3. Сънищата

Чак на следващия ден отново взех малката сива Библия в ръце. Нито Тууни, нито аз споменахме отново за нея, след като бях отклонила разговора към другата тема. През целия дълъг следобед обаче тези думи не ме оставиха на спокойствие, като продължиха безшумно да работят в подсъзнанието ми. В късния следобед на следващия ден аз се оттеглих в стаята си, където исках да си почина и да поразмисля. Настаних се удобно върху меките бели възглавници на моя диван, като взех Библията със себе си. Разлистих отново страниците й и попаднах на един още по-загадъчен текст:

…а Израил, който търсеше закон за придобиване на правда, не стигна до такъв закон.“

(Посланието на Апостол Павел към Римляните 9:31)

„Аха – помислих си аз, – значи Коранът има право и  евреите действително са постъпили неправилно.“ Авторът на тези думи би могъл да бъде и някой мюсюлманин, защото в тях се казваше, че народът Израел не беше разпознал Божията справедливост. Следващият текст направо ми спря дъха:

„Понеже Христос изпълнява целта на закона, да се оправдае всеки, който вярва.“

(Посланието на Апостол Павел към Римляните 10:4)

Аз отпуснах за момент книгата в скута си. Христос да е пътят към Бога и всеки, който вярва в Него, да се оправдава? Продължих да чета по-нататък и стигнах до Посланието на Ап. Павел към Римляните 10:8-9:

„Словото е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти – сиреч словото на вярата, което проповядваме. Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите – ще се спасиш!“

Поставих книгата обратно на мястото й, недоумяващо клатейки глава. Това решително противоречеше на корана. Мюсюлманите добре знаеха, че пророкът Исус е бил само един човек, който никога не е умирал разпънат на кръст, а е бил издигнат от Бог на небето, докато неговото място е бил разпнат един изглеждащ подобно на него човек. Този Исус, който засега се подвизава в едно по-долно небе, ще се върне някога за нови 40 години на земята, ще се ожени, ще има деца, като накрая ще умре и ще бъде погребан. Аз дори бях чула, че една точно определена гробница в Медина, града, в който е погребан и Мохамед, се пази готова, за да бъде положен в нея Исус след неговата смърт. Според Корана в деня на възкресението Исус ще се пробуди и заедно с други мъже ще застане пред съда на всемогъщия Бог. Библията обаче твърдеше, че Христос вече е възкръснал от мъртвите. Това не беше ли богохулство?

Зави ми се свят. Знаех, че всеки, който призове името на Аллаха, ще бъде спасен. Как обаче да повярвам, че Исус Христос е бил Аллах? Дори Мохамед, последният и най-великият от Божиите пратеници, гарантът на пророците, беше само един смъртен човек.

Аз полегнах обратно на възглавниците и покрих очите си с ръце. Ако Библията и Коранът говорят за един и същи Бог, то защо тогава има толкова много объркващи неща и противоречия? Как би могло да става въпрос за един и същи Бог, като Богът на Корана е един Бог на отмъщението и наказанието, докато Богът на Библията е един Бог на милосърдието и прощението?

Не си спомням кога точно съм заспала. Обикновено никога не сънувам, но тази нощ аз сънувах. Сънят ми беше толкова реален и събитията в него толкова истински, че на следващата сутрин ми беше трудно да повярвам, че всичко това е било само една фантазия. Аз сънувах следното: Вечерях заедно с един мъж, в който аз разпознах Исус. Той ме беше посетил в дома ми и остана два дни при мен. Мъжът седеше от другата страна на масата срещу мен и ние ядяхме мирно и щастливо. Изведнъж картината се промени. Този път аз стоях заедно с един друг мъж на един планински връх. Той беше загърнат в една свободна дреха и носеше сандали. Не зная по какъв тайнствен път разбрах и името му – беше Йоан Кръстител. Какво необичайно име. Аз разказах на този Йоан Кръстител за срещата ми с Исуса:

– Господ дойде и в продължение на два дни беше мой гост – казах му аз. – Той обаче си отиде. Къде би могъл да бъде сега? Аз трябва да Го намеря! Вероятно ти, Йоане Кръстителю, ще можеш да ме заведеш при Него? Това беше сънят ми. Когато се събудих, аз започнах високо да повтарям това име: „Йоан Кръстител! Йоан Кръстител!“ При тези мои викове Нурджан и Райшам се втурнаха в стаята ми. Те изглеждаха малко смутени от моето повикване и започнаха бавно да подготвят тоалета ми. Докато те работеха, аз се опитах да им разкажа за съня си.

– О, колко мило – подхилваше се Нурджан, докато ми поднасяше таблата с парфюмите.

– Да, сънят е бил благословен – промърмори Райшам, докато ми решеше косата.

Бях изненадана, че Райшам като християнка не показа по-голямо въодушевление. Искаше ми се да я поразпитам за Йоан Кръстител, но не го направих – в края на краищата тя беше само едно обикновено селско момиче. Но кой всъщност беше този Йоан Кръстител? Аз не бях срещала досега това име в Библията.

През следващите три дни продължих да чета последователно както Корана, така и Библията. При това аз все повече усещах, че вземам Корана само от някакво чувство за дълг, докато към християнската книга се обръщах с любопитство, разгръщайки я на все нови и нови места с желанието да надникна в този объркан свят, който току-що бях открила. Всеки път обаче, когато разтварях Библията, ме обземаше едно странно чувство на вина. Вероятно това се дължеше на моето строго възпитание – дори когато вече бях станала млада жена, моят баща трябваше да даде съгласието си за всяка една книга, която аз исках да прочета. Веднъж брат ми и аз тайно взехме една книга и я занесохме в стаята си. Въпреки че в нея ставаше въпрос за съвсем безобидни неща, ние много се страхувахме, докато я четяхме. Сега, когато отварях Библията, аз се чувствах по същия начин.

Една история ме заинтригува особено много. Тя разказваше как еврейските водачи завели при пророка Исус една жена,  която  била хваната в прелюбодейство.   Аз ужасена, тъй като знаех какво очакваше тази жена.

Моралните закони в стария Ориент бяха много близки до нашите в Пакистан. Съобразно юдейската традиция прелюбодеянието на жената се наказваше много строго. Когато прочетох в Библията как онази жена стояла пред нейните обвинители, аз знаех, че нейният баща, братята й и чичовците й бяха там в първата редица и чакаха да я убият с камъни. Тогава обаче пророкът казал: „Който от вас е безгрешен (невинен), нека пръв хвърли камък на нея.“

(Евангелие според Йоан 8:7)

Бях дълбоко развълнувана, когато си представих как онези мъже се измъкват крадешком от мястото. Вместо да следи за законното осъждане на жената на смърт, Исус беше принудил нейните обвинителите да осъзнаят своята собствена вина. Книгата се беше свлякла в скута ми, докато стоях така, дълбоко потънала в мисли. В предизвикателството на този пророк имаше нещо толкова логично, толкова правдиво. Този човек говореше истината. Три дни по-късно аз сънувах втори странен сън:

Бях в спалнята си, когато една от моите прислужници ми съобщи, че отвън чака един търговец на парфюми. Радостно се привдигнах от дивана си, защото точно по това време вносните парфюми трудно се намираха в Пакистан и аз се опасявах този така ценен от мен артикул да не ми свърши и да остана без него. В съня си аз помолих моята прислужница да покани търговеца вътре. Той беше облечен като търговците на парфюми от времето на моята майка, които тогава ходеха от къща на къща и предлагаха стоката си – носеше черен редингот и едно куфарче, в което бяха парфюмите. Търговецът отвори куфарчето си, извади от него една златна съдинка, вдигна капачето й и ми я подаде. Когато погледнах в нея, дъхът ми спря от вълнение – парфюмът блестеше като чист течен кварц. Понечих да го докосна с пръст, но търговецът протегна ръка и каза: „Не!“ След това той взе съдинката в ръка, отиде до нощното ми шкафче, постави я на него и каза: „Той ще се разпростре върхУ целия свят!“

Когато на следващата сутрин се събудих, аз все още чувствах съня си много реално. Слънцето струеше през прозореца и аз като че ли все още усещах миризмата на онзи чудесен парфюм, която изпълваше цялото помещение Изправих се и погледнах към нощното ми шкафче, на което очаквах едва ли не да видя златната съдинка с парфюма. На това място обаче сега лежеше Библията!

Цялата се разтреперах. Седях на ръба на леглото си и размишлявах върху моите сънища. Какво означаваха те? Аз, която от години нищо не бях сънувала, преживях сега за толкова кратко време един след друг два толкова реални съня. Имаше ли някаква връзка между тях? И имаха ли те нещо общо с моите неотдавнашни свръхестествени преживявания?

Онзи следобед аз, както обикновено, се разхождах из градината. Моите сънища все още занимаваха съзнанието ми, но сега се прибави и още нещо към тях. Внезапно ме изпълниха едни необясними за мен радост и мир, каквито до този момент никога не бях изпитвала. Беше, като да се бях приближила до Божието присъствие. Изведнъж ми се стори, че въздухът около мен се изпълни с някакво ново приятно благоухание, като че ли навлязох в някаква препълнена със слънчева светлина горичка. Това не беше ухание на цветя, беше вече прекалено късно за градински цветя, но въпреки всичко това беше едно напълно реално благоухание.

Възбудена се прибрах обратно в къщата. Откъде идваше това благоухание? Какво ставаше с мен? С кого можех да говоря за тези неща? Това трябваше да бъде някой, който добре познава Библията. Вече бях отхвърлила мисълта да помоля за съвет някой от моите прислужници – християни. Беше немислимо да търся от тях каквато и да било информация. Те вероятно все още даже въобще не бяха чели Библията и едва ли можеха да разберат моите проблеми. Не, аз трябваше да говоря с някой образован, който да е добре запознат с тази книга. Разсъждавайки над тези неща, ми дойде една твърде обезпокоителна мисъл. Започнах да се боря с нея. Това

Бе последното място, където бих потърсила помощ. Но едно точно определено име така натрапващо напираше в съзнанието ми, че накрая позвъних да повикат Манзур: – Изкарай и приготви колата му казах аз, а когато той дойде, прибавих: – Ще шофирам сама.

Манзур ме погледна с разширени от учудване очи:

– Ще шофирате сама?

– Да, сама, ако нямаш нищо против.

Той се оттегли колебливо. Рядко излизах толкова късно вечер сама с колата. През Втората световна война бях офицер в женската дивизия на индийската кралска армия и бях карала хиляди мили както болнични, така и щабни автомобили. Но тогава беше война и дори по онова време винаги имах придружител. За жена с моя аристократичен произход беше недопустимо да шофира сама колата си дори в нормално време, камо ли през нощта.

Но аз знаех, че не можех да рискувам Манзур да разбере за моите намерения и след това да клюкарства за тях с останалите прислужници. Бях убедена, че имаше само едно единствено място, където можеха да ми отговорят на моите въпроси относно Йоан Кръстител и онова тайнствено благоухание. Въпреки това обаче онази вечер аз тръгнах с голяма неохота към дома на едно почти непознато за мен семейство – преподобния Дейвид Мичел и неговата съпруга, които бяха посетили моята градина през лятото. Тъй като те бяха християнски мисионери, аз за нищо на света не желаех да бъда видяна от някого, че ги посещавам.

следваща глава 4. Срещата