Глава 4: УМЪТ НА НОВИЯ ЧОВЕК Е ВКОРЕНЕН В ХРИСТОС

Вярващият е наставляван да избягва философия, която е вкоренена в светски, хуманистични и нехристиянски презумпции (Колосяни 2:8). Той е призован да бъде вкоренен в Христос и установен във вярата (ст. 7); неговите презумпции трябва да са заповедите и ученията на Христос, не празните човешки предания (сравнете ст. 3, 4, 22; 3:1-2). Това изключва претенциите за неутралност и забранява стремежа към неутралност. Неутралността в действителност е прикрит агностицизъм или неверие – отказ за ходене в Христос, заглушаване на християнското посвещение и отличителност, потискане на истината (сравнете Римляни 1:21, 25).

Затова Павел ни заповядва да бъдем вкоренени в Христос и да отхвърлим презумпциите на светското мислене. В стих 6 на Колосяни 2 той обяснява много просто как трябва да живеем живота си (включително да извършваме нашите научни дейности) основани в Христос, и следователно трябва да се стремим нашето мислене да бъде ръководено от християнски презумпции. Той казва, “И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него”: тоест, ходете в Христос по същия начин, по който сте Го приели. Ако правите това, ще бъдете “утвърждавани във вярата си, както бяхте научени.” И така, как станахте християнин? По същия начин, по който трябва да израствате и съзрявате във вашата християнска обхода.

Когато човек става християнин, неговата вяра не е породена от мисловните модели на светската мъдрост. В своята мъдрост света не познава Бога (1 Коринтяни 1:21), но смята словото на кръста за глупост (1 Коринтяни 1:18, 21). Следователно, ако някой държи гледната точка на света, той никога няма да види Божията мъдрост такава, каквато е; следователно той никога няма да бъде “в Христа Исуса,” Който стана за вярващите “Божия мъдрост” (1 Коринтяни 1:30). Така вярата, а не самодостатъчното виждане, ви прави християнин, и това упование е в Христос, а не във вашия собствен разум. Това означава, че начинът, по който приемате Христос, е да се обърнете от човешката мъдрост (гледната точка на светското мислене с неговите презумпции) и чрез просвещението на Святия Дух да придобиете Христов ум (1 Коринтяни 2:12-16). Когато човек става християнин, неговата вяра се основава не на човешка мъдрост, а на могъщото свидетелство на Духа (1 Коринтяни 2:4-5).

Нещо повече, Святият Дух прави всички вярващи да казват, “Исус е Господ” (1 Коринтяни 12:3). Исус беше разпънат, възкресен и възнесен, за да бъде изповядан за Господ (Сравнете Римляни 14:9; Филипяни 2:11). Така Павел може да обобщи това послание, “Исус е Господ,” което трябва да бъде изповядано, за да бъдем спасени (Римляни 10:9). За да стане християнин, човек се покорява на Господството на Христос; той отхвърля автономността и идва под властта на Божия Син. Павел казва в Колосяни 2:6, че Този, Когото приемаме, е Господ Христос Исус. Като Господар над вярващия, Христос изисква християнинът да Го обича с всяко качество, което притежава (включително своя ум, Матей 22:37); всяка мисъл трябва да бъде доведена до покорство на Христос (2 Коринтяни 10:5).

Следователно, когато Павел ни насочва да ходим в Христос по същия начин, по който сме Го приели, можем поне да видим това: християнската обхода не зачита мисловните модели на светската мъдрост, а се покорява на епистемичното (познавателно, бел. прев.) Господство на Христос (т.е., Неговата власт в областта на мисленето и познанието). По този начин човек идва във вярата, и по този начин вярващият трябва да продължава да живее и да изработва своето призвание – дори когато става въпрос за наука, апологетика или образование.

Ако християнинът показва посвещение към личното Господство на Христос и приема за основа Господното Слово, тогава той ще ходи в Христос по начина, по който Го е приел. С това вие ще бъдете “вкоренени в Него,” а не вкоренени в отстъпническите презумпции на светската философия, и ще можем да видим “постоянството на вашата вяра в Христа” (Колосяни 2:5). Такава твърда, презумптивна вяра в Христос ще се съпротивява на светското изискване за неутралност и ще отхвърля стандартите на невярващия за познание и истина в полза на авторитета на Христовото Слово. Тази вяра няма да бъде ограбена от всички съкровища на мъдростта и знанието, които са скрити в Христос, и няма да бъдат измамени от убедителното говорене и празната измама на светските философии (ст. 3-8). Следователно, безусловната предпоставка на истинската християнска наука е вярващият (заедно с цялото негово мислене) да бъде “вкоренен в Христос” (ст. 7). Интересно, глаголното време на гръцки за “вкоренени” в този стих предполага действие, което е извършено в миналото, но продължава като сила или следствие в настоящето – което е именно идеята на Павел в стих 6! Принципите, които важат за обходата на християнина (включително и неговото мислене), са същите, които важат за неговото първоначално приемане на Христос при повярването. Християнският учен, като е вкоренен в Христос чрез отхвърляне на авторитета на светската мъдрост и приемане на Господството на Христос, трябва да провежда своите научни дейности продължавайки по същия начин да бъде вкоренен в Христос.

Следователно, новият човек, вярващият с обновен ум, научен от Христос, вече не трябва да ходи в интелектуалната празнота и тъмнина, характерни на невярващия свят (вижте Ефесяни 4:17-24). Християнинът има ново посвещение, нови презумпции, нов Господар, нова посока и цел – той е нов човек. Това ново естество се изразява в неговото мислене и наука, защото (както във всички други области) Христос трябва да господства в света на мисленето (сравнете Колосяни 1:18). Ние трябва да се съгласим с думите на д-р Корнилиъс Ван Тил:

Христос като Бог е Този, Който говори в Библията. Следователно Библията не се позовава на човешката логика като върховна, за да оправдае това, което казва. Тя идва при човешките същества с абсолютна власт. Тя твърди, че самата човешка логика трябва да бъде разглеждана в смисъла, в който Писанието я разглежда, а именно, като създадена от Бога и следователно по правило подчинена на Божията власт. . . . Двете системи, тази на нехристиянина и тази на християнина, се различават поради факта, че техните основни твърдения или презумпции са различни. На нехристиянска основа човекът бива приеман като върховна отправна точка в познанието. . . . Реформисткият метод . . . откровено започва “отгоре.” Той приема Бога като презумпция. Но като приема Бога като презумпция, в нито една точка той не може да постави себе си на неутрална основа с нехристиянина. . . . Самите вярващи са избрали християнския възглед не защото са по-мъдри от другите. Това, което те имат, го имат само по благодат. Но този факт не означава, че трябва да възприемат логиката на падналия човек като правилна или дори като вероятно или възможно правилна. Защото същността на идеята за Писанието е, че то единствено е критерий за истината (Cornelius Van Til, A Christian Theory of Knowledge, Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969, pp. 15, 18, 43).