НА СОБСТВЕНА НОГА

В един живот, изпълнен със страх и омраза, няма място за другите. Аз мразех всички. И Франк включително. Той представляваше авторитет, а когато започна да ме поучава, аз реших да избягам.

– Ники – каза той, – градът е джунгла. Само най-силните устояват. Ти нямаш представа какво значи това, Ники. Аз живея вече пет години в Ню Йорк и добре го познавам. Тук гъмжи от проститутки, наркомани, пияници и убийци. Хората навън ще те убият и никой няма да обърне внимание, че те няма, докато не намерят трупа ти, захвърлен между някой куп с отпадъци.

Франк имаше право, но аз не можех да остана повече при него. Реших, че няма да ходя вече на училище. Нямах желание.

– Ники, не желая да те принуждавам да тръгнеш отново на училище, но ако не правиш това – ти си загубен!

– Но директорът ми каза да се изпарявам. Той никога няма да ме пусне отново.

– Това не ме интересува. Ще отидеш отново на училище.

– Ти си луд, ако мислиш, че ще се върна отново там. Ако ме принуждаваш, ще ти се случи нещо.

– Ники, ти си мой брат. Не говори глупости! Мама и татко те изпратиха да се грижа за теб. Аз няма да търпя да ми говориш така. Иди, където искаш, бягай, тичай, но ти ще се върнеш пак, защото не знаеш къде да отидеш. Но можеш да останеш и да ходиш отново на училище. Това е моята последна дума.

Този разговор се състоя в петък сутринта, преди Франк да отиде на работа. След обяд аз оставих една бележка върху кухненската маса. В нея пишех, че няколко приятели са ме поканили за края на седмицата. Аз нямах никакви приятели, но не можех да остана вече при Франк. Вечерта се лутах из квартала Бедфорд по посока на Бруклин, за да търся прибежище. По пътя срещнах група младежи, които стояха на ъгъла на една улица.

– Хей, знае ли някой от вас къде мога да намеря дупка за преспиване?

Едно от момчетата се обърна, погледна ме и запали цигара.

– Да! – каза той и показа с глава по посока на гимназията. – Моят дъртият е домоуправител на оня блок там! Можеш да говориш с него. Той ще ти намери нещо. Седи там и играе на карти.

Жилищният блок, който ми посочи момчето, се намираше на Грин плейс, в сърцето на най-големия квартал – сърцето на света. Повече от 300 000 души живееха във високите сгради, между които повечето негри и порториканци.

Приближих се до играещите на карти и запитах за домоуправителя. Попитах има ли свободна стая. Той почти не ме погледна и промърмори.

– Да. Има. Защо?

Аз заекнах:

– Защото се нуждая от стая, в която да живея.

– Имаш ли 15 долара? – попита той и се изплю в краката ми.

– В момента не, но…

– Тогава нямам стая! – каза той и се обърна отново към картите си.

– Но аз ще получа пари – казах аз.

– Чуй, момчето ми! Ако ми донесеш 15 долара в предплата – стаята е твоя. От къде ще получиш парите, това не ме засяга. Можеш по моя сметка да ги получиш от някоя мила стара бабичка, обаче докато нямаш пари, не ми ходи по нервите.

Тръгнах обратно по улицата “Лафайет”. Зад ъгъла свих по една широка улица и мислех от къде да взема пари. Ако се опитам да ограбя някого, ще ме пипнат, ще попадна в затвора. Бях отчаян. На Франк бях писал, че ще се върна в понеделник. Беше почти 10 часа вечерта, а зимният вятър свиреше ужасно неприятно. Застанах в сянката на една сграда и гледах хората, които минаваха по тротоара. Измъкнах ножа от джоба си и натиснах копчето. С леко прищракване острието изскочи навън. Ръката ми потреперваше. Няма ли да бъде добре да причакам жертвата си в алеята? Дали да я намушкам или само да я уплаша? Ами ако започне да вика?

Мислите ми бяха прекъснати от двама мъже, които се спряха пред входа на алеята и разговаряха помежду си. Един стар пияница беше спрял млад човек, който носеше голяма мрежа с хранителни продукти. Старият просеше малко пари за чаша кафе. През главата ми веднага мина мисълта да задигна портмонето на стария, което сигурно беше пълно с изпросени пари. Той едва ли щеше да вика. Младият мъж остави мрежата на земята, извади една монета и я подаде на стареца. Той промърмори нещо за благодарност и изчезна в тъмнината.

– По дяволите! – казах аз. – Ами сега какво ще правя?

В този миг младият мъж се наведе за чантата. Няколко ябълки се търколиха по тротоара. Той се огледа, за да види накъде отиват. Без да мисля, аз го хванах и притиснах до стената. И двамата бяхме изплашени, но аз имах предимство на изненадата. Той пребледня, когато видя ножа ми пред лицето си.

– Няма да ти правя нищо, но се нуждая от пари. Дай ми ги! Сега! Бързо!

Ръката ми трепереше толкова, че се боях да не изпусна ножа.

– Може. Моля, вземи всичко, но не ми прави зло – молеше се човекът, като измъкна портфейла си. След това го пусна на земята и аз го натиснах с крак.

– Изчезвай! – казах аз. – Бягай, човече! Ако се обърнеш преди да си изминал два квартала, си мъртъв.

Той ме погледна ужасено и веднага след това бързо изчезна зад ъгъла. Трескаво вдигнах портфейла и побягнах по улицата. Стигнах парка Де Калб и се мушнах между дърветата. След като можех да си взема отново дъх, с разтуптяно сърце отворих портмонето. Там имаше 19 долара. Доставяше ми удоволствие да държа банкнотите в ръка. Портмонето хвърлих. Преброих парите още веднъж и ги мушнах в джоба. “Съвсем не е лошо. Бандитите понякога убиваха хора за по-малко пари, а аз още при първия опит получих 19 долара”.

Но този успех не можа да пропъди напълно страха ми и аз прекарах до среднощ в парка. Сега беше твърде късно да наема стая и затова поех обратно към мястото, където бях извършил първото си нападение. Някой беше събрал разпръснатите продукти. В мислите си изживях отново цялото нападение и се засмях. Всъщност аз можех поне мъничко да го намушкам. Ей така, само, за да почувствам какво значи това. Слязох в метрото и се качих на първия влак. Остатъка от нощта прекарах тук, а на сутринта се отправих за “Грийн плейс”, за да наема стаята. Домоуправителят ме заведе на третия етаж. Стаята гледаше към улицата, точно срещу техническия университет. Тя беше малка, в ъгъла имаше мивка. Домоуправителят ми обясни, че банята е на втория етаж и ми показа как да регулирам отоплението. Даде и ключ и ме предупреди, че наемът се плаща всяка събота в предплата. Вратата се затвори и след него аз чух как той тръгна към стълбите. Огледах се. Две единични легла, един стол, една маса, мивка и нисък шкаф. Отидох до прозореца и погледнах към университета. Оживеното улично движение течеше с непрекъснат шум под мен. Отсреща почти до небето се издигаше Бруклинският технически университет.

Аз бях най-после самостоятелен. Реших да направя обиколка и да огледам квартала. Когато слязох на първия етаж, видях един човек, чието лице беше бяло като вар, а очите му – дълбоко хлътнали. Мръсното му яке висеше на рамото му. Не можах да позная дали беше под влияние на алкохола или на наркотици. Застанах на площадката и гледах как залита по улицата. След няколко крачки той се спря и бавно се свлече на земята. Рояк деца изтичаха по улицата без да обърнат внимание на човека, който седеше на тротоара и гледаше безизразно пред себе си.

Над мен се отвори прозорец. Отскочих точно навреме, за да не попадна под водопада от отпадъци, които се изсипаха от третия етаж. От съседната къща се измъкна едно момиченце, което беше използвало входа на мазето за писоар. Всичко това ме отвращаваше, но трябваше да свикна. Зад къщата имаше спортна площадка, обрасла с бурени и храсти. Няколко мършави дървета протягаха тънки клони към синьото небе. Пролетта беше току-що започнала, но дърветата не бяха напъпили. Спънах се в празна бирена бутилка. Мястото беше пълно с отпадъци, стари картонени кутии, вестници, изгнили дъски се търкаляха в бурените. Погледнах към жилището си. Малки негърчета допираха нослетата си до мръсните стъкла и гледаха как крача из буренака. Те ми напомняха на малки, затворени зверчета, които копнеят за свобода.

Върнах се назад към предната част на къщата и надникнах в сутеренното помещение. То беше празно. Зелената желязна врата висеше на пантите си. Аз я ритнах и влязох вътре. Миризмата на урина, вино, дим и мърсотия беше отвратителна. Кашляйки, излязох веднага навън. Аз поне имах стая на третия етаж. Тръгнах по улицата. Видът на жените, които стояха пред къщите, беше окаян. Белите момичета работеха в дясната страна на улицата и живееха в същия блок. Цветните момичета работеха на другата страна на улицата и живееха в съседство със спирката на метрото. Всички те бяха наркомани. Някои изглеждаха болни и бяха употребявали възбудителни средства. Вече два месеца живеех в Ню Йорк и още не бях свикнал с него. У дома, в Порто Рико, аз имах снимката на статуята на Свободата и на сградата на Обединените нации. Обаче в гетото нямаше нищо друго, освен блокове, претъпкани с хора. Всеки прозорец означаваше семейство, което притежава малко жилище и води мизерен живот.

На ъгъла на “Миртл авеню” се спрях и почаках светофара да светне зелено. Над мен гърмеше и трещеше въздушната железница и отгоре ми се посипа фин прах от ръжда. Зад къщите от един балкон към друг висяха въжета за пране. Сини ризи и оранжеви панталони се люлееха във въздуха. Беше събота сутрин и търговците бяха свалили тежките железни решетки пред магазините си. Чрез тях те се обезопасяваха от нападенията на бандите. Най-много ме потискаше неугледния вид на жилищните блокове. Тук и там се виждаше, че наемателите се стремят да създадат нещо свое в тази джунгла от бетон. Това бяха безнадеждни опити. Мръсна саксия с цветя стоеше на един прозорец и попарена гергина се облягаше уморено на стъклото. Тук и там пред жилищата се виждаха прясно боядисани стълби или някоя самотна реклама внасяше разнообразие в монотонността на сивите стени. От друг прозорец висяха пълзящи растения и няколко изкуствени цветя се вееха на зимния вятър.

Бях отишъл до улицата “Сейнт Едуард” и се спрях пред книжарницата на Уолт Уйтман. На другата страна на улицата се намираше огромен жилищен блок, чиито шестстотин прозорци бяха обърнати към улицата и всеки от тях разказваше по една история за човешката мизерия. Повечето прозорци бяха без пердета и гледаха като замръзналите очи на мъртвец. Обърнах се и тръгнах назад към “Вашингтон парк”. Как могат да живеят тези хора в такава мръсна обстановка? Няма дворове, няма трева, няма дървета. Аз още не знаех, че който попадне в плен на тези бетонни сандъци, не може вече да напусне асфалтовата джунгла.

След обяд се върнах отново на улицата. Зад католическата църква “Сейнт Едуард” открих една площадка за игра. На входа няколко момчета бяха наобиколили един човек, който свиреше на стара латерна. Те носеха черни якета с двойно кървавочервено “М” на гърба. Музиката на латерната почти не се чуваше от техните викове. Те пляскаха с ръце и танцуваха по асфалта. Сред групата имаше и един тъмнокос, светлоок младеж, приблизително на моята възраст. Неговото красиво лице беше изкривено в гримаса, а краката му се движеха в стъпките на бибоп. Той правеше кръгове с ръце в такт с музиката. Изведнъж светлите му очи се срещнаха с моите. Той се спря и лицето му придоби странен вид.

– Ей, малкият! Какво търсиш тук? Това е територията на “Мау-Мау”. Ние не обичаме други да се навъртат около нас!

Огледах се и видях, че другите момчета с черни якета ме обкръжиха. Момчето със студените очи се доближи към мен, хвана ме за яката и запита:

– Ей, ти. В коя организация членуваш?

– В никоя – отговорих аз. – Исках само да видя площадката. Нима това е престъпление?

Едно момче от групата излезе напред.

– Кажи, знаеш ли какво е това? – попита той и ми показа своя нож. – Това е кама, малкия! С нея мога да ти отрежа носа, разбираш ли? Аз не съм толкова нежен, колкото Израел!

Момчето, което нарекоха Израел, дръпна говорещия настрана и ми каза:

– Виждаш ли? Един шпионин тук бързо може да умре. Може би самият аз ще те убия. Ако искаш да останеш жив, изчезвай веднага!

Аз се ядосах и потърсих в джоба си камата. Разбрах, че положението ми е лошо. Въпреки това, не исках да бъда страхливец. Все някога щеше да ми се отдаде възможност да демонстрирам своята смелост. И така, аз кимнах, обърнах се и тръгнах към “Вашингтон парк”. Зад гърба си чух как бандата се смееше и крещеше.

– Ти му даде да разбере, Израел! Този мръсен хлапак много бързо разбра. Преди да се яви другия път тук, той ще си помисли.

Почувствах се унизен. Минах под въздушната железница в парка и седнах на една пейка. Не бях забелязал, че едно момче на около 13 години ме беше проследило. То се доближи и седна до мен на пейката.

– Общо взето е страшно, нали? – каза то.

– Какво разбираш под това? – попитах аз. – Бих могъл да очистя всеки един от тях поотделно, но с цялата банда наведнъж не мога да направя това.

– Бандите в тази област не се церемонят – каза той. Бръкна под ризата си и извади една собственоръчно направена цигара. – Който не съучастници, е почти мъртъв! – той запали цигарата си и забелязах, че ме наблюдава. – Пушиш ли хаш?

Поклатих глава.

– Искаш ли да опиташ? Тази тук е хубава.

– Сигурно! – казах аз. Този следобед се бях изложил няколко пъти и сега исках да изглеждам мъж. Той измъкна една измачкана цигара от джоба си. От двата края тя беше засукана.

– Трябва да теглиш добре! – каза той.

Момчето запали цигарата и аз запуших.

– Не така! – спря ме то и смукна дълбоко от своята цигара. – Ако ти така пафкаш, тя ще изгори и ти няма да усетиш нищо. Пуши с дробовете си, човече!

Поех дима. Той имаше сладникав вкус и миришеше силно.

– Какво чувстваш? – попитах аз, когато забелязах замайващото действие.

– Шашмата води към смях – отговори той. – Имаш чувството, че си най-добрият побойник. Всички момчета, които срещна на площадката, бяха употребявали хашиш. Ти не видя ли колко червени бяха очите им? Когато те така светят, трябва да знаеш, че са на градус.

– От кого получавате тази шашма? – попитах аз.

– О, това е много лесно! Тук в нашия квартал има най-малко сто търговци. Повечето от големите момчета могат да ни снабдяват. Те имат по-добра връзка с Куба, Мексико и т. н. А аз? Моят старият сади тази работа в двора. Там растат много бурени. Никой не се грижи за почистването им. Старият сади тази шашма между тях. И сега ние произвеждаме собствен “материал”. Той не е така хубав, както другия, но за сметка на това е без пари.

– А какво трябва да платиш на един търговец, защото искам да зная това? – попитах го аз. Даже се срамувах, че това малко момче беше по-добре осведомено.

– Някои вземат по един долар на цигара, някои – по 75 цента. Обаче е по-добре да се купи цяла кутия. Разбира се, трябва да внимаваш дяволски. Хлапаците бъркат най-различни мърсотии и “материалът” на цигарите не е чист.

Аз изпуших цигарата, протегнах крака и поставих главата си на пейката. Сега студеният вятър не изглеждаше толкова студен и лекото главозамайване беше преминало. Имах чувството, че плувам в облак от мечти. Обърнах лицето си настрана, за да мога да виждам момчето. То седеше на пейката и беше закрило лицето си с ръце.

– Аз мисля, че тази работа трябва да те прави радостен. А защо всъщност ти не се смееш?

– И на какво да се смея? – отговори той. – Моят старият е пияница. Той всъщност не ми е никакъв баща. Само живее при майка ми. Аз не зная всъщност кой е баща ми. А този тип непрекъснато бие мама. През последната седмица исках да го откъсна от нея, но той ме удари с една бутилка по главата и ми изби два зъба. Тогава аз хвърлих часовника по него и го улучих по рамото. След това майка ми каза, че съм “мръсен хлапак” и ме изгони от къщи. Сега живея на улицата и чакам момента да го убия. Не се свързвам с бандите. Само чакам да пипна този тип сам. Вече не обичам и майка си. И сега, кажи, за какво да се смея?

Докато той говореше, не вдигна глава.

– Този човек същият ли е, който сади марихуана в двора.

– Да, той също е търговец. Чакам да го пипна сам. Ще забия ножа в гърдите му.

Момчето ме погледна. Лицето му изглеждаше напрегнато и уморено. Имаше вид на стара маймуна, макар че беше едва на 13 години.

– А как е твоят дъртият? Пие ли?

– Вече нямам родители. Аз съм съвсем сам.

Момчето ме погледна.

– Горе-долу и аз съм така – после се оживи. – Ние ще се видим сигурно пак! Внимавай с бандите!

– Какво става всъщност с тези банди? – попитах аз.

– О, те се бият. Какво друго? Или са някъде, за да нападат друга банда, или остават у дома и охраняват своята територия. А когато не се бият един друг, тогава се сражават с полицията. За оръжие употребяват всичко, което им попадне в ръце: ножове, пистолети, прашки, боксове, водопроводни тръби, велосипедни вериги. Дори използват спиците на своите чадъри. Слагат пирони на обувките си. Ако останеш още известно време тук, ще се увериш сам. Затова аз не искам да имам нищо общо с тях и си вървя по своя път. Ти ще трябва да научиш всички тези работи.

Той стана, повлече се из парка и изчезна в мрака. Аз тръгнах отново към “Грийн плейс”. Беше вече тъмно.

следваща глава КЪРВАВО КРЪЩЕНИЕ