ЧОВЕКЪТ

Когато се опитваме да стигнем до основата на нещата, обикновено е най-добре да схванем произхода на нещата. Какъв е произходът на човека? Библията ни дава отговора: “И Бог каза: Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя, и над всеки гад, що пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъжки и женски пол ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и завладейте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Битие 1:26-28). В следващата глава Бог ни дава по-подробна информация за конкретните особености на сътворението на човека: “И Господ Бог образува човека от пръст от земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дишане; и човекът стана жива душа” (Битие 2:7).

Човекът е създаден от Бога. Той не е създаден от човек. Той дължи своя живот, своите цели и своята среда на Бога. Бог е източникът на всичко, което човекът притежава. Бог притежава човека така, както притежава и всички други ресурси в създанието. Бог е абсолютен суверен над човека и над създанието.

Но човекът не е пръст. Той е направен от пръст, но е повече от пръст. Той е специално Божие създание. Той е направен по Божия образ, с морално съзнание и господство над останалата част от създанието. За разлика от ангелите човекът е бил създаден като раса, органично единство, а не множество, и така дори и характеристиката един-и-много на Бога се изобразява в човечеството.

Това ни показва най-малко една трислойна система. Първо, Бог, Създателят. Второ, човекът, създанието с душа. Трето, цялото създание. Човекът е част от създанието, но той по особен начин е различен от създанието. Човекът е уникален.

Божият образ

Библията казва, че Бог направи човека по Своя образ. Или, по-точно, Бог направи човека по Техния образ. Човекът е личност, надарена с душа, и е в общение с Бога. Човекът отразява самия характер на Бога. Той не е равен с Бога, защото е създание. Въпреки това той отразява Божието естество както никое друго създание.

В стиха, който първи говори за сътворението на човека, Битие 1:26, разбираме две неща за човека. Първо, той е направен по Божия образ. Второ, той трябва да владее над живите същества по земята. Връзката между Божия образ и законното господство на човека не трябва да се пренебрегва. Не се казва, че същността на Божия образ се вижда в моралното естество на човека. Нито се казва, че фундаменталният факт на Божия образ в човека е неговата способност да говори. Всички тези характеристики на човешкото естество са свързани с Божието естество, но същността на Божия образ в човека е господството. “Господството” следва Божията “прилика” в човека (Битие 1:26а).

Това, което Бог първоначално направи, беше да създаде вселена без човек. Това отне пет дена. Тази вселена без хора беше незавършена. Тя беше добра; Бог казваше, че тя е добра след всеки етап на сътворение. Но тя беше незавършена. Бог създаде човека, за да завърши природата. Природата не беше завършено цяло, макар че тя притежаваше дадените от Бога природни закони, като възпроизводството на всеки биологичен вид (Битие 1:24). Природата не беше без закони, но тя беше незавършена. Тя беше управлявана от Бога, но беше незавършена. Нещо липсваше, въпреки природните закони. Човекът беше липсващата част, защото “нямаше човек, който да обработва земята” (Битие 2:5б).

Нашата вселена е личностна вселена. Бог, едно личностно същество, е създал вселената. Тя дължи самото си съществуване на Бога и на Божия цялостен план за вековете. Нито един факт във вселената не съществува извън Бога, Божия план и Божията оценка за всеки факт. Никой факт не е изолиран, самосъществуващ. Всеки факт е напълно тълкуван от Бога, защото Бог е създал всеки факт, дава смисъл на всеки факт и управлява всеки факт. Бог е абсолютният суверен.

Бог създаде помощник, или заместник, за да упражнява господство над Неговата земя. Това не означава, че човекът е независим от Бога или по някакъв начин намалява Божието върховенство. Цялото законно върховенство на човека епридобито, получено върховенство. Бог го даде на човека, когато му даде и предназначението. Бог не изгуби част от Своето върховенство, когато създаде човека. Той все още управлява всичко, което става. Няма нищо, което да става само по себе си и Бог да се опитва да го предотврати. Човешкото върховенство очевидно е възложено, делегирано върховенство. Каквато и суверенна власт да притежава той, той я притежава като резултат от Божия образ в неговото естество. Той не притежава т.нар. “божествена искра” в себе си. Никъде в Библията не можете да откриете да се поучава такова учение. Но той притежава Божия образ, който е образ, ориентиран към господство. Бог е творчески създаващ, докато човекът е подражателно пресъздаващ.

Човекът е личностно същество. Той се нуждае от общение. Тъй като е ограничено същество, той също се нуждае от помощ. Затова Бог му създаде помощник, Ева. С Ева той трябваше да започне да довежда градината под своето господство. Всъщност, човекът получи задачата да наименува (класифицира) животните, преди да е получил Ева (Битие 2:20). Той трябваше да върши работа преди да е получил съпруга. Човекът се определя чрез Божия образ, но този образ включва нормалния стремеж на човека да господства над създанието. Той свърши работата си; след това получи съпруга.

Ева беше негов помощник (Битие 2:20). Всъщност, Библията казва нещо повече. Тя казва, че Ева е “подходящ помощник.” Това, което изразът означава, е “помощник пригоден за него,” или още по-добре, “помощник предназначен за него.” Ева беше предназначена да допълва Адам и да прави неговата работа по-ефективна. Адам беше ограничен от самото начало, незавършено създание, точно както земята беше незавършено създание. Адам имаше нужда от Ева. Той имаше нужда от нея, за да работи по-добре, да се наслаждава на живота по-добре, да създава деца и, най-важното от всичко, по-добре да отразява Божия образ.

Човекът е като Бога. Той не е тъждествен на Бога, но той е като Бога. Сега Бог има създание, направено по Неговия образ, което може да действа като Божий представител на земята, правейки земята плодородна. Той може да работи в градината и да я обработва (Битие 2:15). Но повече от това, той може да обработва целия свят. Той не трябваше да остане в градината през целия си живот. Едемската градина беше просто предварително практическо обучение за човека. Тя показа работната схема. Тя трябваше да служи като училище за господство. Реките изтичаха навън от градината и това е най-доброто свидетелство за синовете на Адам да излязат навън в света и да го покорят (Битие 2:10, 13-14)?

Човекът трябва да господства. Този факт, обаче, не е предназначен да бъде позволение за злоупотреба с властта на човека. Той трябваше да обработва градината, а не да я разрушава. Той трябваше да се отнася добре към Божиите създания, защото той представлява Бога на земята. Той трябваше да се грижи за Божието създание, както настойник се грижи за собствеността на господаря си. Въпреки това, човекът трябва да господства. Това е основно за самото му естество. Той е предназначен да упражнява господство, като носител на Божия образ, във времето и на земята.

Човекът започна като нещо като младши офицер. (Ева може да се счита като подофицер, макар че в онези времена е нямало забрана офицерите да имат близки отношения с подофицерите.)* Той имаше възможност да стане капитан, майор, дори и генерал-майор. Трябваше да бъде изпитан във възложените му от Бога задачи. Но едно нещо беше невъзможно за човека:той никога не можеше да стане Главнокомандуващ. Той не можеше да стане единствената власт. Той никога не можеше да стане Бог.

А точно това искаше той.

Падението

Лукавият изкусител дойде при Ева, подчинения, и й каза да наруши Божия закон. Той й каза, че тя всъщност няма да умре в деня, в който яде от дървото (Битие 3:4). Всъщност, каза й той, очите й ще се отворят. Тя ще стане като Бога, познавайки добро и зло (Битие 3:5). Да стане като Бога – каква чудесна възможност! Никакво шикалкавене; незабавна божественост. Никакви подчинени положения нито за нея, нито за нейния съпруг. Тя искаше да стане Главнокомандуващ. Какво повишение! Не са необходими никакви години на работа в градината, а след това и в света като цяло.

Сатана, бунтовник номер едно във вселената, знаеше как се правят бунтовете. Той се обърна към очевидния източник на недоволство: Ева. Тя е вторият човек в един двучленен екип. Всъщност, тя е номер пет, ако броим и трите личности на Божеството. Тя е най-долу. Така че кой е най-подходящият кандидат за начало на бунта? Сатана знаеше това много добре.

Тя започна да дава заповеди. Наруши изричното Божие постановление, което й беше предадено чрез съпруга й. Бог каза на Адам да не яде от дървото още преди Ева да беше създадена (Битие 2:17). Сатана дойде при нея и цитира Божиите думи – тенденциозно, разбира се, както Сатана винаги прави – за да й напомни за ограничението, наложено върху двамата. След това й каза, че всъщност не е толкова опасно, а освен това, наградата в случай на успех е внушителна: да бъдеш като Бога . Тя яде и даде на съпруга си да яде.

Йерархичната верига беше разрушена. Сатана, главният бунтовник, използва жената, за да започне бунта. Малко след това нейният съпруг прие съвета й, отхвърли изричните Божии наставления и той яде. Сатана донесе безредие в Едем.

Традиционният възглед за това събитие в християнските кръгове (което също е мой възглед) е, че Сатана целеше да уязви Бога, като спечели предаността на човека, който носи Божия образ. С други думи, Сатана се стремеше към победа над Бога, като уязви Бога чрез човека. Той използва човека като средство за разстройване на Божията вселена. Искаше да осуети Божиите планове, като накара човека да наруши Божия закон. Това е теологична спекулация, но тя е доста смислена, като се има предвид картината в Битие 2.

Това, което виждаме след това, е, че Бог заявява, че ще използва човека, за да осуети плана на Сатана за вселената. Бог казва на змията: “И ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата” (Битие 3:15). Това е точно което се случи на ръста: Сатана нарани петата на Човешкия Син, Исус, но като удовлетвори святата справедливост на Бога чрез Своята смърт, Христос нарани главата на змията. Христос създаде възможност за Своите хора да избягнат гнева, предназначен за Сатана и неговото множество (Матей 25:41).

Сатана се надяваше да използва човека като пешка в космическата игра. Тогава Бог взе тази пешка и създаде стратегия за обръщане на играта срещу Сатана, използвайки същата тази пешка, за го победи. Видимият знак за преломния момент в играта беше разпъването и възкресението на Исус. Играта очевидно не завършила, но човекът, пешката, на която Сатана разчиташе, сега е една разделена раса. Както ангелите, които също са разделени, Божиите човешки войски имат гарантирана победа. Постепенно, Божиите войски – на небесата и на земята – притискат царството на Сатана. Последното укрепление на Сатана е адът, но църквата на Исус Христос напредва към това последно укрепление, “и вратите на ада няма да й надделеят” (Матей 16:18). Нужни са време, усилия и Божията благодат, но победата е сигурна. Вратите на ада няма да устоят на Божията свята (отделена) църква. Работата на църквата, във времето и на земята, изтласква царството на Сатана. Накрая, когато Сатана се разбунтува в края на времето, Божиите ангели ще бъдат изпратени да “прочистят” земята (Откровение 20:7-10). Работата на църквата прави възможна тази победа. Вратите на ада няма да устоят на крайната офанзива на църквата. Средството, на което Сатана е разчитал, за да попречи на Бога – човечеството – ще бъде използвано, за да попречи на Сатана.

Въпреки това етичния бунт на човека има огромни последствия в историята на човека и в историята на Божията война срещу Сатана. Човекът се разбунтува етично. Той постави себе си като съдия между Бога и Сатана. Наистина ли човекът ще умре? “Добре,” каза си човекът, “нека проведем един малък експеримент. Ще ядем и ще видим какво ще стане. В края на краищата Сатана може и да е прав. Напълно е възможно словото на Сатана да е равнопоставено на Божието.” Така човекът, самопровъзгласилият се автономен съдия, реши да изпита словесното обещание на Бога като изпита способността на Бога да изпълни условията на Своето обещание.

Този анализ подценява величината на бунта на човека. Когато човекът реши да изпита Божието слово, той всъщност вечебеше произнесъл присъда срещу Божието слово. В края на краищата, човекът яде от забранения плод. Като се имат предвид ужасните последствия, обещани от Бога, рисковете бяха много високи. Всъщност, те бяха толкова високи, че само някой, който вече е решил, че не е възможно Божието слово да е вярно, би бил готов да поеме такъв риск. Така човекът нарече Бога лъжец, точно както и Сатана нарече Бога лъжец. С действията си човекът нарече Сатана носител на истината, носител на светлината, докато Бог беше просто лъжещ деспот, който постави човека под нетърпимо и напълно неподкрепено от санкции ограничение. “Да Те видим сега, Боже!” си казаха Адам и Ева. Или поне си мислеха така. Определено техните действия означаваха точно това.

Сатана обеща, че те ще станат като Бога, познавайки доброто и злото. Но еврейската дума за “познавам” има по-силен смисъл. Тя означава “определям” или постановявам,” а не просто пасивно познание за доброто и злото. Чрез предизвикателството си те вече утвърждаваха своето положение на равни с Бога. Не, по-лошо от това. Те вярваха, че утвърждават себе си като върховни съдии между тези две същества, Бог и Сатана. Ще изпитат Божието слово и словото на Сатана. Но всъщност вече бяха решили, че словото на Сатана е вярно.

Сатана можеше да им предложи нещо за нищо – положение на богове, определящи доброто и злото, без дългите години на богоугодно, подчинено служение като обработващи градината и света – без да застраши своята надежда да стане върховно същество на вселената. Защо? Като утвърдиха правото си да съдят между Бога и Сатана те вече признаха върховенството на Сатана като съществото, което носи истината. Сатана винаги можеше да изиска пълно подчинение, като се има предвид неговата голяма сила в сравнение с човешката сила, ако Бог вече не защитава човека. Това е, което книгата Йов ни казва, че Сатана си мисли, или си е мислил преди кръста на Голгота. Той трябваше да иска позволение от Бога, за да има власт да нарани този праведен човек (Йов 1:6-12). Без Божията закрила човекът не е нещо, от което да се притеснявам, заключи Сатана. Така че защо да не позволи човекът да бъде върховен съдия между Бога и Сатана? Човекът може бързо да се раздели с илюзиите си. Скоро човекът би бил безсилен. Съвсем скоро човекът би бил мъртъв.

Умря ли човекът в същия ден? Духовно, той умря. По принцип, той умря. Но Бог не унищожи тялото му в същия ден. Защо?Бог показа милост към човека, защото Христовата жертва беше вече промислена. Бог показа милост към човека заради Христос.

Това може да изглежда трудно за вярване, но Библията безспорно поучава това. Заради Христос и Христовата църква, събранието на светиите, Бог запази живота на нашите първи родители. Новият Завет ни казва, относно Божието изцелително дело, че Той “ни е спасил и призвал със свято призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и според благодатта, която ни е дадена в Исус Христос преди началото на света” (2 Тимотей 1:9). Павел повтаря тази идея в няколко от своите послания. “Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, който в Христа ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места; като ни е избрал в Него преди създанието на света, да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля, за похвала на славната Си благодат, с която ни е надарил във Възлюбения Си” (Ефесяни 1:3-6). Преди създанието на света: Провалът на Сатана и Божиите благословения върху Божия народ бяха гарантирани преди бунта на Адам.

Падението на човека беше реално събитие. То стана във времето и на земята. В него участваха първият мъж и първата жена. Участваше и Сатана, ангелът-бунтовник. Това не е моралистична пиеса, написана от неизвестен еврейски свещеник преди около 3,500 години. Това не е митична приказка, изговаряна на тайни церемонии при ритуали на посвещаване в палестинската пустиня. Божието слово казва, че този бунт наистина се е състоял, във времето и на земята, и причината да се намираме в трудното положение, в което очевидно сме, е защото нашите родители са взели едно разрушително решение.

Незабавната реакция на синовете и дъщерите на Адам и Ева би била следната: “Добре, тогава не ме дръж мен отговорен. Аз бих бил по-разумен от тях. Не бих докоснал този плод. Всъщност, не бих дори го погледнал. Това не е моя грешка. Аз не съм бил там.” Но, разбира се, това е типичният отговор на арогантните бунтовници. Имаме Адам и Ева, създадени съвършени, без наследство от грях. Те общуваха с Бога. Нямаше грях, който да ги разделя от святия Бог. И тези двама човека, създадени добри, се разбунтуваха. А сега имаме тяхното потомство, бунтовно в самата си същност, отделено от Бога с планина от грехове, сляпо за съда, който очаква всички етични бунтовници, опитващо се да твърди пред себе си (да не говорим за Бога), че нещата биха били по-различни, ако на някой толкова ужасен като него беше възложена Едемската градина.

Библията ни казва: “За това, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всички хора, понеже всички съгрешиха” (Римляни 5:12). Отново, “Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). И най-важното за човека: “Защото заплатата за греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ” (Римляни 6:23).

Падението на човека беше етично. То включваше активно непокорство от страна на човека срещу Божия закон. Бог му каза да не яде от дървото, но човекът искаше незабавно просвещение, незабавна божественост. Той отхвърли действието на времето, последствията от благочестивия, покорен труд. Той отхвърли мисълта, че ще трябва да остане подчинен. Той трябваше да признае своето положение на създание под Бога; трябваше да прекара живота си мислейки Божиите мисли, като създание, а не да застане като тиранин над създанието, вкарвайки го насила в своя план като самопровъзгласен Бог. Той трябваше да узрява с течение на времето и то винаги като подчинен на Бога. Ужасно!

Бог не би позволил това безсмислие да продължава неограничено. Първо, човекът е подчинен. Той трябва да бъде подчинен; той е създание. Той е под Божието върховенство. Човекът трябва да служи или на Бога, или на Сатана като главен бунтовник. Е, Сатана не е придирчив. Той не изисква ние открито да му се покланяме. Всичко, което той иска, е да му се покланяме, дори и това да не е веднага явно. Той не каза на Адам и Ева, че те трябва да ядат от дървото за да прекарат вечността в поклонение пред него. Той само им каза, че трябва да направят това, което Бог им беше забранил, така че да станат богоподобни същества. Като отхвърля поклонението към Бога, човекът неизбежно възприема поклонение към Сатана, дори когато си мисли, че се покланя на себе си, или на идоли, или на месианската държава.

Христос каза: “Никой не може да слугува на двама господари; защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не може да слугувате на Бога и на мамона” (Матей 6:24). Човекът не може да служи като посредник между Бога и Сатана. Той не може да изпитва Божието слово. Той не може да служи и на двамата, а само на един от тях, макар понякога да си мисли, че не служи на никой от тях.

Човекът трябва да служи. Той беше създаден като Божий представител на земята. Той не може да избегне своето призвание (предназначение, задача и т.н.) пред Бога. Не може да избегне самото си естество. Той е предназначен да се покланя на Бога. Предназначен е да бъде покорен подчинен. Възможно е да стане непокорен подчинен, но той остава подчинен. Човекът на господството винаги е подчинен човек.

Човекът се опитва по много начини да избегне това положение. В Едем той се опита да го направи като утвърди своето самопровъзгласено върховенство над Бога. Той изпита надеждността на Божието слово. Какво всъщност се случи? Той завърши като подчинен на Сатана, от етична гледна точка. От метафизична гледна точка (мразя да използвам думи като “метафизичен,” но не знам какво друго  да използвам) той остана подчинен на Бога. С това имам предвид, че от гледна точка на реалния свят – свят, в който Бог е абсолютно върховен – той беше, е и завинаги ще бъде подчинен на Бога. Но като действащ човек той се разбунтува етично. Той си остана човек. Остана си под върховния контрол на Бога. Остана си младши офицер под Бога, отговорен за създанието. Остана си човек на господството. Обаче, той стана извратен човек на господството, бунтовник.

Човекът трябва да бъде подчинен. Човекът също трябва да управлява. Как може да прави и двете? При своето първоначално призвание той трябваше да бъде подчинен на Бога, но управител над създанието. След като е произнесъл своята декларация за независимост от Бога, той се оказва под властта на някаква част от създанието. Той се опитва да бъде управител сам по себе си, а става подчинен на Сатана. Както казах, Сатана не е придирчив. Човекът може да стане етично подчинен на коя да е част от създанието. Това всъщност няма голямо значение за Сатана. Човекът може да вложи надеждите си в какво да е, само да не е в Бога на Библията. Човекът може да се покори на какво да е, само да не е на Божия закон.

Павел пише тези думи относно способността на човека да вярва във всичко, без значение колко несмислено е то, за да избегне необходимостта да вярва в Бога. “Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората, които препятстват истината чрез неправда. Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че хората остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на безсмъртния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четириноги и гадини. За това, според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, така че да се обезчестяват сърцата между сами тях – те, които замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века. Амин” (Римляни 1:18-25).

Каква картина, нали? Имаме човешки същества, които смятат себе си за мъдри, а стават поклонници на пълзящи гадини. Те възпират истината в неправда. Имат откровението на Бога в Неговото създание, но възпират това познание, осъждайки себе си. Те знаят какво правят. Те активно възпират Божията истина. Не са купчина предполагаемо невежи диваци, които просто никога не са имали възможността да чуят посланието за спасение чрез вяра в изкупителната смърт на Исус Христос на Голгота. Да, те са диваци, но активни, систематични, възпиращи истината диваци. Няма нищо невинно в тях. Покланят се на бръмбари, но не и на Бога. Покланят се на змии, но не и на Бога. А тези, които най-много се самозаблуждават, си казват, че не се покланят на нищо и след това падат ничком пред месианската държава.

Падението на човека беше етично. То беше активно непокорство. Ева беше заблудена, казва ни Павел, но Адам не беше (1 Тимотей 2:14). Адам не падна поради някакъв пропуск в неговото естество, или някакво несъвършенство в създанието. Това не беше такъв вид непокорство. Това беше активен грях, възпиране на правдата, отхвърляне на истината.

Това е важно за учението за спасението. Бог не възстановява някаква изгубена част от естеството на човека. Човекът днес е бунтовник, но той все още е човек. Той още е по Божия образ. Той активно възпира истината за този образ, но въпреки това е подчинен на нещо и в същото време господства над нещо друго. Той може да се покланя на демон и да бие жена си. Може да се покланя на парите и да мами ближния си. Може да се покланя на държавата и да потиска свободния пазар. Тъй като все още е човек, все още е направен по Божия образ, все още е подчинен и все още е човек на господството, той все още е напълно отговорен пред Бога. Ето защо, чрез Божията благодат, някои хора отговарят на посланието за спасение. Те все още са хора. Те все още имат свидетелството на самото си съществуване, което ги осъжда. Ако хората не бяха хора, те не биха могли да се покаят. Ангелите не се покайват. Когато Бог новоражда един човек, Той не “слага вътре в него нещо, което човекът е изгубил при Падението – някаква част от неговото естество, която е правела човекът да бъде “истински” човек в Едем, но чието отсъствие прави човека нещо по-малко от човек днес. Бог “изправя” човека, възстановявайки го етично пред Себе Си.

Човекът беше човек, когато се разбунтува. Човекът е човек днес, макар и извратен бунтовник. Човекът ще бъде човек в новото небе и новата земя, когато грехът ще е премахнат. И човекът ще бъде човек и в ада, с едно изключение: той вече няма да бъде човек на господството. Всяко желание за господство ще бъде осуетено завинаги. Това е част от проклятието на втората смърт. Сатана ще пострада от същата съдба: притежавайки власт преди своя бунт и след своя бунт, но не и в ада. Все още подчинен, като своите сътрудници, той губи властта си. Това е крайното проклятие. Отказвайки да признаят своето метафизическо подчинение под Бога – подчинението, което се съдържа в самата същност на тяхното естество като създания – Сатана и неговото множество, включително и бунтовните хора, ще завършат като напълно подчинени на Бога, но без никаква следа от тяхната първоначална власт, тяхната възложена власт като отговорни създания. Те се стремят към абсолютна власт; ще завършат без никаква власт.

Проклятието

Божият отговор към Адам и Ева е показателен. Първо, Той започна да разпитва двамата. Започна с Адам, главата на семейството. Сатана започна своята революция с Ева; Бог се обърна първо към Адам. Той попита Адам дали е ял от забранения плод. “И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох” (Битие 3:12). Тази жена, която Ти си ми дал: Адам се опитваше да прехвърли вината някъде другаде. Грешката е на жената, но в крайна сметка грешката е в Бога. “Ти ми я даде, Боже; Ти си ми създал несъвършена среда. В крайна сметка, аз съм просто невинна жертва на средата. Не съм чак толкова отговорен.”

След това Бог попита жената дали това е вярно. Дала ли е от плода на мъжа си? “А жената рече: Змията ме подмами, та ядох” (Битие 3:13б). “Дяволът ме накара да го направя! Вината е в тази ужасна среда, Боже. Навсякъде изкушения. Какво да стори едно обикновено момиче?”

Бог не попита змията за нищо. Той просто я осъди. От този момент тя стана най-проклетото от всички животни и човешкият син ще й нарани главата, както тя ще нарани петата на потомството на жената (Битие 3:14-15). След като произнесе това проклятие, Бог се обърна отново към жената. Тя ще ражда в болки, което показва промяна в нейната анатомия. Оттук нататък змията ще се влачи по земята, което показва промяна в нейната анатомия, а жената ще ражда в болки.

Тогава дойде и проклятието за Адам: “А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда; и ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст, и в пръста ще се върнеш” (Битие 3:17-19). Бог прокле анатомиите на първите двама бунтовници; сега Той прокле не само тялото на Адам, но и неговия труд. Оттук нататък неговото призвание пред Бога ще бъде свързано с болки. Ще се върне обратно в пръста. Следователно завинаги ще му бъде напомняно за неговата същност като създание. Направете каквато и да е форма от пръста и тя в крайна сметка се разрушава и изчезва. Така ще бъде и с човека.

Но нещо повече от тялото на Адам беше проклето. Земята беше проклета. Оттук нататък тя ще се съпротивява на човека. Ще произвежда тръни и бодили. Това всъщност беше промяна в анатомията на природата. Сега природата ще се бунтува срещу човека, точно както човекът се разбунтува срещу Бога и жената се разбунтува срещу мъжа си и срещу Бога. Адам беше поставен като младши офицер над природата. Той се разбунтува срещу своя Главнокомандуващ. Сега ще разбере това, което всички непокорни офицери разбират: този процес трудно се спира. Когато младшите офицери се разбунтуват срещу старшите офицери, подофицерите са склонни да не се покоряват на младшите офицери и така нататък надолу по йерархичната верига. Непокорството се разпространява сред войските. Сега човекът ще научи колко проблематични могат да бъдат непокорните подчинени. Сатана, бунтовник номер едно, започна универсален бунт, използвайки човека.

Безспорно, природата беше проклета. Природата, подчиненият на човека, участва в победата над своя командир. Наказанието на Адам вкара и природата в карцера. Съдбата на природата е свързана със съдбата на нейния командир. Неговото поражение беше поражение и за природата. Това, което става с командирите, е жизнено важно за техните подчинени. Дали човек служи под командването на Исус Христос или на Сатана има най-голямо значение в света, и дори по-важно, най-голямо значение отвъд този свят. Хората ще служат на победителя или на победения, но те трябва да служат на някого. В тази космическа битка няма неутрални наблюдатели. Всеки се записва в едната или в другата армия. Хората се раждат в армията на Сатана, тъй като това е наследствен пост; Адам доброволно записа себе си и своето потомство за служба във войските на Сатана. Само Бог може да записва хората в Своите войски. Имало е само двама истински доброволци: първият Адам и вторият Адам, Исус Христос. Сатана изкушаваше и двамата: Адам в луксозната градина, а Исус в голата пустиня, след като беше постил четиридесет дена (Матей 4). Адам се провали, заобиколен от удобства; Христос се съпротиви, намирайки се във враждебна среда. Адам имаше всичко, освен забранения плод – съвършена среда, според Бога. Той изостави Божието слово и се записа доброволец в неправилната армия. Христос нямаше практически нищо, беше в трудна среда, но се съпротиви на предложението на Сатана да дезертира. Посвещението към Божието слово, а не средата на човека, определя успеха или провала на човека.

Адам се разбунтува против Бога. Природата се разбунтува против Адам. Сатана е в бунт срещу Бога, човека и природата. С бунтовната природа, Божият план осуетен ли е? Ще бъде ли човекът победен в задачата си да покори земята под върховния контрол на Бога? Дали Сатана победи Бога? Дали Сатана, във времето и на земята, е успешният командир на най-добрите войски? Или неговата стратегия е обречена на провал, във времето и на земята? Знаем, че тя е обречена във вечността, но дали е обречена и преди вечността? Толкова способен командир ли е Сатана? Дали Христовите войски ще понасят безкрайни унижения, безкрайни поражения, във времето и на земята? Дали Христовите доброволци ще бъдат в отбранително положение до последния ден относно бойните умения на своя Командващ, стратегията, построена от този Командващ, поради недостатъчното обучение на Божиите войски, жалкото второкласно оборудване и неспособността на Божиите ангели да осигурят защита на хората от ангелите на Сатана? Дали всъщност Бог не разруши Своя Собствен план, когато прокле земята, по този начин отнемайки силата на Своя бивш етичен подчинен, Адам?

Относно Божията стратегия и вероятността за нейния успех, във времето и на земята, засега ще отложим дискусията. Тази тема ще бъде разгледана в края на тази книга в главата за Божието царство. Но какво стана със задачата на Адам? Бог отне ли задачата за господство от Адам? Въобще не; Той просто направи по-трудно за Адам да изпълнява своята задача. Сега Адам ще разбере колко трудно е да завършиш един проект, когато всичките ти служители не работят, създават проблеми или активно бездействат. Бог ще има проблеми с Адам и неговите наследници от сега нататък, така че Адам и неговите наследници ще имат проблеми с природата. Но заветът за господството все още е в сила. Само че сега има нов стимул:яденето. Вече няма да има безплатни обеди за човечеството. Вече няма да има луксозна градина за първоначалното обучение. Това беше края на първоначалното обучение на Адам. Той искаше незабавно просвещение, незабавна власт, незабавна божественост. Той не беше доволен от приятното, но отнемащо време основно обучение в градината. Както искаш, каза Бог: излизай оттук още сега и започвай да покоряваш земята. Искаше “обучение в процеса на работа”? искаше да ускориш нещата? Имаш го!

Но Бог е благодатен. Той им направи дрехи от животински кожи. Той уби животните заради човека (Битие 3:21). Не ги остави да умрат или да се притесняват от собствената си голота. Изпрати ги с физически капитал, плюс наличния умствен капитал.

Те имаха удивителен умствен капитал. Адам беше невероятно умен. Той наименува (класифицира) всички животни в градината за няколко часа, защото беше завършил своята задача преди Ева да му бъде дадена на шестия ден. Неговият ум трябва да е бил като компютър. Знаем от древните паметници и строежи колко забележително напреднала е била технологията веднага след Потопа – далеч по-напреднала от което и да било в съвременния свят до преди два века. (Книги, разкриващи този факт, са Peter Tompkins, Secrets of the Great Pyramid [1971] и Charles Hapgood, Maps of the Ancient Sea Kings [1966].) Човешката еволюция е мит; човешката деволюция, поне в областта на продължителността на човешкия живот и човешките технологични разбирания, е по-близо до истината. От дните на Ноевия Потоп до около шестнадесети век технологиите са били в упадък, с изключение на спорадични постижения и много бавен напредък през Средновековието (да кажем, 500 от Хр. до 1500).

Това проклятие върху земята беше ли цялостно проклятие? Ако е така, Адам би бил победен в своята задача. Но проклятие то включва и благословение, като се има предвид бунтовната природа на човека. Ако човекът беше продължил да живее в непроклета градина и непроклет свят, с цялото благосъстояние на света на негово пряко разположение, какво би правил със своето свободно време? Убийството на Авел от Каин ни дава отговор на този въпрос. Човекът, убиецът, бунтовникът, офицерът на господството над земята, не би търпял никакво противоречие, никакво неподчинение от другите хора. Ако Адам беше готов да се отдели от Бога, новият му извратен образ би ли го направил да стане надежден доброволен сътрудник с другите хора? Ако Адам, направен по Божия образ и без грях, беше готов да се отдели от своя небесен Баща, какво ли биха били готови да сторят неговите наследници един с друг, ако живееха в пълен лукс и имаха неограничено време на разположение? Това би бил свят изпълнен с убийства, изнасилвания, грабежи и пожари. Това би бил свят на постоянни войни.

Бог ограничи човека именно защото искаше човекът да продължи да изработва следствията от задачата на човека за господство. Може да е трудна работа да изкореняваш плевели; но тя е далеч по приятна от това да бъдеш убит. Мъртвите хора не упражняват господство. Това, което човекът би се опитал да направи, както сега прави в по-малка степен, е да атакува най-очевидното изявление на Бога, а именно, другите хора, които са направени по Божия образ. Даването на човечеството на пълно изобилие е сравнимо с даването на убийците на достъп до ядрени оръжия, при това ядрени оръжия на нулева цена.

Сега хората имат икономически стимул да си сътрудничат един с друг. Те трябва да работят заедно, за да се отърват от тези тръни и бодили. Те работят на групи или търгуват едни с други, за да увеличат своя доход на глава от населението. Може да не се обичат един друг, може дори да не се харесват, но има икономически смисъл да си сътрудничат един с друг. В този проклет свят има вградена стимулираща програма – стимулираща програма за заместване на взаимното насилие с взаимен труд. Расата от убийци се нуждае от свят на оскъдност.

Едно от скритите вярвания на всички социалисти е, че природата в самата си същност е изобилна, но злите капиталистически институции намаляват благосъстоянието на масите. Това е глупост. Първоначално природата е била изобилна, но сега тя е проклета. Оскъдността е нормално явление; просперитетът е това, което не е нормално. Това не означава, че оскъдността е нормативна. Тя не трябва да бъде нашата цел, нито като индивиди, нито като общества.Нормативно е изобилието, казва Библията. Изобилието е нашата законна цел. Цели глави са посветени на връзката между следването на Божиите закони и придобиването на външни, видими благословения (Второзаконие 8 и 28). Но за бунтовния човек – етично бунтовния човек – оскъдността е нормална. Дългосрочната бедност на един народ, поколение след поколение, е знак за Божието проклятие – Неговото активно, продължаващо осъждение над това общество (Второзаконие 28:15-68). Той държи тези хора бедни, защото не им се доверява да им даде благосъстояние. Отговорността на настойничеството е твърде голяма за тях; те биха използвали своето материално благосъстояние за разрушителни цели. Бог може да повери благосъстояние на общество от Авеловци; Той не поверява такова благосъстояние на общество от Каиновци, освен като първа стъпка към национално осъждение (Второзаконие 8:10-20).

Проклетата природа не е нормативна, както и падналият човек не е нормативен. Не можем да изследваме природата и да открием абсолютни стандарти за мисленето, абсолютни стандарти за закона или абсолютни стандарти за правосъдието. Дори ако проклетата природа беше нормативна, извратените хора биха я тълкували неправилно. Ако Адам се разбунтува срещу словесното откровение на Самия Бог преди да изпадне в грях, какво да очакваме от синовете на Адам сега, когато природата е проклета и вече го няма същото откровение за Бога, което го имаше в градината?  То все още свидетелства за Бога, както четем в Римляни 1:18; но човекът възпира истината в активна неправда. Но проклетата природа не е същото открито откровение за Бога, както е била едно време и ние не смеем да използваме природата като етична, политическа или някаква друга отправна точка за изграждане на човешките институции. Трябва да изоставим “естествения закон” като източник на надеждна информация. Природата е проклета, а ние сме етични бунтовници, способни само за сбивания или за неправилни тълкувания. Ето защо се нуждаем от откровението за Бога в Неговото слово, Библията, и чрез Неговото Слово, Исус Христос.

Спасението

Учението за спасението е най-важното учение в Библията, от гледна точка на собствения интерес на човека. То не е толкова важно както учението за Бога, тъй като човекът не е толкова важен както Бога. Но от човешка гледна точка учението за спасението е жизненоважно учение. Без това учение учението за Бога би служело само за да осъди човека, защото човекът е етичен бунтовник.

То е сложно учение. Грешката на много християни е, че твърде много опростяват това учение. За да мога да подредя по някакъв начин някои от детайлите на това учение, използвах три определящи принципа: Божият съд, етичното състояние на човека и земното предназначение на човека. Те могат да се дефинират като юридически, морален и на господството. Те са свързани, съответно, с тези три подучения за спасението: оправданието, освещението (новорождението) и осиновението. Тъй като има толкова много неразбиране относно идеята за бащинството на Бога, предпочитам да започна с осиновението. След това можем да разгледаме и другите две учения, освещението и оправданието. Целият процес е свързан с върховния избор на Бога: избирането.

Осиновение

“В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо, което е станало. В Него бе животът и животът беше светлината на хората. И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана” (Йоан 1:1-5). Кой беше това Слово, тази светлина? Исус Христос. “Той бе в света; и светът чрез Него стана; но светът Го не позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии синове, на тия, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:10-12).

Някога чували ли сте някой да говори за “универсалното бащинство на Бога и универсалното братство на хората”? Да, това е абсолютно вярно. Има универсално бащинство на Бога, има и универсално братство на хората. И можем да го видим на практика, като прочетем разказа за Каин и Авел, двамата братя. Авел принесе на Бога кръвна жертва. Той беше скотовъдец. Каин си помисли, че и неговата жертва ще бъде също така добра: принос от нивата. Той беше земеделец. Бог прие жертвата на Авел и отхвърли Каиновата. Каин уби Авел в гнева си (Битие 4). Хората, които използват израза “универсалното братство на хората” за да докажат фундаментално единство, основано на взаимно уважение и любов, злоупотребяват със свидетелството на Библията. Универсалното братство на хората е братство на смърт и разрушения. Хората виждат Божия образ в своите братя и отхвърлят неговото свидетелство тяхното продължаващо подчинение към техния универсален Баща, Бога.

Но Библията не учи ли, че има универсално бащинство на Бога? Разбира се. Павел, когато проповядваше на гърците в Атина, използваше учението за универсалното бащинство на Бога, за да ги доведе до покаяние от техните грехове срещу техния Баща. Павел им напомни: “И направил е от една кръв всички човешки народи да живея по цялото лице на земята, като е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; за да търсят Бога та дано биха Го напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас; защото в Него живеем, движим се и съществуваме; както  и някои от вашите поети са рекли, Защото дори Негово потомство сме” (Деяния 17:26-28).

Бог създаде човека. Той е Баща на човека. Но това, което злоупотребяващите с Библията неказват на своите слушатели, е това: Бог Бащата е лишил от наследство Своите деца. Той ги е отхвърлил, както е отхвърлил и Каин. Отсякъл ги е от тяхното наследство. Той изхвърли Адам от градината, така че Адам да не може да яде от дървото на вечния живот, което растеше в градината (Битие 3:22). Хората искат да си върнат наследството, но само при техните си разрушителни условия. Тъй като има универсално бащинство на Бога – Бог, Който е лишил Своите деца от наследство в истинския живот – хората трябва да се върнат при Бога в покаяние. Но те не иска да го направят.

Затова Бог започва нова програма за бащинство и членство в семейството. Тази система се нарича осиновение.   На тези, които вярват в божествеността на Исус Христос и уповават в Неговото изкупително дело на проливане на собствената Си кръв на Голгота като билет за вечния живот, на тях той дава властта да станат Божии синове. Павел пише: “Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете. Понеже които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове. Защото не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, но приели сте Дух на осиновение, чрез кой и викаме: Авва, Отче!” (Римляни 8:13-15). Павел каза на атиняните, че те са синове на универсален Бог. Той каза на християните в Рим, че те са Божии синове. Объркал ли се е Павел? Забравил ли е какво е казал на атиняните? Обратното, той си го спомняше доста добре. Павел поучаваше истината: има две форми на синовно положение. Естествените синове са осъдени по рождение поради бунта на Адам; осиновените синове – осиновени преди създанието на света (Ефесяни 1:4-5) – са синовете, чието наследство е възстановено. Осиновените синове са синовете на пълното възстановяване.

Книгата Йов ни казва за един праведен човек, който имаше голямо богатство. Сатана дойде при Бога и каза, че праведността на Йов ще се срути, ако Бог позволи на Сатана да отнеме неговото богатство, здраве и видимите белези на Божието благоволение. След много скърби, Бог накрая каза на Йов, че Той е върховен над цялото създание (Йов, глави 38-41). Бог може да направи всичко, което пожелае с всичко, което е Негово, което включва и Йов. Като изяснява това, след това Той му възстановява благосъстоянието, здравето и семейството (Йов 42). Крайният резултат е по-добър от преди: Йов има правилно разбиране за абсолютното върховенство на Бога, а също има и по-голямо материално благосъстояние. Именно това е осиновяването: възстановяването е по-добро от първоначалното състояние.

Бог осиновява; хората реагират на обявяването на тяхното осиновяване, като изповядват вяра в Исус Христос. “Словото е близо при тебе, в устата ти и сърцето ти, тоест словото на вяра, което проповядваме. Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш. Защото със сърце човек вярва и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява” (Римляни 10:8-10). Бог действа; хората отговарят.

Павловото послание към Ефесяните подчертава какво сме били, кои сме (чрез Божията благодат) и какво трябва да правим. “И съживи вас, които бяхте мъртви чрез своите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на тоя свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите, и по естество сме били синове на гнева, както и другите. Бог, обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа (по благодат сте спасени), и, като ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса; за да показва през бъдещите векове премногото богатство на Своята благодат чрез добрината си към нас в Христа Исуса. Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:1-10). От смърт в живот, чрез вяра, по благодат, задобри дела, които са били определени за нас от Бога: това е пътят на възстановяването.

Какво чудно учение е учението за възстановяването! То обаче повдига някои много важни въпроси. Как Бог може да погледне на грешния човек и да го обяви истински Божий син? Какво става с човешкия грях? Така стигаме до проблема среда на спасението. Кое идва първо (логически, макар и понякога да е едновременно)?

Изборът

Това, което идва първо, както можем да предположим, е решението на Бога да избере даден човек. Не съществува по-добро изявление на това от Павловото изявление: “Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които обичат Бога, които са призвани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразени с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя; а които предопредели, тях и призва; а които призва, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави. И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?” (Римляни 8:28-31). Бог ни избра преди създанието на света. Не трябва да омаловажаваме Павловите думи: “Както ни е избрал в Него преди създанието на света, да бъдем свят и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа, по благоволението на Своята воля” (Ефесяни 1:4-5). Божият върховен избор преди началото на времената беше да осинови някои хора за Себе Си, съобразявайки ги с образа на Сина Си. Изкривеният Божий образ в човека беше изправен от Бога, по принцип, а като узряваме като осиновени синове, този образ ще бъде прогресивно (постепенно) изправян чрез Божията освещаваща благодат в течение на времето.

Бог ни призовава при Себе Си. Той отправя общ призив към всички хора, но призивът за спасение е специален призив. Общият призив е този, за който Исус говори: “Защото мнозина са призвани, но малцина избрани” (Матей 22:14). Този призив е като призивът на баща към блуден син – призив, който синът чува, отказва да приеме и си отива. Но “призивът на изричния избор,” или “ефективният призив,” или “несъпротивимият призив” е призивът на Бога към тези, които ще станат осиновени синове. Те не могат да се съпротивят на този призив. Той ги е избрал преди началото на времената. “Но бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните” (1 Коринтяни 1:27). Защо? “За да не се похвали нито едно създание пред Бога” (1 Коринтяни 1:29). Това е Божие дело, а не дело на човешката плът. За да го докаже, Той избира “неудачниците” на света, които с Него стават крайни победители.

Придобиването на права на син чрез осиновяване е също така независимо от човешките намерения, както и биологичното раждане. Бог е този, който осиновява някои хора като Свои етични синове. Те не осиновяват Бога. Те просто отговарят на новопридобитото си осиновяване, но само защото вече са били осиновени. Като новородено дете, което започва да плаче, когато бъде пляснато, новоосиновените синове извикват своя отговор. Те не викат от болка; те викат от радост.

Освещение (новорождение)

След като е призовал хората, след това Той ги новоражда с течение на времето. “Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще сложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми и да ги вършите” (Езекиил 36:26-27). Божиите осиновени синове ще се съобразят с образа на Неговия Син, Исус, и както Исус, те вършат делата на закона,защото Божият закон ще бъде в сърцата им.

Новорождение означава да бъдеш роден отново, или, както също може да се преведе гръцкият израз, да бъдеш роден отгоре. “Исус в отговор му рече: Истина, истина ти казвам, Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3). Човек трябва да бъде роден от Божия Дух. “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, че ти рекох, Трябва да се родите отново. вятърът духа където ще, и чуваш шума му; но не знаеш откъде идва и накъде отива; така е всеки, който се е родил от Духа” (Йоан 3:6-8). Божият Дух активно новоражда човека, изправяйки изкривеният Божий образ в човека, правейки човека ново създание. “За това, ако някой е в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (2 Коринтяни 5:17).

Бог избира човека като осиновен син. Бог призовава този човек. Бог новоражда този човек, правейки възможно за него да отговори на призива. Той трябва да бъде новороден преди да може да отговори на призива, иначе никога не би послушал призива. “Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1 Коринтяни 2:14). Отново, “Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила” (1 Коринтяни 1:18). Връщаме се към познатия принцип: Бог действа; хората отговарят. В този момент може и да си кажете: “Това ми и изглежда твърде усложнено. В края на краищата, вярата е това, което има значение. Защо да се занимавам с куп теологични размишления? Какво значение има дали Бог първо новоражда човека или първо човекът изразява вяра и след това Бог го новоражда? В крайна сметка не се ли получава същият резултат?”

Не, не е точно същият. Трябва да разберем естеството на човека. Човекът е напълно извратен – не малко, не много, анапълно. Един-единствен грях на Адам ни погреба. “Защото, който спази целия закон, а съгреши в едно, бива виновен за всичко” (Яков 2:10). Изцяло, нали? Напълно, нали?

Адам, създаден съвършен, можеше да направи само едно нещо, за да спечели Божието проклятие. Всичко друго в света беше отворено за него. Той се насочи право към забранения плод. Сега неговите наследници са напълно извратени. Те нарушават целия закон. Няма нищо на земята, което те могат да направят, за да спечелят Божието благоволение, освен едно нещо: да имат вяра в Исус Христос. Ако Адам, един съвършен човек, е можел да запази Божието благоволение, като върши каквото и да е, освен едно нещо, и той все пак го извърши, как могат падналите хора да очакват, че могат да открият и след това давършат единственото нещо, което може да доведе Божието благоволение, от безкрайния брой неща, които могат да правят, но които не довеждат Божието благоволение? Това е смешно. Те не могат да го направят. Не биха го направили. Само ако Бог първо ги новороди, те могат да го направят, и след това, когато вече са новородени, те желаят да го направят.

Когато Библията казва, че естественият човек не разбира нещата от Духа, тя има предвид точно това, което казва. Хората, които казват, че вярват в Библията, дори хора, които цитират този стих, често не вярват в това. Те го променят да звучи по този начин: “Естественият човек не приема нещата от Духа, освен, разбира се, най-важното нещо, което Духът казва, нещото, което е абсолютна глупост за света. Някои естествени хора наистина приемат това.” Но тази променена версия е абсолютно лъжлива. Бог действа; хората отговарят. Бог избира; хората отговарят. Бог новоражда; хората отговарят.Новородените хора приемат нещата от Духа. Естествените хора не ги приемат. Никога. Нито дори една частица. Това е, което Библията казва, и това е, което е най-добре да вярват вярващите в Библията.

Какъв е отговорът на току-що новородения човек? Той изповядва вяра в Исус Христос. Разберете това, той е новороден;следователно той вярва в Христос. Не е обратното. Той не произвежда вяра от собствената си анатомия. Той не предлага своята вяра на Бога като плащане за спасението. Той не придобива правото си да отиде на небето. Човек не може да избере да бъде роден, физически или духовно. Йоан говори за осиновените синове: “Тия, които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от човешко желание, но от Бога” (Йоан 1:13). Не може да бъде по-ясно. човешкото желание, включително желанието на осиновените синове, не участва като независим, първоначален фактор. Всичко е Божия благодат, от началото (изборът кои хора да бъдат осиновени преди началото на времената) до края (довеждайки ги в новото небе и новата земя).

Хората обикновено не харесват това учение. Както Адам, те искат поне малко свой собствен суверенитет. Те искат “участие” в собственото си спасение. Но не могат да го имат. “Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух” (1 Коринтяни 2:14а). Този стих означава точно това, което казва, а именно, че естественият човек (естественият син) наистина не може да отговори на призива за покаяние, докато не бъде новороден. Той отговаря след като е осиновен и вече не е естествен човек (син).

Веднъж като човек е новороден, той може да отговори на Божията благодат. Незабавно следват вярата и покаянието , които заедно представляват един-единствен отговор на човека. По благодат сме спасени, чрез вяра (Ефесяни 2:8). Хората знаят, че Христос ги е спасил, приемат този факт и уповават в Неговата продължаваща благодат, която ги поддържа. Те се покайват – обръщат се от – своите грехове. “Така е писано, че Помазаникът трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всичките народи, като се започне от Ерусалим” (Лука 24:46-47). Това е, в което трябва да вярваме; това е нашето назначение: да проповядваме посланието на всички народи. Това е, което апостолите проповядваха от началото. “И езичниците, като слушаха това, радваха се, и славеха Божието учение; и повярваха всички, които бяха отредени за вечния живот” (Деяния 13:48).

Това действие на новорождение от страна на Бога понякога се нарича от теолозите първоначално освещение. Това еморалното преобразяване на човека, новото сърце и новият ум, които Бог влага в човека. Хората получават по принцип вложена в себе си съвършената човешка същност на Христос (макар и не Неговата божественост) в момента на новорождението. Това предполага окончателно освещение, че, в деня на съда, ще бъдем окончателно съобразени с образа на Божия Син (Римляни 8:29). “Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който чрез голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите, за наследсво нетленно, неосквернимо, и което не повяхва, запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последно време” (1 Петрово 1:3-5). Това първоначално освещение принадлежи на всеки християнин в момента на повярването. Христовата праведност бива вложена в нас. По принцип тя е наша, сега.

Обаче, ние не сме съвършени, във времето и на земята. Затова трябва да изработваме своето спасение със страх и трепет. Павел използва аналогията за атлета, който непрекъснато се стреми към финалната линия, независимо колко е изморен. “Впускам се към прицелната точка за наградата на Божието от горе призвание в Христа Исуса” (Филипяни 3:14). “Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а един получава наградата?” (1 Коринтяни 9:24). “Нека отхвърлим всяка тежест и греха, който лесно ни сплита, и с устояване нека тичаме на предлежащото пред нас поприще” (Евреи 12:1). “Аз се подвизавах в доброто войнстване, свърших състезанието, вярата опазих; от сега нататък за мен се пази венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в оня ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление” (2 Тимотей 4:7-8). Да отмахнем греховете, които ни тежат в нашето състезание: това е прогресивно (постепенно)освещение. Това е нашият живот на земята. Това е покоряването на нашите собствени грехове, чрез Божия открит закон, чрез Божията благодат. Това е изработването на нашето спасение, тоест, изработването на следствията от нашата вяра. Това е морална борба.

Трябва да вярваме и в двете страни на освещението. Ние получаваме Христовата праведност в момента на новорождението. Ние не можем да добавим нищо към Неговата праведност. Можем да си починем в Неговите добри дела. Но в същото време, тази праведност не е напълно развита в нашия собствен живот, във времето и на земята. Така че първоначалното, абсолютно освещение трябва да произведе прогресивно освещение. Ние не спечелваме спасението, но изработваме неговите следствия. Историята има смисъл. Нашият живот има смисъл. Това, което правим, има значение, във времето и на земята, а също и в деня на съда, когато ще получим своята награда (1 Коринтяни 3). Тогава ще получим и своето окончателноосвещение.

Оправдание

Хората биват избрани. Те биват осиновени, тоест биват новородени (родени отгоре). Те отговарят във вяра и се покайват. Бог също ги оправдава. Оправданието е юридическо действие. Бог, върховният Съдия, гледа на Христовата праведност, отсъжда, че тя е съвършена, и след това приписва тази праведност на хората на Христос. Той ги обявява за “не виновни.” По-горе вече разгледахме Римляни 8:30, но сега ще го споменем отново: “А които предопредели, тях и призва, а които призва, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави.” Ние сме защитени срещу всякакво обвинение от Сатана. “Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправдава? Кой е оня, който ще ги осъжда?” (Римляни 8:33-34). Бог ни обявява за праведни заради Христос: “А с Неговата благодат се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” (Римляни 3:24). Не човешките дела са това, което оправдава човека: “Защото нито едно творение няма да се оправдае пред Него чрез дела от закон; понеже чрез закон става познаването на греха” (Римляни 3:20).

Това е изключително юридическо действие на Бога, Върховния Съдия. Той ни обявява за невинни, не поради някаква присъща или първоначална праведност в нас, но заради праведността на Исус Христос. Бог гледа на съобразеността на Христос със закона като съвършен човек (а не като Втората Личност от Триединството), и ни обявява за праведни. Той формално ни освобождава, като законно осъдени престъпници, от иначе неизбежния идещ гняв. Тази декларация епървоначална (непосредствена) и ще бъде окончателна в деня на съда.

Ние сме непрестанно в Божия съд. Докато изработваме спасението си със страх и трепет, Бог непрестанно подлага на съд нашите дейности. Това непрекъснато съдопроизводство е основата на институциите на управление – семействата, правителствата, църковните съдилища – във времето и на земята. Бог изследва нашите действия и обявява нашите праведни действия за приемливи пред Него. Нашите неправедни действия биват покрити с кръвта на Христос. Има стандарти за законност и ред и Бог е източникът на тези стандарти.

Неговото непрекъснато обявяване на нашата невинност е Неговият отговор на вмененото ни Христово съвършенство. Бог не казва, че по някакъв начин нашите дела са източникът на нашата невинност. Ние не сме невинни, освен като получатели на Христовата вменена (обявена) праведност. Ние, обаче, не сме същества извън времето. Вземаме решения, обмисляме ситуации и вършим своите дела. Всички тези действия биват съдени от Бога. Бог във всеки момент оценява нашите действия и ни обявява за прогресивно праведни, докато съзряваме като духовно новородени създания. Неговото обявяване на нашата праведност съответства на нашето прогресивно освещение. Но, отново, вменената ни Христова праведност е това, което дава възможност на Бога да обяви нашите действия за праведни. Нашите праведни действия са дар от Бога за нас. “Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10).

Ако съгрешим, Бог ни съди. Той довежда наказание върху нас. “Блажен оня човек, когото Ти, Господи, вразумяваш и учиш от закона Си” (Псалм 94:12). “Наказвай сина си докато има надежда; и не закоравявай сърцето си да го оставиш да загине” (Притчи 19:18). Това е Божието отношение към Неговите осиновени синове. “Защото Господ наказва онзи, когото обича, и бие всеки син, когото приема” (Евреи 12:6). Това непрекъснато съдопроизводство съществува, но то не е съдопроизводство за осъждение. Това е Божият процес на прогресивно освещение, Неговото средство за нанасяне на съд върху нашите действия, във времето и на земята, довеждането ни прогресивно в съобразяване с Неговото първоначално оправдание, което е било обявено и ни е било вменено в момента на нашето повярване. Смисълът на историята бива възстановен, когато Бог обявява Своите хора за праведни стечение на времето, докато напредват в своята духовна зрялост, както индивидуално, така и колективно.

Обобщение

Нека направим един преглед на това важно, но сложно учение за спасението. Има три области, в които действат човешкия грях и Божието спасение: юридическата или правната област, моралната област и областта на господството. Адам беше създаден правно невинен, морално съвършен и практически господар над земята. Когато се разбунтува против Бога, Адам беше обявен правно виновен, стана морално извратен и беше изгонен от Едем и изгуби господството си над земята. Планът за спасение, обаче, направи възможно за Адам да придобие правно оправдание пред Божия съд, морално обновление чрез работата на Божия Дух и осиновение за господство като Божий син и посланик.

Може да се види, че Божият закон има приложение и в трите области. Юридически или правно, законът осъжда грешниците, обявявайки ги за виновни. Той поставя хората под проклятието и гнева на Бога. Исус Христос, Божият съвършен Ходатай за грешниците, макар Самият Той да е съвършено безгрешен, пое правната вина и гнева на закона върху Себе Си. Бивайки безгрешен човек, Той можеше да заеме мястото на тези, които дойде да спаси; бивайки Бог, Той можеше да понесе безкрайния гняв на Бога срещу греха. Библията призовава хората да уповаят на тази жертва чрез вяра, признавайки своята вина пред Божия закон и обявявайки своето упование в заместващата жертва на Христос като единствено средство за спасение. Онези, които упражняват тази вяра-посвещение, са оправдани пред небесния съд; тоест, те са обявени за праведни на основата на вменената им Христова праведност.

Това ни води до второто използване на закона. Морално, законът е Божия стандарт за праведност. Той разделя правилното от неправилното. Грешният човек мрази Бога и затова отхвърля закона като задължителен стандарт за своя живот. Макар че Исус Христос нито веднъж не наруши Божия закон, на кръста Бог сложи греховете на Своите хора върху Христос, както Писанието казва: “Който за нас направи грях Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата, която е от Бога” (2 Коринтяни 5:21). Смъртта е Божието наказание за греха и тя е наистина подходящо наказание, защото смъртта унищожава греха. Смъртта на Христос беше унищожение на греховете, поставени върху Него, и тя направи възможен новия живот за Неговите хора. Хората, които са поставени от Бога чрез вяра в съюз с Христос преживяват смърт за греха и нов живот. Те са морално обновени и сега се радват в Божия закон. Тази морална страна на спасението се нарича освещение. Осветеният човек прогресивно покорява своите зли страсти.

Третото използване на закона е неговото използване за господството. Законът показва Божия начин на живот за целия живот и човекът, като управител на земята, трябва да управлява чрез Божия закон. Грешният човек, обаче, е изгубил законното господство. Библията свързва господството със синовните права на човека, тъй като синът е вицепрезидент на бащата в семейството. Адам беше Божият син, според Лука 3:38. Изгонен от градината, Адам беше изгонен и от Божието семейство, губейки правата си на законен син и губейки законното си господство. Исус Христос пое върху Себе Си това състояние на Своите хора. Той не притежаваше нищо, не упражняваше някакво господство чрез професионална дейност след Своето кръщение в ролята на Спасител (макар че преди това беше дърводелец) и нямаше място да положи главата Си. На кръста Той преживя върховната форма на изгубено господство – ада. Поради това Божиите хора са възстановени към господство и синовни права, като са осиновени отново в Божието семейство. Християните не трябва да подражават на бедността на Христос, както и не трябва да се опитват да умират за греховете на света. Някои християни може да са призвани за живот на бедност, но същностно всеки християнин е възстановен човек на господството. Човекът на господството прогресивно покорява земята.

Оправдание, освещение и осиновяване – това са трите страни на спасението, отговарящи на юридическата, моралната ипрактическата (на господството) области от живота. Важно е да видим, че има ред в това спасение. Бог не дава дългосрочно господство на неморалните хора, нито влага нов живот и правда на някой, който не е бил обявен за юридически праведен в Неговия поглед.

Този логически ред, обаче, не е времеви ред. Макар че трябва да разграничаваме трите страни на спасението, ние не можем да ги отделим една от друга. Бог никога не вменява оправдание без също да вложи освещение и осиновяване. Всеки християнин, който е оправдан в Божия поглед, ще живее нов живот в същностна съобразеност с Божия закон и неизбежно ще упражнява господство в която и да е област (колкото и да е ограничена), в която Бог го постави. Можем още да отбележим, че всяка една от тези три страни на спасението има първоначален, прогресивен и окончателен етап.

Първо, оправданието. Когато Бог върховно дава спасение на един човек и изпраща Святия Дух да създаде вяра (лоялност) в сърцето на този човек, в този момент Бог обявява този човек за оправдан. Това е първоначално оправдание. По време на християнския живот действията на прав-да на изкупения човек ще бъдат обявявани от Бога за приемливи пред Него. Този човек също постепенно ще научава какво означава да бъдеш чист от вина и да живееш като свободен човек. Това представлява неговото прогресивно оправдание. Накрая, в деня на съда, следва Божието крайно правораздаване,окончателното оправдаване на Божиите хора. Това, което трябва да се разбере и в трите случая, е, че декларативното действие на Бога, а не на човека, е източникът на оправдание на изкупения човек. Решението да обяви един човек за праведен, а друг човек за вечно виновен, е единствено Божие решение. Падналият човек няма никакво участие в своето оправдание. Никакво.

Подобно, когато бъде спасен, грешникът бива новороден и получава нов живот. Неговото отношение на омраза е заменено с отношение на любов към Бога и желание да се покорява на Него и на Неговия закон. Това е първоначално освещение. Никой християнин, обаче, не е съвършен в този живот, защото все още е повлиян от света около себе си и от останалите склонности вътре в него самия към грях. Следователно, той трябва постепенно да израства в святост. Това е прогресивно освещение. Когато умре, обаче, той е окончателно отделен от всички грешни влияния и става съвършен в святост. Това еокончателното освещение. Всеки етап от освещението (новорождението) е дар от Бога.

Същото важи и за господството. Бог ни осиновява в момента на нашето спасение. След това ни дава наша лична “Едемска градина,” която да обработваме и да пазим. Като израстваме в благодат, във времето и на земята, нашето господство се разширява. При възкресението нашето господство бива окончателно реализирано. Господството е първоначално, прогресивно и окончателно. То е дар от Бога.

Християнският живот във всичките си области се живее чрез вяра. Вярата не е мистично преживяване, нито е нещо, което изпитваме само веднъж в момента на повярването, нито е просто интелектуално схващане. Понякога хората приемат, че ние биваме оправдани чрез вяра, но освещавани чрез дела. Това е фундаментално погрешно. Вярата е отношение, което съпровожда всяка човешка дейност. Всички хора имат вяра, лоялност към някаква съвкупност от идеи. Християнинът има вяра, лоялност към Създателя на вселената. Това отношение на вяра-лоялност дава стимул за добрите дела, морални и практически. Християнинът очаква от Бога силата да живее праведен живот и силата да упражнява господство. Надеждата в Бога е упражняване на вяра, упование и лоялност. Следователно, всяка християнска дейност е основана във вяра. Види-мото изражение на вярата е молитвата. В молитвата християнинът изразява своето приемане на Божието слово и на Божия завет, като казва “амин” на Божието слово. В молитвата християнинът изразява пълната си зависимост от Бога, като иска от Него благодатта да живее така, както Бог изисква от него. Следователно, от практическа гледна точка, вярата се вижда в молитвата.

Възстановяването

Знаем от Библията, че бунтът на човека донесе проклятие на земята. Това проклятие беше предназначено да възпира злите деяния на хората един към друг, но то също беше и за да затруднява човека, правейки неговата задача за господството трудна за изпълнение. Ние всички сме грешници, така че всички сме под товара на проклятието. В същото време Бог иска Неговите синове да продължат изпълнението на задачата – Неговите осиновени синове. Неговите естествени синове, които се разбунтуваха в Адам и продължават да се бунтуват, са обречени. Те ще прекарат вечността в огненото езеро, толковабезсилни, колкото не можем да си представим. Те вече няма да имат никаква отговорност пред Бога да работят върху своята задача за господството, защото вече няма да имат и следа от някаква власт. Без власт няма и отговорност. Това е тяхното осъждение. Те искат автономна (независима) власт; ще останат без никаква власт, нито независима от Бога, нито под Божието върховенство в историята. Така че Бог не се притеснява за неспособността на бунтовните синове да изпълнят своята задача за господство. Те ще се провалят и осиновените синове ще ги заменят като истинско човечество, което означава като отговорно Божие семейство – отговорно за покоряването на земята за Божията слава. Този процес на заместване започва на земята.

Ако сега земята е проклета заради бунта на човека, не трябва ли да очакваме да видим премахването на проклятието в бъдещето, когато осиновените синове влязат в своето наследство на безгрешен вечен живот? Когато цялата власт бъде отнета от естествените синове, те вече няма да бъдат заплаха за другите хора. Това е, което Библията учи: “Защото създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове. Понеже създанието беше подчинено на немощ, не своеволно, но чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца. Понеже знаем, че цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи досега. И не само то, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, изкупването на нашето тяло” (Римляни 8:19-23). Идва денят на окончателното освобождение – освобождение от проклятието.

Знаем също, че личната победа на всеки човек над греха е задача за цял живот. Павел каза на членовете на Филипянската църква да “изработват спасението си със страх и трепет” (Филипяни 2:12б). Изработвайте спасението, което е ваше, по-добре изразява смисъла на изречението; не че спасяват себе си чрез собствените си усилия, но че изработват следствията от своята вяра, във времето и на земята. Така е с всички хора през цялото време. Те изработват следствията от своята конкретна вяра, своето главно посвещение, за добро или за зло. Не трябва ли следователно да очакваме прогресивно освобождение за природата, преди крайния ден на освобождението?

Докато благочестивите хора изработват следствията от своята вяра, не трябва ли заедно с това светът около тях постепенно да се подобрява? Ако един човек е честен, помага на своите непосредствени съседи и прави живота по-приятен, не трябва ли да очакваме той преуспява материално? Не всеки човек във всеки случай, разбира се; но когато група хора, вярващи в Христос от Библията, изработват своята вяра в страх и трепет, не биха ли повечето от тях станали по-могъщи, по-влиятелни, даже и само заради това, че другите хора ги признават за по-надеждни?

Знаем, че на човека е възложена задача за господство. Знаем, че Бог възнамерява Неговите осиновени синове да продължат да работят. Знаем, че този труд е процес за цял живот. Трябва ли да очакваме Бог да увеличи Своите благословения върху работата на естествените синове, докато намалява Своите видими благословения в живота на Своите осиновени синове? Трябва ли наистина да очакваме бунтовниците да отиват от победа към победа, във времето и на земята, докато осиновените синове, които са били избрани от Бога да изпълняват условията на задачата за господството, бъдат проклети с повече бедност, повече трудности, по-малко капитал и непрекъснато увеличаваща се неудовлетвореност, във времето и на земята? Ще разгледаме отговорите на Библията на тези въпроси в главата за Божието царство, но междувременно помислете върху тях. Но имайте предвид този въпрос: Ако Бог е възложил на Своите осиновени синове главната отговорност за изпълнението на Неговата задача за господство, не може ли Сатана да претендира, че е победил Бога, ако Божиите осиновени синове стават прогресивно по-неспособни да изпълнят своята задача? Ако е така, Сатана не е ли постигнал успех в опита си да попречи на Бога в историята? Не е ли ефективно изместил Бога на земята като господар на хората, които успешно изпълняват условията на задачата за господството, естествените синове? Накратко, няма ли Сатана да има право да се хвали във вечността, че лично е попречил на Бога, поне за няколко хиляди години? Не е ли оправдана неговата претенция за върховенство, тъй като именно неговите хора, а не Божиите осиновени синове, са изпълнили условията на задачата за господство, във времето и на земята? Не е ли всъщност той ограничил Божието върховенство само на небето? Трябва ли Библията да звучи по този начин: “Вратите на небето ще надделеят”? Не е ли така Божието царство под обсада, а не вратите на ада (Матей 16:18)? Наистина, Библията учи ли ни такива неща?

Заключение

Човекът е направен по Божия образ. Неговият бунт срещу Бога не премахна Божия образ от човека, но го изврати. Човекът избра да изпита Божието слово, надявайки се да стане върховен над Бога. Вместо това човекът само прехвърли своята преданост: сега той служи на Сатана. Той може да служи само на един господар в един и същи момент, а съществуват само двама възможни господари. Универсалното бащинство на Бога стана Божие осъждение за човека, защото Бог лиши от наследство Своите естествени синове. Но тъй като Той избра някои хора да станат осиновени синове – избор, направен преди началото на времената (Ефесяни 1:4) – някои хора биват възстановени в първоначалното си положение на синове, тоест наетични синове. Другите очакват съдба, по-лоша от физическата смърт: втората смърт, в която всяка власт е отнета от тях. Тогава отново задачата за господството ще бъде напълно и видимо потвърдена с осиновените синове. Преди деня на съда, обаче, всички синове се трудят по условията на задачата за господството и земята е проклета, за да е техният труд по-труден, по-неблагодарен и по-непроизводителен без съдействието от страна на другите хора. Възстановяването на земята е гарантирано, защото възстановяването на пълните етични синовни права е също гарантирано.

––––––––-

* Авторът има предвид армията на САЩ. Както може би е известно на читателите, в армията на САЩ е разрешено участието на жени почти във всички родове войски и на всички нива от военната йерархия. Бел. прев.