ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ЧАСТ ІІІ
До този момент сте започнали да осъзнавате забележителната алтернатива, която християнството предлага на съвременните хуманистични общества. То предлага стабилност, но с обещание за растеж. То предлага закон, но с пълна лична отговорност за спазването му. То лежи на идеята за себевладение под Бога, чрез Божия закон, а не съобразяване с масивна месианска държава, с нейните безкрайни правила, тирания и произвол. То предлага увеличаващо се благосъстояние за голямото мнозинство от хора, които живеят под неговите закони. То предлага свобода на избора в мащаб, който никога не е бил дори сънуван от древния човек, или дори от човека на 30-те години на 20-ти век. То предлага смисъл на историята,защото прогласява един абсолютно върховен Бог, който прави всички неща да стават – всички неща, не само някои неща. То ни поставя в общение с Бог, който знае всичко, контролира всичко и разкрива Себе Си на нас. Ние общуваме с един Бог на абсолютната справедливост, който налага условията на Своя закон до последната йота и точка, но в същото време е Бог на абсолютната милост, който не пожали Своя единороден Син, за да може всеки, който вярва в Него, да има вечен живот.
Християнската обществена теория ни дава учение за Триединството, която ни казва много за нашите обществени институции. Ние научаваме, че Бог е едновременно един и много, че Той е напълно личностен. Този Бог включва в Себе Сиразделението на труда, като всяка Личност на Божеството изпълнява различни функции по отношение на създанието, но всяка Личност е равна по величие на другите две. Създанието отразява тази наредба. Човекът живее в един обществен свят, който налага пълна обществена отговорност на индивида, но в същото време налага отговорност и върху колективните сдружения на човечеството. Следователно човечеството е един и много. Нито анархистичният индивидуализъм, нито колективизмът са библейски. В същото време, Бог е разкрил чрез Своя закон стандартите за отговорност, така че в човешкото общество да се установи правилен баланс между единия и многото.
Следователно ние избягваме двойния капан на пълната децентрализация (фрагментацията) и пълната централизация (тоталната държава). Ние постигаме балансиран обществен ред, в който нито една от крайностите, които стремящите се към власт и избягващи правосъдието бунтовни хора могат да установят.
Но не е достатъчно да прогласяваме основите на едно благочестиво общество, нито е достатъчно да описваме някои от институционалните уредби на едно такова общество. Това, от което се нуждаем, е динамичен, психологически мотивиращ импулс, който да даде на праведните хора увереност, че техните усилия не са напразни и че тяхното дело за Божието царство ще има смисъл в бъдещето, не само на небето, но и във времето и на земята. Нуждаем се от цел, за която да се жертваме, стандарт за работа, който в същото време е напълно законен стремеж. Това, от което се нуждаем, е увереност, че цялото това говорене за чудесата на Божието царство ще стане повече от просто говорене. Нуждаем се от възглед за историята, който гарантира на християните външна, видима победа, във времето и на земята, като прелюдия, като предплащане на абсолютната и вечна победа, за която християните са уверени, че ги очаква след деня на съда.
Ето тук се провалят повечето опити за формиране на християнски обществен ред. Някои християни, разбира се, отхвърлят целия възглед за конкретно християнски обществен ред, дори като хипотетичен идеал. Други мислят, че този идеал е по-близо до хуманистичния социализъм, или може би средновековния гилдиен социализъм, отколкото до децентрализирания обществен ред, описан в тази книга. Други може да вярват в инструкциите за царството, описани тук, но те си правят извода, че църквата ще се провали, във времето и на земята, в опита си да установи управление на Бога чрез Неговите хора и построяването от тях на почитащи закона, децентрализирани институции. Има и други, които казват, че са съгласни с практическото мислене, че християните ще царуват, във времето и на земята, но не и преди Христос да дойде физически, за да установи Своето земно царство, срещу което Сатана и неговите войски ще се разбунтуват точно преди деня на съда, хиляда години след като Христос се е върнал физически да установи Своето царство. Обаче, докато той се върне в сила, за да смаже Своите противници, църквата ще става все повече и повече безсилна, все повече и повече преследвана и ние не можем да очакваме победа в резултат на нашите усилия, а само чрез някакво голямо преломно събитие, второто идване на Христос. Докато Той се върне, нашата съдба ще бъде прогресивно поражение във времето и на земята. Не съществува връзка между това, което църквата постигне в историята и това, което Христос ще въведе незабавно след като се върне.
Но какво ще правим, ако тези мнения са напълно неверни? Какво ще правим, ако следният сценарий е правилния? Първо, Бог спасява хора чрез проповядването на благовестието на Исус Христос. второ, тези хора отговарят чрез вяра на Божията задача за господството, дадена ни нашите бащи, Адам, Ной и Христос във великото поръчение (Матей 28:18-20). Трето, тези новородени хора започват да изследват Божия закон, покорявайки своите сърца, живот и области на отговорност на условията на Божия цялостен законов ред. Четвърто, Божиите благословения започват текат към тези, които действат в Неговото име и според Неговия закон. Пето, настойническият принцип на “служението като път към управлението” бива признат от онези, които наричат себе си християни, във всяка област от живота: семейството, институционалната църква, училищата, държавното управление, икономиката. Това води до шесто, възхода на позиции на власт на християни във всяка област от живота, като последователите на Сатана стават все по-безсилни да се справят с кризите, които техният мироглед е създал. Седмо, Божият закон се налага прогресивно навсякъде във всяко общество, което е обявило своето посвещение към Христос. Осмо, това пробужда чуждите народи към ревност и те започват да подражават на християнския обществен ред за да получат същите видими благословения. Девето, дори евреите биват пробудени към ревност и се обръщат към Христос. Десето, обръщането на евреите води до безпрецедентен взрив от покаяния, следван от дори още по-големи видими благословения. Единадесето, Божието царство заема целия свят, служейки като предплащане от Бога към Неговите хора за възстановяването, което ще дойде след деня на съда. Дванадесето, силите на Сатана ще бъдат провокирани от нещо, след поколения от външно подчинение на произвеждащия ползи Божий закон. Тринадесето, този бунт на Сатана е незабавно смазан от Христос в Неговото окончателно идване в слава и съд. Четиринадесето, Сатана, неговите ангелски войски и неговите човешки последователи биват съдени, а след това осъдени в огненото езеро. И накрая, петнадесето, Бог установява Своите ново небе и нова земя за новородените хора, в които да служат през цялата вечност.
Ако хората наистина вярваха, че този сценарий е възможен – всъщност, неизбежен – те не биха ли удвоили своите усилия да започнат да покоряват земята? Ако знаеха, че всяко тяхно усилие ще бъде записано не само в тяхната сметка на небесата, но и в сметката на Божията историческа църква, а също и в сметката на конкретния човек тук на земята, не биха ли работили да покорят земята? Ако знаеха, че Божият план за историята е кумулативен и че всяко усилие от Неговите светии се прибавя към изграждането на основата за институционалното царуване на Христос, във времето и на земята, не биха учетворили усилията си? Ако вярваха, че никакъв голям катаклизъм няма да ги катапултира от този свят, че няма да се случи никакво чудодейно завръщане на Христос, за да извади техните кестени от огъня, не биха ли работили по-ефективно, за да подредят своя живот, своите области на отговорност и за да обучат по-добре децата си, за да се борят с лъжите на Сатана? Накратко, ако вярваха в продължителността на победата, във времето и на земята, предписание върху предписание, ред върху ред, тук малко, там малко, докато Божиите хора застанат победоносно, покорили по-голямата част от земята чрез Божията възстановителна благодат и Божия освещаващ закон, не биха ли започнали да работят да покорят света? Или биха чакали пасивно за по-добри, по-силни и по-посветени християни да установят техния дял от царството, посветени християни като Халев – 85-годишния Халев (Исус Навиев 15:6-15) – когато той и неговото семейство влязоха в земята на Ханаан?
Трябва да знаем какво Библията казва за Божието царство. Трябва да знаем дали се очаква от нас да доведем царството във видима власт чрез своите собствени усилия, под ръководното върховенство на Бога или трябва да очакваме непрекъснати провали докато някакво преломно събитие пречупи историята, превъзмогне нашите провали и ни издигне до положение власт въпреки показаната от нас слабост и некадърност. Трябва да знаем дали Бог наистина очаква от нас да побеждаваме, точно както заповяда на израилтяните да побеждават, когато влязоха в Ханаан. Трябва да знаем дали можем да очакваме провали като тези, които евреите понесоха, дори и да проповядваме благовестието на Исус Христос, и то Него възкресен. Трябва да знаем дали благовестието на Христос не е по-могъщо като историческа сила от сянката, която евреите притежаваха в годините преди Христовата смърт и възкресение.
И когато знаем това, повярваме и провъзгласим истината, светът няма да разбере какво го е ударило.