в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 2 – РАННИ ИЗПИТАНИЯ И ПОБЕДИ

1 Книга на царете, 16 и 17 глава

След помазването на Давид за Израилев цар, неговият живот не можеше да бъде повече простия живот на овчарчето. Той пак можеше да се връща при стадото си за кратко време, но и тези периоди скоро бяха прекратени. Както посочва Псалм 23, личното познание за Господа като негов Пастир никога не бе изгубено за Давид. Спомените за Господното величие и грижа, облагите на тихите пасища и спокойните води укрепваха Давид в много кризисни ситуации. Те му помагаха да възстанови състоянието на душата си, когато съгрешаваше.

Животът на Давид имаше такива отличителни черти, че когато се появи най-напред в царския дворец, Саул „го обикна много“ (I Царе 16:21-22). Давид дойде тук, за да прогонва със сладостната си музика злия дух, който често спохождаше Саул. Естествено, последният не знаеше, че Давид ще бъде негов приемник. От друга страна, Давид се държеше толкова добре и бе толкова смирен, че Саул нямаше причина да не го хареса, а се възхищаваше от него и го обичаше. Той направи Давид свой оръженосец и изпрати вест на Есей, че синът му е прикрепен към вътрешния кръг на царските телохранители.

Скоро след това филистимците събраха войска и тръгнаха срещу Израил. Тримата по-възрастни синове на Есей се присъединиха към израилевата войска, за да помогнат при отблъскването на неприятеля.

Това очевидно е променило работата на Давид, така че той може да си отива у дома от време на време и да гледа бащините си овце. Стих 15 на 1 Царe 17 гл. казва: „А Давид отиваше от Саул, за да пасе овцете на баща си във Витлеем и се връщаше“. Един по-точен превод ще ни каже, че Давид се движеше непрекъснато между Саул и бащините си овце. Когато мрачното настроение обземаше Саул, той изпращаше за Давид; а когато злият дух биваше прогонен, Давид се връщаше пак у дома си.

Помислете какво означаваше това за Давид! Когато се появяваше пред Саул, Давид имаше положение на почит и известност, а когато се връщаше у дома си, вършеше работата на слуга. Без значение обаче дали Давид бе на почит или в унижение, неговото поведение бе здраво в духовно отношение и се проявяваше в пълно смирение. Бихме ли могли така да постъпваме при подобни условия? Каква би била реакцията ни, ако от една страна ни величаеха, а от друга – ни викаха за черна работа?

В противовес на Давидовото отношение е поведението на най-големия брат. Несъмнено Елиав не бе поласкан, че е отхвърлен, а Давид бе избран да бъде помазан за цар. Физическият вид на Елиав направи силно впечатление на Самуил, но неговата настройка – поне в този период от живота му  бе в пълен контраст спрямо най-младия му брат. Елиав бе още само обикновен войник при Саул. Това обаче бе достатъчно, за да го обвинява в гордост, когато младежът дойде да посети израилевата войска. Но нямаме сведение Давид да се е възползвал от това против брат си.

Тук се занимахме с малко исторически сведения, но те са подходящи за практическия урок, който ни предлага разглежданият откъс от Писанието. Нека се върнем към създалата се ситуация, когато филистимците тръгнаха срещу израилтяните. Техните войски се приближиха една към друга – „войска срещу войска“ (ст.21) и тъкмо тогава Бог се погрижи Давид да бъде изпратен да посети братята си. Бог винаги определя правилно момента.

Бог откри у Давид човека, който ще изпълни Неговата повеля. Давид познаваше своя Бог по личен начин и знаеше Неговата сила. Той изясни това добре на Саул, когато описваше битките си с лъв и мечка. Такива подвизи бяха нещо необичайно за един млад човек, колкото и велик воин да бе Давид, но той побеждаваше с Божията сила.

Колко различно бе виждането на Давид в сравнение с това на Израил. Голиат, филистимският шампион, заставаше между двете войски и предизвикваше всеки израилтянин, включително и Саул, за да се бие с него; същевременно той предизвикваше Бога. Но очевидно Голиат бе всичко, което израилтяните виждаха. Техният поглед не отиде по-далеч от пустословието на човека, който ги предизвика и изплаши.

Реакцията на Давид бе много различна. Първият път, когато чу предизвикателството на Голиат, той разбра, че Голиат вдига ръка не само срещу израилевата войска, но и срещу живия Бог. Очите на Давид бяха спрени на Бога и сърцето му се възмути от богохулствата на великана Голиат. За какво трябва да се чувствуваме загрижени най-напред? За себе си, за църквата или за Господа? Най-голямото желание на Павел бе да познае Христос и силата на Неговото възкресение. Такова ли е нашето желание?

Давид и Елиав

Макар че Давид бе изпратен от баща си, за да занесе храна на братята си, те не го приеха сърдечно. Когато Елиав, най-старият брат, го чу да пита войниците какво ще стане с човека, който би се справил с филистимеца и снеме укора върху Израил, Елиав изгуби самообладание. Той каза: “Защо си слязъл тук? И кому си оставил онези малко овце в пустинята? Аз зная гордостта ти и лукавщината на сърцето ти; ти си слязъл, за да видиш битката“ (ст.28).

Давидовият отговор се състоеше в два въпроса: “Що съм сторил сега? Няма ли причина?“ (ст.29). Не бе ли оклеветен Бог? Не бе ли израилевият Бог очернен пред двете войски? Не бе ли унижен пред неверните филистимци и Своя народ Богът на Авраам, Исаак и Яков? Давид попита брат си дали би търпял съзнателно Божието име да бъде тъпкано в калта, без да се направи нищо. „Няма ли причина?“ Давид вярваше, че има причина!

Не можем да кажем със сигурност на каква възраст е бил Давид по онова време, но твърде вероятно да е бил около 20-годишен. Макар че едва навлизаше физически в мъжествена възраст, той притежаваше духовна зрелост, която далеч надвишаваше мнозина от съвременниците му. Ето защо, когато израилтяните хукнаха от страх пред настъпващия Голиат, Давид не избяга, защото познаваше своя Бог. Дори вярващите могат да се намерят в състояние, когато сърцата им могат да тръпнат от страх просто, защото личното им запознанство с Бога не е задоволително.

Хората стоят в страх така, както е предречено от Библията за последните дни. Правителства и народи са изпълнени със страх, когато виждат всичко онова, което става по Земята. Има едно нещо обаче, за което християните могат да бъдат сигурни: Бог е Владетелят на времето и границите на народите. Той разрешава проблемите според предварително установените си планове. Добре би било за нас да прочитаме често книгата Откровение, защото там виждаме Божията ръка да действува между народите в последните дни. Там Той е разкрит като Владетел на целия световен ред.

Бог не ни е дал дух на страх, „а дух на сила, любов и себевладение“, както четем във 2 Тимотей 1:7. Давид прояви това качество на божествен живот в онзи ден, когато по-голямата част от Сауловата войска бе отдадена на паника и бягство. Давид не се разтрепера пред Голиат и неговото самохвалство. Бъдещият цар на Израил попита: “Кой е тоя необрязан филистимец, та да хвърля презрение върху войските на живия Бог?“ (ст.26). Давид притежаваше смелост – смелост, основаваща се на познаването на Бога. Той проявяваше ненакърнима почит към Всемогъщия Бог и вярваше, че никой не е достатъчно силен, за да може да предизвика Бога. Да вижда как този зъл противник хвърля укор на Израил, бе за Давид обида спрямо неговия народ и Бог. След като осъзна, че предизвикателството е насочено към Бога, Давид реши, че нещо трябва да се направи.

Точно по това време най-старият брат на Давид го бе обвинил в горделивост. Писанието ни казва, че гневът на Елиав бе запален срещу Давид по понятни от човешка гледна точка причини. Той бе отстранен, а Давид бе помазан като бъдещ цар на Израил. Разбира се, никой не би казал на Саул това, дори и Елиав, защото в такъв случай Саул би избил цялото семейство, което бе заплаха за неговите амбиции. Елиав не се задоволи само с гнева си; той унижи Давид. Той го попита: “Кому си оставил онези малко овце в пустинята?“ (ст.28). В известно отношение Давид почти не бе смятан за член на семейството. Когато Самуил дойде в дома на Есей, седмината братя на Давид бяха доведени пред Самуил, а Давид бе оставен при овцете. Сякаш той не бе считан за член на семейството. Не знаем защо това бе така, но може би отчасти се дължеше на факта, че Давид осъзнаваше силно Всемогъщия Бог и това ще да е дразнело неговите роднини. Елиав каза, че знаел всичко за „лукавщината на сърцето“ на Давид, но това не бе така. Ако той познаваше Давидовото сърце, би разбрал че Давид е мъж по сърцето на Бога. Той обвини Давид, че е слязъл да види битката, но там… нямаше битка, която би могла да се види. Израилтяните се страхуваха да влязат в битка срещу Голиат. Клеветата на Елиав против Давид бе съвсем несправедлива и всъщност обвиненията му към Давид нямаха никакво основание.

Трябва да помним, че според 2 Тимотей З:12: “…всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени“. Там не се казва, че само онези, които искат да живеят над света, ще страдат, но онези, които живеят “благочестиво в Христа Исуса“. Това са вярващите, изявяващи, че Христос е всичко за тях, че са умрели с Него, съразпнали са се с Него и са съвъзкръснали с Него, и живеят в Неговата власт. Тъжното е, че подобно преследване често идва от онези, които са ни близки и скъпи и които би трябвало да ни познават по-добре.

Но Давид не бе възпрян от такъв присмех. Той трябваше първо да се пребори с брат си, после с цар Саул и накрая с Голиат. Той се справи много бързо с брат си, като му отговори, както видяхме, с въпросите: „Що съм сторил сега? Няма ли причина?“ Грижата на Давид бе тази, че Божията репутация бе поставена на изпит.

Няма ли причина?

Няма ли за нас причина днес да се изправим и да бъдем твърди във вярата на Господ Исус Христос? Не става дума да излезем някъде и да се бием с хора или да атакуваме личности. Въпросът е да влезем в духовната битка с Господа, така че онези, които Му се присмиват и Го предизвикват да не могат да си отидат безнаказано. Бог бе оклеветен и унижен във времето на Давид, но не Го ли клеветят и унижават, и в наши дни?

Когато Божието Слово умолява за внимание днес, няма ли причина? Когато мисиите на вярата трябва да изпращат свои служители с молба за подкрепа и не успяват да изпратят дори временни мисионери, защото Божиите люде не слушат Бога, няма ли причина? Какъв е отзивът на някои спрямо тежкото положение, в което се намира сега Божието дело? Не разгласяват ли те срамни лъжи за такива дела на вярата, не клеветят ли техните водачи и не представят ли в лоша светлина постигнатото? Но поруган бог не бива! Каквото посее човек, това и ще пожъне. Ако ние, подобно на Елиав в своята епоха, раздрънкаме клевета, рано или късно ще се изправим пред нея.

Днес в света се чувствува крещяща нужда от свобода. Политиците постоянно говорят за нея. Свободата е част от християнското благовестие, но в какво трябва да се състои тази свобода, мненията са различни. Словото ни казва, че когото Синът освободи, бива наистина освободен. Тази е свободата, от която хората се нуждаят навсякъде и тя е, която сме натоварени да представяме на човеците. Говорим за поробени народи и свободен свят. Тази разлика е вярна политически. Но тъжният факт е, че всички човеци по природа са поробени от греха. Най-великата свобода, която може да дойде в живота на човека, е свободата при Христос.

Давид не можа да бъде спрян от критиката и клеветата на Елиав. Имаше причина и Давид се насочи към сърцевината й. Израил, любимият народ на Бога, бе посрамен пред чуждите народи; и Богът на Израил бе предизвикан и похулен. За Давид това бе достатъчна причина.

А ние имаме ли причина? С други думи – за какво живеем? Каква е целта в живота ни? С оглед на предстоящото идване на Господа, този пасаж от Малахия 3 гл., може да ни напомни по вълнуващ начин за нашите отговорности: „Ето, Аз изпращам вестителя Си, Който ще устрои пътя пред Мене; и Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си, Да! Ангелът на завета, когото вие желаете; Ето, иде, казва Господ на Силите, но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото е като огъня на пречистван и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто; и те ще принасят на Господа приноси с правда… Защото, понеже Аз, Господ, не се изменям, затова вие, Яковови чада, не загинахте… Тогава боящите се от Господа говореха един на друг; и Господ внимаваше и слушаше; и написа се възпоменателна книга пред Него за ония, които се бояха от Господа, и които мислеха за името Му. Тия ще бъдат Мои, казва Господ на Силите. Да! Избрана скъпоценност в деня, който определям. И ще бъда благосклонен към тях, както е благосклонен човек към сина, който му работи. Тогава изново ще разсъдите между праведен и нечестив, между оня, който служи на Бога, и оня, който не Му служи“ (ст.1-3, 6, 16-18).

Бог не пренебрегва онова, което успяваме или не успяваме да сторим. Той ще възнагради достойните и ще призове към отговорност всички, които не са били верни в упованието си на Него.

Всички имаме някаква причина, която следваме. Но правилна ли с тя? Някои в своето християнско дело все се борят срещу едно или друго нещо и човек се чуди дали такива хора се придържат към главната цел на проповядването. Веднъж един християнски служител ми каза: „Ако искате да имате пред себе си тълпа от слушатели, трябва да се заловите за някакъв спорен въпрос“. Този човек размахваше като знаме една популярна политическа идея. Но една от опасностите при такива случаи е тази, че на второстепенната идея се дава мястото на първостепенната. А първостепенната идея е проповядването на евангелието така, че да се постигне освобождение от робството на греха. Давид имаше причина и тя бе основна, както видяхме вече. Но някой може да запита: „Не може ли Бог да се защити Сам?“ Да, наистина може! Прочетете книгата Откровение и ще видите как Бог влиза в историята с големи съдби, за да доведе жителите на Земята в съответствие със своята справедлива програма. Но сега Бог се отнася към нас милосърдно и търси мъже, които са готови да се възправят за Неговата кауза. Трудно е да се осъзнае това и въпреки всичко е вярно, че понастоящем Бог е предизвикан от липсата на вяра у много вярващи. Светът Го предизвиква, но Го предизвикваме и ние, като не уповаваме на Него. Днес светът не вижда в живота на Божиите люде пълната изява на Божията сила, приготвена за вярващите хора (Ефесяни 1:19).

Такова бе положението в Израил, когато Давид бе изпратен в лагера на Саул. Давид завари, както видяхме, двете войски, наредени една срещу друга. Филистимците бяха дошли с човешката си сила и оръжия, и Израил бе организирал войската си, и се бе установил срещу филистимците. Каква духовна картина представя пред нашите умове това историческо събитие! Голиат е преобраз на Сатана и неговите войски, наредени срещу силите на Исус Христос. Това е съвременна картина, защото организираната църква се изправя пред един враждебен свят не със силата на живия Бог, а с методите и програмите на човешкото хрумване.

Давид дойде при Сауловата войска, за да покаже, че за победата е нужно нещо повече от методи и снаряжение. Нужен е мъж, който дръзновено да повярва в Бога. Давид дойде, за да открие на Израил Бога като Такъв, Който все още води битки за Своя народ.

Давид и Саул

Очевидно въпросите и изявленията на Давид са станали повод за разговори в лагера и това е накарало Саул да повика Давид пред себе си. Когато отиде, Давид каза на своя цар: “Да не отпада сърцето на никого поради този. Слугата ти ще иде и ще се бие с тоя филистимец” (17:32). Смирението на Давид тук е очевидно, като имаме предвид, че той щеше да измести Саул . Той се наричаше Саулов слуга. Причината бе тази, че Давид бе преди всичко Божи служител и не би вдигнал ръката си против човек, който бе помазан за цар. Давид взе тази позиция пред Саул като послушен поданик на своя цар и показа своята висока почит към човека, за когото знаеше, че ще го наследи в царуването. Това отношение от страна на Давид бе добре изразено от Павел в Римляни 12:3, където той ни пише да нямаме неоправдани мисли за своята важност, а винаги да имаме трезва преценка за това какво сме и кои сме. Такова бе отношението на Давид, който знаеше твърде добре, че Бог бе приготвил за него време, бъдеще, когато ще застане начело на своя народ.

Сауловото възражение бе, че Давид не може да тръгне срещу филистимеца, за да се бие с него. Саул каза: “Ти не можеш да идеш против тоя филистимец да се биеш с него; защото ти си дете, а той е войнствен мъж още от младостта си” (ст.33). Там стоеше мъж с великански ръст, обучаван за битки от юношеската си възраст. По този начин Саул се опитваше да обезкуражи Давид, също както Елиав се бе опитал да го обезкуражи с критика и клевета. Но Давид познаваше своя Бог и не би позволил да бъде отпратен. Много векове по-късно Павел щеше да изложи истината, че Бог не избира великите неща на този свят, а предпочита онези, които светът смята като нищо, за да унищожи светската мъдрост (1 Коринтяни 1:26-29). Тук именно се намира основното различие между човешкото мислене и Божието мислене. Давид познаваше своя Бог и вече бе видял Божията ръка, простряна над неговия живот, по един забележителен начин.

Давид отвърна на Саул: „Слугата ти пасеше овцете на баща си; и когато дойдеше лъв или мечка, та грабнеше агне от стадото, аз го подгонвах, та го поразявах и отървавах грабнатото от устата му, и когато се дигнеше върху мене, хващах го за брадата, поразявах го и го убивах” (ст.34-35). Тук нямаше обикновена смелост или обикновена сила. Това не бяха изолирани случаи, защото оригиналът посочва, че такова избавление от диви животни е ставало няколко пъти.

Подходът на Давид към такива врагове и трудности просто бе този: „Аз го подгонвах“. Отново намираме паралел в книгите на Навия завет: „Защото, ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос“ (2 Коринтяни 10:3-5). Давид знаеше за тайните оръжия на Бога. Има духовни оръжия, които са толкова мощни, че никаква човешка или сатанинска приумица не може да им противостои. Всичко може да бъде сведено до подчинение на Бога, включително и нашият мисловен живот. Нищо чудно, че съветът е: „Най-после заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество“ (Ефесяни 6:10).

Казва ни се, че „очите на Господа се обръщат насам – натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чийто сърца са съвършено разположени към Него“ (2 Летописи 16:9). Думата “съвършено“ в този случай означава сърце, насочено към Бога с една единствена цел. Такова сърце имаше Давид и понеже живееше с вяра в силата на живия Бог, той не се страхуваше от изхода на неговата битка с Голиат. В 1 Царе 17:36-37 ние четем: „Слугата ти е убивал и лъв, и мечка, и тоя необрязан филистимец ще бъде като едно от тях, понеже хвърли презрение върху войските на живия Бог“. Давид продължи: “Господ, Който ме отърва от лапата на лъв и от лапата на мечка, Той ще ме отърве и от ръката на тоя филистимец”. Саул се убеди и каза на Давид: “Иди; и Господ ще бъде с тебе“. Всичко, което искаше Давид, бе да му бъде позволено да се срещне с този „необрязан филистимец“, с което искаше да каже, че той бе човек, нечист пред бога в духовно отношение, антагонистично настроен спрямо волята и целите на Бога, човек, който бе хвърлил укор върху Божия народ и Божието име.

Всички ние се изправяме пред лъвове, мечки и Голиати, които отравят предизвикателства към живия Бог и презират Неговите люде. Но къде е Господ Бог на Илия? Той е все Същият днес и онези от нас, положили доверието си на Него, ще открият, че Той не е мъртъв. Той е Бог на живите и когато се изправим пред врага в името на Този Бог, ние и побеждаваме. Давид потърси Бога, за да го избави. Сатана е вече победен враг. С мощните оръжия, с които бог ни снабдява, можем да противостоим на Сатана. Когато му се съпротивяваме, той ще бяга от нас. Нека посрещаме всички свои проблеми с онази сила, с която Бог ни снабдява.

Давид бе обучаван в школа, изобщо непозната на Голиат, но това бе школата, която за съжаление и Саул бе пренебрегнал. Давид се бе обучавал в Божията школа, където подготовката е подготовка на сърцето чрез Словото и чрез Словото – в лично общение с Господа. Обществените победи на Давид бяха резултата от частното му и скрито общение с Бога. Деветдесет и първият псалм ни казва: „Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“ (ст.1). От това ние узнаваме, че ако в тайно сме изправни пред Бога и ходим по Неговите повеления, ще открием, че в упражняването на вярата ни ще имаме реална победа. Благодарение на това знание Давид можеше да каже: “Защото в зъл ден ще ме скрие под покрива Си, ще ме издигне на канара” (Псалм 27:5).

Давид знаеше като резултат на тези тайни срещи с Бога, че има оръжия, които не са плътски, а духовни. Тези оръжия са по-велики от всичко, измислено от човека. Той бе учил истината, вложена принципа, който намираме във 2Коринтяни 10:3-5, където ни се казва, че макар да се обхождаме по плът, не воюваме по плът, В основата си нашата война е духовна. Когато спечелим най-напред в тази сфера, няма да губим и в другата. Нищо не може да спре човека, дръзнал да се обхожда в тайно по Господа и да се укрепява в Него. Божието дело и Божиите цели ще бъдат извършени чрез него. Нашата война „не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места. Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и като надвиете на всичко, да устоите“ (Ефесяни 6:12-13). Ето как Давид надви над врага. Той се срещна с Бога в частно общение и затова победи врага в частност. В резултат на това той порази врага и пред всички. Много Божии люде се борят срещу човека, а не срещу Лукавия, който се крие зад кулисите. Давид знаеше тайната на духовната победа и след като бе открил това, той се противопостави в името на Господа.

Саул на можеше да си представи, че един човек ще влезе в битка без доспехи, затова облече Давид със своите доспехи. За главата му имаше шлем от мед, за покриване на тялото – ризница и меч като оръжие. Но Давид отказа да излезе в доспехи, които не бе пробвал предварително.

Това не означава, че Бог не би могъл да употреби тези доспехи, ако Давид ги бе носил, но Давид предпочиташе стратегията и методите, които бе доказал с Бога. Понякога всички допускаме Сауловата грешка в това и не винаги съзнаваме, че това е грешка, за разлика от Давид. Оръжията, направени от човек, могат да имат място в духовната война, защото Бог си служи със средства, но трябва да бъдем сигурни, че това са средства, одобрени от него.

Давид се среща с Голиат

В тази битка с Голиат Бог снабди Давид с пет гладки камъка. Той имаше нужда само от един, но Бог му даде повече. Саул не би излязъл срещу Голиат, макар че имаше на себе си воински доспехи. Давид отказа да носи тези доспехи, защото възнамеряваше да се противопостави в името на Господа, Който щеше да бъде негов защитник. Саул бе страхливец, а Давид – смелчага, имащ дръзновение от Бога, а не от безразсъдство.

Разбира се, валидното за нас е, че това е битката на Господа срещу Сатана. Както отбелязахме, Голиат е преобраз на Сатана. Петър ни казва, че Сатана обикаля наоколо като рикаещ лъв, търсейки кого да погълне, но ние трябва да му се съпротивляваме упорито с вяра. Това е единственият начин да се победи. Трябва да облечем всички доспехи на Бога и да застанем с Неговата сила (1 Петрово 5:8).

Давид нямаше вида на воин, като събра пет гладки камъка при потока и се приближаваше към филистимеца с тояга в ръка. Методите и снаряжението са второстепенни неща, докато вярата ни е положена и върху обещанията на Всемогъщия Бог. Бог ще употреби наличното и онова, с което можем да си послужим, докато желае Той да ни употребява. Вярата е винаги дръзновена. Победата е вече постигната и момента, когато повярваме в Бога.

Давид излезе и застана срещу врага, което бе ново събитие за Голиат в този миг, защото обикновено, когато излизаше с гръмоподобното си предизвикателство, ….всичките Израилеви мъже, като видяха тоя мъж, побягнаха от него и много се уплашиха“ (1 Царе 17:24). Но Давид бе научил истината, за която писа по-късно Павел в Посланието до Филипяните 4:13: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“. Няма нищо, което може да ни спре, когато положим вярата си на Този, Който я заслужава. Йоан ни казва в Първото си послание: “Защото всичко, що е родено от Бога, побеждава света; и тая победа, която е победила света е спечелила нашата вяра“ (1 Йоан 5:4).

Спомнете си, че Давид получи присмехи най-напред от своя брат, когато му каза, че дръзва да излезе с вяра. Това е твърде типично и за днешно време, защото често братът по вяра се опитва да задържи онзи, който е дръзновен във вярата. После Саул се опита да обезкуражи Давид; това става често в християнските кръгове, където силните на деня обезкуражават изповядващите дръзновен о една проста вяра.

И накрая Давид се сблъска с презрението на самия Голиат. Записано е: “И филистимецът напредваше, и се приближаваше към Давид; и щитоносецът вървеше пред него. И когато филистимецът погледна наоколо и видя Давид, презря го, защото беше дете и рус, и красив на лице. И филистимецът каза на Давид: Куче ли съм аз, та идеш против мене с тояга? И филистимецът прокле Давид с боговете си. Филистимецът още каза на Давид: Дойди при мен, и ще дам месата ти на въздушните птици и на земните зверове” (ст.41-44). Това гръмогласно самохвалство би причинило страх в обикновеното сърце, особено ако собственото семейство е внесло първо обезкуражение и после останалите сили са се възпротивили на тази дързост. Но Давид не бе човек с обикновена вяра. Също и Голиат не можеше да види, че този, срещу когото изпитваше такъв гняв, бе нещо повече от неопитен юноша. Той бе пратеник на живия Бог. Вярата не е нещо, което се носи отвън. Тя се изявява само в дързостта на действието.

Ето и случаят със слугата на Елисей, установил рано една сутрин, че града, в който пребиваваха с пророка, бе обграден от врага. Този човек знаеше, че враговете искаха живота на Елисей. Той дойде в голяма възбуда при пророка и му каза за грозящата го опасност. Но господарят му каза: “Не бой се, защото ония, които са с нас, важат повече от ония, които са с тях. И помоли се Елисей, казвайки: Моля ти се, Господи, отвори му очите, за да види“ (4 Царе 6:16-17). Господ отговори на молитвата на пророка. Младежът погледна и видя, че хълмът бе пълен с огнени коне и колесници около Елисей. Тази картина трябва да бъде разбрана и от нас. Този, Който обитава в нас, е по-велик от всяка сила вън от нас.

Давид притежаваше благочестива дързост – пълна противоположност на горделивото самохвалство на Голиат. Тенденцията днес, сред добре организираните църковни групи, пренебрегнали силата на Господа, е да излагат плановете за онова, което смятат, че може или не може да бъде направено. Затова направеното от тях е извършено според тяхната сила, като обезсърчават другите, желаещи да се проявят в дръзновена вяра. Ако разтворим книгата Откровение, 3 глава, ще видим какво мисли Бог за църквата на последното време. Там Той говори: “Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да не се яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш” (Откровени З:17-18).

Очите ни трябва да бъдат отворени от Господа, за да познаваме реалните черти на живота. Сатана е голям самохвалко още от самото начало: „Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди, и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния“ (Исая 14:13-14). Тази характеристика на Дявола се вижда у онези, които се противят на Господа.

Цялото това самохвалство е напразно. От Откровение 12:11 научаваме: “А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт“. Бог винаги дава на Своите люде средство за победа над врага. Когато християнинът е облечен в Христос, Сатана бива сразен.

Битката е Господна

Изправен пред Голиатовата презрителност, Давид отвърна: “Ти идеш против мен с меч и копие, и сулица; а аз ида против теб в името на Господа на Силите, Бога на Израилевите войски, върху които ти хвърли презрение. Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя, ще ти отнема главата, и днес ще предам труповете на филистимското множество на въздушните птици и земните зверове; за да познае целия свят, че има Бог в Израил, и да познаят всички тук сбрани, че Господ не избавя с меч и копие; защото боят е на Господа, и Той ще ви предаде в нашата ръка“ (1 Царе 17:45-47). Какво твърдо изявление на вярата е това! Тук има свято дръзновение, с което един младеж приближава без никакви доспехи към един опитен воин, приготвен за битката. Нищо чудно, че Псалмите са били толкова насърчителни за много Божии люде през вековете. Давид бе вдъхновен от Бога да напише много неща от личната си опитност, за да може да каже: “Весели се тъй също в Господа; и Той ще ти даде попросеното от сърцето ти. Предай на Господа пътя си; и уповай на Него, и Той ще извърши очакването ти“ (Псалм 37:4-5).

Такова е отношението на сърцето, напълно предадено на Господа. Такова именно сърце търси Бог. Той бива силен заради онези, чието сърце е съвършено спрямо Него. На онези, чиято единствена цел и насока в живота е славата на Бога и които се удоволстват в Него, Бог дава желанията на техните сърца.

Твърде вероятно е следващите думи от Псалм 37 да са били написани, след като тази случка с Голиат е минала отдавна. Ето какво е написал Давид: “Грешният наблюдава праведния и търси да го убие. Господ няма да го остави в ръцете му, нито ще го осъди, когато бъде съден. Чакай Господа и пази Неговия път и Той ще те издигне, за да наследиш земята; когато се изтребят нечестивите, ти ще видиш това. Виждал съм нечестивия страшен и разпространен като зелено дърво на своята си почва; но когато преминах, ето, нямаше го; търсих го и не се намери. Забележи непорочния и гледай праведния; защото миролюбивият човек ще има потомство“ (ст.32-37).

Когато Давид се сражаваше с Голиат, той се сражаваше като представител на Израил, докато Голиат бе представителят на филистимската войска. Споразумението бе, че ако Давид убие Голиат, филистимците ще бъдат слуги на израилтяните. Но ако спечели Голиат, израилтяните ще слугуват на филистимците.  

Духовните победи помагат и на другите

В образа на Давид виждаме не само портрета на победоносния християнин, но и изображение на самия Христос, Който победи Сатана на Голгота. И както победата на Христос не бе само за Негова полза, но облагодетелствува всички, които биха положили упованието си на Него, така победата на Давид над Голиат не бе само за него, но за целия Израил. Когато Христос умря, Той унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч дявола и… избави всички ония, които поради страха от смъртта, през целия си живот са били подчинени на робство“ (Евреи 2:14-15). Така че смъртта на Христос не бе само за Него. Тя се отрази и на другите.

Приложете този факт за миг в своя живот. Победата, която имаме днес над врага, достига по-далечни граници от нашите сърца и опит. Например, що се отнася до спасението, има допълнително обещание за всеки член на семейството: „Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш ти и целият ти дом“ (вижте Деяния 11:14). Вярващият може да се моли определено за членовете на семейството и да очаква от Бога да доведе всеки един до спасително познаване на Христос. Във връзка с ежедневната обхода Исус Навин каза: „Но ако ви се види тежко да служите на Господа, изберете днес на кого искате да служите – на боговете ли, на които служиха бащите ви оттатък реката, или на боговете на аморейците, в чиято земя живеете; но аз и моят дом ще служим на Господа“ (Исус Навин 24:15).

Давид бе подготвен за тази битка с Голиат благодарение на опита. Той бе уповал на Бога, когато срещаше лъвове и мечки и ги бе побеждавал. Във всеки случай, той се бе улавял за Бога и Бог го бе подкрепял. Сега той влизаше в тази битка, уповавайки на Божията пълнота и обещания.

Такава вяра идва вследствие на размишляваме над Божието Слово и прилагане в сърцето на обещанията, които намираме там, определени за нас. Бог обеща на Исус Навин: „Всяко място, на което стъпи стъпалото на нозете ви, давам ви го, според както казах на Мойсей“ (Исус Навин 1:3). Исус Навин установи, че това е вярно, защото където и да отиваха израилтяните, уповали на Господа, земята се даваше в ръцете им. Бог бе Този, Който им я даваше с обещанието: „Никой не може да устои против теб през всичките дни на живота ти; както бях с Мойсей, така ще бъда и с теб; няма да отстъпя от тебе, нито ще те оставя. Бъди силен и смел; защото ти ще разделиш в наследство на тия люде земята, за която съм се клел на бащите им, че ще им я дам“ (Исус Навин 1:5-6). И пак бе дадено обещанието: “… бъди силен и смел; да не се плашиш и да не се страхуваш; защото Господ твоят, Бог е с теб, където и да идеш“ (ст.9). Давид познаваше тези обещания и се насърчаваше с тях в тайно пред Господа.

В Псалм 18, който откриваме също и във 2 Царе 22 гл., Давид изброява всичко, което Бог е направил. В своята форма във 2 Царе, псалмът гласи: „Колкото за Бога, Неговият път е съвършен; Словото на Господа е опитано; Той е щит на всички, които уповават на Него. Защото кой е бог освен Господа? И кой е канара освен нашият Бог? Бог е силната моя крепост и прави съвършен пътя ми; прави нозете ми като нозете на елените и поставя ме на високите ми места; учи ръцете ми да воюват, така щото мишците ми запъват меден лък. Ти си ми дал и щита на избавлението Си; и Твоята благост ме е направила велик. Ти си разширил стъпките ми под мене; и нозете ми не се подхлъзнаха. Гоних неприятелите си и ги изтребих, и не се върнах, докато не ги довърших. Довърших ги, стрих ги, та не можаха да се подигнат, а паднаха под нозете ми. Защото си ме препасал със сила за бой; повалил си под мен въставащите против мен. Сторил си да обърнат гръб към мен неприятелите ми, за да изтребя ония, които ме мразят” (ст.31-41).

С това упование и тези обещания Давид стана победител над Голиат. Давид бе поддържан и укрепяван от Божието Слово. От друга страна, Израил бе безпомощен, защото се биеше под предводителството на човек, отхвърлил помазанието на Бога, поради своето непокорство.

Същото е положението и днес, що се отнася до организираното християнство. Там, където помазанието на Святия Дух е пренебрегнато, църквата е слаба и безпомощна. Но където мъже и жени приемат Божието Слово и се контролират от Неговия Дух, те установяват, че имат пълномощия да печелят битката срещу силите на злото. Не съществува нищо, което да може да спре един човек в църквата, следващ Господния път, защото четем в Ефесяни 1:19: „…и колко превъзходно велика е силата Му към нас, вярващите – сила, която е според действуването на могъщата Негова мощ”. По-нататък, в същото послание, четем, че Бог ни е възкресил, за да седнем с Христос на небесни места. Ние водим битки, чиито победи са подсигурени.

Що се отнася до Давид, победата над Голиат бе вече спечелена. Всичко, което трябваше да направи Давид, бе да се предаде на Бога и да позволи на Господа да работи чрез него. Помнете, че имаме победата, която превъзмогна света чрез нашата вяра. По-нататък разбираме, че Давид отказа да подражава на методите на врага и не взе Сауловите доспехи. Царят бе казал: „Облечи моите доспехи и препаши меча, сложи си този шлем и тази броня; така ще можеш да излезеш и да се биеш с Голиат”. Но Давид отказа, защото, ако беше приел, щеше Просто да подражава на врага. Ние трябва да научим този урок сега. В една или друга степен ни се струва, че за да извършим голяма работа, трябва да подражаваме на света. Някои мислят, че единственият начин да се спечелят младите хора, е да им се даде онова, което искат. И като се дадат християнски имена на всичко, което младежите искат, такива ръководители смятат, че ще ги спечелят за Господа. Но това е глупост. Истинската броня за Давид и за нас е невидима, но въпреки това – ефикасна. Когато се облечем с тази броня, която е самият Исус Христос, ние постигаме победата. Голиат не можа да види доспехите, които носеше Давид и затова му се подигра. От друга страна, Давид знаеше, че излиза в името на Господа и че в неговия случай физическите доспехи не бяха нужни. Неговата победа трябваше да бъде спечелена чрез силата и мощта на живия Бог, а не с обикновените бойни средства.

Сърдечните желания се удовлетворяват на онзи човек, предал себе си на Господа. Но какво означава това? Отговора намираме в Исая 58:13-14, където се казва: «Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден. И наречеш събота наслада, свята на Господа, почитаема, и Го почиташ, като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа“. Тук намираме четири неща и най-добрия пример на живот, воден според тези четири стандарта, е самият Господ Исус. В своята първосвещеническа молитва в Евангелието на Йоан, 17 гл., нашият Спасител каза: “Аз Те прославих на земята, като свърших делото, което Ти ми даде да върша. И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Теб преди създанието на света“ (ст.4-5). В цялата тази глава Исус изброява всичко, което е извършил с единствената цел да прослави своя Отец на небето.

Би трябвало да се запитаме дали са тези целта и служението ни. Чух веднъж един Божи служител да казва следното, което ще повторя тук, за да размислим над това сериозно: „По-скоро бих се съгласил да премина през Голямата скръб с всичките й ужаси, отколкото да застана пред Христовото съдилище, където много християни ще бъдат съдени за бедното качество на своите дела и служение“. Той каза това, защото толкова много християни днес отдават малко значение на почитта към Бога.

Победоносна вяра

Вярата, която Давид бе проявил, е определена ясно за нас в Евангелието на Марк 11:22-23: “Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане“. Когато Давид тръгна срещу Голиат, не каза: моля се Бог да те предаде в ръцете ми. Той заяви определено и окончателно, че Бог ще предаде Голиат в ръцете му. Давид излезе пред Голиат с ултиматума на победата на своите устни.

Как би могъл да бъде сигурен в това Давид? Той имаше само един мотив и цел да се бие с Голиат да защити Божията чест. На второ място, Давид имаше подчертана вяра в Бога и бе сигурен, че Бог няма да допусне да бъде сразен.

И тъкмо, защото действуваше на основата на такава вяра, победата бе дадена на Давид. “И като стана филистимецът, та идваше и се приближаваше да посрещне Давид, Давид побърза и се завтече към редовете да посрещне филистимеца. И Давид тури ръката си в торбата си, та взе оттам камък и като го хвърли с прашката, удари филистимеца, и го уби. Но нямаше меч в ръката на Давид; затова Давид се завтече, та застана над филистимеца и хвана меча му и го изтръгна из ножницата му и като го уби, отсече главата му с него. А филистимците, като видяха, че юнакът им умря, побягнаха“ (1 Царе 17:48-51).

В този случай вярата изработи победата. Когато вярата се изявява чрез този, който трябва, винаги с налице победа. Но вярата, която е истинска, трябва да бъде насочена и вложена в действие, иначе изобщо не е вяра. За нас, да кажем, че вярваме и въпреки това не действуваме, е безверие и подигравка. Яков изразява този факт много ясно в своето послание: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси?“ (2:14). Това с един точен превод на пасажа. Той означава, че вярата, която не произвежда дела, не е вяра. Яков прибавя: „Защото, както тялото, отделено от духа е мъртво, така и вярата, отделена от дела, е мъртва“ (ст.26). Днес много се говори за вярата, но истинската вяра е действена и придвижва напред.

Откликът на Давид спрямо вярата бе прост. Преди всичко, ние виждаме неговото скрито упование, когато каза, че е дошъл срещу Голиат в името на Господа и израилевата войска. Източникът на неговата сила бе същият Бог и сигурността на неговата победа бе същият Господ на славата.

При всяко сражение трябва да търсим едно нещо – да постигаме пълна победа, не само частична. Давид си послужи с камъка против Голиат и великанът рухна на земята. Но Давид направи и нещо повече. Той искаше да се увери, че победата му е пълна. Затова измъкна Голиатовия меч и отсече главата на великана.

Паралел на това има и в духовната област. Трябва да научим какво значи да свалим греха и духовния си враг в своите нозе. В Ефесяни 1:22 е казано за Христос, че Бог „всичко покори под нозете Му“. Това е илюстрирано за нас в Исус Навин, 10 гл., където виждаме доведени царете, които се противопоставиха на Израил. Исус Навин рече на водачите на своята войска: „Приближете се, турете нозете си на вратовете на тия царе, и те се приближиха и туриха нозете си на вратовете им“ (ст.24). След това Исус Навин порази онези царе и ги уби. Победата стана възможна за нас. Сега трябва да я доведем до край.

Божията програма за вековете призовава към пълно подчинение на всички врагове. „Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото той трябва да царува, додето положи всички врагове под нозете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена, защото Бог „е покорил всичко под нозете Му” (1 Коринтяни 15:24-27а).

Поради смъртта на Голиат филистимската войска се втурна да бяга в ужас и израилтяните ги следваха, за да вземат плячка. Такава е постоянната истина. Там, където верният служител или служители на Бога осъществяват някакъв победоносен проект, невярващите и неверната тълпа винаги ще дотърчи, за да грабне онова, което счита за свой дял.

Същата тълпа задържаше победата поради завист и ревност за известно време, но щом победата бе спечелена, израилтяните поискаха да се присламчат към победителя.

Дано Бог ни даде благодат да вярваме в Него и чрез вяра да не бъдем разгромени, а да станем победоносни християни – чада на живия Бог. Дано Бог така раздвижи сърцата ни, та да не се срамуваме от Исус Христос, нашия Господ.