Съдържание Цялата книга на една страница

Глава 3 – ЩО Е ЖИВОТЪТ

Живот. Кой го е разбрал? Кой го е видял? Кой му се е наситил? Кой знае що е той? Всички живеем и искаме още да живеем. А не знаем що е живот. Приемаме го като факт. Подарен ни е. Пазим го като най-скъпо съкровище. Наблюдаваме го. Отбелязваме началото му. Установяваме със скръб края му. Но не можем да го обясним.

Директорът на затвора отишъл в килията на един осъден на смърт и го запитал, какво да му приготвят за ядене за утрешния ден. „Всяко твое желание ще изпълним” – му казал той. Затворникът заплакал. Разбрал, че ще го обесят на другия ден. „Дайте ми само хляб, сол и вода, но не ме бесете” – отговорил той. Директорът дигнал безпомощно рамене.

Има нещо дълбоко трагично в живот ни: всички пътуваме неотклонно към смъртта. Незнаем що е живот. Още по-малко знаем що е смърт. И колко ни плаши тя.  Дебне ни още от рождението ни. Животът прилича на река, която извира от голяма височина, тече надолу, докато стигне морето. Що е борбата ни против смъртта? Само стремеж да поотложим момента на нейното пристигане. В Псалом 24 се представя смъртта като овчар. Чудно ли е, че си взема по някоя овца, овен или агне?

Една приказка разказва за африканския град Ухалома (т.е. „Вечен живот”). Един негър чул за него и решил да се пресели там. Няколко месеца пътувал пеша. И колко се зарадвал, като го съгледал най-после отдалеч. Като го доближил, една траурна процесия го срещнала. „Какво е това?” – запитал изненадано той. „Един младеж внезапно почина и отиваме да го погребем” – му отговорил някой. И той разбрал, че „Вечен живот” е само името на града, но не и неговото естество. И тука, както и навсякъде, хората си спомнят за миналото с огорчение, преживяват с грижи настоящето и изпитват страх към бъдещето.

И ето, сред този неспиращ поток към смъртта застава Исус с величествена декларация:

 

Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота.”

 

Тези думи са нещо нечувано, небивало. Никой в цялата световна история не е говорил така. Исус донесе на земята истинския, духовния живот. Единствен Той може да каже: „Аз съм животът”. В Него животът се яви във вид на човек. Рано на пролет задухва топлия вятър „Развигор”. И от скованата от студ земя никнат хубави цветя. Дърветата започват да разпукват пъпките си. Така и Исус събужда у нас Божествен живот и внася в душата небесна радост. Ние незнаем що е живот. Но знаем какъв е той. Това виждаме в живота и примера на Исус. Чистите се привличат от него.  Виждат недостатъците си и стават по-чисти. Грешните го търсят, защото Неговата доброта не е горда и недостъпна. Той милостиво ги приема и издига към Себе Си. Истинският живот е под крилата на Исус и е наситен с вяра в Него. Щом Бог действа в нас, проявява естеството си чрез нас, ние истински живеем. Всеки земен жител има блажената способност да преживява Бога в душата си.

Библията ни дава духовно разбиране за живота и смъртта. Живот, това е близко общение с Бога. И се нарича  блаженство. Смъртта е раздяла от Него и се казва гибел, най-голямото нещастие. Нашият живот е придвижване. Но към какво? Към живот или към смърт. Никъде няма застой. „Всичко тече” – казва Хераклит.

Мнозина ходят по широкия път, който води към смърт. Отрекли спасителната вяра в Исус, те закоравяват сърцата си против Бога, погазват с нечисти крака Божията любов и отхвърлят поканата за покаяние. Приспиват съвестта си, за да вършат всякакъв грях. И за това са недоволни, празни, нещастни. Имат панически страх от земната смърт. Последният им час е свързан с неописуем ужас.

Малцина ходят по тесния път, който води към истински живот. Исус свързва нашето бъдеще и щастие със Себе Си. Душата е пълна с вяра, надежда и любов. Те чуват Неговите думи не само с телесните си уши, но и със сърцето си и ги приемат, като вечни истини и всецяло уповават на Него. Още сега те предвкусват вечния живот.

Вижте загубената овца. Докато бягаше от стадото, тя се приближаваше до опасните пустини, където я очакваха вълци, чакали и орли. Но, като я намери Добрият пастир и я носеше на раменете си, тя се движеше към небесната кошара. Същото беше и с блудния син. Напарфюмиран, той се веселеше и гуляеше с приятели и приятелки със съмнително поведение. Придвижваше се към смъртта, докато отиде до там, че трябваше полугол и бос да гони свинете по трънливи полета и бодливи храсталаци, а вечерта те му даваха да залъже глада си от свинските корита. Но един ден той реши: Ще стана да ида при моя отец и ще го моля за прошка. Облечен с дрипи, вонящ, той се приближаваше към живота.

Вярващият има пълноценен живот, среща земния край със спокойствие и надежда. Ожида да види това, в което вярва. При погребението на един вярващ баща, синът му казва на гроба: „Моят баща сега е там, където в същност беше винаги”.

При военни  маневри, войниците били разквартирувани по къщите в близкото село. Един млад вярващ войник приет от стара брачна двойка, седял около масата с хазяите си и водел непринуден разговор. Стопаните го помолили да им разкаже нещо от живота си. И той споделил с тях опитността си. „Радвам се, защото срещнах Спасителя Исуса и Му предадох сърцето си. Той влива все нова радост в душата ми. Живея за Исус. И всяка земна задача изпълнявам, като богослужение.” Тогава войникът помолил старите си познати: „Разкажете ми и вие нещо.” Старецът поклатил глава, погледнал тъжно жена си и казал: „Маро, къде сме ние? Та ние въобще не сме живели истински. Това, което преминахме, не беше живот”. Каква нещастна констатация! Само те ли мислят така?

Живот има тогава, когато сърдечно общуваме чрез вяра с Исус. Така ние се доближаваме все повече и повече до живота. И това става както тук на земята, така и отвъд през вечността. Нека всеки да изпита себе си! Амин.