в момента четеш
Давид Тиодор Еп 
Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 12 – ЕРУСАЛИМ СТАВА ЦЕНТЪР НА УПРАВЛЕНИЕ И ПОКЛОНЕНИЕ

2 Книга на царете, 5 глава

Щом като Давид стана цар, започнаха да стават големи неща. Във 2 Царе 5 гл., ние четем за някои събития, довели до завладяването на Сион, който бе владение на евусците. Това бе много стар град. За него четем в Библията най-напред във връзка с Авраам, дал десятък на Мелхиседек, Божия свещеник и салимски цар. Това бе градът, който Бог бе избрал, за да бъде център на Израилевото управление и обиталище за Господа. Това бе почти 4 в., след като Исус Навиев въведе людете в Ханаан. Едва сега сионската крепост падна пред израилтяните.

Евусците мислеха с такова себемнение, че крепостта им с непревземаема, че се подиграха на Давид и неговите мъже, като казаха, че слепите и куците ще я удържат от Давидовата войска. Но ние научаваме: „Обаче Давид превзе крепостта Сион; това е Давидовия град” (2 Царе 5:7). Когато Давид влезе в града, той го направи главна квартира за своето управление, а по-късно щеше да стане и централно място за поклонение на Божия народ. Това бе мястото, което Бог бе избрал, за да пребъде името Му там. После Соломоновият храм бе издигнат в Ерусалим. Но най-доброто ще бъде, когато Господ Исус Христос ще управлява през Хиляда годишното царство и ще установи Новия Ерусалим, за който говори пророк Езекиил.

Има богата поука в тази духовна истина. Понякога в съзнанието и телата ни се вкореняват толкова дълбоко някои греховни навици, че напразно се борим срещу тях от деня на своето новорождение. Може да сме почувствували, че няма смисъл да се опитваме да преодолеем тези навици и че трябва да се предадем. Онова, от което се нуждаем, разбира се, е да позволим на Царя, Господ Исус Христос, да ни води в битката срещу този вкоренил се грях. Също както крепостта на евусците, която е типична за силата на греха в живота ни, беше превзета, така силата на греха в нашия живот ще бъде съкрушена и всяка област в живота ни ще бъде поставена под контрола на нашия Господ и Цар. Никога няма да можем да прогоним сами греха. Това трябва винаги да се постигне чрез силата на Христос.

Сатанинските сили са големи, но силата на Христос е по-голяма. Научаваме от Евреи 2:14: „И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч дявола“. Самият наш Господ казва в Евангелието на Йоан 12:31-32: “Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“. Разбира се, тези думи ни говорят за Голгота, но тази истина е приложима и за нашите сърца сега, щом отдадем на Исус Христос полагащото Му се място в живота, за да бъде сломена силата на греха. Но това може да стане само, ако Го пуснем в себе си. 

Установяване на поклонението, 2 Книга на царете, 6 глава

Следващата голяма стъпка, която бе предприета, когато Давид стана цар, бе установяването на Ерусалим като център на поклонение за Израил. Когато израилтяните бяха в пустинята след напускането си на Египет, Бог им даде инструкции чрез Мойсей да построят Скинията, чиято главна принадлежност бе ковчегът на завета. Той представляваше четвъртит сандък, направен от акациево дърво, чийто капак бе покрит със злато. Отгоре имаше два златни херувима. Вътре в ковчега се съхраняваха каменните скрижали със закона и Аароновия жезъл, който бе разцъфнал. Златното покритие бе известно като „умилостивилището“, а самият ковчег обозначаваше Божието присъствие. Във връзка с това Господ каза: “Там, между херувимите на умилостивилището, ще бъде Моето име“.

Днес Бог никъде не приема поклонение на място, направено с човешки ръце. Също така Той не отъждествява Своето особено обиталище на Земята с ковчега на завета. Вместо това, ние научаваме, че телата ни са обиталище на Св. Дух (1 Коринтяни 6:19-20). В нас обитава Христос, защото Галатяни 2:20 казва: „Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“.

Когато Давид се опита най-напред да пренесе ковчега в Ерусалим, той направи погрешна стъпка. Има погрешен и правилен начин за вършене на Божията воля. Някои може би се чудят каква е разликата в някои начини на служение на Господа, щом Му служим с цяло сърце и сила. Но Давид откри, че има разлика.

За известно време ковчегът се съхраняваше в дома на Авинадав, затова, когато израилтяните поискаха да го преместят на новото му място, те помислиха, че една нова каруца, теглена от волове (също както бяха постъпили филистимците по времето на Илий), е най-добрата процедура. Отговорността на придвижването на каруцата с ковчега бе поверена на двамата Авинадавови синове. В този смисъл мотивите на Давид бяха добри и той бе несъмнено много щастлив от това развитие на нещата, защото бе запланувал да направи Ерусалим център на поклонение, както бе поискал Бог.

Ковчегът бе изнесен от дома и поставен върху каруцата. Воловете тръгнаха по определения маршрут. Но пътят бе неравен и ковчегът се заклати. От страх да не падне, Авинадавовият син Оза простря ръката си, за да закрепи ковчега, но бе поразен мъртъв от Божията ръка. Ние четем: „И Господният гняв пламна против Оза и Бог го порази там за грешката му; и той умря там, при Божия ковчег“ (2 Царе 6:7).

Давид бе неприятно изненадан от този обрат на събитията и се уплаши от Господа, като каза: „Как ще дойде Господният ковчег при мене?” (ст.9). Поради тази причина той не прие ковчега по това време в града Ерусалим, а го прати в дома на гетеца Овид-едом, където той остана няколко месеца.

Онова, което Давид бе пропуснал беше, че Бог му бе дал особени напътствия по отношение на преместването на ковчега. Давид бе последвал лошия пример на езичниците филистимци и не се бе посъветвал с Божието Слово за това. Според Числа 4:15 левитите трябваше да носят ковчега. Ковчегът на завета, представляващ Божието присъствие, трябваше да бъде охраняван внимателно, защото Бог е свят Бог.

Това ни учи, че онова, което вършим за Господа, не трябва да ни изглежда като нещо обикновено. За да го извършваме правилно, имаме нужда от Божието присъствие между нас. Почти всичко се очистваше според закона с кръв, което ни напомня, че се нуждаем от ежедневното очистване на Христовата кръв, както ни казва 1 Йоан 1:7. Ние трябва да се опитаме да вършим делото на Бога в Неговата сила – било чрез проповед, чрез духовен урок или чрез свидетелство на някоя душа за Христос.

Винаги трябва да бъдем внимателни, да запазим високото ниво на Божието благовестие така, както ни го е дал. Не бива да го снижаваме, за да съответствува на низките човешки пожелания, нито да го променяме, та да хармонира с изопачени идеи. Не бива да злоупотребяваме със святостта на Бога. Ако ли допуснем това, ще предизвикаме Божия съд. Анания и Сапфира мислеха, че ще могат да служат на Бога с лъжа, но това не можа да стане. Ковчегът на завета не биваше да се разхожда върху волска каруца, а да се носи от левитските свещеници. На ковчега имаше малки колелца, през които се провираха върлини. Тези върлини се вдигаха на раменете на свещениците. По този начин трябваше да се носи ковчегът. Не бива да омаловажаваме Бога или Божиите неща! Един ден говорех с един Божи човек в неговата хотелска стая и го попитах за молитвения му живот. Той посочи вратата, която водеше към коридора в хотела и каза: „Аз вярвам, че Бог ще ме порази мъртъв, ако мина през тази врата някой ден, без да съм го срещнал най-напред лично и да почна да върша Неговото дело, без да съм се доближил до Него в лично преживяване, та да очисти сърцето и ума ми в Своето присъствие”. Исая имаше видение за Бога в цялата Му святост, поради което почна да трепери. Даниил падна в Господното присъствие. Йоан, писателят на книгата Откровение, се строполи като мъртъв, когато влезе в присъствието на Господа. Давид също се научи на необходимостта от освещение пред Бога, избягвайки да допуска омаловажаване на истината за Божията святост.

В продължение на 3 месеца ковчегът бе оставен в дома на Овид-едом. През това време Давид ще да е търсил Божието слово, за да открие в какво е сбъркал при неговото преместване. Това научаваме от 1 Летописи 15: “Тогава рече Давид: Не бива да дигат Божия ковчег други, освен левитите, защото тях избра Господ да носят Божия ковчег и да Му слугуват винаги“ (ст.2). Давид разбра, че поради факта, че с ковчега не бе постъпено по този начин, Господ „нанесе поражение върху нас, защото не Го потърсихме, според както е заповядано“ (ст.13). Ние научаваме, че левитите се освещаваха, за да носят ковчега и го носеха на раменете си „с върлините… както заповяда Мойсей, според Господното слово“ (ст.14-15).

Чрез вяра в Христос ние сме направени царство от свещеници за Бога. Но трябва да се научим, че не трябва да омаловажаваме Божията святост. Когато просим помощ от Бога и искаме Той да бъде с нас, за да ни подкрепя в служението, нека помним, че трябва да имаме чисто сърце и очистен живот, бидейки измити в кръвта на Христос. Не е наша работа да принизяваме Божието Слово, за да угаждаме на греховните човеци, а чрез Автора на спасителното благовестие да доведем човеците до Божиите стандарти. 

Когато Бог каза: „Не“, 2 Книга на царете, 7 глава

Тази част започва с думите: „И като се настани царят в къщата си, и Господ беше го успокоил от всичките неприятели около него, царят каза на пророк Натан: Виж сега, аз живея в кедрова къща, а Божият ковчег стои под завеси“ (ст.1).

Давид бе цар в продължение на 15 години. С помощта на Господа той бе покорил всички израилеви врагове. Постепенно в царството му се бе установил мир. Хирам, тирският цар, бе изпратил кедрови трупи и всякакъв вид строителни материали, за да може Давид за себе си да построи дом в Ерусалим. Размишлявайки над положението в царството и столицата си, Давид повика при себе си пророк Натан и му каза нещо в този смисъл: сега живея в хубав дом, направен от кедри, а Бог, Чието присъствие се отбелязва от ковчега на завета, има само шатър. Това ми се струва несправедливо. Страхувам се, че отдавам на Бога второстепенно, а на себе си – първостепенно място.

Да се отдава на Бога незаслуженото второстепенно място е обща практика от страна на мнозина между нас, но не всички имат Давидовото съзнание. Даваме на Бога пари, ако са ни останали. Забравяме, че кравите, пръснати по хиляди хълмове, са Негови и че на Него принадлежи всичкото злато и сребро. Ние не даваме на Него, докато не предадем себе си по-напред и не признаем, че всичко, което имаме, Му принадлежи. Можем дори да дадем десятък от онова, което получаваме и пак да не отговаряме на действителния стандарт, посочен от Бога за нас. Той ни позволява да запазим известно количество за своя живот и да ръководим своята работа, но Той иска и Неговата работа да върви, поради което се нуждае от нашите дарове. Първо на Него трябва да бъде дадено, а след това можем да получим и своя дял.

Нашето време също принадлежи на Него. Често онова, което даваме на Него, е от нашия излишък. Мнозина казват: „Просто нямам време да направя това“. Може би най-големият крадец на времето е телевизията. Средно едно семейство прекарва около 5 часа дневно пред телевизионната програма. Сам човек може да не прекара толкова време, но когато е заедно със семейството си, той прекарва това време в гледане на телевизия. Христовата църква с пострадала много, от както телевизията се разпространи толкова много. Сред Божия народ се забелязва днес по-голяма летаргия и тръгване назад, откогато и да било друг път. Действителният проблем се състои в това, че поставяме себе си на първо, а Бога – на второ място.

Натан похвали Давид за доброто му желание и после си отиде у дома. Същата нощ Бог проговори на пророка и като послушен Божи слуга, Натан занесе известието на Давид. А известието гласеше: „Не!“ Бог нямаше да му позволи да построи дом за поклонение. Господ обаче бе удовлетворен от намеренията и разположението на Давиловото сърце в случая. Години по-късно, след Давидовата смърт, Соломон построи великолепен храм и каза в речта си на освещението: „И в сърцето на баща ми Давид дойде да построи дом за името на Господа Израилевия Бог, но Господ рече на баща ми Давид: Понеже дойде в сърцето ти да построиш дом за името Ми, добре си сторил, че е дошло това в сърцето ти“ (3 Царе 8:17-18). Давид бе мъж по Божието сърце и си бе поставил за цел да отрежда на Бога първостепенно място. Въпреки това, Бог каза на Давид: „Ти обаче няма да построиш дома; но синът ти, който ще излезе из чреслата ти, той ще построи дома за името Ми. Господ, прочее, изпълни словото, което говори; и като се издигнах аз вместо баща си Давид, и седнах на Израилевия престол, според както говори Господ, построих дома за името на Господа, Израилевия Бог” (ст.19-20).

Макар че Бог каза „не“ на построяването на дома, Той бе толкова удовлетворен от намерението на Давид, че направи завет с него, чрез който обеща да утвърди Давидовия дом довеки. Сърцето на този завет се състои в следното изявление: „Когато се навършат дните ти и заспиш с бащите си, ще въздигна потомеца ти подир тебе, който ще излезе из чреслата ти, и ще утвърдя царството му. Той ще построи дом за името Ми; и Аз ще утвърдя престола на царството му до века“ (2 Царе 7:12-13).

В този случай ние виждаме, че Давид е същият непокварен и смирен човек, какъвто бе в младостта си. Ние си спомняме от 18 гл. на 1Цар., че когато Саул предложи на Давид дъщеря си Мерава за жена, Давид каза: „Кой съм аз и какъв е животът ми, и какво е бащиното ми семейство между Израил, та да стана аз царски зет?“ (ст.18). Бяха изминали години и Бог бе установил Давид на престола и му бе обещал, че няма да липсва управител в дома му довеки. Разбира се, този Управител е Господ Исус Христос, Който ще утвърди като Цар Давидовия престол. Когато бе дадено това обещание, Давид реагира на него, както в случая със Саул. Давид каза: „Кой съм аз, Господи Йехова, и какъв е моят дом, та си ме довел до това положение?“ (2 Царе 7:18). Чрез вяра той бе приел завета и смирено се бе съгласил с Божието „не“ по отношение построяването на храма за поклонение.

Можете ли да приемете всяко „не“ от Бога? Той знае кое е най-добро за нас. Спомнете си, че обещанието към Давид бе: „Ще бъда с теб до века!“ Това обещание принадлежи на нас, защото е казал, че няма да ни остави или забрави.