Глава 18: ОБОБЩЕНИЕ НА АПОЛОГЕТИЧНИЯ МЕТОД: ГЛАВИ 13-17

От този раздел с глави за апологетичната процедура можем сега да обобщим начина, по който трябва да действаме в защита на християнската надежда, която имаме:

 

Естеството на апологетичната ситуация:

1. Спорът между вярващия и невярващия е по принцип антитеза между две цялостни системи на мислене, включващи основополагаща вяра и презумпции.
2. Дори законите за мисленето и метода, заедно с фактологичните доказателства, ще бъдат приети и оценени на основата на ръководните презумпции на човека.
3. Всички последователности от аргументи, особено за неща от върховна лична важност, могат да се проследят назад и зависят от отправни точки, които се приемат като самоочевидни; така кръговото мислене в дебата е неизбежно. Но не всички кръгове са разумни или валидни.
4. Така позоваванията на логиката, фактите и личността могат да бъдат необходими, но те не са апологетично достатъчни; това, от което имаме нужда, не са откъслечни отговори, вероятности или изолирани доказателства, а цялостна атака срещу скритите презумпции на системата на мислене на невярващия.
5. Начинът на мислене на невярващия се характеризира със следното:
   1. По естество невярващият е по Божия образ и следователно е неизбежно религиозен; неговото сърце непрекъснато свидетелства, както свидетелства и ясното откровение за Бога около него, за съществуването и характера на Бога.
   2. Но невярващият разменя истината за лъжа. Той е глупак, който отказва да започне своето мислене със страхопочитание към Господа; той не иска да гради върху себесвидетелстващите думи на Христос и потиска неизбежното откровение за Бога в естеството.
   3. Тъй като той не се наслаждава в разбирането, а избира да служи на творението, вместо на Твореца, невярващият съзнателно е посветен на своя начин на мислене; тъй като е убеден, че не е възможно да греши в самите си основи, той представя извратено мислене и отправя предизвикателство против себесвидетелстващото Божие Слово.
   4. Следователно, мисленето на невярващия води до невежество; в неговия помрачен суетен ум той всъщност мрази познанието и може да придобива само лъжливо „познание.”
   5. До степента, до която той наистина познава нещо, това се дължи на неговата непризната зависимост от потиснатата вътре в него истина относно Бога. Това прави невярващия интелектуално шизофреничен: чрез своя възприет начин на мислене той всъщност се „противи на самия себе си” и показва, че се нуждае от радикална „промяна на ума” (покаяние) към истинско познание на истината.
   6. Невежеството на невярващия е престъпно, защото той е без извинение за своя бунт против Божието откровение; следователно той е без „апологетика” за своите мисли.
   7. Неговото неверие не произтича от липса на фактологични доказателства, а от неговия отказ да се покори на авторитетното Божие Слово от самото начало на своето мислене.

 

Изисквания към апологета:

1. Апологетът трябва да има правилно отношение; не трябва да бъде арогантен или крамолник, но със смирение и уважение трябва да спори любезно и миролюбиво.
2. Апологетът трябва да има правилната отправна точка; трябва да възприеме Божието Слово като своя себедоказваща презумпция, като мисли Божиите мисли след Бога (а не да се опитва да бъде неутрален), и да смята Божието Слово за по-сигурно от своя собствен опит с фактите.
3. Апологетът трябва да има правилния метод; като работи върху непризнатите презумпции на невярващия и е твърдо основан в своите презумпции, апологетът трябва да се стреми да събаря всяка мисъл, която се издига високо против познанието за Бога, като се стреми да пленява всяка мисъл (и своята, и тази на противника) в покорство на Христос.
4. Апологетът трябва да има правилната цел: да постигне безусловната капитулация на невярващия без да влиза в компромис в своята вярност.
   1. Словото на кръста трябва да бъде използвано за да излага на показ пълната светска псевдомъдрост като разрушителна глупост.
   2. Христос трябва да бъде осветен като Господ в сърцето на човека, и така човекът да не признава по-висш авторитет от Божието Слово и да отказва да потисне своето интелектуално посвещение към неговата истина.

 

Процедурата за защита на вярата:

1. Като осъзнава, че невярващият потиска истината в неправда, апологетът трябва да отхвърли глупавите презумпции, които са в основата на критичните въпроси, и да се опита да образова своя противник.
2. Това означава представяне на фактите в контекста на библейската философия за фактите:
   1. Бог е върховният стандарт за възможност и невъзможност.
   2. Правилното приемане и разбиране на фактите изисква покорство към Господството на Христос.
   3. Така фактите ще имат смисъл за невярващия само ако той премине през презумптивна промяна на ума от тъмнина към светлина.
   4. Писанието има властта да заявява какво е станало в историята и да го тълкува правилно.
3. Възприетите презумпции на невярващия трябва да бъдат силно атакувани с въпроса дали ако са верни, познанието въобще е възможно:
   1. За да покаже, че Бог е направил светската мъдрост глупост, вярващият може да постави себе си в позицията на невярващия и да му отговаря според неговата глупост, за да не се мисли за мъдър в собствените си очи; тоест, да покаже последствията от невярващото мислене с неговите презумпции.
   2. Претенциите на невярващия трябва да бъдат сведени до безсилие чрез вътрешна критика на неговата система; тоест, да се покаже невежеството на неверието чрез аргумента за невъзможността на всичко, което е противоположно на християнството.
4. Апологетът трябва да се позовава на Божия образ в невярващия, който има Божието ясно и неизбежно откровение, което му дава неизкоренимо познание за Бога; това познание може да бъде изложено на показ като се посочват неволните изрази или като се посочва „откраднатият капитал” (непризнаваните презумпции), които могат да се намерят в позицията на невярващия.
5. Апологетът трябва да заяви себесвидетелстващата и авторитетна Божия истина като необходимо условие за разумността и като единствен път за спасение на човека (от всички последствия от греха, включително невежеството и интелектуалната суета):
   1. За да не би апологетът да стане като невярващия, той не трябва да му отговаря според глупостта му, а според Божието Слово.
   2. Невярващият може да бъде подканен да постави себе си на позицията на християнина, за да види, че тя дава необходимата основа за разумен опит и фактологично познание – и с това да заключи, че тази позиция е единствената разумна и е единствената основа за доказване на което и да е нещо.
   3. Апологетът също може да обясни, че Писанието дава обяснение за състоянието на ума на невярващия (враждебност) и неуспехът на хората да признаят неизбежната истина на Божието откровение; нещо повече, Писанието дава единствената възможност да бъдат избегнати последствията от тази враждебност и неуспех (суета и осъждение).