НА ТЕРИТОРИЯТА НА ГОСПОДА

През 1965 година проповядвах в почти всички големи градове на страната. Събранията бяха организирани от църкви от различни деноминации и имаха голям успех. Въпреки че не разбирах причината за това, нещо ме вълнуваше. Тогава срещнах Дан Малахук, книгоиздател от Ню Джърси, който съвсем независимо от мен беше разбрал онова, което аз самият все още не бях схванал. Една вечер той между другото ми каза, че Бог му е открил моята нова задача. Аз трябва да работя с деца. Не му отговорих, но думите му заработиха в сърцето ми. Спомних си за моето детство. Ако някой тогава си беше дал усилие да ме заведе при Христа, може би нещата в моя живот щяха да се развият по съвсем различен начин.

Няколко месеца по-късно Дан ми помогна в подготовката на една голяма евангелизация в Стил. След последното събрание той дойде в моята стая в хотела и каза:

– Ники, Бог наистина благославя по чуден начин. Младежите са събрали 3000 долара, които ти можеш да ползваш за своята работа.

– Дан, не мога да приема тези пари.

– Ники – каза той и се облегна на фотьойла, – парите не са за теб. Те са за Божията работа, която Той върши чрез теб.

– И аз мога да ги използвам, както иска Бог? – попитах аз.

– Точно така! – отговори той.

– Тогава ще ги използвам за децата. Искам да организирам дом, в който ще мога да работя с тях.

– Великолепно! – каза Дан. – И ще бъде добре да го наречеш “Ръководство за младежи”.

Върнах се с 3000 долара в Калифорния, твърдо решен да създам подобен детски дом. Наехме една къща на “Бродуей” във Фресно и я подредихме, доколкото ни позволяваха средствата. След това започнах да кръстосвам улиците. Първият ден видях едно 11-годишно момче, което седеше на прага на една къща. Запитах го как се казва. То ме изгледа отдолу нагоре и накрая каза:

– Рубен. Защо?

– Просто така – отговорих. – Изглеждаш малко самотен и си помислих, че може да си поприказваме.

Той с готовност ми разказа, че пушил вече цигари с марихуана. Напуснал училище след четвърти клас. Тогава аз му казах, че съм създал дом за такива като него и го попитах дали не би желал да живее с такива като нас.

– Как? Мога да дойда с Вас?

– Да, но първо трябва да поприказваме с баща ти.

– Не! – отговори той убедено. – Той ще се радва, ако изчезна.

Бащата даде съгласието си и до вечерта Рубен беше при нас.

През следващата седмица приехме още две деца и ги записахме веднага в училище. С Рубен отначало имахме неприятности, но той се оправи и започна да се справя с домашните си, след като се прибереше от училище. Глория и аз се чувствахме щастливи и радостни. Тревогите ми бяха изчезнали.

Започнаха да ми се обаждат разтревожени майки, които не можеха да се справят сами с децата си. След няколко седмици домът беше изпълнен с деца, а получавахме все нови и нови предложения.

Една сутрин много рано иззвъня телефонът. Аз бях поспал само няколко часа и затова сънлив протегнах ръка към слушалката. Беше Дан Смит, активен съработник в съюза на търговците християни във Фресно.

– Ники, неколцина от нас особено много се интересуват от твоята работа. Ние бихме организирали един управителен съвет, ако ти нямаш нищо против.

Това беше един нов отговор на молитва. Сега цялата група влиятелни хора щеше да стои зад нашата работа.

През същия месец при нас пристигна Дейв Картър. Той беше едър, тих младеж. Аз го познавах още от Ню Йорк, където беше шеф на негърска банда. Две млади мексиканки допълваха нашия щаб от съработници. Те се грижеха за момиченцата и нямаха административни задължения. Последният член на нашата група беше Джим Бъз. Той току-що беше завършил библейско училище и се бе оженил за едно тихо, симпатично момиче. Той дойде да работи при нас като възпитател, но за мен беше нещо много повече. Той беше живо доказателство за онази чудна сила на Христос да промени човека. Трудно бе да се познае в този образован човек със сериозно лице и тъмни диоптърни очила някогашният млад престъпник, дошъл в Тийн Челенч да търси хероин.

Със сърца, изпълнени с вяра в Бога и ръце, непрекъснато заети с работа за децата, ние вървяхме напред. Бог благославяше усилията ни и аз си мислех, че не би могъл да си представя по-голяма пълнота от благословения. За онези, които Го любят, Той държи с готовност безкрайни изненади.

През есента Дан Макхук организира поредица от събрания в Ню Йорк. След като ме посрещна на летището, той ме поведе с колата си из водовъртежа на Бруклин. Не, аз вече не бях съставна част от това гето и мислех за моите стари приятели и членове на бандата. Помислих си за Израел.

– Исусе – помолих се аз, – дай ми само още веднъж да говоря с него!

След вечерното събрание Дан дойде в стаята ми. Едва се бе настанил в креслото, когато телефонът иззвъня. Обадих се, но на другия край на кабела цареше мълчание. Най-сетне един тих, познат глас каза:

– Аз съм, Ники! Израел!

– Израел! – извиках аз. – От къде се обаждаш?

– От дома си в Бронкс. Току-що прочетох във вестника, че си отново в града. Обадих се по телефона на брат ти Франк и той ме упъти да те търся в хотела.

Исках да кажа нещо, но Израел ме прекъсна:

– Ники, много искам да те видя. Така, просто да си поприказваме за миналото.

Обърнах се към Дан:

– Това е Израел. Той иска да се срещнем.

– Кажи му да дойде утре вечер в хотела, за да вечеряме заедно! – предложи Дан и дългоочакваната среща бе уговорена за шест часа на другия ден.

От пет и половина до осем се разхождахме с Дан в хола на хотела, но Израел все още го нямаше. И изведнъж той се изправи пред мен. Неговото хубаво лице и дълбоките му очи, къдравата му коса – нищо не беше се променило.

– Ники! – каза той и стисна ръката ми. – Просто не мога да повярвам!

Изведнъж започнахме да се смеем и да говорим едновременно, без да обръщаме внимание на хората около нас. Едва след няколко минути той каза:

– Ники, запознай се с Роза, моята съпруга! – До него стоеше дребно порториканско момиче с усмивка, която раздвижваше цялото й лице. Подадох ръка, но тя ме прегърна и целуна по бузата:

– Аз те познавам отдавна – каза тя на развален английски език. – През последните три години Израел непрекъснато говори за теб.

Влязохме в ресторанта и забелязах, че Израел и Роза не са спокойни.

– Хей, Израел, какво става? Дан плаща всичко! Хайде, тръгвай!

Израел ме погледна смутено и ме дръпна настрана:

– Ники, ние не сме за тук. Много рядко съм употребявал такива смешни инструменти.

След вечерята се изкачихме в моята стая на 14-я етаж. Израел беше отново моят стар приятел. Той започна да ми разказва за техния дом.

– Не е съвсем приятно да живееш там. Навсякъде настъпвам хлебарки. Но можех да бъда и по-зле. В по-долните жилища малките деца биват хапани от плъхове.

Той се замисли и сетне продължи:

– Аз съм вързан тук. Не мога да изляза. А и за децата това не е най-хубавото място. През изминалата седмица три деветгодишни момиченца бяха изнасилени в нашия квартал. Ние не смеем да пуснем децата си на улицата. Искам да се преместя, но…

Той се изправи, застана до прозореца и се загледа в блестящата светлина на “Емпайер стейтс билдинг”.

– Все някъде трябва да се живее, а на друго място наемите са високи. Може би догодина ще живеем в по-добър квартал. Аз имам вече известни успехи. Започнах с миене на съдове. Сега съм чиновник на Уол стрийт.

– Но след като си успял, какво тогава? – попитах аз.

Израел ме погледна учудено.

– Не те разбрах добре. Какво точно ме питаш?

Сега бе времето да навлезем по-дълбоко в миналото.

– Израел, кажи ми, моля те, какво стана тогава?!

Той седна на дивана до Роза.

– Аз мога спокойно да говоря за това. Дори е необходимо. Неведнъж съм разказвал на Роза. Спомням си онази сутрин, когато те изписаха от болницата и трябваше да ме вземете с другия човек.

Аз кимнах.

– Чаках те три часа. Струваше ми се, че съм голям глупак. След това всички християни ми омръзнаха и аз се върнах обратно в бандата.

Прекъснах го:

– Израел, съжалявам. Ние те търсихме…

Той поклати глава.

– Забрави това. Може би животът щеше да се развие по-иначе, ако се бяхме срещнали. Имахме неприятности с “Апахите” от “Саут стрийт”. Един от тях се заблуди на наша територия и ние му казахме, че няма какво да търси тук. Той се опита да ни разиграе, но петима от нас го пипнаха. Спомням си само, че един измъкна пистолет и стреля. Момчето се хвана за главата и извика: “Убиха ме! Убиха ме!” Ние се смеехме. Изведнъж той падна на земята. Беше мъртъв.

Израел замълча.

– Побягнахме. Четирима от нас бяха заловени. Момчето, което стреля, получи 20 години, а ние, останалите – по пет.

Израел отпусна глава.

– Това бяха пет години в ада!

След това се овладя и продължи:

– Ако исках да бъда свободен, трябваше да посоча някое работно място. Понеже не исках да се върна в Бруклин, предпочетох да започна съвсем отначало някъде на друго място. Казаха ми, че е задължително да се установя в Бруклин. Работното място получих от един колега по килия. Той познаваше един човек, който притежаваше в Бруклин шивашко предприятие. Майка ми трябваше да му даде 50 долара, за да получа потвърждение, че ще бъда назначен. Тя му даде парите. След кратко време получих от фирмата в Бруклин писмо, с което ми съобщаваха, че ми подсигуряват място. По друг начин не бих могъл да получа работа. Кой би назначил един затворник?

– Получи ли мястото? – попита Дан.

– Не. Това беше ясно от самото начало. Беше необходимо само да имам писмен документ, защото едва след това щях да бъда освободен. В началото бях мияч на съдове, а след това смених още десетина професии. За миналото трябваше да мълча. Дори ако настоящият ми шеф научи, че съм бил в затвора, веднага ще ме изхвърли, въпреки че цели четири години работя при него и то с добър успех. И така, когато ме питат, аз лъжа.

– Твоят приятел не ти ли помогна? – попита Дан.

– Да, той направи всичко, което беше по силите му, но имаше още стотина мъже, на които трябваше да помага. Можех да разчитам само на себе си и засега добре се справям.

Аз казах:

– Израел, помниш ли как навремето търсихме “Фантом лордовете” и попаднахме в засада?

– Да, спомням си! – каза той.

– Тогава ти ми спаси живота, Израел. Днес аз ще ти кажа нещо, което ще спаси твоя.

Той ме погледна в очакване.

– Израел, ти си мой стар приятел. Ти сам забелязваш, че моят живот се е променил. Старият Ники е мъртъв. Човекът, който стои днес пред теб, чрез Исус е напълно нов! Спомняш ли си вечерта в “Никълъс хол”, когато предаде сърцето си на Бога?

Израел кимна и наведе глава.

– Тогава, Израел, Бог влезе в сърцето ти. Аз зная. Бог сключи договор с теб и Той продължава да го спазва. Той не те е изоставил, Израел. През всички тези години ти си бягал от Него, но Той продължава да държи на теб. В Стария Завет е разказана историята на един човек на име Яков. Той също бягаше от Бога. Но веднъж трябваше да се пребори с един ангел. В тази вечер Бог промени името му. Той вече се казва Израел. А това име означава:

“Един, който се е борил с ангел и е победил”.

Израел ме погледна и се обърна към Роза. След това се молихме заедно. Това беше дълга молитва. Когато свършихме, Израел продължаваше да се моли: “Господи, прости ми! Прости ми!” Дан се погрижи за такси, за да закара нашите гости до жилището им.

– Ники – каза той на раздяла, – това беше най-големият ден в живота ми. Аз категорично съм сигурен, че Бог ще изпрати Израел в Калифорния, за да работи с теб!

Аз кимнах.