2. Чуждата книга

След всички тези преживявания аз се почувствах привлечена от Корана. Вероятно той щеше да ми обясни някои неща, като едновременно с това очаквах да може да запълни празнотата в мен. Фино изографисаните писмени знаци определено съдържаха много мъдрости, които неведнъж са били в помощ на моето семейство.

Разбира се, аз не бях чела Корана от доста отдавна, но все още добре си спомнях на каква възраст бях, когато започнах да уча арабски, за да мога да чета текстовете на нашата свещена книга. Тогава аз бях на четири години, четири месеца и четири дни. Точно на този ден за всяко мюсюлманско дете започват уроците по арабски. Събитието беше отпразнувано с голям семеен празник, на който присъстваха всички мои роднини. Тогава след една особена церемония жената на нашия селски мулла започна да ме посвещава в тайните на арабската азбука.

Особено добре си спомням моя чичо Фатех. Ние децата го наричахме чичо Фатех, въпреки че той не ми беше истински чичо, а чичо на родителите ми, но в Пакистан към всички по-възрастни роднини се обръщаме с чичо или леля. Той беше нашият най-близък роднина и аз все още добре си спомням как той ме наблюдаваше по време на церемонията. Лицето му заедно с кривия му нос сияеше от радост, когато ми предаваха историята за онази съдбовна «нощ на предопределението» през 610 г., когато архангел Гавраил започнал да предава на Мохамед думите на свещения Коран. Бяха ми необходими цели седем години, за да прочета цялата свещена книга за първи път, но когато най-накрая успях, това пак даде повод за ново семейно тържество.

По-рано приемах Корана като едно задължително четиво. Сега обаче почувствах необходимост да се занимавам по задълбочено с текстовете му. Аз взех томчето,което преди беше принадлежало на моята майка, седнах върху своето меко и удобно легло и започнах да чета.Започнах с встъпителния стих, на първото послание,което беше дадено на младия Мохамед, когато той бил съвсем сам в една пещера на планината Хира:

„Чети! В името на твоя Господ, Създателя,

Който създаде човека от изтеклата кръв.

Чети, защото твоя Господ е всеблаг,

Който учи на писмо и четмо,

Научил е човека на това, което той не знаеше.“

                                 (Суре 96:1-5)

Отначало се предадох на красотата на тези стихове. По-късно обаче попаднах на думи, които по никакъв начин не ми звучаха утешително:

„Когато сте се разделили с вашите съпруги

и когато дойде тяхното време,

тогава ги задръжте с добро

или се разделете с тях с добро.“

                                 (Суре 65:2)

Когато ми съобщи, че повече не ме обича, очите на моя съпруг ми хвърлиха един искрящ поглед като от твърда черна стомана. Душата ми се сви болезнено, докато той говореше. Какво беше станало с всичките тези години на съвместен живот? Можеше ли човек толкова лесно да ги забрави? Беше ли „.., дошло моето време“, както казва Коранът?

На следващата сутрин аз отново взех Корана с надеждата този път да намеря в раздърпаните му страници утешителните думи, от които толкова много се нуждаех. Утеха обаче не получих. Открих само напътствия за живота и предупреждения относно останалите религии. Тук имаше стихове относно пророка Исус, според които, неговото послание било изопачено от първите християни. Исус наистина бил роден от девица, но не бил Божий син. „Затова не казвайте: трима“, предупреждаваше Коранът по отношение на християнското разбиране за триединството на Бога. „По-добре е за вас да се въздържате от това, защото Бог е един.“

След като в продължение на много дни се бях занимавала със свещената книга, един следобед я оставих с въздишка настрана, изправих се и тръгнах надолу към градината си, където се надявах да намеря мир всред природата и старите си спомени. Дори и по това време на годината наситеният зелен цвят преобладаваше в нея и тук-там проблясваше някоя колоритна късно цъфтяща билка. Беше един сравнително топъл есенен ден и Махмуд подскачаше по пътечките, по които толкова често се бях разхождала с баща си в моето детство. Аз и сега често виждах баща си като жив пред очите си, как крачеше край мен, облечен в своя бял тюрбан и безупречен английски костюм, както подобаваше на един правителствен служител. Той често ме наричаше с пълното ми име Билкис Султана, защото знаеше, че аз изпитвах удоволствие от това име. Билкис всъщност беше малкото име на Савската царица, докато Султана означава, както всички знаят, нещо като «Царско височество».

Ние водехме много приятни разговори, като по-късно през годините с удоволствие разговаряхме и за нашата нова държава Пакистан. Той много се гордееше с нея.

– Ислямската Република Пакистан беше създадена на първо място, за да бъде отечество на южноазиатските мюсюлмани – казваше той. – Ние сме една от най-големите държави на света с ислямски закони – добавяше той и ми обясняваше, че 96% от нашето население са мюсюлмани, а останалата част се състои от няколко разпръснати групи будисти, християни и индуисти.

Въздъхнах и погледнах през дърветата към виолетовите хълмове в далечината. Винаги намирах утешение при моя баща. Когато остаря, аз станах за него приятелят, с който той можеше да обсъди бързо променящата се политическа обстановка в нашата страна, конфронтирайки се с моите виждания по тези въпроси. Той беше един много мил човек, който винаги се отнасяше с разбиране към мен. Затова и все още изпитвам болка от неговата смърт. Мислех си за това, как стоях пред отворения му гроб на мюсюлманското гробище в Бруукууд край Лондон. Той замина за Лондон, за да се оперира, но не можа да се възстанови от операцията. Мюсюлманските обичаи повеляват трупа да бъде погребан 24 часа след настъпването на смъртта и когато пристигнах на гробището, тъкмо трябваше ковчегът да бъде спуснат в роба. Умът ми не го приемаше, че никога повече няма да мога Да видя баща си. Повдигнаха само за малко капака на ковчега, за да мога да му хвърля един последен поглед. Но тази студена и безжизнена плът в ковчега не беше моят баща. Стоях там като замаяна. Къде беше отишъл той? Когато отново затвориха капака на ковчега, пронизителното скърцане на винтовете му премина през мен като остра телесна болка.

Майка ми, с която също много добре се разбирахме, почина седем години по-късно и ме остави съвсем сама.

Междувременно сенките тук в градината ми се бяха удължили и аз отново стоях в полумрака на вечерния здрач. Не, старите спомени не ми дадоха утешението, което търсех в тях! Вместо него отново ме налегна болката. В далечината долових познатия призив на мюе-зина за вечерна молитва. Протяжният тон на гласа му ме върна още повече към съзнанието за моята самота.

– Къде, о, Аллах – шепнех аз в ритъма на неговия глас, – къде е утешението, което Ти обещаваш?

Когато вечерта отново се прибрах в стаята си, аз пак взех в ръце стария Коран на моята майка. При четенето ми направи впечатление, че той често се позоваваше на еврейски и християнски текстове, които бяха по-стари от него. Тогава си помислих, че вероятно би трябвало да продължа своите изследвания именно в тези по-стари книги. Но това би означавало, че аз ще трябва да прочета и Библията. А как би могла да ми помогне Библията, когато като всеки мюсюлманин и аз знаех, че тя е била изопачена от първите християни? Мисълта обаче, че въпреки всичко трябва да прочета Библията, не ме оставяше на мира. Каква беше представата за Бога в Библията? Какво в действителност казваше тя за пророка Исус? Може би наистина трябваше да я прочета. Тогава се появи и следващият проблем: откъде бих могла да получа една Библия? Тя не се продаваше в никоя от страните около нас.

Не е изключено Райшим да притежава Библия? Аз обаче веднага отхвърлих тази мисъл, защото и дори тя да имаше такава, моята молба много би я уплашила. Та немалко пакистанци бяха вече ликвидирани, дори само защото са създавали впечатлението, че убеждават мюсюлмани да се покръстят в християнството и така да предадат мюсюлманската си вяра.  Помислих   си  и за останалите ми прислужници християни. Моето семейство винаги ме предупреждаваше да не наемем за прислуга християни, защото поради тяхното предателство към исляма имаше съмнения, че на тях не може да се има доверие. Аз обаче не обръщах внимание на тези предупреждения и нямах нищо против тях, докато те съвестно изпълняваха своите задължения. Без съмнение те не бяха особено искрени, защото, когато християнските мисионери дойдоха в Индия, за тях беше най-лесно да покръстят принадлежащите към по-нисшите прослойки от населението. По-голямата част от тях бяха метачи на улици, чиято каста беше толкова ниска, че тях не ги вземаха на никаква друга работа освен за почистването на улиците, тротоарите и канавките. Ние, мюсюлманите, наричахме тези раболепни същества «оризови християни», понеже те приемаха тая лъжлива религия само за това, защото получаваха от мисионерите храна, облекло и образование.

Ние посрещахме усилията на мисионерите само с лека усмивка. А как само се застъпваха някой от тях за тези жалки същества. Само преди няколко месеца моят шофьор-християнин Манзур ме попита дали ще му разреша да покаже моята градина на една мисионерска съпружеска двойка от селото. Те вече я били видели през оградата и й се възхитили.

– Разбира се – казах аз благосклонно, а вътре в себе си се засмях на бедния Манзур, който очевидно много искаше да впечатли тези хора. Няколко дни по-късно аз видях от прозореца на моята всекидневна как една млада американска съпружеска двойка сновеше из моята градина. Манзур ги наричаше: «Негово преподобие Дейвид Мичел и съпругата му.» И двамата бяха със светлокестеняви коси, светли очи и бяха облечени по западен маниер. „Колко безвкусно!“ – помислих си аз. Въпреки това съобщих на градинаря, че той може да им даде някои семена, ако проявяха интерес към тях.

Докато си мислех за тях, ми хрумна как бих могла Да се сдобия с Библия – Манзур можеше да ми осигури една. На сутринта щях да му дам това поръчение.

На другата сутрин го повиках в моята стая. Той застана в услужлива поза пред мен, облечен в дългите си бели панталони, а неспокойното потреперване на лицето му ме изнервяше, както винаги. Аз му казах:

– Манзур, искам да ми намериш една Библия.

– Една Библия!? – очите му се ококориха от почуда.

– Да, наистина! – потвърдих аз и се постарах да не издам нетърпението си.

Тъй като Манзур не знаеше да чете, аз бях сигурна, че той лично няма Библия, но въпреки това имах чувството, че именно той можеше да ми я осигури. Манзур измърмори нещо неразбрано под носа си. Аз обаче повторих спокойно, но твърдо:

– Манзур, намери ми една Библия!

Той кимна в знак, че е разбрал, поклони се и излезе от стаята. Аз знаех защо Манзур така се изненада на моето поръчение. И той, също както и Райшим, не преставаше да мисли за убитото момиче. Да дадеш Библия на един метач по улиците беше съвсем различно от това да дадеш Библия на някого от висшето общество. Ако това се разчуеше, той наистина можеше да има големи неприятности.

 Два дни по-късно той ме караше към Равалшшди, където отивах да посетя Тууни.

– Манзур, аз все още не съм получила Библия – напомних му аз и забелязах как върховете на пръстите му побеляха от стискането на волана.

– Аз ще Ви намеря една, госпожо – обеща отново той.

След още три дни пратих да го извикат да дойде при мен в къщата:

– Манзур, вече два пъти ти казах да ми намериш една Библия, но ти нищо не правиш. – Треперенето на лицето му започна още по-ясно да се забелязва. – Давам ти още един ден. Ако до утре сутринта нямам Библия, можеш да си отидеш удома и повече да не идваш на работа.

Лицето на Манзур придоби бледопепеляв цвят. Той знаеше, че говоря сериозно. Обърна се и си тръгна без да каже нищо, а тракането на униформените обувки, които носеше като шофьор, отекна по каменната тераса.

На следващия ден Тууни щеше да ми идва на гости. Малко преди да пристигне тя, аз намерих на масичката във всекидневната една малка Библия. Взех я в ръце и я разгледах по-отблизо. Тя беше подвързана в евтина сива ленена подвързия и беше написана на урду – местния пакистански език, който се говореше и в някои части на Индия. Тя е била преведена преди 180 години от някакъв англичанин и аз трудно следях старомодно построените изречения. Вероятно Манзур я беше получил от някой свой приятел, защото тя беше почти нова. Аз попрелистих тънките й листчета, положих я обратно на масата и престанах да мисля за нея. Малко след това пристигна и Тууни. Махмуд радостно заподскача около нея, защото много добре знаеше, че майка му винаги му донасяше по някоя играчка. В следващия момент той бързо изкочи през летящата врата навън, на терасата, здраво стискащ новия си самолет, докато ние с Тууни се настанихме удобно на по чаша чай. Тогава Тууни забеляза Библията на масичката до мен:

– О, Библия! – възкликна тя. – Отвори я, за да видим какво има да ни каже тя.

Всяка религиозна книга имаше своето значение за нашето семейство. Често си убивахме времето, като разтваряхме някоя свещена книга напосоки, поставяхме пръста си със затворени очи на някое място и го прочитахме, като че ли очаквахме оттам да чуем някакво пророчество. Обзета от едно много добро настроение, аз взех Библията, отворих я и погледнах текста. Тогава се случи нещо необяснимо. Моето внимание беше приковано към един стих отдолу на дясната страница. Аз се наведох и прочетох наум:

„Ще нарека Мои люде ония, които не бяха Мои люде,

и възлюбена тази, която не беше възлюбена.

И на същото място, дето им се каза:

„Не сте Мои люде“, там ще се нарекат:

„чада на живия Бог“.

(Посланието на Апостол Павел към Римляните 9:25-26)

– Затаих дишането си и усетих, че ме побиват тръпки.

Що ме засегна толкова много този стих? „Тази, която не беше възлюбена, ще бъде възлюбена…“ Една странна тишина беше обхванала стаята. Огледах се и видях Тууни с интерес чакаше да чуе на какво бях попаднала, но аз не пожелах да й прочета словата, които така ме бяха засегнали, че аз не бях в състояние да ги употребя само като някакво средство за убиване на времето.

– Е, мамо, какво пише там? – попита Тууни и живите й очички ме гледаха с любопитство.

Аз затворих книгата, промърморих някакво неразбираемо обяснение и отклоних разговора към друга тема. Прочетените от мен думи обаче горяха като разпалени въглени в сърцето ми. Те щяха да предизвикат най-необичайните сънища, които някога бях имала в моя живот.

следваща глава 3. Сънищата