в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 6 – ДАВИД СЪБИРА В ИЗГНАНИЕ СВОИТЕ СИЛНИ МЪЖЕ

1 Книга на царете, 22 глава

В тази глава научаваме, че Давид вече не се криеше при враговете си, а се бе върнал в своята страна. Именно през този период от живота си той написа Псалми 34, 57 и 42.

Докато беше в пещерата Одолам, „…братята му и целият му бащин дом, когато чуха, слязоха там при него. И всички, които бяха в утеснение, и всички длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и така, с него имаше около четиристотин мъже“ (ст.1-2). Това стовари огромна отговорност върху раменете на Давид, като преди всичко той бе отговорен за сигурността на своите родители. Именно тогава Давид отиде в Масфа моавска и каза на моавския цар: „Нека дойдат, моля, баща ми и майка ми при вас, докато узная какво ще стори Бог с мене“. Това вече бе зрелият Давид. Обстоятелствата бяха тревожни за него, бяха изпълнени с беди, но той самият се надяваше на онова, което Бог би сторил за него.

Съвсем естествена бе грижата на Давид за неговите родители, като знаеше, че след като Саул го бе обявил извън закона, царят щеше да потърси начин да си отмъсти на тях при удобен случай. Несъмнено Давид ги отведе в Масфа моавска, защото неговата прабаба, моавката Рут, произлизаше оттам. Много вероятно е той да е познавал в тази област роднини, които бяха готови да дадат убежище на Есей и семейството му.

От всичко това е очевидно, че Давид не се чувствуваше отчужден от семейството си, въпреки че бе унижаван като син по-рано. По природа той не бе отмъстителен.

След като Давид намери за родителите си сигурно място, пророк Гад му каза: „Не оставай в крепостта; излез, та иди в Юдовата земя. Тогава Давид отиде и влезе в дъбравата Арет“ (ст.5).

Давид бе все още беглец, но не бе повече извън обсега на Бога. Той се обхождаше в послушание и общение с Бога. Нека не забравяме, че същият Святи Дух, Който контролираше тогава Давидовия живот, бе Духът, Който изпълни извън всяка мярка живота на нашия Спасител през Неговия живот на Земята. Той е същият Святи Дух, Който обитава в онези от нас днес, уповававащи на Христос за спасение. Онова, което Святият Дух стори за Давид, Той може да го направи и за нас. Давид очакваше Божието време и в никакъв случай не искаше да узурпира властта на Саул или да го премахне със сила. Той предостави всичко в Божиите ръце.

Давид обучаваше и държеше в дисциплина мъжете, съставящи неговата малка армия, докато те оформиха сърцевината на най-великата армия, която е имал някога Израел. По-късно те спечелиха за народа си най-големите битки. Тези мъже имаха различен произход. Едни бяха безимотни, други бяха може би недоволни от жребия на своя живот. Човек би се изкусил да помисли, че те никога не биха пораснали като група или личности. Но когато се обърнем към такива пасажи като 2 Царе 23 гл. и 1 Летописи 11гл., където са изброени забележителните военни постижения на тези мъже, ние се принуждаваме да признаем, че те бяха необикновена войска.

Вярно е още и това, че те имаха необикновен пълководец, приел отговорността да ги обучава като войници, като най-напред ги обучи да бъдат вярващи. В Псалм 34 Давид казва, обръщайки се към тези мъже: „Дойдете, чада, послушайте мене; ще ви науча на страх от Господа” (ст.11). За Давид това не бе теория, а действителна опитност. Той бе избягал от Бога. По време на своето отпадане той се бе усъмнил в Бога, бе казвал лъжи и се бе страхувал от човеци. Но това време бе минало. Сега той пак е в общение с Бога. Той се бе очистил чрез Бога и се бе отпуснал в Него с още по-голямо упование и надежда, отколкото преди.

Давид бе Божият помазан цар, намиращ се в изгнание. Той мъже се бяха събрали около него, признавайки го за Божи избраник. Те искаха да дочакат Божието време с него и желаеха доброволно да пострадат с него, ако е нужно. Те направиха за Давид онова, което ние трябва да направим за Христос в Евреи 13: „Прочее, нека излизаме и ние към Него вън от стана, понасяйки позор за Него“ (ст.13). Павел ни напомня в Римляни 8:17, че сме „наследници на Бога, а сънаследници с Христос, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него“. Сега нашият Господ е отхвърлен, но събира Своя армия, за да управляват заедно. Тя е малка армия, но войниците й са снабдени да воюват не с плътски оръжия, а с духовни, които са мощни чрез Бога. С Христос като Пълководец тази армия ще победи.

В бъдещето можем да вършим велики дела, само ако се научим да постъпваме както трябва сега. От Ефесяни 2:5,6 научаваме, че ние сме съвъзкресени и поставени да седим с Христос Исус на небесни места. Това е нещо, което е вярно за нас сега. Ние сега сме обучавани от нашия Господ и можем да кажем като Павел: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“ (Филипяни 4:13).

Бог иска от нас да побеждаваме враговете си сега и в бъдещето. Деветнадесета глава на книгата Откровение описва една от най-великите бъдещи победи. Най-голямата армия, която хората са събирали някога, ще се опита да отхвърли Бога. Тогава Той ще изпрати Христос с онези, които е обучавал – вие и аз, които сме били с Христос, за да победим врага. Ето какво ни казва Писанието: “След това видях небето отворено и ето бял кон, и Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, и съди и воюва праведно. Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той“ (ст.11-12). Той не се явява сам, защото научаваме: „И небесните войски, облечени в бял и чист висон, следваха подир Него на бели коне. Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите; и Той ще ги управлява с желязна тояга“ (ст.14-15).

Нашата вярност сега ще ни подсигури награда тогава, защото ни се казва: “…но дръжте онова, което имате, докле дойда. И на този, който победи и който се пази докрай, за да върши дела чисти като Моите, ще дам власт над народите. И Той „ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове“, както и Аз получих от Отца Си“ (Откровение 2:25-27). Още едно обещание се дава в Откровение 3:21: „На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол“.

Давид научи своите хора преди всичко да се страхуват от Господа, защото това е началото на мъдростта. Те бяха изпаднали в беда мъже и той ги учеше, че Бог избавя Своите люде от човешките беди. Някои от тези мъже бяха третирани несправедливо. Те бяха изтормозени, затова Давид ги представи на Господа, Който чува вика на онези, които търсят правда и справедливост. Те бяха мъже, които, подобно на Давид, имаха своите греховни проблеми. Поради тази причина той ги учеше на страх от Господа, Който е близо до онези, които са със съкрушени сърца и спасява такива, които са с разкаян дух.

Други измежду тези мъже бяха разорени и вместо да се продадат на Саул или Анхус, за да им бъдат роби, те избраха изгнанието с Давид.

Какъв бе мотивът, предизвикал тяхното решение? Те прозираха отвъд настоящата беда, в която бе попаднал Давид, и вярваха на Божиите обещания относно бъдещото издигане на Давид. Саул бе Цар, но той бе отхвърлен от Бога, макар че още държеше за престола със сила. Тези мъже, които бяха дошли, за да бъдат с Давид, гледаха напред към бъдещето, когато идеше да се изпълни Божията воля. Един по-велик от Давид ни призовава да се предадем на Него. Той търси с нас съюз. Ако се откажем от този съюз и страдание сега, Той ще ни откаже управлението по-късно. Научи се да бъдеш добър и послушен войник на Исус Христос сега и Той ще те възвеличи в бъдеще.