в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 13 – НАЙ-МРАЧНИЯТ МОМЕНТ В ЖИВОТА НА ДАВИД

2 Книга на царете, 11 глава

Вече видяхме, че Бог не прикрива греховете на Своите чада. Давид, макар че бе мъж по Божието сърце, не бе безгрешен и съвършен. Сега идваме до най-мрачния момент в живота на този велик човек. Очевидно колкото по-висок е върхът на победата, толкова по-дълбоко е падането на вярващия човек, ако допусне това. Макар че Давид бе един от избраните Божии мъже, той даде воля на егоистични пожелания, оставили срамно петно върху името му, което времето не е изличило. Лично аз се ужасявам от онова, което Давид извърши, ужасявам се, защото никой от нас няма имунитет срещу атаките на греха.

Давид не бе вече млад човек. Той беше 50-годишен и бе управлявал Израил в продължение на 20 години. Бе преминал през дълбоки изпитания и проблеми; но е възможно успешните години на неговото царуване да са го накарали да забрави някои от уроците, които бе научил. Той падна и колко дълбоко падна!

Бихме искали да отминем този мрачен момент, но не можем. Нека дойдем при него обаче с действително смирение, със страх и трепет, като помним, че и ние също сме само пръст. Думите на Еремия в Плача трябва трайно да се запечатат в сърцата ни: „Обаче това си наумявам, поради което имам и надежда; че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран; голяма е Твоята вярност” (Плачът на Еремия 3:21-23).

Преди да изследваме този период от Давидовия живот, трябва да си припомним Божиите напътствия към християните по отношение на греха и оправданието: „Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с кротък дух; но всекиму казвам: Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен“ (Галатяни 6:1). Нека не прескачаме и 1 Коринтяни 1 гл., като започнем със ст.11-12: “А всичко това им се случи за примери и се написа за наша поука, върху които са стигнали последните времена, така щото, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Божественият разказ за голямото падение на Давид започва с тези думи: „След една година, във времето, когато царете отиват на война, Давид прати Йоав и слугите си с него, и целия Израил; и те разбиха амонците, и обсадиха Рава. А Давид остана в Ерусалим.

И надвечер Давид стана от леглото си и се разхождаше по покрива на царската къща; и от покрива видя една жена, която се къпеше; а жената бе много красива на глед. И Давид прати да разпитат за жената; и рече един: Не е ли това Витсавее, дъщеря на Елиама, жена на хетееца Урия? И Давид прати човеци да я вземат, и когато дойде при него, лежа с нея, (защото се бе очистила от нечистотата си); и тя се върна у дома си. А жената зачна; и прати да известят на Давид, казвайки: Непразна съм” (2 Царе 11:1-5).

Този случай бележи началото на най-мрачния момент в живота на един от най-великите Божии мъже. Изучавайки го, нека се запитаме: готови ли сме да се изправим пред лицето на греха – не на някого другиго, а пред собствения си грях? Трябва ли да се ужасяваме от това, как друг човек пада пред атаката на Сатана, а да не се тревожим от опасността в собствения си живот? Петър пише на нас тези неща: „Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете му се, стоейки твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви в света“ (1 Петрово 5:8-9).

Имаме и предупреждението на Господ Исус: „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощно“ (Матей 26:41). Подобно на учениците, духът може да желае, но плътта е слаба. Пишейки на Колосяните, Павел ги съветва: „Постоянствувайте в молитва и бдете в нея с благодарение“ (4:2). Авторът на Притчите предупреждава: „Повече от всичко друго, що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (4:23). Нека никога не казваме: „Това не може да ми се случи. Аз мога да устоя. Нищо няма да ме отклони от общението с Господа.“

Господ Исус ни е дал предупреждението да бдим и да се молим. Стотици пъти съм се молил и съм предавал сърцето си на Господа, за да упази сърцето и ума ми, концентрирани върху дела на правдата. Не е достатъчно да се молим. Трябва и да бдим; именно тук се провали Давид. Този Давидов грях е записан за наша поука. Библията не се колебае да разкрие и отхвърли греха. Божието слово не скрива нищо. Когато е необходимо, то отдръпва завесата и разкрива човешкото сърце. Ние сме поразени, че човек като Давид би могъл да падне толкова ниско. Можем дори да поставим под въпрос неговото спасение. Ще гледа ли вече Бог на него като на мъж според Своето сърце след този случай? Но можем ли да посочим с пръст към Давид и да извиним себе си?

Можем ли да се изправим лице в лице с греха в собствения си живот? Господ направи много важно разяснение по отношение на закона, когато каза: „Чули сте, че е било казано: „Не прелюбодействувай!“ Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“ (Матей 5:27-28). Можем ли да се изправим пред този факт? Вярваме ли в пасаж като 1 Йоан 3:15, който казва: „Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец; и вие знаете, че в никой човекоубиец не пребъдва вечен живот“?

Давидовото падение е потвърждение на знаменателния факт, свидетелствуващ за това, какво е естественото състояние на сърцето. Още преди потопа Бог ни казва, че е видял, „…че се умножава нечестието на човека по земята и че всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло“ (Битие 6:5).

Пророк Еремия извика на своето време: „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?“ (Еремия 17:9). В някои преводи за сърцето се казва „неизцелимо“. Павел писа: „Защото зная, че в мене, сиреч, в плътта ми, не живее добро; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша” (Римляни 7:18). Естественото човешко сърце не е по-добро сега, отколкото преди. Човек все още е онова окаяно същество, в каквото Адам обърна себе си след грехопадението.

В случая с Давид ние виждаме един човек, който е изненадан, подмамен и пленен от дявола в момент, когато е бил невъоръжен. Плътта на вярващия не е по-различна или по-добра от плътта на невярващия. Сладкогласният певец на Израил все още притежаваше старата паднала природа и в един критичен момент от живота си се провали. Той не можа да превърне изпитанието в победа. Павел казва в Римляни 8:13: „Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете“.

Сатана е специалист по гланцирането на греха и Давид падна в неговия капан. Нищо чудно, че Давид каза в Псалм 39:5-6: „Ето, направил си дните като педя. И възрастта ми е като нищо пред Тебе. Наистина всеки човек, колкото яко и да стои, е само лъх.“

Нека си представим, че водим следния разговор с Давид: „Давиде, ти си мъж по Божието сърце. Написал си много красиви псалми. Имал си много вълнуващи и изключителни опитности. Ходил си много близко до Бога. Страхувал си се от бъдещето, но Бог е проявил милост към тебе. Изправял те е неведнъж на нозете ти. Как допусна, Давиде, да паднеш толкова ниско?“ Нека ни разкаже сам своята история, за да ни посочи причината за изпадането си в грях. Давид, великият победител на Голиат, бе победен от своите страсти. Първото указание намираме във 2 Царе 11:1: „След една година, във времето, когато царете отиват на война, Давид прати Йоав и слугите си с него и целия Израил; и те разбиха амонците, и обсадиха Рава. А Давид остана в Ерусалим.“

Първият отговор на Давид би бил от това естество: „Ако бях участвувал в битките на Господа, не бих изпаднал в това изкушение. Но мен ме нямаше там. Вместо да бъда там, аз предадох Бога, а трябваше да водя войската си в бой.“

Царете провеждаха военните си походи пролетно време. Ако пък вече се намираха във война, те ги подновяваха в началото на годината. Давид бе воюващ цар и извеждаше редовно своите мъже. Израил стана силен именно под неговото благословено от Бога ръководство. Бог го укрепяваше и благославяше. Давид имаше способни пълководци и им беше предал част от военните си задължения. Но често, ако бе нужно за войниците му, той се явяваше на бойното поле. По същото време той бе изпратил Йоав, за да покори амонците, „а Давид остана в Ерусалим“. С други думи, Давид не тръгна по пътеката на своите задължения. Тази бе една от крачките, които го отведоха към ужасното му падение.

Този случай ни дава една точна поука. Нека прочетем Ефесяни 6:10-11: „Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.“ Прочетете внимателно следващия стих: „Защото нашата борба (тук се говори за война) не е срещу кръв и плът (не е човек срещу човек), но срещу началствата, срещу властите, срещу всесветските управители на тая тъмнина, срещу духовните сили на нечестието в небесните места“ (ст.12).

Оттук можем да видим, че християнинът трябва ла води битка. Мнозина обаче между нас не участвуват в никакви битки за Господа. Ние може да се борим, но водим свои, човешки битки, или пък воюваме за Господа по погрешен начин. Борим се срещу хора, атакуваме личности, вместо да признаем, че това с духовна битка, която прониква много по-надълбоко. Има други, които казват: “Нямаме време за подобни сражения“. За какво, прочее, използваме времето си? За удоволствия? За отдих? Има време за почивка и възстановяване, но дори и тогава трябва да водим битките за Господа!

Давид си отдъхваше, когато трябваше да бъде нащрек. Той предпочете лукса на палата пред трудностите на битката. Мнозина от нас предпочитат лукса на материалната сигурност и търсят предимно нея, вместо да отделят първо място на Бога.

Давид бе свалил въоръжението си. Следователно той бе беззащитен. Ние, когато воюваме срещу духовните врагове, не трябва да оставяме въоръжението си нито миг. Нашите битки са срещу мрака на този свят, срещу духовното нечестие в поднебесната. Не можем да устоим срещу врага, освен ако не използваме силата Господна.

Ако искаме да устоим в злия ден, ние се нуждаем от божествена помощ. Денят, в който Давид остана в Ерусалим, бе за него черен, защото дяволът го улови в бездействие. Давид не носеше въоръжението си, за да се защити, нито пък можеше да напада. Ние също се нуждаем от нападателно оръжие – от меча на Духа и обущата на готовност за благовестието на мира, а също и от молитвата.

Господ ни казва да бдим и се молим, а Давид почиваше. Той не бдеше и не се молеше. Ние не можем да се отпускаме, докато сме на този свят. Няма място за почивка от тази война, додето не застанем в присъствието на Господа. И помнете, че Господ казва: бдете и се молете! Не само да се молим, защото молитва без бдение би била безплодна.

От Псалм 91 научаваме: „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“. Това за безделие ли намеква? Не! Целият псалм говори за битка, а Господ е всеоръжието на Своите люде. Псалмопевецът продължава: “Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото уповавам“ (ст.1-2). Тук изразът – Той е прибежище мое и крепост моя“ – говори за защита. А изповедта: „Бог мой, на Когото уповавам” – говори за нападателни действия срещу врага.

Псалмопевецът ни казва, че когато вярващият е на предната линия, Бог „с перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила“ (ст.4). Това е наистина божествена помощ! Затова Псалмопевецът продължава с тези насърчителни думи: “Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава всред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди до десницата ти, но до тебе няма да се приближи“ (ст.5-7).

За вярващия, който се оставя под Божията защита и използва Божиите нападателни оръжия чрез силата на Господа, тези истини придобиват решителен смисъл: „Понеже той е положил в Мене любовта си, казва Господ, затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, защото е познал името Ми“ (ст.14). Ние полагаме любовта си в Господа, като предаваме целите си същества на Нето пълно и безрезервно за духовната война. Павел говори за това в Посланието до Колосяните, 3 гл., където казва: „И тъй, ако сте били възкресени заедно с Христос, търсете това, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога. Мислете за горното, а не за земното“ (ст.1-2). Изучавайки целия този пасаж и размишлявайки над него, ние ще установим, че се приближаваме до Божиите обятия. Тогава ще можем да кажем, както Павел каза на Тимотей: „Но не се срамувам; защото зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да упази до оня ден онова, което съм Му поверил“ (2 Тимотей 1:12). Това е нещо повече от един обикновен акт на посвещение. Разбира се, трябва да има някакво начално посвещение, но после то трябва да се възобновява ежедневно, фактически -всеки миг, за да се превърне в позиция: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва“ (Лука 9:23). Павел представя същата истина, когато пише до Тимотей: „Но отбягвай младежките страсти; и заедно с тия, които призовават Господа от чисто сърце, следвай правдата, вярата, любовта, мира” (2 Тимотей 2:22). Ние трябва да избягваме едни неща и да следваме други, да водим добрата битка на вярата и да се уловим за вечния живот. Ние трябва да избегнем младежките страсти и да следваме правдата. Това призовава към бдителност и осторожност. Нека проверим внимателно посоката на нашите желания. Нека изпитаме мотивите си. Трябва да наблюдаваме тенденциите, които имат нещата. Сами по себе си те може да бъдат законни, но може да ни отдалечат от Бога. Докато не станем бдителни, онова, което изглежда съвсем нормално и връзките и другарите, които ни се струват безвредни, могат да ни отведат настрани. Авторът на Притчите достига до сърцевината на този проблем с няколко думи: “Повече от всичко друго, що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Притчи 4:23). 

В Исуса хвърлих котва

В житейската безбрежност с огромните вълни,

люлян и потопяван от грозни изпитни, една надежда имам,

подобно котва аз: Исусовата милост, Исусовия глас.

Той винаги ме пази и дава мир блажен,

когато океанът връхлита върху мен.

О, верен мой Кормчийо, Спасителю любим,

как искам само с Тебе победно да вървим!

Как сигурно е, зная, да хвърля котва аз

единствено под Кръста на Този чуден Спас!

Тогава урагана на скръб, на страх, на грях

Той смъмря без забава с решителен замах.

В Исуса хвърлих котва – о, спри, живот – море!

В Исуса хвърлих котва – ликувай, ти, сърце!

В Исуса хвърлих котва – и сводът прояснен

над мене се разтваря за първи слънчев ден.

Леност в службата

Като втора причина, която доведе до неговото падение, Давид би посочил сигурно леността при извършване на служебните му задължения. Вторият стих на разглежданата глава казва: “И надвечер Давид стана от леглото си и се разхождаше по покрива на царската къща; и от покрива видя една жена, която се къпеше; а жената бе много красива на глед“. Библията не скрива от нас нищо, но показвайки греха, тя не го прави лъскав или привлекателен.

Има периоди, когато всеки един от нас се нуждае от физическо освежаване. Може да си отпочинем за няколко минути, защото имаме нужда от това. Но Давид излезе извън рамките на необходимото, защото въобще не се занимаваше със своите задължения. Той не бе бдителен. Намирайки се сред огъня на духовната битка, ние не можем да намерим време за духовна леност. Трябва непрекъснато да носим Божието всеоръжие, за да противостоим в злия ден и след като сме направили всичко възможно, да устоим.

Една добра илюстрация за човек, който си гледа работата, бе Неемия, който ръководеше повторното изграждане на ерусалимските стени. Някои от Израилевите врагове дойдоха при него и му казаха: „Дойди, нека се срещнем в едно от селата на Оновото поле. Но те възнамеряваха да ми сторят зло. И пратих им човеци да кажат: Голяма работа върша и не мога да сляза; защо да се спира работата, като я оставя и сляза при вас?“ (Неемия 6:2-3). Неемия бе човек, който знаеше що е право и как да се запази срещу интригите на хора като Санавалат и Гисам.

Често сме чували пословицата: „Ленивият ум е работилница на дявола“. Леността е една от причините, която доведе до окончателното падение на Содом и Гомор. Пророк Езекиил писа: “Ето що беше беззаконието на сестра ти Содом, нейното и на дъщерите й; гордост, пресищане с храна и безгрижно спокойствие; а сиромахът и немощният не подкрепяше“ (Езекиил 16:49). Безделие… Леност… Добрият войник на Исус Христос не може да си позволи да бъде ленив за духовните неща.

Незащитени очи

На трето място, ако Давид би поискал да ни каже какво доведе до неговото падение, той би казал: „Трябва да обвиня очите си. Случайно погледнах една жена, която се къпеше на къщния покрив и вместо да отвърна очите си от нея, аз я погледнах и видях, че беше красива.“

Някои неща, които поглеждаме, са особено опасни, щом продължаваме да ги гледаме. Може би не можем да избегнем някои неща първия път, но не трябва да ги гледаме повторно. Йоан ни предупреждава: “Защото всичко, що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“ (1 Йоан 2:16). Пожеланията на плътта – това е старата природа, която винаги присъствува у човека, дори у вярващия, докато е в това физическо тяло. Само чрез силата на Святия Дух може да бъде победена нашата природа; затова трябва да бъдем внимателни какво виждаме. Несъвършената ни природа може да използва изкушенията, за да бъдем впримчени.

Яков ни казва: „А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачва и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт“ (Яков 1:14-15).

Тази истина се илюстрира за нас в 7 гл. на Исус Навин, където научаваме, че когато Ахан бе изобличен за греха си и трябваше да се разкае, каза: “Наистина аз съгреших на Господа, Израилевия Бог, като сторих така и така: когато видях между користите…“ (ст.20б-21а). Неговото падение започна от момента на виждането. Най-напред той видя една хубава вавилонска дреха, после – сребро, злато. Когато очите му видяха, той го пожела. После го взе и го скри. Една от Педите на греха е, че той не може да бъде винаги скрит. Библията ни предупреждава, че грехът ни ще ни намери. Онова, което се мъчим да скрием, накрая ще ни изложи на показ.

Псалмопевецът извиква в Псалм 119:37: “Отвърни очите ми да не гледат суета, и съживи ме в пътищата Си“. Той знаеше от опит какво течение има това за живота. Можем да последваме примера на Йов, който каза: „Направих завет с очите си; защо да гледам на млада жена?“ Трябва да внимаваме много какво гледаме. Нека сключим завет с Бога, и да контролира очите ни, та да не пожелаваме нередни неща. Господ Исус говори за опасността на очите, които пожелават, когато каза: „Чули сте, че е било казано: „Не прелюбодействувай!“ Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече с прелюбодействувал с нея в сърцето си. Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла“ (Матей 5:27-29). Много е важно да се научим да държим в дисциплина телата си, в този случай – очите си, както ни съветва Библията. В една от беседите Си Господ пак насочи вниманието към окото в следните думи: „Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак“ (Лука 11:34). Тук Господ каза, че окото е онзи орган, който пуска светлината в разума ни, но ако поглеждаме неща, които не бива да гледаме, ще използваме очите си, за да внесем мрак в душите си. Именно това се случи в живота на Давид.

“Вратата на окото“, както се изразяваме понякога, не е нито добра, нито лоша сама по себе си. Зависи как си служим с нея. Ние знаем, че научаваме много повече от вратата на окото, отколкото от вратата на ухото. Затова трябва да бдим какво гледаме. Ние живеем в епоха, която е влудена от секс. Част от тази склонност се изобразява по снимките в списания, върху кориците на списания или книги, и по много други начини. Трябва да отвръщаме погледа си от тая скверност. Псалмопевецът научи този урок. Но и ние се нуждаем от тази препоръка!

Преднамереният грях

Досега Давид бе мързелив и отпуснат в работата си. После той позволи желанията му да го отведат в преднамерен, доброволен грях. Той запита слугите си коя е тази жена и един му каза: „Не е ли това Витсавее, дъщеря на Елима, жена на хетееца Урия?“ Тогава: “Давид прати човеци да я вземат и когато дойде при него, лежа с нея, (защото се бе очистила от нечистотата си); и тя се върна у дома си“. Да види случайно тази жена бе едно нещо, но да я пожелае бе друго. Той би могъл да помоли Бога да се погрижи за живота му и да го избави от това зло, но той не поиска това. Бог направи така, че да напомни на Давид истината, че Витсавее бе жена на друг човек и това би трябвало да предупреди царя за погрешната посока, която поема. Вместо това, Давид видя, пожела, потърси възможност и съгреши, а грехът породи смърт. Грехът никога не поражда живот, а само смърт. А даден грях рядко остава самичък. Той акумулира други грехове. Курсът на греха в църковната епоха може да бъде проследен в Откровение 2 и 3 гл., където научаваме, че в първия период на своето съществуване църквата изостави първата си любов. Когато дойдем до последния стадий, четем, че Бог ще я избълва из устата Си.

Давидовият грях на прелюбодейството не бе краят на падението. Той стигна и до убийство. Давид пропадна в едно духовно мъртвило, очевидно без да мисли за покаяние, додето Бог не го разтърси до дълбините на душата му и той не дойде на себе си, искайки прошка от Бога.

Явно е, че този Давидов грях не бе моментен, случаен. Случаят с Витсавее бе кулминацията на 20-годишно безделие и незачитане на Божиите наставления за царете. Във Второзаконие 17:16-17 Господ предупреди Израилевите водачи, че не трябва да размножават коне, нито да трупат за себе си сребро и злато, нито да увеличават броя на жените си. Давид внимаваше за две от посочените неща. Той не се занимаваше с отглеждане на коне, а среброто и златото, които събираше, бяха предназначени за построяването на Божия дом. Но Давид се провали в третата област. Той имаше много жени. Михала, Сауловата дъщеря, бе първата му жена. После той се ожени за Авигея, вдовицата на Навал, после за езраелката Ахиноам. Докато живееше в Хеврон, той си взе още 4 жени. После, когато премести дома си в Ерусалим, той прибави още жени и наложници към семейството си.

Тези правила за израилевите царе бяха дадени, за да бъдат те държани в дисциплина и да бъдат предпазени от онова, което стана причина за Давидовото падение. Неговият грях с Витсавее бе нещо повече от моментно избухване на страстта, защото в продължение на 20 години той бе сял семена на плътските наслади и сега те бяха изкласили в безчестие.

Заплатата на греха

Може би в последвалите дни и седмици Давид си мислеше, че грехът му с Витсавее ще бъде само един преходен инцидент и скоро ще бъде забравен. Но каквото и да си мислете за това, то се оказа съвсем различно от действителността. Давид бе разтърсен грубо от една вест, която му бе пратена от Витсавее. Тя му каза: “Непразна съм“. При подобен случай не може да не си помислим за пасажи като този: “…грехът ви ще ви намери” (Числа 32:23). Удоволствието, което Израилевият цар изпита, бе наистина за кратко време. Той научи истината на Притчи, че грехът подобно на опиващо вино “хапе като змия и жили като ехидна” (Притчи 23:32).

Давидовият грях излезе на показ и дойде време за равносметка. Законът бе много конкретен, що се отнася до прелюбодейството. Мойсей писа в Левит 20:10: „Ако прелюбодействува някой с чужда жена, тоест, ако прелюбодействува някой с жената на ближния си, непременно да се умъртвят и прелюбодеецът, и прелюбодейката“. Според този закон Давид, макар че беше цар на Израил, би трябвало съвсем справедливо да бъде убит с камъни. Грехът бе по начало негов; никакво обвинение не можеше да се хвърли на Витсавее. Практически властта на Давид бе абсолютна и той получаваше онова, което пожелаваше. Дали Витсавее би желала, или не, това е отделен въпрос; тя нямаше друга алтернатива, освен да се подчини, или да понесе последиците на гнева на царя.

Давид се оказа в незавидно положение. Урия бе на бойното поле, където участвуваше в една битка за Давид, така че Давидовият грях не можеше да остане скрит. Ако Урия откриеше в какво състояние се намира жена му и доведеше това до знанието на Израилевите старейшини, Давид можеше и да изгуби царството си. Той можеше дори да изгуби живота си.

Давид знаеше какви могат да бъдат последиците и прибягна до плътски методи, за да прикрие греха си. Библията обаче е много пряма по този въпрос: „Който крие престъпленията си, няма да успее; а който ги изповяда и оставя, ще намери милост” (Притчи 28:13). След като Давид огледа нещата, установи че репутацията му е в опасност, а също царството и името му. Затова той прибягна до един план, който го въвлече още по-дълбоко в греха.

Давид изпрати вест най-напред на Иоав: „Изпрати ми хетееца Урия. И Иоав изпрати Урия при Давид“ (2 Царе 11:6). Първоначалният план на Давид бе да доведе Урия у дома му във военен отпуск, надявайки се, че Урия може да бъде обявен за баща на Витсавееното дете.

Този Урия обаче не бе обикновен мъж, защото се числеше към първите 36 от най-видните Давидови бойци. Той бе воин, посветил себе си на своя цар и своята страна. Щом Урия дойде при него, Давид запита как е Иоав и как вървят военните действия, сякаш бе повикал Урия у дома, за да рапортува за хода на сраженията. Накрая Давид го пусна, като му каза: „Слез у дома си, та умий нозете си. И Урия излезе из царската къща, а след него отиде дял от царската трапеза” (ст.8). Но вместо да отиде у дома си, Урия спа при вратата на царския дом с Давидовите слуги.

Оказа се, че Урия е далеч по-праведен от Давид. Той не можеше да си позволи отпускане преди да е свършила войната. Когато казаха на Давид, че Урия не си е отишъл у дома, Давид го попита: „Не си ли дошъл от път? Защо не слезе у дома си?“ Като че ли Давид го питаше дали нещо между него и жена му не е наред. Давид искаше да намекне, че след като Урия е един от неговите генерали, един от изтъкнатите Давидови бойци, той заслужава малко да се отпусне. Обаче отговорът на Урия ще да е стреснал Давид: „Ковчегът и Израил, и Юда прекарват в шатри; и господарят ми Иоав, и слугите на господаря ми са разположени в стан на открито поле; а аз ли да ида у дома си, за да ям и да пия, и да спя с жена си? Заклевам се в твоя живот и в живота на душата ти, не направям аз това нещо.“ Може ли да се намери по-добър пример за всеотдайност? Тук имаме един мъж, който не би позволил нормалните и позволени неща в живота да застанат между него и отговорността му към живия Бог.

Това постави Давид в голямо затруднение. Първоначалният му план се провали, а той имаше нужда от време, за да измисли друг. Затова той каза на Урия: „Престой тука и днес, па утре ще те изпратя. И тъй, Урия престоя в Ерусалим през оня ден и през другия“ (ст.12). Давид опита друг план. Това бе още един пример за това, как един грях довежда до друг. Той повика при себе си Урия и го накара да яде и пие, додето се напи. Един пиян човек е готов да направи какво ли не. Той може да извърши неща, които не би направил при друг случай. Пиянството и сексуалните ексцесии често си съпътствуват. Давид се надяваше по този начин, че Урия ще си отиде у дома. Такъв бе планът на Давид и това показа, че намирайки се под въздействието на падналата си природа, Давид не се различава от най-лошите грешници. Това се отнася и за нас, ако се поддадем на влиянието на падналата си природа, защото Адамовите ни естества са непроменливо зли.

След това Давид прибягна до крайни мерки. Към греха на прелюбодейството той прибави и греха на убийството. Той написа писмо на Иоав и го изпрати по Урия с напътствието Урия да бъде пратен на най-опасното място на полесражението. Страшна бе тази картина: честният и безупречен мъж, всецяло отдаден на своя народ и цар, получава писмо в ръцете си със заповед за своята смърт и трябва да го връчи на Иоав, израилевия пълководец. Давид бе писал буквално следното: „Поставете Урия там, където сражението е най-люто; сетне се оттеглете от него, за да бъде ударен и да умре“ (ст.15). По този начин, ако Давид не можа да прикрие греха си с военна хитрост, устните на Урия щяха да бъдат запечатани, за да не може той да отрече, че е баща на Витсавеиното дете.

Ние не знаем каква е била личната реакция на Иоав, но той се подчини на своя цар. Урия загина в една от битките, както бе заповядал Давид. Напълно е възможно Иоав, какъвто си бе по характер, да е видял в цялата ситуация черен хумор. Неговите собствени ръце не бяха чисти, защото бе убил Авенир, генерала на Израилевата войска, по начин, който бе едно плоско замаскирано убийство. Може би той си мислеше, че сега ще има нещо на ум за Давид, който не би го укорявал повече с думите: “Ти уби Авенир“. Давид сам се впримчи в Иоавовата власт чрез убийството на Урия.

Когато Витсавее чу, че мъжът й е мъртъв, започна да го оплаква. Щом свърши жалейката, Давид прати да я вземат и тя стана негова жена.

Може би Давид чувствуваше вече, че всичко ще бъде покрито и детето на Витсавее ще се роди без „петно“ и ще може да носи Давидовото име. Но във всичко това Давид си правеше сметки без Господа, защото четем във 2 Царе 11: “Но делото, което Давид бе сторил, беше зло пред Господа” (ст.27).

Нека кажа и това, макар да го изричам със страх и трепет. Опитите на Давид да прикрие личната си вина за прелюбодейството, го поставиха в същата категория на Пилат, който осъди на разпъване Исус Христос, за да угоди на народа. Пилат си мислеше, че като умие ръцете си, ще очисти себе си от всякаква вина, що се отнася до правната страна на убийството на Господ Исус Христос. Давид очевидно си мислеше, че довеждайки Витсавее в харема си, той ще покрие своето прелюбодейство и ще се избави от юридическата вина за убийството на Урия. Но има отчетлива разлика в бъдещето на двамата мъже, извършили горните престъпления. От светската история научаваме, че Пилат завършил със самоубийство. Давид пък, както предава свещеният разказ, възстанови приятелството си с Господа, макар да не можа да избегне цялата поредица от неблагоприятни обстоятелства, която сам бе започнал. Последиците преследваха него и семейството му, а също и царството му до края на неговия живот.

Не трябва никога да забравяме, че злата природа у вярващия или -плътското естество, както го наричаме понякога – природата, която сме наследили от Адам, не е по-различна в нас от природата на невярващия. Докато не проумеем това, никога няма да разберем управляващата Божия благодат и Божието управление в методите, с които Той си служи в нашия живот.

Някои от нас си мислят, че когато човек като Давид изпадне в такъв ужасен грях, то той изобщо не е бил истински християнин. Но това не съответствува на учението на Писанието, нито пък може да ни помогне в случая, когато се сблъскаме с трудностите на собствените ни грехове. Исус Христос не дойде да спаси старата плътска природа или да я направи по-добра, или пък да я научи да се държи по-добре и да смени своята външност. Старият човек е разпнат с Христос. Ние научаваме от Писанията и своя личен опит да се придържаме към позицията на умрели за греха същества. Това ние правим чрез Божията благодат, признавайки, че в плътската ни порода няма нищо добро.

Нашият Господ Исус Христос се отличаваше от всички нас в това, че Той не наследи греховната природа от Адам. Той бе “онова святото“, което се роди от Девица. В Него нямаше никога грях. Той бе без недостатък. Макар да бе изпитан във всичко като нас, остана без никакъв грях.

Тази плътска природа се намираше в Давид до такава степен, каквато я има и у нас. Тази плътска природа се намира у всеки, който е поверил живота си на Христос като личен Спасител. Бог не е променил старата ни природа, когато ни е спасил от греха, но ни е дал средства, чрез които можем да считаме себе си мъртви към плътта. Плътта е съразпната с Христос. Похотта на окото търсеше удовлетворение у Давид и когато плътската природа надделя над него, той съгреши. След като той съгреши, гордостта на живота се изяви. Той искаше да задържи своята репутация и позиция, което доведе до ужасното убийство на Урия. Именно за това говореше Йоан в Първото си послание, разказвайки за похотта на плътта и похотта на окото, както и за гордостта на живота.

Давид не започна своето падение с намерение за убийство в сърцето си. Той имаше предвид само похотта на плътта и задоволяването на злата си природа. Но той тръгна по пътеката, която води към смъртта. Както пише Яков: „А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачва и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт“ (1:14-15). Давид научи афористичната истина, че който прикрие своя грях, няма да благоуспее, “а който ги изповяда и оставя, ще намери милост“ (Притчи 28:13б). Давид разбра, че няма да благоуспее. Гузната му съвест го отчужди от Всемогъщия Бог. По-късно, когато Давид написа Псалм 32 и разказа за състоянието на онова време, той сподели: “Когато мълчах, овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден; понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, влагата ми се обърна на лятна суша“ (ст.3-4). Така Давид бе обрисувал състоянието си, когато наруши общението си с Господа и извърши последователно грехове. Божията ръка се спусна тежко над него, но Бог не го отхвърли. Защо? Защото Давид бе все още Божие чадо. Бог наказва Своите чада, когато е нужно и ситуацията изисква това, но Той не ги изключва от притежанието Си. 12 глава на Посланието към евреите изяснява много добре това: „Сине мой, не презирай наказанието от Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той; защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема“ (ст.5,6). През това време съвестта на Давид бе натегнала, защото Бог не го бе оставил на мира. Бог никога не замазва греховете, нито ги подценява. Може би ние си мислим, че това, което се случи с Давид, никога няма да стане в живота ни, но нека не бъдем толкова сигурни. Бог ще ни запази от такова зло, като се предадем напълно на Него. Но решението ще бъде наше – дали ще ходим ежедневно в общение с Него. Нека помним, че старият дявол все още обикаля около нас като рикаещ лъв, търсейки да погълне някого от нас. Той търси вярващи, които са заспали на поста си. Давид се бе отпуснал на поста си за кратко време и Сатана, намирайки слабото му място, го поведе от грях към грях. Спомнете си Павловото наставление в 1 Коринтяни 10. Това е боговдъхновен съвет. Самият Святия Дух ни казва, че тези старозаветни случаи са били написани като примери за наше назидание – “…за поука на нас, върху които са стигнали последните времена. Така щото, който мисли, че стои, нека внимава да не падне… Затова, любезни мои, бягайте от идолопоклонството. Говоря като на разумни човеци; сами, вие ,съдете за това, което казвам“ (ст.11-12,14-15).

Нека ви напомня за високото изискване, което поставяше нашият Спасител по отношение на закона. Не само онзи, който извършва прелюбодейство във физическия смисъл, е прелюбодеец. Ако човек погледне на жена с пожелание, той вече е извършил прелюбодейство в сърцето си. Не само това, което правим, но и онова, което мислим или пожелаваме, може да бъде еднакво тежък грях. Нека не бъдем толкова положителни, че такива неща няма да се случат и с нас…