3 – СЪДИЛИЩА И СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ

Сигурно ще е полезно първо да видим как работи един съд. Ако досега не сте били там, препоръчвам ви някой път да отидете.

Всички спорове се водят пред английски съдилища. Фактически обаче, съществуват различни съдебни институции за различните видове дела. Много е важно в началото да се установи дали процесът е наказателен или граждански. Обикновено това се разбира от пръв поглед. При углавно дело се разглеждат криминални престъпления, докато в граждански процес се съди човек, ако дължи пари например.

Каквито и да са различията, всички съдебни дела имат една обща черта. Винаги има две страни с противоположни интереси. Конфликтът между тях се решава от присъдата на една независима личност. При сериозните криминални дела като умишлено или непредумишлено убийство естествено тази личност е съдията. Всяка от двете страни по делото наема адвокат, който защитава интересите им. Адвокатите от своя страна призовават свидетели, които изнасят доказателства в полза на единия и другия клиент. При наказателните дела в Кралския Съд също има съдебни заседатели.

Делото трябва да се гледа в съответствие със закона на страната. В една своя присъда Лорд Дънинг казва: „За всеки гражданин на тази страна, независимо от неговата власт, важат думите на Томас Фулър от преди 300 години: „Никога не се мисли за много голям, защото законът винаги стои по-високо от тебе.“ (Gоuriеt v. Uniоn оf Роst Оffiсе Wоrkеrs’, Lаw Rероrts (1977), QВ Vоl.2, с.761, 762.) Освен обявяването на присъдата съдията има задачата да съблюдава спазването на закона. Интересно е да се отбележи, че червената мантия на съдиите е била свещеническо расо, което показва общия корен на правото с християнската вяра. Това отново подчертава, че правото стои над личния или националния интерес.

Основен принцип на английското право е, че когато някой се обвинява за извършено престъпление, той може да бъде съден само от равни на него граждани. Изобщо в английския наказателен съд въпросът за вината и невинността се определя от мъже и жени без юридическа подготовка. Ако се води дело в Магистративен Съд, то решението се взема от неспециалисти – магистрати, а в Кралския Съд – от съдебен състав. Той се състои от 12 човека на възраст между 18 и 65 години, като всеки от тях е гражданин на страната поне от 5 години. Преди повече от 200 години Сър Уилям Блекстон – прочут английски адвокат – казва в една лекция по право: „Воденето на процеса чрез жури винаги е било и аз вярвам, че винаги ще бъде славата на английското право. Най-висшата привилегия, за която всеки гражданин може да мечтае, е тази – няма друг начин да се накърни частната собственост, свободата или живота на човека, освен чрез съгласието на дванадесет негови съседи и равноправни съграждани.“ (Sir Williаm Вlасkstоnе, Соmmеntаriеs оn thе Lаws оf Еnglаnd, Vоl.3 (Univеrsity оf Сhiсаgо, 1979), с.379.)

Надявам се, че успях да помогна при нареждането на сцената преди да пристъпим към доказателствата за възкресението. Както публиката в пиесата „Бдението“ (Тhе Vigil) аз искам вие да си представите, че сте съдебен заседател и носите отговорността да издадете присъда в края на делото.

Но преди да разгледам вашите задължения, трябва да се спра на това, което юристите наричат „стандарт за доказване“. Да допуснем, че ви сполети автомобилна злополука на пътя, при която някой е пострадал. Тогава съдът ще ви привлече да отговаряте за нанесени щети и трябва да се прецени дали сте проявили нехайство или не. Как може да стане така? По какъв начин ще се построи доказателството?

Според един известен учебник по право – ето как: „Стандартът за доказване, необходим в гражданския процес, най-общо означава доказване върху основата на баланс на вероятностите. Ако уликите са такива, че съдът може да каже: „Ние смятаме, че има по-голяма вероятност действието да не е било умишлено“ – тогава тежестта на уликите се снема, но ако вероятностите са равностойни – тя остава.“ (Реr Lоrd Dеnning in Рhiрsоn оn Еvidеnсе (Swееt & Махwеll, 13th Еdn.), 4-35.) Когато разглеждаме фактите за възкресението, ние ще прилагаме същия „стандарт за доказване“. С други думи, ще се ръководим от това, което с най-голяма вероятност се е случило.

 

Съдебните заседатели

А сега нека да видим какви са задълженията на съдебните заседатели. На първо място те трябва да съдят непредубедено. Не бива да приличаме на онзи председател на съдебен състав, който накрая обявил присъдата така: „Седем от нас смятат подсъдимия за виновен, защото са съгласни с обвинението, трима го смятат за виновен на общо основание, а двама казаха „виновен“ още щом го видяха.“

Но да бъдеш непредубеден често е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като всеки от нас има вродени предразсъдъци. Ярък пример за това е французинът Ернест Ренан – авторът на книгата „Животът на Исус“, в която се отрича възкресението. Според собственото признание на Ренан, той започва с предпоставката: „Чудото е невъзможно. Следователно, възкресение не е имало!“ Такава нагласа не е допустима в един съд. За да проучим доказателствата ние трябва да бъдем колкото се може по-непредубедени.

Преди всичко задължението на съдебните заседатели е да издадат присъда. Всъщност единственото нещо в углавния процес, което съдията не прави, това е да съди. Той председателства съда, обобщава резултатите и след края на пренията произнася присъдата. Тъкмо съдебните заседатели решават дали обвиняемият е виновен или невинен и те носят отговорност за осъждането. Фактите по възкресението също изискват присъда. Ние трябва да ги проучим и да си отговорим на въпроса дали наистина Исус Христос възкръсна от мъртвите