XXXII

1. Съществува и друг, още по-силен мотив да се молим за императорите, дори за преуспяването на цялата империя и за римското могъщество. Ние знаем, че огромната заплаха, надвиснала над земята, и краят на този свят, който ни застрашава с ужасни бедствия, се забавя от постъпателното развитие на римската империя. Ние не искаме да изпитаме тези ужаси и, като се молим за отсрочката им, всъщност крепим просъществуването на Рим.

2. Освен това ние се кълнем, ако не в гениите на цезарите, то поне в благополучието им, което е по-велико от всички гении. Не знаете ли, че гениите се наричат още „демони“ или умалително „демончета“? В лицето на императорите ние уважаваме Божията присъда, която ги постави начело на народите.

3. Знаем, че в тях се съдържа това, което Бог пожела, и затова искаме да е здраво и читаво това, което Бог пожела. Считаме тази клетва за много важна. Впрочем ние имаме навик да проклинаме демоните, т.е. гении- те, за да ги прогоним от хората, но не и да се кълнем тържествено в тях, за да им оказваме божествени почести.