Послеслов на авторката

1978 година. Изминаха шест години, откакто при излитането ми за Америка родината ми се изгуби в сиянието на утринното развиделяване. Бях поканена да замина за Съединените американски щати. Предчувствието, че няма вече да видя Вах, се оказа пророческо.

Оттогава не съм била в Пакистан. Краткото ми гостуване в Щатите прерасна в постоянно пребиваване. Преди всичко моите пакистански приятели ме убедиха да не се завръщам в родината си с Махмуд – един силен петнадесетгодишен тинейджър, – който при водното си кръщение получи името «Давид». Подобни съвети получавах и от други живеещи в родината ми пакистанци.

През 1976 г. там се състоя световната ислямска конференция, на която се взе решение всички чуждестранни християнски организации и мисионерски селища да бъдат разформировани, респективно техните служители и съработници бяха призовани да напуснат страната. Беше сигурно, че понастоящем не бих била добре дошла в Пакистан. Но най-важното все пак беше, че Господ ми даде ясно да разбера, че трябва да остана тук.

Това ми беше показано чрез едно видение веднага, след като бях пристигнала в САЩ. Чрез него Господ ми постави задачата да предупреждавам и обръщам вниманието на хората към факта, че неговият съд не ще се спре и пред страните, които се наричат «християнски». Аз се уплаших и стъписах от едно такова поръчение. Не ми подобаваше! Според мен нямах право да изваждам пред очите на другите техните грешки! Та аз бях гост в тази страна и при това бях млада във вярата. Поради това аз попитах Исуса: „Господи, защо точно аз!?“

Не получих отговор, но очите Му бяха толкова разтревожени и загрижени, че аз паднах на колене и обещах да Му се покоря, но все още се питах дали наистина това велико поръчение идваше от Бога, или от мен самата. И така аз молех Бога за Неговото решение:

„Господи, ако Ти окриляш душата ми, тогава нищо на света не би могло да ме възпре да изговоря това, което Ти изискваш от мен.“

Тогава бях отнесена от Духа и ярка светлина ме обгърна. Ясно и недвусмислено Господ ми заповяда да говоря навсякъде за Неговите милост и любов, и то преди всичко пред християните и в църквите им.

Днес аз живея от мига и за мига в очакване да видя кое ще бъде следващото, което Господ ще направи с мен и с моето време. Едно зная със сигурност, че трябва да свидетелствам за Него. Трябва да се моля и за моята страна, защото там не мога да дам своето свидетелство непосредствено пред хората.

Но когато идваха да ме посетят мои близки, както     смятаха  да  го  сторят  и двете ми дъщери – Тууни и

Халида, и синът ми Халид, тогава можех да говоря свободно. Вероятно никога вече нямаше да се срещна със старите си приятели и с останалите членове на моя род, но аз редовно се молех за всички тях. Моля се и за всички мюсюлмани, които живеят така близко до Бога и въпреки това стоят толкова далече от Него. Те вярват, че спасението им е плод на една никога несвършваща верига от добри дела. Молех се за това, да пожелаят да срещнат живия Исус Христос, Който е тяхното спасение.

Мислех си за Нурджан и Райшим и за всички други християни, които оставих там, в Пакистан. Макар че съм загрижена за отстояването им във вярата в условията на тази пълна изолация, то съм и уверена, че Бог е с тях, защото Той е обещал в Ев. според Йоана 14: 18: „Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас!“ Вече светът и неговите блага са маловажни за мен.   Когато осъзнах, че вече няма да се завърна в дома си, аз писах на моите роднини и ги помолих да вземат мебелите ми и всичките ми други вещи и да постъпят с тях, както на тях им беше угодно, а именно самите те да ги използват или да ги раздадат. При това аз почувствах едно ужилване в сърцето, но нямаше друг път. Да, трябва да си призная, че понякога с носталгия мисля за някои мои стари вещи – например за сребърния  несесер, който е принадлежал и на баба ми, и на майка ми; за двете малки сребърни персийски пътечки в моята дневна и т. н. Но това преминава така, както преминава споменът за един радостен миг от един точно определен ден.

Дадох на Тууни пълномощно и я помолих да отдели за хората от моята прислуга по една годишна заплата. Те ми бяха така близки, както членовете на моето семейство, и доколкото стоеше в моята власт, аз исках да ги подсигуря финансово, докато си намерят нова работа.

Имението ми във Вах? Чух, че правителството беше национализирало градините ми, но когато питам за моята къща, в която за първи път се осмелих да призова Бога като баща, получавам само неопределени и мъгляви отговори. Навярно моите роднини и приятели искат да скрият от мен в какво лошо състояние се намира къщата. Това, което те и бездруго не можеха да разберат, бе, че сега Вах лежеше далече зад мен в миналото. Световните блага и обстоятелства бяха станали маловажни за мен.

Сега аз намерих своята родина в Господа! Живата Църква в Христа е моето ново семейство! Стъпка по стъпка, чрез страдание и болка се научих, че Господ наистина може да действа чрез нас едва тогава, когато вече изобщо нищо не притежаваме. Това е мигът, в който ние започваме да живеем постоянно в Неговото великолепие!

Една образована пакистанка от най-висшите кръгове в своята страна пише относно обстоятелствата на своето покаяние и произтеклото от него последване на Господа Исуса Христа. Билкис Шейх опознава Западния свят до своя съпруг, който представлява страната си като дипломат в Англия и франция. На различни партита тя се запознава с християни, но никога не получава от никой от тях ясно свидетелство за вярата в Господа Исуса Христа. След като се развежда, животът на Билкис Шейх става беден и самотен. Тя се принуждава да се оттегли в бащиния си имот във Вах, едно малко селце в подножието на Хималаите. Там тя не намира търсените от нея убежище и сигурност в исляма. Билкис Шейх не вижда никакъв смисъл в предопределения й от Аллах самотен живот на изоставена съпруга. Затова тя започва искрено да търси истината и накрая намира нов, изпълнен със смисъл живот в Христа.

РАЗПРОСТРАНЯВА     СЕ     БЕЗПЛАТНО