в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 18 – ПОСЛЕДНАТА САТАНИНСКА АТАКА КЪМ ДАВИД

2 Книга на царете 24:1 и 1 Летописи 21:1

Тази сатанинска атака бе осъществена 38 години след като Давид се бе качил на престола и около 2 години преди смъртта му. За кратко време Сатана успя да вкара Давид в грях, което трябва да ни напомня, че не сме обезопасени по отношение на изкушения в нито една възраст. Същевременно, можем да имаме Божията победа. Ако паднем, ще намерим прошка и възстановяване, щом сме искрени в покаянието си.

Двата стиха, посочени под заглавието, могат да изглеждат на пръв поглед противоречиви. 2 Царе 24:1 гласи: „Подир това гневът на Господа пак пламна против Израил, и Той подбуди Давид против тях, казвайки: иди, преброй Израиля и Юда“. Глаголът “подбуди“ означава в този пасаж: „изкуси“.

Сатана бе подмамвал Давид да съгреши при не един случай, но Давид не можеше да го обезсили. В псалмите на Давид има два изключителни израза, разкриващи неговото разбиране за отношението на Бога към човека. Единият е свързан с “Божията милост“, а другият – с „упованието на Бога“. Тези два израза заемаха особено място в речника на Давид, когато той говори за личните си взаимоотношения с Бога. Бог никога не изкушава човека, подтиквайки го към грях. Когато човек съгреши, той бива увлечен от собствените си страсти. Следователно, ние сме сигурни, че не Бог бе подмамил Давид да извърши тогава нещо нередно, а Сатана.

За по-ясно вникваме в онова, което се бе случило с Давид по това време, нека се обърнем към Посланието до римляните, 5 и 6 гл. Там се поставя въпросът: Божията благодат дава ли свобода на греха? Някои може би биха заключили, че такъв бе случаят с Давид. Но изследването, което направихме на живота на този човек дотук, ни посочва принципите, по които Бог работи. Те доказват, че благодатта не е свобода или разрешение за греха, а корекция на греха.

С оглед на тези пасажи някои биха си помислили, че Давид бе свободен да извърши нещо погрешно, а после да поиска милост и отново да изпада в грях. Някои дори са издигали такова учение след прочитане Римляни 5:19-21: „Защото както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни. А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението; а гдето се умножи грехът, преумножи се благодатта; така щото, както грехът бе царувал и докара смърт, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исус Христос нашия Господ.“ Тези хора казваха: ако благодатта се преумножава, понеже се умножава грехът, защо да не продължаваме да грешим, тъй като по този начин Божията благодат ще се преумножава още повече? Именно тази позиция отхвърля Павел, когато казва в 6 гл. на Посланието до римляните: „Тогава какво? Да речем ли: Нека останем в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде! Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него?“ (ст.1-2).

Ако някой от нас обаче мисли, че Бог ни е дал свобода да грешим и че така е било в Давидовия живот, се заблуждаваме. Погледнем ли честно на нещата, не може да стигнем до подобно заключение.

Давид говори за допустимия“ грях в Псалм 19:13, където се моли: „Още и от допустимите грехове предпази слугата Си; да не ме завладеят“. Давид може да е предполагал, че след като Бог е простил този или онзи грях и той е изпадал толкова дълбоко в различни грехове, то още един грях не би имал голямо значение. Но именно от подобно отношение искаше Давид да бъде предпазван. Той не желаеше подобна идея да владее над него. Причината е посочена в следните думи: „… тогава ще бъда непорочен и ще бъда чист от много престъпления“. Писанията ни казват, че има един грях, който води до смърт, и може да бъде извършен от християнина. Това е грехът, при който ние злоупотребяваме с Божията благодат и си мислим, че независимо от онова, което вършим, Бог ще ни прости и очисти. Това е “допустимият” грях, т.е. грехът, срещу който не сме осторожни и смятаме, че може да бъде допуснат. Но той води до смърт. Този „смъртен“ грях е такъв грях, който бива извършен от християнина и поради това принуждава Бога да го отзове от живота преди да е приключил делото и служението си. Йоан предупреждава срещу него в Първото си послание (1 Йоан 5:16).

В случая с Давид, разкрит пред нас, ние разбираме, че Бог остана неудовлетворен от Израил поради непрекъснатите прегрешения и като цяло народът трябваше да бъде наказан. Очевидно е, че Давид бе станал по-малко бдителен в духовния си живот, затова Бог позволи на Сатана (както стана и в живота на Йов) да изпита народа чрез царя. Писанието ни казва: „Но Сатана се подигна против Израил и подбуди Давид да преброи Израил“. Вече посочихме, че глаголът „подбуждам“ означава „изкушавам“ в този контекст. Така че Давид понесе главния удар на това изпитание, но в случая целият народ бе отхвърлен в нравствен смисъл.

Сатана има враждебно отношение към Христос и Святия Дух; следователно, когато човек иска да служи на обитаващия в него Христос, той става жертва на атаките на Сатана. Част от стратегията на Сатана е да не концентрира вниманието си върху много вярващи, щом като може да подкопае духовния живот на ключови християнски водачи. Може би мисионер или ръководител на някаква организация, или пастир, или евангелизатор. Такива водачи трябва да бъдат винаги нащрек, да бдят и да се молят, както наставляват Писанията. Но всеки един християнин трябва да стои до онези, които са в положението на християнски водачи. Тенденцията обикновено е да се критикуват вместо да бъдат подкрепяни в молитва. Разбира се, такова отношение ще доведе до Божието наказание. Стратегията на Сатана по отношение на Израил бе да изкуси Давид и чрез него – целия народ.

Първоначално човек не може да види нищо нередно в преброяването на народа. Преброяванията се правят периодически от всяко бдително правителство. Но преброяването на израилевите чада бе акт, подбуден от горделивост. Давид искаше да узнае колко силна е станала неговата нация във военно отношение. Неговата сила зависеше от Бога, но Давид постави ударението върху своите войски. Божието становище бе: „Ти нямаш нужда да преброяваш хората. Аз съм се погрижил за тази ситуация.“ Силата на Израилевата войска не би означавала нищо, ако Бог не беше с тях, за да им подари победата.

Същото е вярно за нас в духовния ни живот. Докато не дойдем до момента, когато всеки един от нас ще каже с искрено убеждение: „Аз съм нищо“, Бог не може да направи нищо за нас. Той е избрал онова, което е нищо, за да покаже нищетата на мъдростта на мъдрите. Нашата вседостатьчност е от Бога, не от нас самите.

Бог не бе доволен от това преброяване, което се коренеше в гордост и прослава на човешката мощ, затова „Господ прати мор върху Израил“ (1 Летописи 21:14). Давид отрезня от своята неразумна постъпка и каза на Бога: „Съгреших тежко, като извърших това нещо, но сега, моля Ти се, Господи, отмахни беззаконието на слугата Си, защото направих голяма глупост“ (2 Царе 24:10). Давид пак се разкайва. Той не бе съгрешил преднамерено. Той бе още веднъж обезоръжен от Лукавия. Давид не бе останал непредупреден, преди да направи преброяването. Йоав, един човек, който не би могъл да бъде наречен благочестив, го укори. Протестираха и старейшините. Но Давид настоя упорито да се извърши онова, което бе намислил, за да установи колко силен е народът. Давид не отрезня, докато не стана явно Божието неудовлетворение. Когато Давид се разкая, Господ изпрати Гад с послание, в което се казваше: „Иди, кажи на Давид, така казва Господ: Три неща ти предлагам; избери си едно от тях, за да го извърша над тебе“ (2 Царе 24:12). На Давид бе предоставен избора за наказание и според 1 Летописи 21:22 трите възможности бяха: „Избери си или тригодишен глад, или три месеца да гинеш пред неприятелите си, като те стига ножът на неприятелите ти, или три дни да поразява Господният меч, сиреч, мор по земята, като погубва ангелът Господен по всичките Израилеви предели”.

Давид направи своя избор. Той познаваше човека, защото се бе научил от горчивия опит на своето измамливо сърце. Той бе видял през изминалите години как самият той откликваше, когато над него владееше падналата му човешка природа. Той може би е разсъждавал, че ако той, като Божи човек, би могъл да падне толкова ниско, би било ужасно за него да попадне в ръцете на нечестивите човеци, които изобщо не почитаха Бога. През онези години Давид бе научил още нещо. Той бе дошъл до истинско лично познаване на Бога и това преобрази живота му. Именно на основание на това познание Давид каза на Гад: „Намирам се много на тясно; обаче да падна в ръката на Господа, защото Неговите милости са твърде много; но в ръката на човека да не изпадна”. Давид предпочете да постави своя случай в ръцете на Бога, Който е всемилостив.

Давид научи още, че никой човек не живее сам за себе си и никой не умира сам за себе си. Греховете на един човек могат да причинят беди на останалите. В този случай обаче Израил не бе без вина, затова „Господ прати мор върху Израил от оная утрин до определеното време; и измряха от людете, от Дан до Вирсавее, седемдесет хиляди мъже” (2 Царе 24:15). Давид бе преброил мъжете, които можеха да воюват и установи, че те са над един милион. Този мор, който се развихри само няколко дни, показа на Давид, че ако Бог бе пожелал така, Той би могъл да счете тези мъже за нищо. Бог позволи на Давид, на Израил и на света да разберат, че нито човек, нито народ имат основание да се хвалят със силата си. Те могат да бъдат унищожени за един миг, както онези 70 000 мъже, които измряха от мора в Израил.

Давид можа още да види ангела с изтегления меч, който се бе запътил към Ерусалим, за да порази людете с мор. Но Давид проговори пред Господа и помоли да бъде спасен животът на Ерусалимските жители: „Не аз ли заповядах да преброят людете? Наистина аз съм, който съгреших и извърших голямо зло; но тия овце що са сторили? Над мене, моля Ти се, Господи Боже, нека бъде ръката Ти и над моя бащин дом, а не над Твоите люде, за да ги погуби“ (1 Летописи 21:17). В това Давид разкрива истинското състояние на своето сърце. Той не бе удовлетворен от факта, че е избягнал мора, макар някои от нас да биха реагирали по този начин. Когато Давид осъзна това като свой грях, той изповяда прегрешението си и ходатайствува за своите люде.

Господ не само преустанови мора, но и настави Давид да издигне олтар пред Господа на гумното на евусеца Орна (1 Летописи 21:18). Господ бе много настоятелен за това и не допусна никаква алтернатива. Защо бе избрано тъкмо това място, не се казва в разказа, но по-нататък четем във 2 Летописи 3:1: „Тогава Соломон почна да строи Господния дом в Ерусалим на хълма Мория, гдето се яви Господ на баща му Давид, на мястото, което Давид беше приготвил на гумното на евусеца Орна“.

Планината Мория има голямо значение за библейската история. Това беше мястото, където Авраам доведе Исаак, за да го принесе в жертва на Бога. По-късно на това място бе издигнат Храмът и се принасяха жертви на животни.

Интересно е да се проследи реакцията на Орна, когато видя Давид и мъжете му, и чу предложението на царя. Той го предложи на Давид веднага без пари и обеща да подсигури животните за жертвата. Давид отказа да го приеме безплатно и изложи един много важен принцип: „А цар Давид рече на Орна: Не, но непременно ще го купя с пълна цена; защото не ща да взема за жертва Господу това, което е твое, нито ще принеса всеизгаряне, без да платя“ (1 Летописи 21:24).

Ако Давид беше пресметлив и егоистичен човек, той би погледнал на всичко това като възможност да изпълни Божията воля, без да плати цената. Той бе съсипан след мора, поразил мъжете в Израил, а сега един богат човек му предлагаше гумно за олтар и животни, и жито за жертви. Но Давид отказа да принесе в жертва на Господа онова, което не му струваше. Това може да помогне да се изясни израза на Давид при тази ситуация във 2 Царе 24:24: „А царят рече на Орна: Не, но непременно ще го купя от тебе за определена цена; защото не ща да принеса на Господа моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил. И тъй Давид купи гумното; а воловете купи за петдесет сребърни сикли.“

Давид плати пълна цена за гумното и земята около него. Тогава построи олтар на самото гумно и принесе всеизгаряния, и примирителни приноси на Бога. Тогава стана нещо знаменателно. Давид призова Господа и Господ „…му отговори от небето с огън, паднал върху олтара за всеизгарянето“ (1 Летописи 21:26).

Понякога си мислим, че единствения случай, когато Бог е изгорил жертва с огън от небето, е бил по времето на Илия, когато той се състезаваше с Вааловите пророци. Твърде вероятно е обаче този да е бил същият метод, използван от Бога, за да покаже своето одобрение и предпочитание към Авеловата пред Кайновата жертва.

Фактът, че Бог изпрати огън, за да изгори жертвата, е много важен в Писанието. Огънят представлява Божия гняв към греха, гняв, който само Той може да упражни спрямо нашия грях. Ние не можем да платим за нашия грях. Това трябва да го направи Бог. От Исая ние научаваме относно Христос, че „поради престъплението на Моите люде, върху които трябваше да падне ударът“ Той „биде отсечен отсред земята на живите“ (Исая 53:8). А Павел излага така нещата в Римляни 4:24-25: „Исус, нашият Господ, Който биде предаден за прегрешенията ни и биде възкресен за оправданието ни“. Божият гняв спрямо греха бе упражнен срещу Господ Исус Христос, нашия Спасител.

За онези, които не желаят да приемат Христос, от Когото единствено Бог е удовлетворен за понасянето Му на Божия гняв върху Себе Си, остава само присъдата на гнева. Предсказанието за тази присъда е наказание с огън. Пишейки до солунците, Павел каза: „…а на вас, оскърбените, да даде утеха (както и на нас), когато се яви Господ Исус от небето със Своите силни ангели, в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога и на ония, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Исус. Такива ще приемат за наказание вечна погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила, когато дойде в оня ден да се прослави в Своите светии и да се покаже чуден между всичките повярвали (следователно и между вас, защото вие повярвахте нашето свидетелство)“ (2 Солунци 1:7-10).

Божият гняв спрямо греха бе стоварен върху Христос заради всички, които ще Го приемат като Спасител. Такива няма никога да се изправят пред угрозата на съд. Но за онези, които не искат да приемат Божието предложение за спасение чрез Христос, няма друга алтернатива. Божият гняв, стоварвай върху греха, е огън!