В ДЖУНГЛАТА НА УЧИЛИЩЕТО

При Франк останах два месеца и се учих да се справям с английския език. Въпреки грижите, аз бях радостен, но моите вътрешни напрежения ме тласкаха напред. През първата седмица Франк ме записа в десети клас.

В училището учеха почти само негри и порториканци. То приличаше повече на възпитателен дом, отколкото на училище. Учителите бяха заети до гуша с работа по поддържане на дисциплината и почти не им оставаше време за преподаване. Училището беше място за диви побоища, аморалност и постоянно отхвърляне на всичко, което бе свързано с авторитета.

В това училище в Бруклин имаше най-малко две или три банди. Те се състояха от момчета и момичета от определени квартали. Бандите често враждуваха помежду си, което водеше до непрекъснати сблъсквания.

За мен това бяха съвсем нови преживявания. Ден след ден в класните стаи и по коридорите ставаха сбивания. Аз се притисках до стената от страх да не ме забележат някои от по-големите момчета. След училище в двора ставаха всеки ден сбивания, които завършваха с жестоки контузии и кръв.

Франк постоянно ме предупреждаваше да не ходя в тъмното навън.

– Бандите, Ники, ще те убият. Те бродят по тъмно като вълци единаци и убиват всеки чужд човек на улицата.

Скоро разбрах, че ще трябва да се пазя не само от бандите. По улиците имаше деца – девет-десет годишни, които изпълваха след обяд улиците и играеха пред своите домове.

Веднъж след обяд, когато се връщах от училище, една дузина деца на възраст между осем и десет години изскочиха от един вход и ме обкръжиха.

– Ей, деца, отваряйте си очите!

Едно от малките момчета пристъпи и каза:

– Върви по дяволите!

Друго едно, без да го забележа, се беше промъкнало зад мен на колене и преди да разбера какво става, вече лежах по гръб на асфалта. Исках да скоча веднага, но хлапетата пипнаха единия ми крак и ме повлякоха по улицата, като крещяха и се смееха невъобразимо. Ядосах се и с един удар хвърлих най-близкото. В този миг една жена започна да крещи. Погледнах нагоре и я видях на втория етаж на един от прозорците.

– Ей, мързелив въшльо, остави момчетата на мира. Иначе ще сляза и ще получиш от мен това, което заслужаваш.

В този миг аз не на шега исках да бъда по-далеч от нейните момчета, защото сега всички се бяха нахвърлили върху мен. Един хвърли бутилка “Кока-кола”. Тя падна до мен на паважа. Стъклата ме удариха по лицето. Жената крещеше все по-високо:

– Остави момчетата на мира! Помощ! Помощ! Той иска да убие децата ми!

Изведнъж друга жена изскочи на пътната врата с точилка в ръка. Опитах се да се изтърколя настрана, но точилката ме улучи по гърба. Вторият удар ме улучи по главата. Жената крещеше отвратително и непрекъснато нанасяше удари. И други жени се появиха по прозорците и викаха полиция. Едва успях да се изправя и да избягам.

– Ако още веднъж се явиш и смущаваш децата ми, ще те убия!

Това бяха последните думи, които чух от нея. На следващия ден аз се върнах от училище по околен път. Една седмица след този случай се срещнах за първи път с една банда. По пътя за дома си позволих да поскитам из някакъв парк и там видях човек, който имаше говорещ папагал. Започнах да танцувам около човека и да говоря с папагала. Изведнъж човекът загуби всякакъв интерес, притисна птицата до гърдите си и се приготви да си отива. Огледах се и забелязах 15 момчета, които ме заобиколиха в полукръг. Този път не бяха малки деца, а силни момчета, повечето по-големи от мен. Те стесниха кръга и едно от тях каза:

– Ей, малкия, защо се хилиш?

Аз показах човека с папагала, който се измъкваше бързо по алеята.

– Тук наблизо ли живееш? – попита момчето с мрачно лице.

Почувствах, че нещо не е в ред и несигурно отговорих:

– Живея при брат ми, малко по-нататък по улицата.

– И ти си мислиш, че само защото живееш тук наблизо, можеш да дойдеш в нашия парк и да се хилиш като хиена? Така ли мислиш? Не знаеш ли, че това е територията на “Епископите”? Ние не търпим чужденци и особено такива, които се хилят като чакали.

Огледах се и видях, че те ме гледат напълно сериозно. Преди да мога да отговоря, едно от мометата измъкна от джоба си нож и като натисна някакво копче на дръжката му, на слънцето блесна дванадесет сантиметрово острие.

– Знаеш ли какво ще правя сега? – попита той. – Ще ти отрежа гърлото и кръвта ти ще изтече като на животно, на каквото приличаш. Ти всъщност никак не ми харесваш. Трябва да знаеш това. – продължи той, като насочи ножа си към корема ми и се приближи към мен.

В този момент се намеси едно високо, цветно момче.

– Какво правиш, Бил? Нека бебето си върви! Той току-що е дошъл от Порто Рико и още няма представа какво става тук.

Момчето с ножа се съгласи.

– О’кей! Обаче той скоро ще разбере какво става. Да не мислиш, че така ще може да се разхожда из нашата територия.

Те се обърнаха и тръгнаха, а аз поех пътя за дома.

На следващия ден разбрах, че няколко момчета от улицата знаеха за случката в парка. От тях научих, че момчето с ножа се казвало Роберто. Следобед, в час по физкултура играехме бейзбол, Роберто ме удари и аз паднах на земята. Всички момчета започнаха да викат:

– Стани, Ники! Скачай! Покажи му, че той не е толкова опасен, когато няма нож! Хайде, Ники! Ставай!

Аз се изправих и изтупах праха от себе си.

– О’кей! – казах аз. – Искам да видя как можеш да използваш юмруците си.

Застанахме един срещу друг, а останалите ни заобиколиха в кръг. Чувах насърчителните викове и знаех, че числото на зрителите нараства. Роберто се ухили, защото аз бях заел боксова стойка. Той се наведе напред и твърде непохватно вдигна ръцете си. Явно беше, че не разбира нищо от бокс. Аз танцувах около него и преди още да може да разбере, му нанесох силно ляво кроше. От носа му бликна кръв. Той направи крачка назад и се огледа изненадано. Не исках да го оставя да се окопити и отново се втурнах към него. Но този път той наведе глава и внезапно ме блъсна с нея по гърдите. Паднах по гръб на земята. Опитах се да стана отново на крака, но той скочи на раменете ми, дръпна главата ми назад и се опитваше да бръкне с пръсти в очите ми.

Все още мислех, че другите момчета ще се намесят, за да ми помогнат, но те си стояха и крещяха. Аз не знаех да се бия по този начин. До сега бях спазвал винаги правилата на бокса. В момента имах сигурното чувство, че това момче ще ме убие, ако не предприема нещо. Направих усилие, хванах го и смъкнах ръката му от очите си. После го ударих в зъбите. Той изрева от болка и се изтърколи от гърдите ми. Скочих и отново заех боксовата стойка. Той бавно се изправи на крака, като придържаше ранената си ръка. Отново му нанесох два удара отляво на главата. Ударите бяха точни и му причиниха болка. Изведнъж той ме удари в слабините и задържа ръцете ми встрани, като с главата си започна да ми нанася удари по челото и лицето.

Имах чувството, че ме удря с чух. Носът ми се разкървави и вече не можех да виждам от болка. С последни сили се отскубнах от него и го ударих два пъти с юмрук, но в този миг дойде учителят и ни разтърва.

След обяд Франк ми се скара.

– Те ще те убият, Ники. Аз ти казах. Ти трябва да се пазиш от бандитите. Те непременно ще те убият.

Лицето ми беше наранено и имах чувството, че носът ми е счупен. Главата ме болеше и мислите ми се въртяха в кръг. Те се връщаха винаги към темата: Как да се пазя, за да не ме очисти някой?

Аз трябва да се бия така твърдо, както другите, дори по-жестоко. Следващият път ще бъда подготвен. А “следващият път” дойде една седмица по-късно. Училището свърши и аз си тръгнах сам през училищния двор. Забелязах, че няколко момчета ме следват. Погледнах през рамо назад. Зад мен вървяха петима млади негри и едно момиче. Знаех, че между порториканците и негрите съществува вражда и затова ускорих крачките си. Те също тръгнаха по-бързо.

Излязох от двора и тръгнах към средата на улицата. Те ме хванаха и единият от тях – широкоплещест и набит младеж ме притисна до стената. Аз изтървах учебниците си, а едно от момчетата ги ритна в един канал, където имаше вода. Огледах се и не видях никой, когото мога да повикам на помощ.

– Какво търсиш на нашата територия, малкият? Не знаеш ли чия територия е тук?

– Човече, та това е училище! То не принадлежи на никоя банда.

– Не си играй, малкият! Ти не ми харесваш.

Той постави ръка на гърдите ми и ме притисна до стената. В този миг аз чух прищракване. Знаех, че този звук означава изскачане острието на автоматичен нож. Почти всички момчета на нашата възраст си имаха ножове в себе си. Обикновено това бяха автоматични ками, чието острие изскачаше при натискане на едно копче на дръжката. Голямото момче постави острието на ножа пред гърдите ми.

– Внимавай какво ще стане сега, малкият! – каза той. – Ти си нов тук в училище, а който е нов, се нуждае от защита, разбираш ли? Ти ще ми даваш всеки ден по 25 цента и ние ще се грижим никой да не те закача.

Едно от другите момчета ухилено добави:

– Да, ще се грижим за това и ние да не ти правим нищо, разбра ли?

Останалите се засмяха.

– Така ли? – отвърнах аз. – Ако ви давам по 25 цента на ден, каква гаранция ще имам, че действително ще ме оставите на спокойствие?

– Абсолютно никаква, мъдрецо. Ти ще ни ги даваш така и така. Иначе ще те очистим!

– Е, добре тогава. По-добре ме убийте веднага! Иначе аз ще се справя с вас един след друг.

Забелязах, че тези думи им направиха впечатление. Голямото момче, което беше поставило ножа на гърдите ми, не предполагаше, че съм левак. Това ме улесни и аз светкавично го пипнах с лявата си ръка, отблъснах го от гърдите и го свалих по гръб. Той изтърва ножа си и аз го взех. Лежеше ми добре в ръката. След това обърнах лицето му към земята и поставих ножа под ухото му. Момичето започна да крещи. Обърнах се към нея:

– Ей, бейби, тебе те познавам и зная къде живееш. Довечера ще дойда и ще те убия. Ти не ми харесваш никак!

Тя се разкрещя още по-високо и се хвана за едно от другите момчета, което искаше да се измъкне.

– Бягай! Бягай! – извика тя. – Хлапакът е луд. Бягайте! Бягайте!

Те побягнаха. Избяга и голямото момче, което бях притиснал към земята. Отидох до канала, където лежаха книгите ми. Взех ги и ги изтрих от водата. Ножът държах все още в ръката си. Дълго стоях и си играех с острието му. За първи път през живота си аз държах автоматична кама в ръцете си. Изпитвах приятно чувство. След като си поиграх, я пуснах в джоба на якето си и тръгнах към дома. “От сега нататък – помислих си аз – ще се замислят, преди да си играят с Ники.” Скоро се разчу в училище, че съм голям побойник. Не позволявах на никого да ми се подиграва и търсех непрекъснато поводи за скандали.

Голямата бомба експлодира приблизително два месеца по-късно. Учителят беше току-що успокоил класа и четеше имената на учениците. Един младеж – негър, беше закъснял. Той влезе с шум и се засмя. На последната редица стоеше хубаво, дребно порториканско момиче. Той се наведе към нея и я целуна по врата. Тя се помъчи да се отърве от него, но той я прегърна и я целуна по устата. Тя скочи и започна да вика. Останалите момчета от класа се смееха и крещяха:

– Давай, момче! Карай по-нататък!

Погледнах учителя. Той стана и тръгна към средата на редицата. Едно голямо момче му препречи пътя и каза:

– Но… Вие няма да станете причина да се развали една хубава игра, нали?

Учителят погледна момчето. То беше високо колкото него самия. След това се върна отново на мястото си. Класът полудя от въодушевление. Междувременно негърът беше притиснал момичето и се опитваше да я целуне по устата. Тя крещеше и се мъчеше да се отскубне. Той накрая я пусна и седна на мястото си.

– Няма смисъл да си давам толкова труд – обясни той на другите. – Довечера ще я пипна и вече няма да може да ми избяга.

Чух как учителят започна да се кара. Нещо се надигна в мен. Станах, отидох в задната част на стаята. Момичето беше седнало отново на мястото си и хълцаше. Пристъпих зад младежа, който сега седеше на мястото си и чистеше ноктите си. Грабнах тежкия стол, който беше подпрян на задната стена.

– Погледни, момчето ми, тук има нещо за тебе!

Когато се обърна, аз го ударих с тежкия стол по главата. Той рухна на чина и кръвта бликна от една широка рана на главата му. Учителят изскочи от стаята и доведе директора. Той ме хвана за ръка и ме заведе в своя кабинет. Тям трябваше да седя, докато извикат линейка, за да отведат ранения в болницата. След това директорът се върна при мен. Каза ми, че през последните два месеца е слушал за мене и че аз създавам мъчнотии и ме попита какво е станало в класа. По време на моя разказ, лицето му ставаше все по-червено. Изведнъж той скочи разярен и каза:

– Стига вече! Аз ще сложа край на тия побоища. Вие, хлапаци, да не мислите, че в училище може да се държите като зверове? Аз мисля, че е крайно време да ви се покаже кой управлява тук. Аз нямам намерение да стоя така и да слушам как ден след ден стават побоища. Ще извикам полицията!

– Господин директоре, полицията ще ме затвори – казах аз.

– Надявам се! – отговори той. – Тогава другите непослушници ще се научат, че тук има авторитет.

– Извикай полицията! – казах аз и започнах да се измъквам назад към вратата, като треперех от страх и злоба. – Веднага след като изляза от затвора, ще дойда отново тук, ще ви пипна, когато сте сам и тогава ще ви убия!

Директорът пребледня и за миг се замисли.

– Добре, Ники. Този път аз ще те оставя да си заминеш. Обаче не искам повече да те виждам в това училище. На мен ми е все едно къде ще отидеш, не искам да те виждам втори път тук. Марш, изчезвай! Разбра ли?

Аз тръгнах… Аз избягах.

следваща глава НА СОБСТВЕНА НОГА