в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 16 – ПЕЧАЛНАТА ЖЕТВА НА ДАВИД

2 Книга на царете, 12-18 глави

След като Бог прости, Той веднага възстановява. Той никога не запазва лошо чувство. При все това, има последици, които трябва да посрещнем поради греха си. Господ си служи с тоягата на наказанието, част от което очевидно е фактът, че ние жънем онова, което сме посели. Докато Той ни възвръща към общение със Себе Си, горчивата чаша, налята от самите нас, трябва да бъде изпита. Давид трябваше да живее още 20 години, но семената на убийството и похотта, които бяха посети, щяха да носят плодове в цялото му семейство.

Ние научаваме, че Бог порази детето, което Уриевата жена роди на Давид и то се разболя. На седмия ден детето почина. Това е много тъжен разказ и той е свързан с един мъчителен период, през който Давид разпъваше душата си. През време на 7-те дни, когато детето бе болно, преди да умре, Давид се молеше в голяма сърдечна агония за живота му: “Давид, прочее, се моли Богу за детето; и, Давид пости, па влезе, та пренощува, легнал на земята. И старейшините на дома му станаха, и дойдоха при него, за да го дигнат от земята; но той отказа, нито вкуси хляб с тях“ (2 Царе 12:16-17).

Причината за Давиловото поведение по онова време е дадена в ст.22 и 23: “А той рече: Докато детето беше още живо, постих и плаках, защото си рекох: Кой знае? Може Бог да ми покаже милост и детето да остане живо. Но сега то умря. Защо да постя? Мога ли да го върна надире? Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.“ Това бяха думи на човек, съкрушен при смъртта на своя син. Детето бе зачнато извънбрачно, но твърде възможно е онова, което е причинило най-дълбоко страдание за Давид да е било убеждението, че детето минава през страдания, заради греха на баща си. Това отношение посочва действително разкаяния дух на този човек.

Така Давид бе научил една важна поука, макар за него да имаше и други такива. Витсавее роди на Давид друг син и Давид го нарече “…Соломон. И Господ го възлюби. И прати чрез пророка Натан, та го нарече Едидия (възлюбен от Господа), заради Господа“ (2 Царе 12:24-25).

Първородният син на Витсавее и Давид бе отнет от тях поради техния грях. Но в Божията благодат този втори син бе избран от Бога да наследи престола на Давид.

Естествено това е указание за пълната прошка на Бога към Давид и едно ново свидетелство за Божията милост. От една страна, ние виждаме Божията строгост. От друга, виждаме Божията благодат, тъй като поуката, която Той даде на Своето чадо, бе възприета.

Зло в Давидовия дом

Бог бе казал още на Давид, че ще възбуди зло срещу него в собствения му дом. Част от това виждаме в разказа за похотта, която бе обладала Амнон и насилието, което той упражни над своята полусестра Тамар. Тук имаме случай, когато един Давидов син допусна същата необуздана страст, която бе подтикнала Давид към Витсавее.

В тази 13 гл. на 2 Царе, ние научаваме как третият от Давидовите синове, Авесалом, едноутробен брат на Тамар, чакаше удобен момент, за да умъртви Амнон.

Подобно на убийството на Урия от страна на Давид, Авесаломовото убийство на полубрата Амнон бе предумишлено. Авесалом свика всички Давидови синове на пир и след това заповяда на слугите си: “Гледайте, когато Амноновото сърце се развесели от виното и аз ще ви кажа: Поразете Амнон, тогава го убийте. Не бойте се; не ви ли заповядвам аз? Бъдете дръзновени и храбри. И Авесаломовите слуги сториха на Амнон според както Авесалом заповяда“ (ст.28-29).

В този случай се говори още и за пиянство. Давид бе опил Урия, надявайки се, че той ще отиде у дома при жена си, за да скрие Давидовия грях. Авесалом опи Амнон, за да не осъзнае грозящата го опасност, докато стане съвсем късно за спасение.

После Авесалом забягна при Талмай, гесурския цар (13:37). Той стоя там три години, докато майка му скърбеше непрекъснато за неговото отсъствие.

Фактът, че Авесалом забягна в Гесур, която бе езическа страна, ни напомня още веднъж за това, че Давид жънеше онова, което беше посял. Преди години, криейки се от Саул, Давид не се бе покорил на Господа, вземайки за жена Мааха, дъщерята на гесурския цар. Авесалом бе техен син, затова в него изпъкваше безпринципният характер на майка му и дивите страсти на баща му.

Убивайки Амнон, Авесалом бе замислил също така да наследи престола на баща си. При естествено развитие на нещата най-възрастният син на царя трябваше да наследи престола при смъртта на баща си, но след смъртта на Амнон Авесалом си мислеше, че ще се приближи повече до престола. Тази сметка обаче той бе направил без Бога, Който имаше коренно различен план. 

Бунтът на Авесалом

По-късно, когато Авесалом се върна в Израилевото царство, той спечели нечестно любовта на хората и въстана срещу баща си. Всичко се вършеше в атмосферата на лукавство и измамничество. Авесалом организира армия, за да детронира баща си и Давид едва спаси живота си. Стана така, че се изпълни още една част от пророчеството във връзка с осъждението над Давидовия дом. Бог бе казал, че ще вземе Давидовите жени и открито ще ги предаде на ближния му. Когато Давид избяга, той остави зад себе си много свои наложници, за да се грижат за дома му. Ахитофел посъветва Авесалом: „Влез при бащините си наложници, които е оставил да пазят къщата; и като чуе целият Израил, че си станал омразен на баща си, ще се усилят ръцете на всичките, които са с тебе. Поставиха, прочее, шатъра на Авесалом върху къщния покрив; и Авесалом влезе при бащините си наложници пред целия Израил. А в онова време съветът, който даваше Ахитофел, бе считан като че ли някой бе търсил съвет от слово на Бога; такъв се считаше всеки Ахитофелов съвет и от Давид, и от Авесалом“ (16:21-23).

Давид разбра, че животът на закононарушителя е тежък и човек жъне, каквото е посял. Поради своите грехове Давид даде началото на една поредица от обстоятелства и събития, които биха го унищожили, ако не беше Божията благодат.

Може би Давид не трябваше да избяга от Ерусалим. Може би би било по-добре да събере своите мъже и да защитава успешно царството си в това смутно време. Но в желанието си да запази своя град и невинните хора, които биха пострадали най-много в подобна ситуация, той избяга. Някои от сцените след неговото бягство, разиграли се след излизането му от Ерусалим, са сърцесъкрушителни. Давид се увери, че греховете му са причината за тази беда и погледна на Авесаломовия бунт като на Божие наказание. Давид плака, напускайки града. Такъв човек Господ не може да презре. Авторът на 2Цар., ни казва: „А Давид се възкачваше по нагорнището на маслинения хълм и плачеше, като се изкачваше, с покрита глава и вървейки бос; и всичките люде, що бяха с него, покриваха всеки главата си, и плачеха, като се изкачваха” (15:30). Това е истински белег на съкрушаване, на истинско разкаяние. Това е нещо повече от скръбта. Давид не плачеше поради изгубването на царството си, а поради своите грехове. Той ги считаше като основна причина за гражданската война.

Ако погледнем себе си, няма ли да ни се стори, че сме с твърде сухи очи днес? В края на всеки ден казваме, може би по инерция: „Господи, ако съм съгрешил днес срещу теб, прости ми“. Наистина ли имаме Давидовото отношение към собствените си грехове? Осъзнаваме ли Божието наказание над нас поради греха ни? Наказанието не е осъждение за греха, защото всичките ни грехове са осъдени в Христос. Чрез наказанието ние научаваме какво нещо е грехът и как да го избягваме. 

600 -те Давидови мъже

Давид не чувствуваше нужда от мъже, които да го следват. Първата група, останала с него, бяха неговите 600 мъже, които се бяха присъединили към него още в Гет. Някои от тях ще да са били чужденци, дошли най-напред при Давид в неверие; чрез свидетелството му обаче те ще да са повярвали. Причината да смятаме така е, че той каза на Итай, един от водачите им: „Защо идеш и ти с нас? Върни се и остани с царя, защото си чужденец и преселен от мястото си. Ти вчера дойде; и днес да те направя ли да се скиташ с нас? Ето, аз ще ида, където мога; милост и вярност да бъдат с тебе!“ (15:19-20). Защо би казал Давид: „Милост и вярност да бъдат с тебе“, ако те не принадлежаха към Божието семейство?

Много от тези мъже се бяха подвизавали с Давид, когато страдаше от гонитбата на Саул. Те бяха свидетели на искреността на Давидовата вяра и знаеха, че той е Божият помазаник. Те вярваха, че Бог ще го постави някой ден на Израилевия престол, затова хвърлиха жребий в негова полза. Те се сражаваха редом с него, търпяха глад и имаха всяка възможност да видят действителния Давид. Истинно ли е нашето свидетелство, когато дойдат бедите? Знаят ли другите от нашите реакции, че ние сме истински вярващи?

Тези мъже бяха опитни и издръжливи воини. Давид ги бе организирал и обучавал много добре. Затова те уповаха на него, макар че нямаше изгледи той да бъде повече Израилев цар. Те бяха негови телохранители в продължение на повече от 20 години, но Давид не беше вече младеж. Изглеждаше, че неговата кауза с изгубила популярност. При все това, Итаевият отговор към царя показа едно посвещение на Бога и Давид. Неговите думи бяха: „Заклевам се в живота на Господа и в живота на господаря ми царя, гдето и да бъде господарят ми царят, било за смърт, било за живот, непременно там ще бъде и слугата ти“ (15:21).

Тези грубовати войници се бяха посветили на каузата на царя, докато хладките в духовно отношение Израилеви поданици предпочетоха страната на Авесалом, защото първоначално изглеждаше, че последният ще успее. Винаги така става, когато на историческата сцена се сблъскват велики проблеми. Има такива, които търсят само онова, което е популярно, а не това, което е право. Истинският вярващ в Христос може да бъде призован, за да пострада за своя Господ.

Последвахме ли Исуса в Неговото отричане? Авторът на Посланието към евреите ни дава следното наставление в гл.13: „Затова и Исус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта. Прочее, нека излизаме и ние към Него вън от стана, понасяйки позор за Него. Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия“ (ст.12-14).

Ние наричаме себе си християни, като понятието “християнин“ означава “Христови люде“. Такива ли сме? За да бъдем Христови люде, трябва да желаем да се пожертвуваме дори до смърт. Не четем ли в Римляни 12:1: „И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение“? Живата жертва е такава жертва, която е мъртва за себе си, но е жива за Бога. Това е в унисон с Матей 10:39: „Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“. В същия дух са и думите на апостол Петър: „А Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христос (Исус), ще ви усъвършенствува, утвърди, укрепи (и направи непоколебими), след като пострадате малко“ (1 Петрово 5:10).

Друг един стих, който ни насърчава в този труден избор, е: „Да не ни дотяга да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем“ (Галатяни 6:9). Тези принципи намират приложение в живота на онези 600 мъже, които бяха готови да предадат себе си цялостно в живот или смърт в служба на отхвърления им цар. Нека обърнем внимание на подвига им и да не бъдем християни само „при хубаво време“, желаещи да следват Исус само, когато нещата вървят добре, но също и във време на трудност и сътресение.

Ще застанем ли както Итай? Ще кажем ли за своя Господ: „Заклевам се в живота на Господа… било за смърт, било за живот, непременно там ще бъде и слугата ти“?

Не бива да бъдем безотговорни по отношение на онова, което принадлежи на Бога. Павел писа до коринтяните: „Не знаете ли, че вашите тела са части на Христос?“ (1 Коринтяни 6:15). Няколко стиха по-нататък той заявява: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си (и с душите си, които са Божии)” (ст.19-20). Вавилонският цар Валтасар взе златните и сребърните съдове, които бяха посветени на Господа и ги употреби за неблагочестиви цели. Осъждението му дойде бързо. Думите, записани върху стената, отбелязаха края на неговото царство (Данаил 5:25). Ние принадлежим на Бога. Ние нямаме право да използваме онова, което принадлежи на Бога, за нищо друго, освен за онова, което Той сам е определил. Пътеката, маркирана от Христос, е единствената, която трябва да следваме. Ние не сме свои си. Ние сме купени със скъпа цена!

Пресичайки Кедрон

Давид стоеше при потока Кедрон, докато разговаряше с Итай. Когато видя посвещението на този човек и онези, които го следваха, той им каза: „Иди, та премини!“ Ние също научаваме, че „цялата местност плачеше със силен глас, като преминаваха всичките люде, а царят премина потока Кедрон и всичките люде преминаха през пътя за пустинята“ (2 Царе 15:23). Този поток или рекичка се намира между полите на храмовия хълм и Елеон в долината Мопия. Предназначението на тази долина бе разнообразно: нечистотиите на града се изсипваха в Кедрон и той ги отнасяше надолу; кръвта от жертвените животни се оттичаше пак там. Тези факти имат преобразно значение, защото изобразяват греха и безчестието на людете, които се измиват пред лицето на Всемогъщия Бог, Чиято Шекина – слава обитаваше в Светая Светих.

Като допълнение, пепелта от идолите, които унищожаваха богоугодни царе, се хвърляше във водата и биваше отнасяна от околностите на Ерусалим. Най-голямо значение обаче има за нас фактът, че нашият Спасител Господ Исус Христос премина този поток на път за Гетсимания, точно преди да се изкачи на Голгота, за да понесе греховете ни. Псалм 69, който предава в пророческа светлина страданията на нашия Спасител, ни казва за молитвата, произнесена от Него, докато Той носеше товара на греха в сърцето Си: “Избави ме, Боже; защото водите стигнаха до душата ми. Потъвам в дълбока тиня, гдето няма твърдо място да застана; стигнах в дълбоки води, гдето потопът ме покрива. Изнемогвам от викане; гърлото ми е изсъхнало; очите ми чезнат, докато чакам моя Бог” (ст.1-3). Образите в тези думи са внушени безспорно от картината, когато Той преминава през тинята и мръсотията на този отвратително вонящ поток непосредствено преди смъртта Си за нас. Затова тази рекичка свидетелствува за отвратителността на греха и дълбокото смирение на нашия Спасител, Който умря за нас.

Този поток е свързан още и със смирението в живота на Давид. Той символизира същото и за всички негови мъже, които напуснаха града и понесоха върху себе си неговото отхвърляне. Ние последвали ли сме Христос по този начин?

На същото място свещеник Садок, който носеше със себе си ковчега на завета, се срещна с Давид. Именно при този случай се разкрива дълбокото смирение на Давид и уповаването му на Божията мъдрост. “Тогава царят каза на Садок: Върни Божия ковчег в града; ако придобия благоволението на Господа, Той ще ме възвърне, за да видя Него и обиталището Му; но ако рече така: Нямам благоволение в тебе, – ето ме, нека ми стори каквото Му се вижда за добро“ (15:25-26).

Давид не се чувствуваше достоен да приеме при себе си ковчега на завета. Той смяташе – и с право, че ако неговата кауза съвпада с Божията, Господ ще позволи на Давид да се върне в Ерусалим и да се поклони на Господа на мястото, установено от Бога. Ако Давид се върнеше поради Божията милост и сила, щеше да бъде добре; но поради несигурните обстоятелства на онова време Давид не можеше да излага на опасност ковчега. Бог бе определил Ерусалим като център за поклонение и Давид не искаше да позволи на зигзазите в своята кариера да се намесват в Божиите планове и да стане причина за оскверняването на тази светиня. След като облаците си отидоха и Давид бе избавен, той пя: „И изведе ме нашироко, избави ме, защото има благоволение към мене“ (2 Царе 22:20). Това не означава, че Бог се удоволстваше в заслугите на Давид, но Бог се удоволстваше да показва милост към Давид. Това бе удоволствието на любовта. Бог го обичаше, затова го върна в града и върху престола.

Когато Давид прекоси потока Кедрон – това място на отхвърляне и смирение, той разбра, че най-добрият му приятел го е изоставил. Бе донесено на Давид: „Ахитофел е между заговорниците с Авесалом. И рече Давид: Господи, моля Ти се, осуети съвета на Ахитофел“ (15:31).

Ахитофел беше съветник на Давид. Именно за него писа той в Псалм 55: “Понеже не беше оня, що ме мразеше, който се подигна против мене, тогава бих се скрил от него; но ти, човек, равен на мене, другар мой и мой близък приятел. Заедно се разговаряхме сладко, с множеството ходехме в Божия дом“ (ст.12-14).

Ахитофел и Давид бяха много близки приятели. Те разговаряха за духовни проблеми, за победи и поражения. Те обсъждаха въпроси, свързани с държавата, и влизаха заедно в Божия дом, за да се допитат до Господа кой път да изберат. Мъдростта на този човек бе импонирала на Давид дълго време. А сега Ахитофел се бе обърнал против него. Съветникът бе изоставил своя цар заради Авесалом, узурпатора. За Давид този факт бе тежък за възприемане. По-късно Един, по-велик „Давид“, щеше да пострада от ръцете на Юда – човек, който се бе представял за Негов приятел, но който се обърна накрая срещу Него и Го предаде на враговете Му.

Нямаше никакво извинение за Юда за това, че се обърна срещу нашия Господ. Нито пък има извинение за нас. Що се отнася до Ахитофел и Давид обаче ще да е имало все пак някаква причина. Ахитофел бе дядо на Витсавее, с която Давид бе извършил толкова тежък грях. Освен това, синът на Ахитофел бе приятел и съслужител на Урия, съпруга на Витсавее. Давидовият грях бе такъв, че Ахитофел не можеше да го забрави. Той бе дълбоко наранен. Лесно е да се разбере защо би могъл да се обърне срещу царя, когато му се предостави такава възможност.

Искаме ли да излезем извън вратата и да понесем укора на Господ Исус Христос? Искаме ли да се смирим като Него? Няма друг начин – смъртта и смирението вървят пред живота и прославата. Това имаше предвид нашият Спасител, когато каза в Евангелието на Йоан 12:23-24: “Дойде часът да се прослави човешкият Син. Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остана самотно; но ако умре, дава много плод“.

Преди прославата и истинския живот бе смъртта върху кръста. Същият принцип на смъртта преди живота се съдържа в духовната сфера. Това е вярно не само за нашето спасение от вината на греха, но е вярно и за опитността на вярващия в спасението от силата на греха. За да можем да опитаме този чудесен Негов живот, ще трябва да излезем заедно с Него извън града, понасяйки укора Му.

Ето ги Неговите думи: „Който обича живота си, ще го загуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот. Ако служи някой на Мене, Мене нека последва; и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на Мене, него ще почете Отец Ми“ (Йоан 12:25-26). Във връзка с това Евангелието на Лука, 9:23,24 е много важен пасаж: „Каза още и на всички: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси.“

В коренно противоположно положение са онези, за които Йоан казва в 12:42-43: “Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“.

Такова е духовното значение на Давидовото преминаване на потока Кедрон. Той изгуби, така да се каже, своя живот заради Господа. Онези 600 мъже и другите, които го следваха, изгубиха живота си заради Давид и заради Господа и всички го намериха пак. Ето, така бе прославен нашият Господ: „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус; Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга, и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Филипяни 2:5-11).

Ще излезем ли с Него извън вратата, понасяйки върху себе си укора, насочен срещу Него? Ако постъпим така, ние също ще вземем участие в Неговото прославяне. 

Давид бива прокълнат от Семей

2 Книга на царете, 16 глава. Едно от най-силните свидетелства за пълното смирение на Давид по време на това отстъпление бе страшното унижение, което той изтърпя от вениаминеца Семей, роднина на Саул. Разказът в Писанието е следния: “А когато цар Давид стигна у Варуим, ето, излезе от там човек от семейството на Сауловия дом, на име Семей, Гираев син; и като излезе, вървеше и кълнеше. И хвърляше камъни върху Давид и върху всичките слуги на цар Давид; а всичките люде и всичките силни мъже бяха отдясно му и отляво му. И Семей, като кълнеше, говореше така: Излез, излез, мъжо кръвниче и мъжо злосторниче! Господ докара върху тебе всичката кръв на дома на Саул, вместо, когато ти се възцари, и Господ предаде царството в ръката на сина ти Авесалом; и ето те в нещастието ти, защото си кръвник“ (ст.5-8).

Семеевите проклятия към Давид и обвиненията към него всъщност нямаха основание. Бог бе този, който въздигна Давид на престола. Едва ли имаше в Израил човек, който да бъде по-чист от Давид по отношение погрома в Сауловия дом. Давидовият отговор бе величествен, като имаме предвид, че той имаше със себе си войска и неговата охрана бе на негова страна. Хората около Давид бяха станали легендарни за израилтяните със своята доблест и героизъм.

Един от Давидовите първенци, Ависей, му каза: „Защо да кълне това мъртво куче господарят ми царя? Позволи ми, моля, да мина насреща и да му отсека главата. А царят рече: Какво общо има между мене и вас, Саруини синове? Когато кълне и когато Господ му е казал: Прокълни Давид, кой ще му рече: Защо правиш така? Давид още каза на Ависей и на всичките си слуги: Ето, син ми, който е излязъл из чреслата ми, търси живота ми, а колко повече сега тоя вениаминец? Остави го, нека кълне, защото Господ му е заповядал. Може би Господ ще погледне онеправдан и ето ми и Господ ще ми въздаде добро вместо неговото проклинане днес“ (ст.5-12).

Давид още страдаше поради греха си отпреди 7 години. Той знаеше, че Бог му е простил. Страданието му при бягството от Ерусалим и пъклените намерения на Авесалом не бе осъждение, а бе допуснато като наказание от Бога, за да бъде смирен Давид и за да избегне занапред падането в подобни грехове. Вместо да порази този човек, Давид искаше да види Господната благост, като отсъди срещу лъжите, произнесени от Семей. И макар че този човек продължаваше да проклина и да хвърля камъни, и пръст срещу Божиите слуги, Давид го изтърпя.

Как постъпваме ние, когато човеците ни обвиняват несправедливо? Естественият ни подтик е да се оправдаем. Човешко е да се иска възстановяване на правдата. Давид обаче, осъзнавайки, че Бог е допуснал това, отказа да предприеме каквито и да било действия срещу Семей. Той бе научил истината, изразена от него така добре в Псалм 37:5: “Предай на Господа пътя си; и уповай на Него и Той ще ивърши очакването ти“. Тъкмо така постъпи в този случай Давид. Той знаеше, че Бог ще възстанови правда като светлината и Своето правосъдие като пладне (вижте ст.6). Може би и ние ще се изправим някога пред клевети, лъжи и проклятия, но нека Бог мъздовъздава. Давид възприе тази ситуация, като знаеше, че това не е наказанието на осъждението, а справедливото отношение на неговия Небесен Отец. Той остави този случай в ръцете на Господа.

Именно през този период написа той Псалм 3 и 62. В Псалм 62 той каза: „Но ти, о душе, моя, тихо уповавай само на Бога, защото от Него очаквам помощ. Само Той е канара моя и избавление мое, и прибежище мое; няма да се поклатя. У Бога е избавлението ми и славата ми; моята силна канара и прибежището ми е в Бога. Уповавайте на Него, люде, на всяко време, изливайте сърцата си пред Него; Бог е нам прибежище. (Села). Думата “села“ означава, че ние трябва да размислим над тези неща. Така се насърчаваше Давид в Господа и ние трябва да последваме примера му. 

Бог управлява между хората

Научихме за Ахитофел, че той бе един от може би най-близките приятели на Давид и несравним негов съветник. “А в онова време съветът, който даваше Ахитофел, бе считан като че ли някой бе търсил съвет от слово на Бога; такъв се считаше всеки Ахитофелов съвет и от Давид, и от Авесалом“ (2 Царе 16:23). Този човек имаше последната дума, сякаш Бог бе говорил чрез него.

Именно по съвета на Ахитофел Авесалом изнасили наложниците на своя баща с надеждата, че такова отвратително поведение ще укрепи ръцете на онези, които бяха взели страната на Авесалом. Тези мъже обаче си направиха сметката без Бога.

Давид изпрати в Ерусалим човек на име Хусай с надеждата той да намери достъп до най-близките съветници на Авесалом. Целта на Давид бе Хусай да може да контрира хитрия съвет, който би могъл да даде Ахитофел.

Очевидно планът бе даден от Господа, защото когато Ахитофел посъветва Авесалом да си вземе армия и да потегли незабавно след своя баща и неговите люде, за да ги унищожи преди да са се събрали, Хусай даде съвет да се изчака. Той напомни на Авесалом, че Давид и неговите мъже са бранни мъже, които са раздразнени духом като мечка, на която са отнети малките. Хусай посъветва да бъдат предпазливи да не би силите на Авесалом да претърпят макар и малки поражения, които да доведат до по-големи беди за Авесалом.

Авесалом и неговите мъже казаха: „Съветът на архиеца Хусай е по-добър от съвета на Ахитофел. (Защото Господ беше рекъл да осуети добрия Ахитофелов съвет, за да нанесе Господ зло на Авесалом)” (2 Царе 17:14). Бог издига или сваля люде според волята си. Навуходоносор научи тази истина. Бог допусна да го обладае лудост, така че той живя като животно в полето. Неговата поука бе “по заповед от стражите и делото на думата на светите, за да знаят живите, че Всевишният владее над царството на човеците, дава го комуто ще, и поставя над него най-нищожния измежду човеците“ (Данаил 4:17).

Понякога един народ бива въздигнат, за да се накаже друг народ. След това същият народ бива изпитан и ако е нужно, бива наказан. И ние в нашата страна не можем да избегнем този принцип, според който Бог се отнася към различните народи. Бог може да допусне ние да пострадаме от ръцете на зли човеци, за да познаем, че на небесата управлява Бог. 

Смъртта на Ахитофел и Авесалом

2 Книга на царете, 17-18 глави. В 17-18 глави на 2 Царе, виждаме как нещата се обърнаха в полза на Давид. Ф. Б. Майер обобщава този период от Давидовото наказание със следните думи: “Много бяха бедите на Божия служител, но той бе избавен от всички тях. Когато си извади поуката, тоягата бе усмирена. Той бе бит с тоягата на човеци и с камшиците на човешки чада, но Бог не оттегли милостта Си от него, както я бе оттеглил от Саул; неговият дом, неговият престол и царство, въпреки множеството противни сили, бяха съхранени за него. И така винаги-тоягата, камшиците, наказанието; но заедно с тях и Божията любов, осъществяваща Неговата изкупителна цел, без да бърза, без отдих, без да забравя, а свързвайки всички неща до пълно елиминиране на злото и изчистване на душата. Тогава – неминуемото проблясване на благословението, появило се след края на дълга и мъчителна житейска нощ.“

Когато нещата се обърнаха в полза на Давид, всичко тръгна много бързо. Ахитофел, чиято измяна нарани Давид така дълбоко, си отиде пръв и то от собствената си ръка. Ние вече видяхме, че по човешки казано, Ахитофел имаше известна причина да бъде сърдит на Давид, но очевидно искреното разкаяние на последния не се отрази на отношението на съветника. А именно поради сърцесъкрушеността на Давид Бог го пощади и протегна ръка на избавление към него по това време. Ако Ахитофеловият съвет бе изпълнен от Авесалом, това може би би се оказало пагубно за Давид и неговата кауза. Вместо това бе изпълнен съветът на Хусай и Ахитофел разбра, че каузата на Авесалом е изгубена. “А Ахитофел, като видя, че съветът му не се възприе, оседла осела си и стана, та отиде у дома си, в своя град; и като нареди домашните си работи, обеси се. Така умря; и погребан бе в бащиния си гроб“ (2 Царе 17:23). Той не се обърна в покаяние към Бога, а доброволно посегна на живота си. Той се опита да уреди нещата така, че семейството му да не страда в резултат от неговия бунт срещу царя. Грехът на Ахитофел го бе намерил, но за разлика от Давид, Ахитофел следваше само своите съвети и не се обърна към Бога за помощ.

Смъртта на Авесалом бе също така едно свидетелство за неговото смиряване, макар и по друг начин. Той бе много себелюбив човек и бе издигнал приживе „за себе си стълб, който е в царската долина; защото си рече: Нямам син, който да упази паметта на името ми; затова нарече стълба на своето име; и той се нарича и до днес Авесаломов паметник” (2 Царе 18:18). Както изглежда, той си бе издигнал неволно надгробен паметник, който да напомня на идните поколения за него. Да, те го запомниха, но не по начина, който той си бе представял. Той дори не бе погребан на мястото, което си бе приготвил, а в един гроб, останал без белег, ако не се смята купчината камъни, което бе позорно за човек от неговия ранг и с неговите претенции. Ние четем: „И взеха Авесалом, та го хвърлиха в един голям ров, вътре в леса, и натрупаха на него много голям куп камъни. И целият Израил побягна, всеки в шатъра си“ (ст.17). Като че ли хората искаха с това да кажат: имаше тук един човек, който заслужава убиване с камъни заради своя бунт и ние ще го затрупаме сега с грамада от камъни. Тези бяха паметните камъни, определени за него…

Ахитофел и Авесалом установиха за себе си онова, което Йов бе писал преди много години в този смисъл, че триумфът на нечестивите е кратък и радостта на лицемерите трае само миг (вижте Йов 20:5). Техният грях ги бе намерил, както бе предупредил Мойсей много по-рано. Онова, което те не можаха да разберат, е записаното от Давид в Псалм 16:11: „Ще ми изявиш пътя на живота; пред Твоето присъствие има пълнота от радост. Отдясно на Тебе – всякога веселие.“ Удоволствията на греха са кратковременни, а удовлетворението в Бога трае цяла вечност. Давид бе посветил живота си на Господа и Бог бдеше над него.

Давид стигна до такъв момент в живота си, когато се научи да не се страхува, защото се бе доверил напълно на Господа. На едно място той каза, бягайки от Авесалом: „И аз легнах, и спах; станах, защото Господ ме поддържа” (Псалм 3:5).

Именно поради това упование Бог можа да изведе Давидовата правда като светлината и неговата съдба като пладне. Давид бе напълно оправдан, не защото Бог пренебрегна неговия грях, а защото го очисти от него, след като той го изповяда и прие наказанието на Господа. Така Бог можа да го възстанови и наново да го употребява.

Когато Давид избяга от Ерусалим, той бе оставил своя случай в Божиите ръце и бе решил, че ако Бог го възстанови на позициите му, ще бъде добре. Ако пък Господ не считаше, че трябва да го върне, ще бъде пак добре, защото такова е Божието намерение. Давидовият случай нямаше връзка със заслугите на този човек, а бе разрешен поради Божията любов. Каква голяма разлика между човека, който търсеше всичко за себе си и човека, който започна да търся Божията слава. Наистина той бе мъж по Божието сърце! 

Победата чрез благодат

Победно с коня си летейки,

размахал огнен меч в ръка,

сечеше царят враговете пред следващата го войска.

О, колко сила,

колко смелост у всеки мъж сега личи! Блестят железните им брони,

горят безстрашните очи.

Но чуйте! Литва мощен възглас

“Победата на тоя свят не идва с мускули и смелост,

а дава се чрез благодат!”

Победно ти и аз летим,

уверени и в ум, и в мощ.

Но кой пред всички път отваря?

Исус Христос е Този Вожд!“ Ще гинат скиптри и престоли,

които вчера са били. А нашият Исус ще води към светли дни.

И по-добри!

Но трябва да се покорим на Неговата благодат. И тъй ще наследим накрая един прекрасен, вечен Свят.