в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 14 – БОЖИЯТ УКОР ЗА ГРЕХА НА ДАВИД

2 Книга на царете, 12 глава

“Но делото, което Давид бе сторил, беше зло пред Господа” – са заключителните думи на 2 Царе 11гл. Давид бе вършил други грехове в живота си. Той бе лъгал, бе роптал, бе се правил на луд, бе се разгневявал; но след смъртта му Бог каза за Давид: “Защото Давид стори, онова, което бе право пред Господа и през всичките дни на живота си не се отклоняваше от нищо, което му заповяда, освен в делото относно хетееца Урия“ (З Царе 15:5). Този грях е обозначен като една голяма причина за неудовлетворението на Бога от живота на Давид.

Имаше няколко причини този грях да бъде толкова болезнен за Бога. В Евреи 13:4, Бог казва за брака: “Женитбата нека бъде на почит у всички и леглото неосквернено; защото Бог ще съди блудниците и прелюбодейците“. Причината за тази постановка е дадена в 1 Коринтяни 6:18-19: “Бягайте от блудодеянието. Всеки друг грях, който би сторил човек, е вън от тялото; но който блудствува, съгрешава против своето тяло. Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си.“ Тялото на всеки вярващ принадлежи на Господа като Негово обиталище. Божията Светая Светих се отъждествява с тялото, така че ако бъде и извършен грехът на прелюбодейството, тогава онова, което е свято за Бога, се отъждествява с блудницата или прелюбодееца.

Друга причина Давидовият грях да бъде толкова оскърбителен за Бога бе, че той бе съзнателен и преднамерен. По начало Давид бе ангажиран с мисли, търсещи Божията прослава, но извършвайки този грях, той се предаде на най-ниската форма на себичност.

И накрая, бе извършен грях с това, че се даде възможност на Божиите врагове да богохулствуват. Това се случи не само по времето на Давид, но ставаше и при всички следващи поколения. Някои безбожници използват такива поводи като извинение за своето коравосърдечие. А други пък получават насърчение, за да прикриват нечестивите си дела под мантията на религиозност. Така или иначе, Давидовият грях е станал причина за дискредитиране евангелието на Исус Христос.

Въпреки това, през цялото време Бог чакаше да се яви възможност за отрезвяване, за да осъзнае Давид сериозността на духовното си падение. И ето, че тази възможност стана реална. Бог изпрати при Давид Натан (2 Царе 12:1). Бог призова за свято дръзновение у Своите служители, но има голяма разлика между това, което направи Натан и съвременното клюкарствуване и унищожаване на характера, което е така присъщо на много християнски кръгове. Нужен бе мъж, който да получи дръзновение от Господа, за да се изправи срещу цар Давид и да го уличи в ужасните престъпления.

Но от няколко пасажа в текста става ясно, че Давид не бе неподготвен за Натановото посещение. Вече прочетохме в Псалм 32 как Давид се оплаква, че когато е мълчал, костите му овехтели от охкането всеки ден. Денем и нощем тегнеше Господната ръка върху него. Защо бе така – научаваме от Пс.50:21, един от Асафовите псалми: „Понеже си сторил това и Аз премълчах, ти си помислил, че съм съвсем подобен на тебе; но Аз ще те изоблича и ще изредя всичко това пред очите ти“. Бог казва, че няма да мълчи и да позволява на Своето чадо да напредва в греха.

Божието чадо, което се отдава на грях, няма приятен живот. „Хляб, спечелен с лъжа е сладък за човека; но после устата му ще се напълнят с камъчета“ (Притчи 20:17). Давид установи тази истина в горчивата си практика. Давидовото състояние бе също така ярко изразено от Еремия по-късно, когато писа в Плача 3:7: „Обгради ме, та не мога да изляза; отегчи веригите ми“. Еремия говореше тук за Израил, но тази истина отговаря и на състоянието на Давидовото сърце. За нас също може да бъде вярно, ако като Божии чада сме изпаднали в дълбоки прегрешения. Ако някой е съгрешил опасно и този факт не го тревожи, аз се съмнявам твърде много дали такъв човек е Божие чадо. Бог никога не би позволил на Своите чада да продължават безпрепятствено пътеката на греха.

Матю Хенри бе казал някога: „Макар Бог да допусне Неговите люде да изпаднат някога в грях, Той няма да допусне Неговите люде да продължават да лежат още в грях”.

Обръщайки се пак към Плача, ние откриваме следните думи: „Още и когато викам и вопия, Той отблъсва молитвата ми“ (ст.8). Бог не иска да ни слуша, когато тънем в грях. „Отби настрана пътищата ми и ме разкъса; направи ме пуст“ (ст.11). В ст.15 на същата 3 глава четем: „Насити ме с горчивини; опи ме с пелин“. Оплакването продължава: „При това счупи зъбите ми с камъчета; покри ме с пепел. Отблъснал си душата ми далеч от мира; забравих благоденствието“ (ст.16-17). Но в ст.21 прозвучава нова нота: „Обаче това си изумявам, поради което имам и надежда: че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран; голяма е твоята вярност“ (ст.21-23). Тук Бог говори, разбира се, за Своите чада и за начина, по който ги дисциплинира.

Някой е казал, че един цар може да командва поданиците си, но той не може да смълчи гласа на бушуващата съвест. Това виждаме у Давид, след като той почувствува Божията ръка да натежава над него. После дойде време, когато Бог потърси начин за възобновяването на Давид.

Бог можеше да дисциплинира Давид, като изпрати срещу него враг или пък можеше да прати някакво тежко бедствие. Но той насочи към него един пророк. Такава е благодатта. Макар да бе изпаднал в тежко състояние, той все още бе Божие чадо. Някои от нас още не са пораснали достатъчно, за да повярват в това. Нашето понятие за Божията благодат не е така обширно, за да обхванем подобна милост. Но нека не забравяме какво ни казва Псалм 37: „Стъпките на човека се оправят от Господа; и Неговото благоволение е в пътя му. Ако падне, не ще се повали, защото Господ подпира ръката му”(ст.23-24).

Праведният човек тук не е непременно онзи, който е вършил правда през цялото време, но човек, който е праведен пред Бога, защото с приел Божията правда в Христос.

Това е единственото обяснение, което можем да предложим за пасаж като 2 Тимотей 2:13, където боговдъхновеният апостол пише: „Ако сме неверни (т.е. ако му изменим), той верен остава; защото не може на се отрече от Себе Си”. Това не означава, че Той ще отмине факта на съгрешаването, но Той няма да ни остави в греховното ни състояние.

В Псалм 89, започвайки със ст.20, ние четем: „Намерих слугата Си Давид; със святото Си миро го помазах. Ръката Ми ще го поддържа и мишцата Ми ще го укрепява“ (ст.20-21). В пасажа ст.30-37 по-надолу срещаме следните думи: „Чадата му (Бог говори тук за следващите поколения), ако оставят закона Ми и не ходят в съдбите Ми; ако престъпят повеленията Ми и не опазят заповедите Ми, тогава ще накажа с тояга престъпленията им и с бич беззаконията им; но милостта Си не ще оттегля от него, нито ще изневеря на верността Си. Няма да наруша завета Си, нито ще променя това, що е излязло из устните Ми. За едно нещо се заклех в святостта Си и няма да излъжа Давид, че потомството му ще трае до века» и престолът му като слънцето пред мене. Като луната, която е утвърдена до века и е вярна свидетелка на небето (Села)“. Това е Божият завет с Давид и Той не ще го наруши. Бог е направил завет и с нас. Когато станахме Негови чада, Той каза на всеки един от нас: „Аз ви взех в ръцете Си и в обятията Си, и никой няма да ви отнеме от ръцете Ми” (Парафраза на Йоан 10:28-29). Това не означава, че Той няма да допусне да пострадаме за греховете си. От Давидовия грях може много да се поучим; но едно от нещата, които трябва да помним е, че Бог не омаловажава греховете на Своите чада. Той не позволява те да продължават да живеят в тях.

Така че във всичко това Бог най-напред разкрива Своята святост, показвайки Своята ненавист към греха и довеждайки виновника до разкаяние и изповед. На второ място, Бог разкрива Своята праведност, като допуска наказание над съгрешилото пред Него чадо, за което ще говорим повече в следващите теми. На трето място, ние виждаме, че Бог показва Своята милост, като отдалечава подхлъзналото се чадо от греха му и му позволява да намери прошка в обятията на Небесния Отец. Затова ние четем в Псалм 85:10: “Милост и вярност се срещнаха (истината излага греха на показ, а милостта го прощава); правда и милост се целунаха“. Такова е Божието становище по въпроса.

Връщайки се отново към Натан и задачата, която Бог бе поставил пред него, ние виждаме, че той бе призован към вярност спрямо Бога, въпреки вероятното неудоволствие от страна на царя. Този факт трябва да ни напомня, че трябва да се молим винаги за Божиите служители.

От Новия завет ние научаваме, че ако даден човек бъде победен от грях, онези, които са духовни, трябва да възстановят такава личност до предишното й състояние в дух на смирение, знаейки че и те могат да бъдат изкушавани. Натан бе много внимателен в своя подход и воден от Бога, избра един косвен начин, за да събуди съвестта на Давид. Всичко бе направено по такъв начин, че да бъде накаран Давид интуитивно да си наложи сам присъда.

Натан отиде при царя и му каза: “В един град имаше двама човека, единият богат, а другият сиромах. Богатият имаше овце и говеда твърде много; а сиромахът нямаше друго, освен едно малко женско агне, което бе купил и което хранеше; и то бе нараснало заедно с него и чадата му, от залъка му ядеше, от чашата му пиеше, и на пазухата му лежеше; и то му беше като дъщеря. И един пътник дойде у богатия; и нему се посвидя да вземе от своите овце и от своите говеда да сготви за пътника, който бе дошъл у него“ (2 Царе 12:1-4). Давидовата реакция бе незабавна: “Тогава гневът на Давид пламна против тоя човек; и той каза на Натан: В името на живия Господ, човекът, който е сторил това, заслужава смърт; и ще плати за агнето четверократно, понеже е сторил това дело, и понеже не се е смилил“ (ст.5-6). В отговора на Давид няма милост към богаташа, който е откраднал агнето от бедняка. За нас е много лесно да осъдим някого за грешки, които много приличат на онова, което самите ние сме сторили. Осъждайки нарушителя в притчата, Давид осъди всъщност себе си. Все още Давид бе извън сферата на Божието влияние, затова изискването му за смъртно наказание бе повече от онова, което законът изискваше. Да се възвърне четверократно бе в съгласие със закона, но нищо не се казваше там за смърт.

Привързаността и липсата на съчувствие у Давид бе поради факта, че той се намираше извън сферата на Бога. Нищо чудно, че той не успя да различи клаузите на закона. Правилно бе Святия Дух да даде дръзновение в този момент на Натан, за да каже той на Давид: „Ти си тоя човек“ (ст.7). Преди Давид да успее да се възстанови от шока поради обвинението, Натан продължи: „Така казва Господ Израилевия Бог: Аз те помазах за цар над Израил и те избавих от Сауловата ръка; и дадох ти дома на господаря ти и жените на господаря ти в пазухата ти, и дадох ти Израилевия и Юдовия дом; и ако това беше малко, приложил бих ти това и това. Защо презря ти словото на Господа, та стори зло пред очите Му? Ти порази с меч хетееца Урия и си взе за жена неговата жена, а него ти уби с меча на амонците“ (ст.7-9).

Господ напомни на Давид чрез пророка за Своя суверенен избор по отношение на него, за защитата над него през годините на Сауловото преследване, за избирането на Давид на израилевия престол и за изобилието от божествени милости към него. Но въпреки всичко това Давид бе презрял Божията заповед. Бог не скри нищо от Своя служител. Давид бе принуден да се изправи очи в очи със своя грях.

Може би след като бе размишлявал за това, Давид каза и Псалм 139: „Господи, опитал си ме и познал си ме. Ти познаваш сядането ми и ставането ми; разбираш помислите ми отдалеч; издирваш ходенето ми и лягането ми и знаеш всичките ми пътища“ (ст.1-3). Давид разбра колко прецизно бе пресял Бог живота му и бе проследил всяка област от него. Затова призна: „Защото, докато думата не е още на езика ми, ето, Господи, Ти я знаеш цяла. Ти си пред мен и зад мен и турил си върху мене ръката си. Това знание е пречудно за мене; високо е; не мога да го стигна. Къде да отида от Твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна?… И ако река: Поне тъмнината ще ме покрие и светлината около мене ще стане нощ, то и самата тъмнина не укрива нищо от Тебе, а нощта свети като деня; за Тебе тъмнината и светлината са безразлични” (ст.4-12).

Давид мислеше, че тъмнината ще скрие греха му с Витсавее и убийството на Урия, но тъмнината не скрива нищо от Бога.

Давид разбра още, че бог знаеше какъв импулс го ръководи и че именно Бог бе Този, Който го направи да се различава от останалите. Ето какво казва Давид: „Защото Ти си образувал чреслата ми, обвил си ме в утробата на майка ми. Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това“ (ст.13-14).

След като изброява няколко факта, достойни за удивление, Давид завършва тази част на псалма със следните думи: “Непременно ще поразиш нечестивите, Боже; отдалечете се, прочее, от мене, мъже кръвопийци. Защото говорят против Тебе нечестиво и враговете Ти се подигат против Тебе, заради суета“ (ст.23-24). Колко много се нуждаем да приемем тези думи със собствените си сърца и да ги оставим да ни говорят така, както говореха на онзи древен Божи служител.

Натановото известие не само напомни на Давид за Божията милост, любов, изобилие от дарове и чест, но и го предупреди, че засявайки грях, ще пожъне печал: „Сега, прочее, няма никога да се оттегли меч от дома ти, понеже ти Ме презря, та взе жената на хетееца Урия, за да ти бъде жена. Така казва Господ: Ето, отсред твоя дом ще подигна против тебе злини и ще взема жените ти пред очите ти, та ще ги дам на ближния ти; и той ще лежи с жените ти пред това слънце. Защото ти си извършил това тайно: но Аз ще извърша това нещо пред целия Израил и пред слънцето“ (ст.10-12).

Господ изяснява много добре в Новия завет, че ние като вярващи ще жънем винаги онова, което посеем. Павел писа на галатяните: „Недейте се лъга; Бог не е за подиграваме: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне“ (6:7). Може да изпаднем в грях, но не можем да го скрием. Не можем да се избавим от него. Потайностите на нощта не са скрити за Бога. Тази истина се изяснява от двата Завета.

Но някой ще попита: „А какво да кажем за Божията прошка? Когато едно човешко сърце действително се съкруши от самообвинение и се обърне към Бога, наричайки грях онова, което Бог е нарекъл грях, трябва ли такъв човек да пожъне все пак онова, което е посял. Няма ли да има милост от Бога?“ Писанията имат отговор за това. Нека продължим с четенето на текста, за да видим какво се случи по-нататък: „Тогава Давид каза на Натан: Съгреших Господу“ (ст.13а). Давид бе съгрешил против Витсавее и против Урия, а също и против Иоав, правейки го съучастник в убийството на Урия. Давид бе съгрешил и срещу своя дом, но тук той призна: „Съгреших Господу”.

Натан отговори: „И Господ отстрани греха ти; няма да умреш“ (ст.136). Значи ли това, че Бог ще погледне с лекота на ужасния Давидов грях? Беше ли Давид галеник, към когото Бог се отнасяше с пристрастие? Не, наистина! Всеки един от нас може да получи същата прошка и очистване, ако се обръщаме към Бога така, както постъпи Давид, след като съгреши. Йоан писа: „Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9). Давид получи веднага прошка, очистване, възобновяване и общение с Бога, но като последица от неговия грях дойде и страданието.

Тази част от Давидовия живот обикновено се пренебрегва от критиците. За греховете си Давид получи строго отношение от страна на Бога, но той откликна по начин, който показа, че се е разкаял дълбоко за тях. Давид разголва сърцето си пред Бога в една поредица от псалми, известни като „покайни псалми“. От особено значение, що се отнася до греха на прелюбодейството му с Витсавее и убийството на Урия, е Псалм 51. Тук ние научаваме как Давид отиде със своя грях при Господа и как Бог се отнесе към него в светлината на неговото покаяние. По-надолу следва само една скица на истините, които са въплътени в тази великолепна част на Божието Слово. Но дори и това бегло изложение ще ни помогне да отговорим на въпросите, повдигнати във връзка с Давидовото покаяние и Божията прошка. То ще ни помогне и за случаите, когато трябва да се изправим пред греха в своя собствен живот.

Псалм 51

В първите шест стиха ние виждаме греха, поставен на подсъдимата скамейка пред Бога. „Смили се за мене, Боже, според милосърдието Си; според множеството на благите Си милости изличи беззаконията ми“ (ст.1). Това е вопъл за милост, единственият вопъл, който грешникът може да отправи и един съгрешил светия да отрони. Божията милост се явява във фокуса по-късно, когато се повдига въпросът за служението.

За Бога да „изличи беззаконията ни“ означава, че те са отстранени от пътя ни и ние стоим оправдани пред Бога. Две основни мисли са проектирани в следващия стих: „Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми“ (ст.2). Искайки пълно измиване, Давид молеше за цялостна чистота. Очистването е свързано с мотивите за нашите действия. Давид искаше плътската му природа, старата му природа да се подчини и остане под Божие владение; това се отнасяше до сърцето и живота му. Във връзка с това е добре да си припомним отново 1 Йоан 1:9: “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда“.

В ст.3 ние виждаме нуждата от признаване греха си пред Бога. Ако се опитаме да го скрием, няма да благоуспеем. Признаем ли го, ние го изваждаме на показ: „Защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене“.

Тук Давид казва: “На Тебе, само на тебе съгреших”. Вярно е, че Давид трябваше да уреди някои неща с други хора, но проблемът на греха трябва да бъде разрешен най-напред с Бога. Грехът е нещо повече от щетите, които нанасяме на други човеци; той е преди всичко грях против Бога. Давид казва в края на този пасаж: „И пред Тебе сторих това зло; признавам това, за да бъдеш оправдан, когато говориш и да излезеш непорочен, когато съдиш“ (ст.4-5).

След това Давид призна източника на греха в ст.5. Той не се извиняваше, когато каза: “Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачна майка ми”. Думата „грях“ тук се отнася за „стария човек“ или „старата природа“, която Адам бе завещал на човечеството и с която се ражда всеки един от нас. Тази природа е коренът на греха, и макар че ние не носим отговорност за нея, ние сме отговорни за греховете, които извършваме, допускайки тази паднала природа да управлява живота ни. За да преустановим греховните действия, трябва да сме победили вътрешно източника на греха. С това се занимава Бог, и Давид се молеше за това.

Ст.6 казва: „Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме мъдрост в скришното на сърцето ми“. Не е достатъчно да се търси прощение като външен акт. Бог се грижи за външната страна на нещата, но Той се интересува и от вътрешното ни състояние. Саул поиска прошка, когато Самуил посочи греха му, но Саул искаше просто да бъде оправдан пред очите на хората. Той не видя необходимост от вътрешно очистване. Това, разбира се, може да се постигне само чрез Христос.

На мнозина от нас са познати думите: „Поръси ме с исоп и ще бъда чист; измий ме и ще стана по-бял от сняг“ (ст.7). Първо идва прошката и очистването чрез кръвта. Това е „поръсването“. То е основно за спасението. След това идва измиване чрез Божието Слово. В 1 Йоан 1:9 „очистването“, за което става дума, се отнася за измиването чрез водата на Словото.

Тези две идеи – поръсването и очистването – са илюстрирани много ясно за нас в Евангелието на Йоан, 13 глава. Исус взе кърпа и започна да мие нозете на учениците Си. Когато дойде при Петър, Петър каза: „Ти няма да умиеш моите нозе до века“ (ст.8). А Господ му отговори: „Ако не те умия, нямаш дял с Мене“. Петровият отговор бе типичен за характера на този апостол: „Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата” (ст.9).

Отговорът на Господа е от голямо значение. Той каза: „Който се е окъпал (бил е поръсен с исоп, очистен чрез кръв), няма нужда да умие друго, освен нозете си, но е цял чист; и вие сте чисти, но не всички“ (ст.10).

Това, което Той каза бе, че всички са новородени с изключение на един от тях. Човек, който е новороден, не трябва да се ражда пак. Той просто има нужда “нозете му да бъдат измити“, което означава ежедневното очистване, необходимо поради омърсяването на вярващия във всекидневието.

Тази истина откриваме още в Ефесяни 5:25-26: “… Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото“.

Давид поиска от Бога „да сътвори“ у него чисто сърце (ст.10). По отношение на невярващия това би било свързано с новорождението, но за един християнин то също би било обновление и възстановяване. После той помоли да бъде изпълнен с Божия Дух.

В ст.11 има една истина, от която някои са се опитвали да останат настрана, може би защото не са разбрали истинското й значение. Давид каза: „Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мене Святия Си Дух“. Малко по-нагоре казахме няколко думи за това, но би било ценно да прибавим още нещо. Това с една старозаветна доктрина и е свързана с факта, че след като дадена личност е имала Божия Дух и е проявила непокорство, Св. Дух би могъл да я напусне, както напусна Саул. Давид не искаше това да се случи с него. От нашата църковна епоха знаем, че Божият Дух идна в живота ни, за да остане там. При все това има много християни – някои дори християнски работници, които са оставен и, така да се каже, на рафта и са безполезни за Бога поради някакъв грях, на който са позволили да контролира или доминира в живота им. Нашето положение пред Бога в Христа е потвърдено. Но ако искаме нашата опитност да бъде победоносна, трябва да имаме живо общение с Господа.

Следващият стих говори за възстановяването на радостта в спасението и за подкрепянето в освобождаващия Божи Дух. Едва тогава, както казва Давид, Божията благодат се явява в своята пълнота: “Тогава ще науча престъпниците на Твоите пътища; и грешници ще се обърнат към Тебе“. След като човек си е възвърнал общението, радостта на спасението в сърцето си и Святия Дух управлява живота му, тогава, чрез Божията благодат, той може да предава на другите с успех благата вест.

В ст.16,17 срещаме тези богооткровени думи: „Защото не щеш да ти принеса жертва; всеизгаряния не Ти са угодни. Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.“ Определението “разкаян” означава дух, който е съкрушен от скръб и разкаяние поради греха – едно опечалено, наранено и смазано сърце. Такова бе състоянието на сърцето му, след като Давид съгреши срещу Господа. Ние не знаем дали Пс.51 е бил произнесен в присъствието на Натан или след като той си е отишъл, но той съответствува точно на състоянието на автора му.

В този псалм ние виждаме в кой момент Давид предаде себе си напълно на Господа. Той изповяда греха си и не задържа нищо, затова и Бог му прости веднага. Това имаше предвид Натан, когато каза на Давид: „И Господ отстрани греха ти; няма да умреш“ (2 Царe 12:13).

Нека още веднъж наблегнем на факта, че има незабавна прошка, незабавно очистване, незабавно възстановяване на общението с Бога, но и непосредствено изстрадване обстоятелствата на извършените грехове.

Очисти ме

Сърцето ми, о Боже мой, познай и мислите ми грешни прочети. Но не проклятие над мен въздай, а със исоп и кръв ме очисти.