в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 19 – ДАВИД ПРЕДАВА ФАКЕЛА НА СИНА СИ

2 Книга на царете 7 и 1 Летописи, 22 глава

Давид бе цар на Израил в продължение на 40 години. Много от тях бяха размирни, но в края на живота си Давид имаше време да огледа своето дело. Каква част от него бе трайно? Каква част от него имаше духовен смисъл пред Бога? Давид трябваше да даде отчет пред Господа за служението си като цар. Ще дойде и за нас време, може би по-скоро, отколкото си мислим, за да дадем отчет за нашата работа: „Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро, или зло“ (2 Коринтяни 5:10).

Най-голямата амбиция, която бе имал Давид, бе да построи дом за Бога. Макар да се спряхме на това в една от предходните глави, ще бъде полезно да направим преглед на този въпрос. „И като се настани царят в къщата си и Господ беше го успокоил от всичките неприятели около него, царят каза на пророк Натан: Виж сега, аз живея в кедрова къща, а Божият ковчег стои под завеси. И Натан каза на царя: Иди, стори всичко, което е в сърцето ти; защото Господ е с тебе“ (2 Царе 7:1-3). Това се случи 25 години преди Давид да бъде призован в Божието присъствие. Но Давидовата амбиция не бе реализирана. Макар Давид да имаше благословията на Натан, той нямаше благословията на Бога. Същата нощ Бог каза на Натан, че Давид няма да построи дом за Него. Божието обещание бе, че Давид ще има син, който ще реализира тази амбиция и Бог ще утвърди царството на този син. Той ще построи дом за името Ми; и Аз ще утвърдя престола на царството му до века” (ст.13).

Как постъпи Давид след отказа на Бога да осъществи проекта му? Оскърби ли се? Налегна ли го тъга и “предаде ли фронта“? Беше ли объркан и спря ли да отдава значение на Божието дело в живота си? Какви ли биха били нашите реакции, ако Бог откажеше и на най-святите ни амбиции или намерения?

Давид ни служи за добър пример. Той се отдаде на още по-усърдно служение на Господа. Ние така ли ще откликнем? Всичко може да бъде обобщено в този обикновен наглед въпрос: „Към чия слава се стремим – към своята или към Божията?“ Отговорът на Давид се вижда в неговото отношение и действия. В неговия живот Бог бе заел първото място.

Как бихме реагирали, ако трябваше да излезем от фокуса на общественото признание и бъдем поставени в състояние на неизвестност? Каква ще бъде нашата реакция, ако Бог ни изведе от ситуацията на външни успехи и ни постави в ситуация, която изглежда безперспективна? Каква е нашата реакция, когато по-раншните ни мечти за велики дела, които ще извършим за Бога, бъдат изведнъж прекършени? Ще излезем ли извън обсега на служение на Бога или ще постъпим като Давид и ще започнем да приготвяме зад кулисите материалите за своите приемници?

Някои са мечтали да извършат велики неща за Господа в ранния ентусиазъм на своята младост и посвещение на Христос. Те са се виждали като изпълнители в качеството на влиятелни лица, организатори и функционери в сферата, която светът счита като велика задача за Бога. После започват да осъзнават, че работата им ще бъде малка и голяма част от нея ще се върши скрито. А после?

Може би като църковни членове ние сме имали известен успех в организационната работа на местната църква. Може би сме изпълнявали длъжността на суперинтенданти в неделно училище, но само за кратко време. Някой друг е поел отговорността и може би е бил почитан за нещо, което самите ние сме извършили. Какво е било нашето отношение тогава? Изправени пред подобна ситуация, нека си зададем въпроса: „Своята прослава ли търсим, или Божията?“

Давид възприе Божието “Не“ доброволно и направи възможното, за да се построи храма, въпреки че той самият не трябваше да участвува в него. След забележителното явление, чрез което Бог показа одобрение на Давидовата жертва в гумното на Орна, Давид каза; “Това е домът на Господа Бога и това – олтарът за всеизгаряне за Израил. И Давид заповяда да съберат чужденците, които бяха в Израилевата земя; и накара каменосечци да изсекат и издялат камъни за построяването на Божия дом. Давид приготви и много желязо за гвоздеи, за вратите на портите и за скобите, и мед толкова много, щото превишаваше теглото, и кедрови дървета без брой; защото сидонците и тиряните донасяха на Давид много кедрови дървета“ (1 Летописи 22:1-4). По този начин Давид приготви всичко необходимо за деня, когато ще бъде нужно за построяването на храма.

Давид каза също: “Понеже син ми Соломон е млад и нежен, и домът, който ще се построи на Господа, трябва да бъде извънредно великолепен, прочут и прославен в цялата вселена, затова ще направя приготовления за него. И тъй, Давид направи голямо приготовление преди смъртта си” (ст.5). Давид смяташе да осъществи най-скъпия и величествен строеж. Той искаше неговата слава да се носи по целия свят, така щото да идват хора и да го разглеждат, като по този начин познаят истинския Бог. Такова здание щеше да донесе слава и на своя строител, но първоначалното предназначение на самото здание бе да отдаде чест и слава на Бога.

Израил бе поставен сред народите, за да бъде светлина. Езичниците, живеещи в тъмнината на идолопоклонството, щяха да гледат на този център и да се научат на истината за Бога. Давид искаше да прослави Божието име, а не своето или на сина си.

В ст.14 на 1 Летописи 22 гл., четем думите на Давид: „И ето, аз, в смирението си приготвил съм за Господния дом сто хиляди таланта злато и един милион таланта сребро, а мед и желязо без тегло, защото е много; приготвил съм и дървета, и камъни, на които може ти да притуриш“. Това не бе извършено при спокоен живот, а в напрегнатост и посред беди. Имаше опозиция отвън. А в сърцето му имаше непрекъсната борба с греха. Един по-слаб човек от Давид би се предал, но Давид приспособяваше Божиите милости и благодат както за настоящето, така и за бъдещето. Макар че Бог му бе казал “Не“ относно построяването на храма, той не изостави намерението си да отдаде слава на Бога. Давид се зае да върши онова, което можеше: да приготви материала за построяването на зданието, което Бог бе обещал на Соломон. За Давид нямаше значение, че почетната функция на строител на храма ще бъде дадена на Соломон. Всичко, за което Соломон бе загрижен, бе в крайна сметка Бог да бъде прославен.

Безспорно Давид бе събрал много користи от победоносните си войни. Ако изчислим днешната стойност на събраното от него злато, ще бъде около 3 милиарда долара. Среброто му струваше още 2 милиарда долара, а отделно имаше мед, желязо, дървен материал и камък, които не можеха да се измерят.

Давид не само бе дал от своя излишък, но бе пожертвувал и от имуществото си за дома на Господа. Той каза: “При това, понеже утвърдих сърцето си към дома на моя Бог, освен всичко, що съм Приготвил за светия дом, частното си съкровище от злато и сребро, а именно, три хиляди таланта злато от офирското злато и седем хиляди таланта пречистено сребро, с което да облекат стените на обиталището” (1 Летописи 29:3-4). С други думи, Давид пожертвува от парите, които изразходваше за себе си, например за издръжка на дома си, 87 милиона долара (равностойни на златото) и 12 и 1/2 милиона долара (равностойни на среброто). След това той прикани и народа към доброволни жертви. И от людете бяха събрани други 145 милиона долара (злато) и 20 милиона долара (сребро). Това не бяха принудителни данъци, защото пожертвуванието бе доброволно. „Тогава людете се зарадваха, защото жертвуваха усърдно, понеже с цяло сърце принасяха доброволно на Господа; също и цар Давид се зарадва твърде много” (ст.9).

Всичко това бе предадено за построяването на здание, което трябваше да бъде особено обиталище за Бога на Земята. Но Бог не обитава в храмове, направени с човешки ръце. Той живее във вярващите. Днес ние сме Божия храм. „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени“ (1 Коринтяни 6:19-20а). Кой би могъл да предложи естествената цена, за да откупи поне един от нас? Само материалите, които се вместиха в Соломоновия храм, струваха милиарди долара. Но кой може да плати цената на скъпоценната кръв на Господ Исус Христос, пролята за нас? Не може да има сравнение нито за цената, нито по отношение на славата. Нека предадем себе си изцяло на Бога, без значение какво може да помисли някой или пък че някой друг може да бъде увенчан със славата, полагаща се на нас за нашите дела.