СИН НА ДЯВОЛА

Когато дойде лятото, цялото гето изглеждаше полудяло от злоба. Бандите, които през зимата се бяха изпокрили, сега се проявяваха с нови сили.

Междувременно аз бях станал един от най-опасните водачи. През зимата прекарах 30 дни в следствено отделение, но обвинителният материал не беше достатъчен, за да бъде повдигнато обвинение срещу мен.

Със затоплянето на атмосферата ние все повече изпадахме в бяс. На първи май Минго – президента на “Капланите”, въоръжен с пистолет, влезе в един магазин.

– Ей, бейби – каза той на едно момче, което стоеше до масата и насочи към него оръжието си, – ти ли си Саугрейс?

– Да, аз съм. Какво има?

Минго не отговори. Той вдигна пистолета и се прицели в главата му. Момчето се засмя.

– Слушай, момче, махни тази играчка, че може да гръмне!

Минго беше под влияние на хероин. Той безизразно гледаше човека пред себе си. Изстрелът улучи момчето точно под носа и пръсна черепа му. Кръв, кости и мозък опръскаха стената. Минго се обърна и напусна магазина. Когато полицаите го настигнаха, той насочи пистолета си към тях. Предложиха му да вдигне ръцете си и да остави оръжието. Вместо това той откри огън срещу тях. Няколко куршума изсвириха над главите им. Полицията отговори и Минго падна мъртъв на улицата. Във всеки един от нас се криеше по един Минго. Като че ли целият град беше полудял. През това лято ние обявихме война на полицията. Написахме писмо на 88-ми участък, в което съобщавахме, че всеки полицай, който прекрачи нашата територия, ще бъде смятан за враг.

Полицията удвои своите сили. Контролните патрули се увеличиха от двама на трима. Но това не ни пречеше. Ние се събирахме на покривите и хвърляхме камъни и бутилки по тях. Когато патрулираха по средата на улицата, ние откривахме огън. Не се прицелвахме много добре, а и оръжията ни бяха собственоръчно направени. Мечтата ни беше да очистим някой полицай. С особено голямо удоволствие използвахме бензиновите бомби. Бензинът крадяхме от паркираните коли и пълнехме с него бутилки от “Кока кола”. Слагахме шнур, запалвахме го и хвърляхме бомбата върху полицейската кола, която минаваше по улицата.

Понякога ставаха и непредвидени неща. Един следобед Дан Броусън, член на нашата банда, запали шнура на една бензинова бомба, за да я хвърли върху полицейския патрул, но шнура се оказа твърде къс и бомбата експлодира в ръцете му. Преди да можем да му се притечем на помощ, той бе обгърнат от пламъци. Полицаите дойдоха и се помъчиха да угасят огъня с ръце. Един от тях пострада, като получи тежки обгаряния. Дан беше закаран веднага в болницата, но трябваше да минат години, докато се възстанови напълно.

Празниците бяха особено желани от нас. На Великден, Петдесятница и на Националния празник ние се събирахме в Кони Айсленд заедно с всичките 285 банди на Ню Йорк. Всички носеха своите най-хубави неща и се опитваха да правят размяна, която често завършваше с кървави сблъсъци. На този 4 юли “Епископите” убиха Лари Щайн, едно от нашите момчета, което беше едва на 13 години. Пет момчета го бяха били до смърт с велосипедни вериги. После заровили трупа му в пясъка. Едва няколко дена по-късно той бе открит.

Когато научихме за смъртта му, ние се отправихме към квартирата на “Епископите”. Момчетата жадуваха да запалят целия Бруклин, но аз ги задържах с цел да си отмъстим след погребението на Лари.

На следващия ден следобед ние се събрахме близо до гробищата. Две коли докараха опечалените. Аз познах майката на Лари, неговия баща и четиримата му братя. Ние стояхме досега настрана, но когато останалите пристигнаха, се присъединихме към тях. Бяхме около 200 момчета и момичета, повечето от които носеха черни якета с двойно “М” на гърба.

Аз отидох при госпожа Щайн, за да изкажа съболезнованията си. Тя ме погледна като обезумяла и започна да крещи:

– Махнете го от тук! Изгонете този дявол!

Тя се обърна и направи няколко колебливи крачки към колата, загуби съзнание и падна на тревата. Мъжът й се наведе над нея, а четирите малки момчета гледаха уплашено как цялата банда се разположи около гроба.

Господин Щайн ме погледна и каза:

– Ти си отговорен за всичко! Без теб и твоята банда Лари днес щеше да бъде жив!

Очите му горяха от омраза. Все пак аз послушах служителя от погребалното бюро, който ми прошепна:

– Моля, почакайте от другата страна на гроба! Дайте ми възможност да извърша погребението почтено. Разбрахме ли се?

Аз кимнах и преминах оттатък.

Нищо не беше в състояние да ни задържи тази вечер. Бяхме научили, че някой е очистил един от “Епископите”. Погребението щеше да се състои на следващия ден. Момчетата смятаха да нападнат шествието и да хвърлят няколко бензинови бомби в тълпата. Всички бяха изпълнени с желание да отмъстят за своя загинал другар. Те горяха от омраза. Мани предложи да отидем в залата, където лежеше трупът на младото момче и да го запалим.

– Хайде да го изгорим! – изкрещя той. – Ако чакаме, утре ще бъде твърде късно!

– Да! Да! Хайде! – изкрещяха всички в хор.

Двадесетина момчета нахлуха в дома на покойника до гробищата, събориха саркофага с останките на починалия и запалиха ковчега. Погребението се състоя при силна полицейска охрана, но ние бяхме отмъстени. Бяхме като животни без съвест, морал, съзнание и изобщо някакво чувство за добро и зло.

Франк се мъчеше от време на време да ми помага. Отказвах помощта му и го убеждавах, че сам мога да се грижа за себе си. През пролетта на 1957 г. Франк дойде при мен и ми каза, че татко и майка щели да дойдат в Ню Йорк. Той ме покани да ида на другия ден при него. Аз отказах. Не се нуждаех от родителите си. Те ме бяха изпъдили и сега аз не желаех да имам нищо общо с тях.

На следващата вечер Франк доведе татко при мен. Мама, както каза той, не искала да дойде, защото съм отказал да ги посетя. Когато те влязоха, аз продължих да лежа в леглото, без да им обръщам внимание. Татко се спря на вратата и дълго ме гледа.

– Франк ми разказа за теб! – започна той едва след няколко минути, като гласът му ставаше все по-силен и по-силен. – Той ми каза, че ти си шеф на банда и полицията е по стъпките ти. Вярно ли е това?

Не отговорих. Обърнах се към Франк, който стоеше до него и изсъсках:

– Защо си му разказвал това? Не ти ли казах, че не желая да виждам никого от вас?

– Аз му казах само истината, Ники! – отговори Франк спокойно. – Ще дойде време и ти сам ще разбереш това.

– Той е обладан от демони – каза татко и ме погледна строго в очите. – Той е обладан, но аз ще го освободя сега!

Погледнах го нервно и се изсмях.

– Миналата година и аз си мислех, че имам демони, обаче сега и демоните се страхуват малко от мен.

Баща ми се приближи, постави ръката си на рамото ми. Натисна ме така силно, че трябваше да коленича на пода. Неговите яки ръце ме държаха като в клещи.

– Чувствам пет нечисти духа в теб – каза той. След това кимна на Франк да хване раменете ми. Опитах се да се измъкна, но двамата бяха по-силни от мен. – Пет демона викаше татко. – Ето защо е станал престъпник, но тази вечер аз ще го излекувам.

Той постави ръка върху главата ми и ме натисна така силно, като че ли тя беше тапа, която трябваше да се набие в някаква бутилка.

– Марш! – крещеше той. – Аз ви заповядвам да излезете от него!

След това той ме удари силно по слепите очи и заповяда на демоните да излязат от мозъка ми. Франк държеше ръцете ми високо над главата, а баща ми ме стисна за врата така силно, че помислих, че иска да ме удуши.

– Ето, на езика ти има един демон. Марш навън! – След това започна да крещи. – Ето го! Аз го измъкнах. Видях го да излиза. Сърцето му е черно – продължи той, като ме блъскаше непрекъснато по гърдите.

Струваше ми се, че ще ми счупи ребрата. Накрая ме хвана, вдигна ме на крака и заповяда на демоните да излязат от моето тяло. След това ме остави и Франк каза:

– Татко ти направи голямо добро, Ники. Ти беше лош, но той отново те очисти.

Баща ми стоеше настрана и трепереше като лист. С ругатни напуснах стаята. Спуснах се по стълбите и излязох на улицата. Два часа по-късно видях един моряк, който под влияние на наркотици спеше на една пейка във “Вашингтон парк”. Измъкнах портмонето му. Ако татко наистина беше изгонил демоните от мен, те бяха се върнали много бързо. Сега повече от всякога бях “син на дявола”.

Един ден замислихме голям обир. Бях забелязал, че всяка събота около три часа следобед един човек с черен “Кадилак” спира пред една съседна къща. И другите момчета го бяха виждали и разказваха вицове за него. Знаехме вече, че гостът е от Джърси и идва, когато Марио Силварио отиде на работа. Всяка събота се повтаряше същото. Той паркираше своя “Кадилак”, заключваше вратата и влизаше в жилището на Марио.

Разказах на Мани какво съм замислил и той се съгласи с мен. Поканихме и Уили да дойде с нас. Определихме да се срещнем в два часа. Когато стигнахме до жилището, Уили вече ни чакаше там и почистваше пистолета си. Беше извадил всички патрони и ги беше наредил по стъпалата. Когато ни видя, той зареди отново пистолета си и го бутна в джоба. Според нашия план Мани и Уили трябваше да чакат зад къщата. Когато човекът слезе от колата, аз ще се приближа към него и ще го запитам нещо. В това време Мани и Уили трябваше да застанат зад гърба му, Уили да сложи пистолета си зад плешките му, а ние да измъкнем портмонето с всичките пари.

В три часа черният “Кадилак” спря на ъгъла и аз, с шлифер в ръка, тръгнах по тротоара. Човекът излезе от колата. Беше едър, приблизително 40-годишен, носеше скъпо палто. Той грижливо заключи колата и тръгна към входа на къщата. В това време аз се изпречих пред него.

– Моля ви! – казах аз. – Знаете ли, изглежда съм се загубил. Можете ли да ми кажете къде се намира “Лафайет авеню”?

– Слушай, момче, не искам никакви неприятности – каза той.

– Аз искам да знам къде е “Лафайет авеню” – отговорих аз ухилено и сложих ръката си в джоба на якето, като че ли там имаше пистолет.

– Помощ! Разбойници! – закрещя той и се спусна към колата.

Преградих му пътя и казах:

– Дръж си муцуната или ще те очистя!

Той се огледа ужасен и започна отново да крещи:

– Помощ! Помощ!

В този миг Мани се промъкна зад него, хвана го за гърлото и го стисна. С дясната ръка прилепи пистолета до гърба му.

– Нито звук, малкия, иначе ще натисна спусъка.

Човекът занемя от ужас и ние започнахме да го претърсваме. В джоба на сакото намерихме голяма пачка банкноти. Не бях виждал толкова много пари. той ги беше стегнал с един ластик.

– Погледни, Уили! Виждаш ли? Хлапакът е богат. Гледай колко пари!

Аз се отдръпнах със смях. Бяхме улучили добре. Започнах да танцувам по улицата и да се подигравам на човека.

– Кажи, старче! Какво правиш всяка събота в този дом?

Мани започна да разкопчава колана на човека.

– Ще имате ли нещо против, ако ви вземем панталоните, за да могат да видят дамите какъв прекрасен мъж сте?

Човекът стисна зъби и изстена.

– Направете ни това удоволствие! Елате! Дайте си панталоните, за да могат да видят всички какво хубаво малко момче сте вие всъщност!

Мани беше откачил колана му. Човекът закрещя отново:

– Помощ! Помощ!

Аз скочих и го ударих по устата. Той стисна зъби и аз извиках от болка:

– Удари му един, Уили! Довърши го! Той ме ухапа.

Уили отстъпи, насочи револвера с двете си ръце към гърба на мъжа и натисна спусъка. Чу се глухо щракване, но изстрел не последва. С ранената си ръка ударих човека в областта на стомаха. Той се присви напред и тогава с другата ръка му нанесох удар в лицето. Знаех, че това е много болезнено и очаквах, че ще падне в безсъзнание, но вместо това, той се изправи и тръгна срещу мен.

– Хайде, Уили, какво чакаш? Очисти го! – извиках аз още веднъж.

Уили отново натисна спусъка, но и този път не последва изстрел. Разгневен, измъкнах пистолета от ръцете му и ударих жертвата по лицето. Кожата се разкъса и се показа бялата кост на челюстта, която бързо ставаше червена. Човекът се опитваше да вика, но аз го ударих още веднъж, този път точно по брадата и той се свлече на тротоара. Ръката му безпомощно лежеше на бордюра. Прозорците започнаха да се отварят и се чуха гласове. Ние побягнахме в съседната пресечка. Свих по нашата улица и се качих в стаята си. Влязох вътре и затворих вратата. Това беше истински живот!

Включих осветлението и разгледах ръцете си. Добре се виждаха белезите от зъбите. Измих раната си с бира и я превързах с носна кърпа. След това загасих лампата и се хвърлих в леглото. Тихо се засмях. Спомних си за парите и бръкнах в джоба си. Те не бяха там. Скочих като луд и започнах да търся по всички джобове. Изведнъж си спомних. Цялата пачка беше в джоба на шлифера ми, а аз го хвърлих в една кофа за боклук. А револверът? И той беше изчезнал. Бях го изтървал по пътя. Не можех да изляза на улицата. Там сега вилнееха полицаите. Трябваше да чакам до сутринта. В това време моят шлифер с парите щеше да изчезне. Хвърлих се в леглото и заблъсках главата си с юмруци. Толкова много усилия, без да спечелим нищо, абсолютно нищо!

следваща глава СМЕХЪТ НА САТАНАТА