СМЕХЪТ НА САТАНАТА

През двете години, когато аз бях президент на бандата, бяха убити 17 души. Бях арестуван толкова пъти, че не си спомнях вече точната цифра. За нас нямаше нищо свято, освен бандата. За мен беше ценна само връзката ми с Израел и Мани.

Една нощ Израел тайно се промъкна при мен и пусна един гълъб в стаята ми. Той стоеше навън и слушаше как крещях от ужас, а след това отвори вратата и запали лампата. Аз се опитах да прикрия смущението си и се засмях, когато той пусна гълъба да излети през прозореца. След като той си отиде, дълго седях треперещ на леглото и чувах шума от крилата в ушите си. Когато най-сетне потънах в неспокоен сън, стори ми се, че падам в някаква безкрайна пропаст и чувам смеха на сатаната. На следващата сутрин Израел дойде при мен и ми съобщи, че Мани бил ранен при едно улично сбиване и лежи в болницата.

– Какво става с тебе, Ники? – запита ме той. – Защо се държиш така смешно?

Около мен всичко като че ли се сгромолясваше. Чувствах, че кръвта се оттегли от лицето ми. Мани и Израел бяха моите единствени приятели. Сега, когато Израел разказваше, че Мани е на косъм от смъртта, почувствах как цялата ми сигурност изчезва.

– Всичко е наред – излъгах аз. – Само съм уморен и ядосан. Ще разуча кой е този тип и ще го пипна.

Следобед отидох в болницата, но двама униформени полицаи стояха пред вратата и не пускаха никого вътре. Изкатерих се по противопожарната стълба и почуках на прозореца на стаята. Мани ме видя и отвори. Той беше толкова слаб, че едва се дотътри до леглото.

– Кой беше, Мани? Като че ли някой се е опитал да те очисти?

– Това бяха “Епископите”. Те ме пипнаха сам и ме обработиха с ножовете си.

– Кой? Знаеш ли точно кой те намушка?

– Да! Водачът им се нарича Джое. Той е новият им вицепрезидент. Той се държа през цялото време отвратително. Когато исках да избягам, той каза, че ще дойде отново и ще ме очисти. Затова стоят куките навън.

– Сега се постарай да оздравееш, Мани! Когато излезеш, ще го пипнем този мръсен негър!

Спуснах се отново по противопожарната стълба и вечерта се срещнах с Израел и Омир, също член на нашата банда. След дълго обсъждане, ние се спряхме на варианта “Отвличане”. На следващия ден Омир открадна една кола. Две седмици я крихме в храсталаците на парка, докато Мани излезе от болницата.

Една седмица преди Рождество 1957 година започнахме осъществяването на нашия план. Омир караше колата. Отидохме до дома на Мани, за да го вземем. Той куцаше. Айджи, Пацо и аз седнахме на задната седалка. Минахме край католическия дом и паркирахме на улица “Сейнт Едуард”. В дома тази вечер имаше танци и пред вратата стояха двама униформени полицаи. Тъй като не видяхме “Епископи” наблизо, ние продължихме до бара, където те се срещаха и спряхме колата от другата страна на улицата. Беше почти 11 часа вечерта. Казахме на Мани да остане в колата, а ние влязохме в бара. Вътре скучаеха няколко от “Епископите”.

– Ало, момчета. Ние търсим вашия вицепрезидент – Джое. Чухме, че иска да сключи мир и искаме да говорим с него. Тук ли е той?

– Джое ли? – обади се едно от момчетата. – Той седи с момичето си там отзад, в ъгъла.

Влязохме в помещението, където Джое седеше на пода с момичето си. Той ни погледна и Айджи каза:

– Ние сме “Мау-мау”! Искаме да поговорим с теб.

Той понечи да стане, но Айджи стъпи с крак върху рамото му и го натисна обратно на мястото му. И двамата държахме пистолети в джобовете си и Джое добре разбираше, че те са насочени към него. Той започна да вика за помощ, но Айджи измъкна пистолета си и го насочи към другите момчета.

– Никакво движение! Първият, който се мръдне, ще бъде мъртъв.

Собственикът на бара гледаше като обезумял.

– Няма да ти направим нищо лошо, татенце! – успокои обезумелия барман Айджи. – Стой си тихо и ние след минута ще изчезнем.

Обърнах се към Джое, който все още седеше до уплашеното момиче на пода:

– Ех, ти, смрадливецо! Можеш сам да избираш: или ще дойдеш сега с нас, или ще те застреляме веднага, тук, на място! Искаш ли една минута да помислиш?

Джое започна да заеква и аз казах:

– Добре! Чудесно! Ти мислиш на глас.

След това го изправих на крака и напуснахме бара. В това време Израел с пистолет в ръка държеше в шах останалите момчета.

– Можеш да кажеш на “Епископите”, че ние ще го върнем след като уредим някои дреболии във връзка с едно намушкване на “Мау-мау” – каза Айджи.

Затворихме вратата след себе си и бутнахме Джое в колата. Той седна на задната седалка между Айджи и мен. Ние държахме пистолетите си, насочени към него. Омир подкара колата към една изоставена къща близо до моста на Манхатън. Вкарахме нашия пленник вътре и го вързахме здраво за един стол. След това бутнах в устата му мръсен парцал.

– Може да те очистим веднага, а може да те оставим до края на живота си да седиш тук! – заплаших го аз.

Айджи го заплю и след това излязохме, като грижливо заключихме вратата. Беше полунощ. Два дни не се сетихме за него. Когато отново посетихме изоставената къща, с нас имаше 25 “Мау-мау”. Джое лежеше на пода, все още стегнат на стола. Той се беше опитал да се освободи, но беше твърде здраво вързан. Ние го изправихме заедно със стола и запалихме лампата. В къщата беше ледено студено. Джое ни гледаше с ужасен поглед.

Извиках Мани и той застана до мен.

– Мани, този ли е хлапакът, който те нареди с нож и те заплаши, че ще те убие?

Мани се приближи до него и каза:

– Да! Този е!

Измъкнах парцала от устата на Джое. Езикът му беше надебелял, а гърлото му изсъхнало. Той се опита да каже нещо, но издаде само някакви неразбираеми звуци.

– Виждате ли, той потвърждава, че всичко е вярно! – казах аз.

Айджи хвана дългата коса на пленника и дръпна главата му назад. Мани изтърси пепелта от цигарата си и я приближи до врата на Джое.

След това той бавно натисна угарката върху кожата. Джое изкрещя от болка, а Мани запали нова цигара.

– Още веднъж! – каза Айджи. – Той те е намушкал два пъти.

Този път Мани натисна цигарата върху устните на момчето. Челюстта му тракаше, когато Мани се опита да бутне фаса в изсъхналото му гърло.

– Така, момчета! Стегнете се! Сега вие сте наред – каза Айджи.

Всеки един от нас запали цигара и се приближи до Джое, а Айджи продължаваше да държи косата му назад. Джое се мъчеше да вика, но издаваше само кресливи звуци, наподобяващи шума на шкурка, която се трие по тел. Всяко едно от момчетата натискаше угарката си върху лицето или врата му. Нещастникът крещеше от болки, докато падна в безсъзнание.

Ние го отвързахме и го хвърлихме между отпадъците и паяжините на пода. Момчетата започнаха да го псуват и да го ритат с острите си обувки.

След това го повлякохме в колата и потеглихме към бара на територията на “Епископите”. Айджи написа една бележка, която закрепихме на гърдите на Джое: “Никой няма да остане ненаказан, ако продължава да се занимава с “Мау-мау”!” Карахме бавно и в движение изхвърлихме тялото на изпадналия в безсъзнание Джое на улицата. На Бъдни вечер срещнах Мани в кръчмата на Джино. Седяхме на високите столчета пред бара, пушехме цигари и се смеехме на преживяванията от миналата седмица. Изведнъж забелязах, че петима “Епископи” се задават по улицата. Бяхме съвсем сами, въпреки че се намирахме в центъра на територията на “Мау-мау”. Бутнах Мани:

– “Епископите”! Хайде, изчезвай!

Но беше твърде късно. Успяхме само да се измъкнем през вратата. Побягнахме, но Мани беше още много слаб и изостана назад. Настигнаха ни. Преди да успеят да ни обградят, аз наведох глава и се хвърлих върху тях. Те не бяха подготвени за такова нападение. Ударих с глава един от тях в областта на стомаха и той падна по гръб на улицата, като ревеше от болки. Хванах се с ръка за една от паркираните коли и бързо свих по платното на улицата. Едно такси изсвири и премина на косъм от мен. Все пак бях на сигурно място. Надявах се Мани да се е възползвал от предимството на моето нападение и да ме следва. По едно време забелязах, че той не е зад мен. Никой не ме преследваше. Спрях се и тръгнах по улицата назад, за да видя какво става. Петимата бяха притиснали Мани към стената и безмилостно го биеха. Нещо проблесна. Това беше острието на нож. Спуснах се по улицата към тях и изкрещях:

– Вие, мръсни свине! Оставете го на мира! Ще ви избия всичките!

Но беше твърде късно. Видях как момчето с точен удар заби ножа в гърдите на Мани. Видях как той се сгърчи, остана за миг прав, а след това падна на земята. Убиецът заби още веднъж ножа си в тялото му.

Скочих до падналия Мани и започнах да нанасям удари с нож и юмруци. Нападателите се разбягаха. Мани лежеше на тротоара. От устата и носа му течеше кръв и се събираше на локвичка под главата му. Коленичих и го обърнах на гръб. Вдигнах главата му и я поставих нависоко. Кръвта изцапа панталоните ми. Чувствах я топла и лепкава. Той ме гледаше с широко отворени очи и се опита да ми каже нещо. Чу се леко изхъркване и от устата му потече тънка струя кръв.

– Мани! – изкрещях аз. – Мани, не умирай!

Главата му се търколи настрана от рамото ми и тялото му се свлече. Очите гледаха безжизнено. Той беше мъртъв!

– Мани! Мани! – крещях аз, колкото имах сила и в гласа ми звучеше целият ужас, който току-що бях преживял.

Изведнъж по улицата се чу женски глас:

– Ей, какво става там?

Повече не можах да остана. При моето набъбнало полицейско досие щях да бъда заловен непременно и така вината щеше да падне върху мен. Изправих се и мъртвото тяло падна върху паважа. Тъпият звук, с който главата се удари върху цимента, звучеше в ушите ми дори и когато влязох в стаята си. Блъснах вратата след себе си и взех пистолета от шкафа. Седнах на края на леглото и държах зареденото оръжие към заключената врата. Бях парализиран от страх.

Досега никога не бях виждал мъртъв човек до себе си. Във всеки случай не лице в лице. Той беше моя приятел. Само преди един час ние се смеехме весело, а сега той лежеше на улицата и кръвта му течеше като поток от устата му. Не можах да се успокоя. Опитвах се да се държа смело. Досега бях смятал, че никой и нищо не може да ме уплаши. Но смъртта на Мани ми отвори очите. Трябваше да се предам. Искаше ми се да плача, но не можех.

Скочих и се спуснах към стената. Започнах да крещя:

– Аз не се боя! Не се боя!

Бях обладан от дявола. Гледах ръцете си като обезумял. Те все още лепнеха от кръв. Спуснах се и започнах да блъскам главата си о стената.

– Никой не може да ми направи нищо! Никой!

Изтощен се свлякох на пода и загубих съзнание. Страх! Необикновен, ужасен, вледеняващ страх! Като че ли целият сън се беше превърнал в действителност. Аз се търкалях по пода, стенех и крещях. Стените на моята стая започнаха да се отместват, а таванът се вдигаше бавно нагоре. Струваше ми се, че се намирам на километри далеч. Изведнъж пред мен се спусна тъмен облак и ме покри целия. Помислих, че ще ме смаже. Отворих устата си, за да извикам, но от нея бликна кръв. Започнах да се блъскам в стените. Исках да избягам, но нещо теглеше главата ми все по-надолу и по-надолу, докато най-сетне я чух да се удря в пода със същия звук като главата на Мани там на тротоара.

Черният облак ме притискаше. Лежах на пода и се опитвах да се отбранявам с ръце и крака. Това беше облакът на смъртта. Изведнъж чух висок смях, който звучеше от всички страни. Страхотен, но неописуем смях. Всред този кикот се носеше една дума: Смърт!… Аз знаех! Това беше смехът на сатана.

Когато се събудих беше утрин. Слънцето се опитваше да се покаже през мръсните стъкла на прозореца. Лежах сгърчен и замръзнал на пода. Погледът ми падна върху ръцете ми. По тях все още лепнеше незасъхнала кръв.

следваща глава БЛАТО