12. Време за сеитба

Тъжното съобщение, че сега и семейство Мичелови заминават на почивка в родината си и дълго време ще бъдат далеч оттук, беше следващата стъпка по пътя към моята вътрешна независимост.

Беше изминала повече от една година от пътуването ми до Сингапур. Аз седях заедно с нашата малка християнска дружинка в дневната на Мичелови. Беше последната ни среща преди отпътуването на Синов и Дейвид. Отново и отново се връщах мислено към това, как за първи път прекрачих прага на тази къща като търсещ истината човек. Колко време беше изминало оттогава!? Погледнах към двете скъпи за мен личности, оказали ми такава помощ при привеждането ми при Христа: високия Дейвид с бавно посивяваща коса и сериозната Синов, която толкова предано се беше молила за мен.

– Страшно много ще ми липсвате и двамата – казах аз, докато стояхме прави на полянката пред къщата. – Как ще мога да се справям без общението си с вас?

– Може би Господ ще Ви научи как да живеете без нас – каза Синов. – Той винаги ни въвежда в нови отношения, чрез които ние трябва да израснем вътрешно. Така Той постъпва дотогава, докато не ни остане никаква друга здрава опора освен Той самия.

Въпреки че това звучеше добре, аз не бях готова за него. Нещата трябваше да си останат, както досега, и аз го казах на Синов, но тя само се усмихна и ми каза:

– Естествено е, че не искаш, скъпа Билкис! Та кой иска, и то доброволно, да излезе навън в студения свят? Но това рисковано дело се изисква от нас!

Синов се качи в колата и затвори вратата. Още една последна прегръдка през прозореца, след което Мичелови потеглиха през прахта, отдалечавайки се от бяло боядисаните къщи, които по време на войната бяха служели за квартири на офицерите. Колата изчезна зад ъгъла.

Наистина рисковано дело! Сега тук аз бях сама – една самотна християнка всред едно мюсюлманско обкръжение. Ще мога ли да се справя сама!?

Изминаха много седмици, през които, честно казано, ми беше трудно да предугодя нещо от приключението което Синов ми предвеща, или от целта на тогавашното предсказание на Кен Олд. Изглеждаше сякаш беше изминала цяла вечност от тяхното заминаване. Неделните вечерни събирания на християните продължаваха, като се провеждаха последователно в домовете на всяко едно от останалите пет семейства, но естествено без ръководството на Мичелови и на семейство Олд. Разговорите протичаха мъчително и трудно.

Тогава, след една такава вечер на инертно протекло събрание, ми дойде следната мисъл: „Навярно ние грешахме, като се опитвахме да провеждаме вечерите точно така, както го правеха Мичелови и семейство Олд? Нашата малка група нямаше никакви шансове да нарасне, ако не идваха нови хора. Какво би станало – само при тази мисъл сърцето ми започна да бие ускорено -да, какво би станало, ако на нашите събрания поканим хора, които не са висшисти, не са лекари и инженери, нито мисионери? Да предположим, че поканим да имат общение с нас както християни, така също и нехристияни, метачите на улици и други хора, принадлежащи към нисшите слоеве на обществото. Може би в моята собствена къща, защото е голяма и ще е подходяща за тази цел!“ Когато споделих с групата тази си идея, тя първо изрази преди всичко съмнение, но след това колебливо даде своето одобрение. Решихме да опитаме и аз се разпоредих да бъде оповестено, че следващата неделя вечер в моята къща ще се организира християнско събиране.

Бях изненадана колко много хора се събраха! Повечето бяха от Равалпинди, където новината също беше достигнала. Както се бях надявала, между тях имаше и нехристияни. Те просто бяха дошли, за да научат нещо повече за Бога на християните. Ние, членовете на първоначалната общност, поехме ръководството. Пеехме и се молихме и правехме това, което можехме, за да удовлетворим индивидуалните потребности на камериерките, надничарите, учителите и предприемачите, които се намираха в къщата ми.

Скоро започна да се чувства един нов дух на неделните ни сбирки. Аз и другите ръководители на групата, които носехме цялата отговорност, прекарвахме много часове на колене, часове, които ни приведоха по-близо до Господа и Неговото Слово. Ние искахме да сме сигурни, че по никакъв начин не сме се отклонили от посоката, в която Той искаше да ни води.

Отведнъж «безплодният» период,  който изживявах, коренно се преобрази. Станах свидетел на истински покаяния. Първо дойде при Господа една млада вдовица. Тя изплака от сърце своята болка и своята самота и помоли Бог да дойде и при нея. Беше много впечатляващо да съприживееш прераждането на едно потиснато и безпомощно  същество в едно радостно и изпълнено с упование дете на Бога. Не след дълго повярва и един механик от близката работилница. След това да следват Христа се решиха един чиновник и един метач на улици.

И всичко това се случваше в моята къща. Бях много радостна от това, но наистина често се питах кога моят род ще започне да протестира срещу това «опетняване» на доброто ни име. Но никой не се оплакваше. Във всеки случай все още не. Изглежда, фамилията ми изобщо не искаше да признае пред себе си какво всъщност се случваше. Един ден аз се спънах на терасата в една отлепила се терикотна плочка, паднах и претърпях леко счупване на костта. Роднините ми не ме посетиха, но за сметка на това ми позвъниха по телефона. Поне това сториха!

Макар и да не намаляваше съпротивата от страна на моя род срещу бавно напредващия мой християнски начин на живот, то това се дължеше понякога и на мен самата. Аз все още бях една независима, самоуверена, дори горда личност, която обръщаше много внимание на своя имот, своята земя и своята градина и гледаше на тях като на лична собственост.

Срещу къщата, от другата страна на тревната площ, една алея водеше към жилищата на прислугата ми. Отстрани на алеята растеше едно дърво, наричано от всички «Бер», което раждаше червени, черешоподобни плодове. През онова лято, след отпътуването на Мичелови, децата от селото (навярно одързостени от слуховете, че съм се променила) започнаха просто да нахлуват в моето имение, да се катерят по дървото и да берат плодовете му. Само по себе си това беше достатъчно нагло, но когато тяхната врява и крещене смути и моята следобедна почивка, аз се наведох през прозореца и заповядах на градинаря да ги прогони. Още същия ден аз наредих да отсекат дървото.

Веднага, след като то бе отсечено, аз забелязах какво бях сторила. Заедно с дървото от мен се отдръпнаха и Божиите мир и радост. Дълго време стоях на прозореца и гледах втренчено към мястото, където растеше то. Колко много желаех сега дървото все още да си беше там и да можех още да чувам радостната гълчава на децата! До болка осъзнах как изглеждаше истинската Билкис Шейх. Истинска промяна беше възможна единствено чрез Божията милост.

„О, Господи – казах аз, – дай ми да се върна отново в Твоето присъствие!“

Оставаше ми само един изход! Навсякъде в моята градина имаше големи дървета, отрупани с летни плодове. На следващия ден разпоредих да се оповести, че децата на селото са поканени на беритба. Те наистина дойдоха. Макар категорично да бях убедена, че те внимаваха, имаше изпотрошени клони и изпотъпкани цветя.

„Господи, мисля, че сега разбирам какво Ти си имал предвид – казах си аз един следобед, след като децата си бяха вече отишли и аз внимателно оглеждах щетите. -За Теб градината е била нещо, което все още е стояло между нас. Ти ми го отне, за да го дадеш на други. Но виж колко много се радваха те! Сега това е Твоята градина и аз с радост я предавам на Теб! Благодаря Ти, че чрез това дело Ти отново ме върна обратно в Твоята утешаваща ме близост.“

Той наистина го правеше, и то дотогава, докато аз отново се нуждаех от мъмрене. Този път не беше поради градината ми, а заради скъпоценната ми следобедна почивка.

През един студен ноемврийски следобед аз си почивах, когато Махмуд се шмугна в стаята ми. Той растеше и още сега можеше да се види по добре изваяното му лице, че един ден от него щеше да стане един красив мъж. Но сега лицето му беше угрижено.

– Мами, там отвън има една жена, която иска да говори с теб. Тя носи едно бебе на ръце!

Аз повдигнах главата си и забравила моите собствени разпореждания, които бях дала на Нурджан и Райшим, казах:

– Сега ти си вече на осем години! Та нали знаеш, че по това време на деня не искам да имам никакви посещения!

Махмуд тъкмо беше напуснал стаята и аз си помислих: „Какво щеше да стори Господа в този случай? И естествено аз знаех какво Той щеше да стори! Той щеше веднага да отиде при жената, дори ако тя Го беше обезпокоила посред нощ.“ Извиках след Махмуд, който междувременно не беше отишъл толкова далече, че да не можеше да ме чуе. Той показа още веднъж своето мургаво лице иззад вратата.

– Махмуд, какво желае тази жена? – попитах аз.

– Мисля, че бебето й е болно! – ми отговори той. Виждах безпокойството в очите на детето.

– Е, добре, заведи я в приемната – го напътих аз, докато се приготвях да сляза долу.

Малко по-късно бях вече при Махмуд, жената и нейното дете. Жената носеше грубо, подобно на торба селско облекло. Лицето й беше толкова сбръчкано, че тя би могла да бъде и бабата на бебето. Дрехите й бяха и  свободно провиснали около слабото й тяло, а раменете й  уморено висяха надолу. Когато вдигна главата си и ме и  погледна с дълбоките си кафяви очи, аз забелязах, че  тя самата беше все още полудете.

– Какво мога да направя за теб? – я попитах с пълно съчувствие.

– Аз чух в моето село за вас и ето дойдох пеша дотук.

Мястото, за което тя говореше, беше отдалечено на дванадесет мили от Вах. Нищо чудно, че това бедно създание изглеждаше толкова уморено. Изпратих да донесат чай и хлебчета и се питах дали тя все още кърмеше бебето, защото в някои села майките кърмеха децата си, докато станеха на три години. Бебето равнодушно се беше вторачило в кристалния полилей на тавана. Малката  му уста не се движеше. Сложих ръката си на челото на детето, за да се моля за него. То беше сухо и горещо. Когато положих ръката си и на челото на майката, си представих ужаса на моята фамилия, ако ме видеха отнякъде. Преди и за мен самата би било немислимо дори само сянката на тази селска жена да падне върху мен.

Изпитвах дълбоко съчувствие към младата майка и нейното дете, докато се молех на Бога за изцерение в името на Исуса. Когато камериерката ми дойде, аз й казах да донесе и витамини за майката. Жената остана половин час и ми разказа за живота си, за съпруга си, който осакатял след една злополука, за малкото им дете, за недоимъка на хранителни продукти. През цялото това време тя кърмела бебето – това бил най-евтиният начин на изхранване. Когато най-накрая майката се приготвяше да си тръгва, аз я задържах.

– Не – прошепнах аз, – още не. Ние първо трябва да намерим начин да се погрижим за теб и детето ти…

Още докато казвах това, старата Билкис Шейх в мен започна да нервничи. Ако сега всички нуждаещи се хора във Вах се научеха, че многоуважаемата госпожа с голямата градина има изцелителни ръце? Нямаше ли тук за кратко време да бъдем залети от силно измършавели, изтощени, болни и отчаяни хора?

Но още докато в себе си задавах този въпрос, аз знаех, че нямам друг избор. Или съм го мислела сериозно, когато предадох на Господа себе си и всичко, което ми принадлежеше, или съм излъгала.

– … и, разбира се, твоят мъж също има нужда от лекарска помощ. Ще ви запиша и тримата за лечение, ще видим какво да направим, за да получите прилична храна, и тогава, ако след всичко това твоят мъж все още не си е намерил работа, ще ме осведомиш!

Накрая тя си тръгна. Направих необходимото: подписах в болницата, че трябва да ми изпращат сметките им, и зачаках. Въпреки това жената никога вече не се върна. Бях малко учудена. Когато запитах прислугата си какво беше станало, както обикновено, те вече имаха готовия отговор. Тя, детето и съпругът й наистина са били настанени в болницата и сега при тях всичко вървяло чудесно.

Мъжът й също си бил намерил работа.

В първия момент старото «Аз» в мен се възмути и аз се настроих срещу неблагодарността на тази жена, която не дойде поне веднъж, за да ми поблагодари. Но Господ ме накара да се замисля:

„За това ли й помогна? За да има защо да ти благодари? Аз пък си мислех, че благодарността принадлежи единствено и само на Мен!“

И, разбира се, Той имаше право! Върнах се назад в мислите си до момента, в който «Аз» поех задължението да се грижа за тази жена. След това помолих Господа да ми прости и никога вече да не допуска да падам в примката на това изкушение:

„Господи – въздъхнах аз, – Твоята ръка трябва вече да е много уморена, защото толкова често й се налага отново да ме изправя.“

По онова време изглеждаше така, сякаш твърде рядко ми се отдаваше наистина да живея в непосредствена близост с моя Господ и постоянно изпадах в неуспехи. Питах се дали трябва непрестанно да бъде така през първите години на християнския живот. И тъй като тогава нямах никого, с когото да мога да разговарям за това, ми се налагаше непрестанно да нося този въпрос в себе си.

Една сутрин, тъкмо когато Нурджан беше заета с тоалета ми, на перваза на прозореца една червеношийка запърха с криле.

– О – извиках аз, – погледни само кой ни е изпратил Господ тази сутрин!

Тя продължи мълчаливо да разресва косите ми. Бях изумена, защото обикновено тя беше толкова разговорчива. Тогава тя колебливо забеляза:

– Уважаема госпожо, забелязали ли сте, че всеки път, когато говорите за Бога, изглеждате напълно различна?

Същия следобед поръчах още повече Библии от мисионерската книжарница в Исламабад. Ставаше въпрос за Библии, предназначени преди всичко за деца. Наблюдавайки Махмуд, бях забелязала колко ценни са те. Виждах също, че и прислугата в къщи ги вземаше в ръце и прелистваше пъстрите илюстрирани малки книжки.  Когато Библиите пристигнаха, аз подарих една от тях на Нурджан. Колко голяма беше радостта ми, когато един ден тя дойде при мен и поиска да говорим насаме.

– Уважаема госпожо! – каза Нурджан, а нейното закръглено лице издаваше възбудата й. – Трябва да Ви кажа нещо! Можете ли да си спомните колко често сте ни казвали, че ако искаме да познаем Бога, трябва само да помолим този Исус да дойде в сърцата ни? – Тя избухна в плач. – Аз го сторих, уважаема госпожо, и Той наистина дойде. В целия ми досегашен живот аз никога не съм изпитвала толкова много любов!

Не вярвах на ушите си! Сърдечно прегърнах момичето и затанцувах с нея из стаята, плачеща от радост.

– Нурджан, какво фантастично съобщение! Сега сме три християнки – ти, Райшим и аз. Това трябва да се отпразнува!

И така Райшам, Нурджан и аз пихме заедно чай. Не беше за пръв път да пия чай с прислугата си. Докато ние, трите християнки, разположени удобно, си разговаряхме като стари приятелки, пиейки на глътки чая си и ядейки сладкиша си, мислите ми блуждаеха в миналото. Какво се случи с жената, която се беше оттеглила точно в това имение, за да се скрие от богатото висше общество? Тя седеше тук и пиеше чай с камериерките си. Колко ужасени щяха да бъдат моите роднини и приятели!? Колко ли щяха да се чудят!? Спомнях си за начина, по който се освобождавах по-рано от своите разочарования: с хапливи и остри команди или с изблици на ярост. Когато откриех прах на облегалката на някой от столовете, когато прислугата в кухнята говореше по-високо или когато се случеше да чакам малко за обяда си, тогава цялото домакинство можеше да бъде сигурно, че ще им «чета конско евангелие». Наистина Господ сериозно беше работил над мен и Неговата близост ме изпълваше с голямо удовлетворение.

Аз съвсем не исках да ставам светица, но започнах да уча, че съобразно моята отговорност да живея в Исуса аз бях длъжна да не правя нищо, което би опозорило Неговото име. Освен това Той ме научи, че делата са по-красноречиви от думите, когато става въпрос да бъде дадено свидетелство за Него.

Тогава забелязах нещо странно на нашите вечерни събрания. Нурджан не беше всред дузината съселяни, които седяха заедно с нас в приемната стая. Колко странно! Една сутрин, след като вече беше готова с моята фризура, аз я помолих да остане още за малко. Попитах я дали не би желала да дойде тази неделя.

– Но госпожо – каза Нурджан и пребледня, – аз не мога да говоря за това, което ми се случи, и не мога да ходя на никакви сбирки. Съпругът ми е вярващ мюсюлманин. Ние имаме четири деца. Ако аз кажа, че съм станала християнка, той просто ще ме изхвърли на улицата.

– Но ти трябва да изповядаш своята вяра! – настоявах аз – Нямаш никакъв друг избор!

Нурджан ме погледна нещастно, след което напусна стаята.

Няколко дни след това посетих сестра Рут, с която също се бях запознала в болницата «Светото семейство». Винаги с голямо удоволствие беседвах с нея. Сестрата спомена, че много хора в Пакистан тайно принадлежат към християнството.

– Тайни християни!? – извиках аз. – Не разбирам как е възможно нещо подобно. Та нали когато станеш християнин, тогава трябва високо да оповестиш това.

– Сега – каза сестра Рут – погледнете на Никодим!

– Никодим!?

– Той беше един таен последовател на Христа. Прочетете трета глава на Евангелието според Йоана.

Веднага отворих Библията и започнах да чета как този фарисей дойде една вечер при Исуса, за да научи повече за Неговото Царство. Често се бях занимавала с тази много казваща ми глава, но едва сега разбрах, че Никодим наистина би трябвало да е бил един таен последовател на християнската вяра.

– Навярно някога, по-късно, Никодим е изповядал лично своята вяра – каза монахинята, – но дотолкова, доколкото разбираме от Словото, той внимаваше другите фарисеи да не забележат нищо относно вярата му.

На следващия ден извиках Нурджан в стаята си и й прочетох стиховете за Никодим.

– Съжалявам, че те обезпокоих и разтревожих – казах аз. – Бог сам ще ти покаже на Своето време как можеш да изповядаш вярата си. Засега само прилежно внимавай на Неговите напътствия.

Лицето й грейна. По-късно аз я чух да си тананика радостно, докато работеше.

„Надявам се, че постъпих правилно, Господи – казах си аз. – Само трябва да внимавам да не се въздигам като съдия над никого.“

Само няколко дни по-късно осъзнах с още по-голяма яснота колко е трудно да бъдеш християнин в тази част на света.

Един следобед телефонът иззвъня. Беше един от моите чичовци, един роднина, който беше особено коравосърдечен и ожесточен спрямо мен. Дори тогава, когато ледовете на бойкота бяха започнали бавно да се топят, той не допусна да чуя никога нещо за него. Гласът му по телефона звучеше безпощадно остро.

– Билкис?

– Да!

– Чух, че водиш и други хора в заблудата. Ти ги отклоняваш от правата, от истинската вяра.

– Това, скъпи чичо, е въпрос на гледни точки.

Можех да си представя как лицето на този мъж почервенява от гняв.

– Когато ти сама се решаваш на една такава крачка, това е твой проблем, но не и тогава, когато други следват твоя пример. Билкис, трябва да престанеш с това!

– Чичо, хубаво е, че си се загрижил за мен, но се налага да ти припомня, че ти трябва да живееш твоя си живот, а аз моя.

На следващия ден моят нов шофьор ме караше към къщи след едно посещение при Тууни. Там на шосето изскочи един мъж и се опита да спре колата. Шофьорът ми знаеше, че аз често спирах, за да взимам стопаджии, но този път той не пожела да спре.

– Госпожо, моля Ви, този път да не изисквате от мен да спирам – каза той с решителен глас и със свирещи гуми заобиколи мъжа.

– Какво искаш да кажеш с това? – се наведох аз отмястото си към него.  – Ти не мислиш, че този мъж искаше…!!?

– Госпожо…

– Да?

– Това е само защото… – запелтечи мъжът и вече не беше възможно да получа от него никаква информация.

Една седмица по-късно в стаята ми се шмугна една от моите прислужници точно тогава, когато се бях оттеглила за моята обедна почивка. Тя бързо затвори вратата след себе си:

– Надявам се, че няма да изтълкувате това погрешно каза тя тихо, – но аз просто трябва да ви предупредя.

Брат ми е бил вчера в джамията в Равалпинди. Една група от млади мъже са си говорили за вредата, която Вие нанасяте на исляма. Те отново и отново са повтаряли, че трябва нещо да направят, и то скоро, много скоро, за да ви накарат да замълчите! Момичето заговори отново с треперещ глас:

– О, уважаема госпожо, та трябва ли да сте толкова открита? Ние се страхуваме за вас и за момчето!

Изплаших се. Сега следваше и аз да се замисля дали не беше по-добре да си бях останала една тайна християнка в тази страна и всред този род, в които Исус е отхвърлен и не е приет като Спасител.