7. Кръщението с огън и вода

Една нощ преживях нещо ужасяващо. Тогава все още не знаех, че ще трябва да бъда посетена и изпитана от злите сили.

През онази нощ на 1967 г. бях дълбоко заспала, когато съвсем неочаквано бях изплашена до смърт. Леглото ми се разлюля твърде силно.

Земетресение!? Сграбчи ме умопомрачителен страх и тогава почувствах присъствието на една отвратителна зла сила в моята стая; една сила, която аз възприемах като нещо дяволско. Изведнъж бях изхвърлена от леглото си. Дали това се случваше в реалния или в духовния свят, аз и днес не мога да кажа, но бях блъскана и подхвърляна из стаята като сламено стебло от едно торнадо. Личицето на Махмуд проблесна пред мен и аз изкрещях, просейки помощ за него.

Това със сигурност е смъртта, която иска да ме вземе, си мислех аз и душата ми се разтърсваше. Ужасяващата сила ме обви като един черен облак и аз инстинктивно извиках към Този, Който сега означаваше всичко за мен:

„О, Господи, Исусе Христе!!!“ – при тези думи аз бях мощно разтърсена, както когато едно куче разтърсва наляво и надясно своята плячка. В духа си аз извиках към Бога. „Неправилно ли постъпвам, като викам Исуса? и тогава ме изпълни една свръхестествена сила, с която аз започнах да викам отново и отново Исусовото име.“

Вследствие на това бушуването на тъмните сили започна да отслабва и накрая съвсем спря. Лежах така и възхвалявах Бога. Около три часа сутринта клепачите ми натежаха и заспах.

На сутринта Райшим ме събуди за чая. Аз полежах още малко в леглото си и изпитвах необикновено спокойствие.Когато затворих очите си за молитва, видях Господа  Исуса Христа, изправен пред мен. Той носеше бели одежди и едно пурпурно червено наметало. Усмихвайки ми се приятелски, Той ми каза: „Не се  страхувай! Това повече няма да се повтори!

Тогава напълно се уверих, че ужасяващото ми преживяване беше дошло от дявола. Това е било едно изкушение, което Исус беше допуснал да дойде до мен за мое добро. Мислех си за викът, който напираше из дълбините на моята душа: „Аз искам да призовавам името Му. Аз искам да изговарям името Исус Христос!“

Господ все още стоеше пред мен: „Време е да приемеш водно кръщение, Билкис“ – каза ми Той.

Водно кръщение? Чух ясно тези думи, но те съвсем не ми се понравиха.

Облякох се колкото можех по-бързо и помолих Нерджан и Рейшим да се погрижат да не бъда обезпокоявана от никого до обяд. Размишлявах изправена до прозореца. Утринният въздух беше студен и бялата мъгла се вдигаше от поляните. Беше ми напълно ясно, че за мюсюлманския свят значението на водното кръщение е много добре познато. Можеше да си позволиш да четеш Библията, без да разпалиш прекалено много враждебност и неприязън, но тайнството на водното кръщение беше нещо друго. За мюсюлманина това беше единствения сигурен белег, че един неверник се е отрекъл от исляма и е станал християнин. За мюсюлманина водното кръщение означаваше отпадане от исляма.

За мен това щеше да бъде трудно изпитание. Знаех много добре за какво ставаше въпрос. Ще се поддам ли на страха, че ще бъда отхвърлена, или дори още по-лошо, че ще бъда окачествена като предател, или ще се покоря на Исуса?

Но най-напред аз трябваше да имам увереността, че наистина се покорявам на Божията воля, а не на мое собствено въображение. Аз не можех и не исках да се доверя само на «гласа» вътре в мен. Тъй като бях все още нова във вярата, се опасявах, че може да съм водена погрешно. Със сигурност най-доброто за мен беше да се консултирам с Библията, да потърся в нея съвет. Така аз отново се задълбочих в моята Библия и прочетох как сам Исус бе приел водно кръщение в реката Йордан. Отгърнах още веднъж и на Писмото на Апостол Павел до Римляните 6. глава, 6. и 8. стихове, където това тайнство беше обяснено с понятията «смърт» и «възкресение». «Старият човек» умира и всички негови грехове умират заедно с него, като едно ново създание възкръсва за нов живот.

…Като знаем това, че нашето вехто естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха         но ако сме умрели за Христа, вярваме, че и (ще да) живеем с Него.“

Посланието на Апостол Павел към Римляните 6:6, 8

Значи за това става въпрос! Щом Исус се остави да бъде кръстен и щом Библията призовава към водно кръщение, то тогава и аз ще се покоря. Веднага позвъних на Райшим:

– Моля те, кажи на Манзур да приготви колата – казах аз. – След обяда ще направя едно посещение.

Немного дълго след това аз вече седях в малката гостна на Мери и Кен и изливах едни след други моите нови преживявания така, както беше обичайно само за мен.

– Кен – казах аз, гледайки го директно в очите, – съвсем сигурна съм, че Господ ми каза да приема водното кръщение!

Той дълго ме гледаше, като че търсеше със своя поглед да проучи основно сериозността на моето намерение. След това той се приведе към мен и каза много, много строго:

– Билкис, Вие сте наясно какво може да последва след това, нали?

Да, но… – започнах аз, но Кен ме прекъсна с тих глас:

– Билкис, един пакистанец, който наскоро бях срещнал,ме попита дали в моята родина не съм «уличен метач» по професия? – Той ме гледаше изпитателно. – Наясно ли сте,че  след това вече няма да бъдете «уважаемата г-жа Шейх», онази дълбоко почитана богата собственичка с многовековни семейни традиции, а такава, която ще бъде поставяна на едно ниво с «уличните метачи»?!

– Да – отговорих аз. – Това ми е добре известно.

Думите  му станаха още по-категорични и аз трябваше да събера  цялата си сила, за да издържа погледа му.

А знаете ли още – продължи той, – че тогава бащата на Махмуд може много лесно да Ви го отнеме? Той може да предяви иск, че сте неподходяща за негов настойник!

Тези думи ме улучиха право в сърцето! И преди се бях тревожила за това, но когато сега чух Кен да го произнася гласно, възприех тази вероятност като по-реална.

– Да, Кен, зная това – прошепнах тихо аз. – Зная, че много хора ще си мислят, че извършвам престъпление, но въпреки това искам да приема водното кръщение. Аз трябва да бъда покорна на Божията воля!

Нашият разговор беше прекъснат от неочакваното пристигане и на Мичелови. Кен веднага им съобщи, че имаме да обсъдим с тях нещо много важно, казвайки:

– Билкис иска да приеме водно кръщение!

Мълчание. Синов се изкашля.

– Но ние нямаме басейн за водно кръщение! – каза Дейвид.

– Какво ще кажете да го направим в църквата в Пеша вар? – попита Мери. – Имат ли там басейн за водно кръщение?

Ужасих се! Пешавар беше главният град на северозападната гранична провинция – един типично провинциален град. Той се населява от крайно консервативни мюсюлмани, които поради техните бързи и необмислени действия се славеха с лошо име. Тогава водното кръщение съвсем не можеше да бъде запазено в тайна. В рамките на един час целият град щеше да знае за него. Въпреки това ние решихме, че Кен трябва да се свърже с църквата в Пешавар. До един два-дни ние щяхме да получим съобщение от тамошния пастир.

Същата вечер моят телефон позвъня. На отсрещната страна на линията беше моят чичо Фатех. Много обичах този възрастен господин. Той винаги беше вземал дейно участие в моето религиозно наставление.

– Билкис! – властният тон на моя чичо звучеше възбудено.

– Да, чичо?

– Вярно ли е, че четеш Библията?!

– Да. – Аз премислях откъде той можеше да знае за това и какво още той би могъл да знае? Тогава чичо Фатех се покашля и каза:

Билкис, да не си посмяла да говориш с каквито и да било християни за Библията! Ти знаеш с какво удоволствие те аргументират вярата си. Тези техни аргументи предизвикват объркване.

Исках да го прекъсна, но той не го допусна.

– Чуваш ли, с никого! Не кани никого в твоята къща, без преди това да си се посъветвала с мен! Ако въпреки това ти го направиш, то трябва да знаеш, че твоето семейство никога повече не ще застане в твоя защита!

За кратко по линията цареше тишина. Чичо Фатех си поемаше въздух. Аз се възползвах от това:

– Чичо, чуй ме – казах аз. – Ти знаеш, че досега никога никой не е прекрачвал прага на къщата ми без моята покана. – Чичо ми щеше да повярва на това, защото на всички беше известно, че аз безцеремонно връщах посетителите, които предварително не бяха съгласували с мен посещенията си. – Но ти също така много добре знаеш, че аз приемам този, когото искам да приема! Довиждане, чичо! – завърших аз и затворих телефона.

Беше ли това предзнаменование за това, което трябва да очаквам от страна на моето семейство? Ако чичо Фатех реагираше толкова остро само защото е чул, че чета Библията, то какво ли ще се случи, когато той и останалите от моята фамилия разберат за моето водно кръщение? Дори не исках да си мисля за това.

Това още повече засили желанието ми да извършим кръщението колкото се може по-скоро. Сама на себе си нямах доверие, че ще мога да устоя на натиска на един голям брой обичани от мен човеци. Господи…!

Все още нямах никакви новини от Кен. На следващата сутрин прочетох отново историята на скопеца, на когото Филип донесе Божието послание. Първото нещо, което скопецът стори, когато видяв вода, беше да изскочи от колата и да се остави да бъде кръстен.

Като че ли с това сега сам Господ отново ми казваше:

„Приеми водно кръщение и то веднага!“ Навярно по  този  начин  Той искаше да ми каже, че някой или нещо би могло да ме възпре, ако ще продължавам да чакам.

Скочих от леглото. Отново ми стана ясно, че мощни сили искат да се изправят на моя път и да ми попречат да изпълня Божието поръчение. Оставих Библията на страна, извиках моите момичета да ми помогнат при преобличането и малко по-късно вече пътувах по пътя към Мичелови.

– Дейвид – казах аз още в коридора на къщата, – пристигна ли отговорът от Пешавар?

– Не, до този момент все още не е дошъл.

– Та не можете ли да ме кръстите тук? Днес? Сега?

Бях превъзбудена! Дейвид сбърчи челото си. Издърпа ме вътре в къщата и каза:

– Знаете ли, Билкис, една толкова важна крачка трябва да бъде добре обмислена,, а не прибързана!

– Но аз трябва да се покоря на моя Господ! Той отново и отново ми повтаря, че трябва да побързам! – Разказах му и за сутрешния си прочит от Библията и за яснотата, с която Бог ми даде да разбера, че трябва да се кръстя, преди важни обстоятелства да ме възпрепятстват.

– Да, но днес следобед аз и Синов трябва да пътувам за Аботабад. Билкис, сега не мога да направя абсолютно нищо! – каза той и направи едно безпомощно движение с ръката си, полагайки я на рамото ми. – Билкис, бъдете търпелива! Със сигурност утре ще имаме новини от Пе шавар.

Тогава отидох у семейство Олд.

– Моля Ви – почти извиках аз, след като Кен и Мери ме поздравиха. – Има ли някаква възможност още днес още сега да приема водното кръщение?!

– Ние питахме вече нашия пастир – каза Кен, при което ме въведе в гостната. – Той каза, че въпросът първо трябва да бъде отнесен до църковното настоятелство.

– Църковно настоятелство? Кои са тези? – попитах аз.

Той започна да ми разяснява, че неговият пастир с най-голямо удоволствие ще ме кръсти, но първо трябва да вземе съгласието на църковните старейшини.

– Това може да се проточи с дни! –  каза той, след което добави. – А междувременно може да се случат много неща!

Във всеки случай слухът ще се разнесе – въздъхнах аз дълбоко.

Изпълнена с отчаяние, аз прехвърлях в мислите си което можеше да ми се случи. Тогава Кен ми каза  нещо удивително. В полунощ той чул един мъжки глас, който му заповядал да отвори на страница 511 и да прочете Йов 13:14-15. Колко странен начин на водителство за определен стих от Библията, помислил си той.

Когато   отворил   на   посочената   му   страница,   стихът, който явно бил определен за мен, директно се набил в очите му:

Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Ако и да ме убие Той, аз ще уповавам на Него…“

Бях ли готова за това!? Беше ли толкова голямо и моето упование!? Аз станах и взех ръката на Кен:

– Кен, съжалявам, аз се вълнувам твърде много, но едно зная със сигурност: Господ каза, че аз трябва да бъда кръстена сега, веднага! Поради тази причина ви питам още веднъж: Ще ми помогнете ли, или няма да ми помогнете!?

 Кен се облегна назад и прекара ръка през светлорусата си коса.

– Естествено – каза той, – да отидем у Мичелови и да видим дали все пак нещо може да се направи.

Отново пътувах по криволичещите улички на Вах. У Мичелови прекарахме известно време в мълчалива молитва. Тогава Кен въздъхна дълбоко и каза:

– Вярвам, че ние всички знаем как до този момент Бог е ръководил Билкис и как по съвършено необичаен  начин и е говорил. Щом тя настоява, че нетърпението й да приеме веднага водното кръщение идва направо от Бога то тогава ние не можем да я възпрепятстваме.  После той се обърна към Дейвид:

– Вие днес заминавате за Аботабад. Не може ли ние с Мери да вземем Билкис у нас, след което да дойдем в Аботабад и още следобед да бъде извършено водното кръщение- По-добре ще е да се откажем от Пешавар.

Изведнъж всичко изглежда се изясни и ние започнахме приготовленията. Бързо се върнах в къщи и наредих на Райшим да ми опакова втори кат дрехи. Опитах се да чета от Библията, но бях  така преизпълнена с радост, че не можех да се концентрирам. Отново, както винаги когато бях послушна на Неговото Слово, почувствах Божието присъствие.

– Уважаема госпожо, уважаема госпожо! – ме викаше, Райшим.

Погледнах. Семейство Олд ме чакаха. Казах на Махмуд, че ще отсъствам няколко часа. Изглеждаше ми се разумно, да не го посвещавам прекалено много в това което можеше да има неприятни последици. След това слязох при Кен и Мери.

Пътувахме почти два часа до Аботабад. Пинии и борове обграждаха пътя от двете страни. Аз им разказвах как по време на семейните ни излети сме пътували по същия този път с натоварена с много неща кола. Мислейки се питах дали тази стара семейна традиция ще можеше да бъде продължена при новосъздадената ситуация.

Когато пристигнахме в мисията, Мичелови вече ни чакаха. Един канадски лекар със съпругата си, Боб и Меделин Бланхард, бяха нашите домакини. Там беше един пакистанец.

– Това е господин Падри Бахадур – каза Синов. – Той е пастирът, който ще Ви кръсти.

Огледах се наоколо. Освен изброените до момента там присъстваха още един англикански лекар и един вто ри пакистански пастир.

– Билкис, Вашето водно кръщение има пророческо значение – каза още Синов. – Навярно чрез Вас много християни ще се сближат, защото едно е сигурно – за първи път в Пакистан се събират заедно на едно водно кръщение един баптист, един презвитарианин и един англиканец. Нещо тайнствено изпълваше помещението. Вратите се затвориха, пердетата се спуснаха и аз имах чувството че се пренесох във времето на първите християни, във времето, когато в подземните катакомби на Рим, те са извършвали тайнството на водното кръщение. Докато се подготвяха за церемонията, аз се огледах и попитах.

– Но къде е басейнът?

Оказа се, че такъв няма, а ще бъда поръсена с воДа Но Исус е бил потопен в реката Йордан – казах аз. Малко преди да пристигнем в мисията, бяхме минали покрай една река.

Защо не отидем на реката? – попитах аз, но тогава съобразих, че навън беше много студено, а и всички останали трябваше да влязат заедно с мен във водата. Затова не настоявах повече.

След церемонията видях сълзи в очите на присъстващите.

С вашите сълзи вие съвсем не ме окуражавате казах аз,   смеейки се.

– Ах, Билкис… – изхлипа Синов, приближи се до мен и увисна на врата ми. Тя не можеше да произнесе нито дума повече.

– Сърдечни благопожелания! – казаха всички в един глас. Синов изпя един хорал, Кен прочете от Библията, след което дойде време да се връщаме в къщи.

Беше едно спокойно пътуване. Нямаше страх, нямаше ужас. Колко хубаво беше да бъдеш заедно с християни. След сърдечното сбогуване аз най-сетне си бях в къщи.

Още щом прекрачих прага на моя дом, мирът ми ме напусна. Почувствах едно особено безпокойство. Тогава към мен страхливо се приближи икономката ми и каза, че моята фамилия са питали за мен.

– Уважаема госпожо, те знаят, че имате контакти с християни…

 Вдигнах ръката си, за да спра потока от думи и заповядах:

– Тихо! Кажи ми кой е идвал.

Докато икономката изброяваше имената на тези, които през целия ден бяха идвали в дома ми, страхът отново ме сграбчи. Ставаше въпрос за възрастни мои роднини то -чичовци, лели, по-стари братовчеди, – роднини, които биха ме потърсили само при особено важни поводи. Чувствах се потисната. Онази вечер седях заедно с Махмуд и се опитвах Да скрия страховете си, но веднага щом той легна, аз се оттеглих в стаята си.

Гледах през прозореца. Снегът беше спрял да вали и в студената светлина на зимната луна ясно разпознавах очертанията на моята любима градина. Около себе  си чувствах уюта на старата къща, която толкова много обичах. Моята светиня, моето прибежище! А сега! Ще мога ли въобще да запазя къщата си? Това беше много странна мисъл, защото за мен семейството, парите и престижът винаги са били подсигурени. Но сега имах странното чувство, че тази мисъл може би ми предвещаваше бъдещето. Силите, изправили се срещу мен, започваха, точно сега да завладяват членовете на моето семейство. Една доста голяма част от моята «власт» и моята «сигурност» зависеха от тях. Какво щеше да се случи, когато всички те се обединят срещу мен?

Навярно това беше причината, поради която Господ толкова много настояваше за моето незабавно водно кръщение. Той ме познаваше. Той знаеше къде и как можеше да бъда най-лесно ранена. Все още седях изправена до прозореца, където сенките на шумящите, полюшвани от вятъра дървета се гонеха едни други.

– О, Господи! – молех се аз. – Не им позволявай да ме нападнат всички заедно. Нека го правят поединично.

Едва бях изрекла тези думи и вече се чукаше. Прислужницата влезе и ми предаде едно пакетче:

– Това току-що пристигна за вас! – каза тя.

Нетърпеливо разкъсах   хартията.  Вътре имаше една Библия със следното посвещение:

„За нашата мила сестра по случай нейния рожден ден.” Подписани: Кен и Мери Од. Притиснах Библията до сърцето си и благодарих на Бога за тези верни приятели. Отворих я и погледът ми попадна на думите:

„… Аз ще ви разпръсна по целия свят…“