но изборът е ваш. Можете да се хванете за обикновеното, обичайното в живота, но можете и да поеме те по нов и вълнуващ път заедно с Бога. Готови ли сте да живеете на ръба?