XLVI

1. Дадохме отпор, мисля, на обвиненията във всички престъпления — обвинения, които жадуват християнска кръв. Изложихме основната си позиция и средствата, с които бихме могли да докажем, че тя е именно такава, каквато я изложихме – това са вярата и древността на Божиите Писания, а също така и признава- нето на духовните сили – ангели и демони. Кой ще дръзне да ни опровергае, но не с изкусно слово, а с доводи, основани на истината, с каквито и ние построихме доказателствата си?

2. Но в мига, в които нашата истина, макар и невероятна, се открие за всички – при все че тя води до признаване на превъзходството на нашата религия, което вече стана известно чрез практиката и човешкото общуване – всички я схващат далеч не като Божие откровение, а като една от разновидностите на философията. „И философите – казвате вие – ни съветват и препоръчват същото: да тачим невинността, справедливостта, търпимостта, умереността, целомъдрието.“ Защо тогава ни сравнявате с тях само относно съдържанието на учението, а не ни поставяте наравно с тях и относно неговата свобода и неприкосновеност? Или защо и те не са натоварени със задълженията, при чието неспазване ние се подхвърляме на риск?

4. Кой принуждава философа да жертвопринася или да се кълне, или да изнася фенери по пладне без никаква нужда? Нещо повече, философите открито низвергват боговете ви и нападат обществените пред- разсъдъци в творбите си, а вие ги възхвалявате. Мнозина лаят дори срещу принцепсите, а вие ги търпите и ги обдарявате със статуи и пари, вместо да ги хвърлите на зверовете. –

5. И с пълно право – та те се наричат философи, а не християни. Званието „философ“ не прогонва демоните. И нищо чудно – философите поставят демоните непосредствено след боговете. На Сократ принадлежи фразата: „ако демонът ми позволи“. Същият този Сократ, макар и донякъде да знаеше истината, като отричаше боговете, все пак в края на живота си заръча да се принесе петел в жертва на Асклепий. Той стори това вероятно от почит към баща му Аполон, задето оракулът му го бе обявил за най-мъдрия измежду хората.

6. О, безразсъдни Аполоне! Ти даде доказателство за мъдростта на човека, които отричаше съществуването на боговете! Сред колкото силна омраза гори истината, сред толкова силна омраза потапя тя и този, които искрено я изповядва. А които я подправя и преиначава, с тази своя слава печели благоразположението на нейните гонители.

7. Философите, които враждебно осмиват и презират истината, привидно достигат до нея и като я подправят, я изопачават. Те гонят само славата, а християните по необходимост се стремят към истината и честно я изповядват, защото са загрижени единствено за спасението си.

8. Следователно ние противно на вашето мнение не сме равни с философите нито по знанията, нито по учението си. Какъв сигурен отговор успя да даде Талес, прословутият първенец сред естествоизпитателите, на Крез, когато го попита за божеството?

9. А всеки християнин, дори най-обикновеният занаятчия, открива и посочва на другите Бога, а след това с делата си доказва всичко, което за философите е предмет на изследване относно Бога, макар и Платон да твърди, че да се открие творецът на Вселената никак не е лесно, а да се разясни на всекиго, ако бъде открит, е също толкова трудно.

10. Ако пък отправят обвинения срещу целомъдрието ни, ще ви прочета един пасаж от присъдата на Сократ в Атина: „обявява се за развратител на младежите“. А християнинът не сменя дори съпругата си. Знам, че куртизанката Фрина изгаряла от страст по легналия връз нея Диоген. Чувам, че някой си Спевзип от школата на Платон бил убит, докато прелюбодействал. А християнинът се ражда като мъж само за съпругата си.

11. Като се самоослепява, защото не можел да гледа жените, без да ги пожелае, и защото страдал, ако не можел да ги притежава, Демокрит всъщност признава необуздаността си чрез това самонаказание. А християнинът със здравите си очи изобщо не вижда жените – той в душата си е сляп за похотта.

12. Ако трябва да защитя нашата умереност, ето ви Диоген, който с калните си крака гордо тъпче гордия пиедестал на Платон. А християнинът дори с бедняка не се държи оскърбително и горделиво.

13. Ако трябва да споря за нашата скромност, ето ви Питагор, който се домогва до тиранична власт в Турий, а Зенон — в Приена. А християнинът не се стреми дори към поста на едил.

14. Ако трябва да започна дебати за хладнокръвието, ето ви Ликург, който си пожела гладна смърт, задето спартанците бяха внесли поправки в законите му. А християнинът дори след присъдата изказва само благодарности. Ако трябва да сравня и верността, ето ви Анаксагор, който отказа да отпусне заем на гостува- щите му приятели. А християнина и в чужбина го наричат „верен“.

15. Ако трябва да се спра на нашата прямота и естественост, ето ви Аристотел, който принуди своя близък приятел Хермий да напусне мястото си опозорен. А християнинът не оскърбява дори врага си. Същият този Аристотел ласкаел Александър, когото по-скоро трябвало да напътства, толкова недостойно, колкото Платон се продал на Дионисий за едната прехрана.

16. Аристип, целият в пурпур и под великата маска на достолепието, тънел в разкош, а Хипий бил убит, докато залагал капан за държавата. Нито един християнин не се е опитал никога да стори нещо подобно в защита на събратята си, смазани от всякакви жестокости.

17. Но някой ще каже, че и сред нас определени хора се отклоняват от правилата на учението си, Такива хора ние преставаме да ги считаме за християни. Философите, напротив, именно с подобни дела запазват сред вас славата си и почитта към мъдростта си.

18. Какво сходство има тогава между философа и християнина, между ученика на Гърция и ученика на небето, между загрижения за славата си и загрижения за препитанието си, между боравещия с думи и бора- вещия с дела, между създателя и опустошителя, между фалшификатора и възстановителя на истината, между нейния грабител и пазител?