„… А ПЪК АЗ ДА СЕ СМАЛЯВАМ” (Йоан 3:30)

Под това заглавие Бог започна да ме изобличава за моята гордост. Никога не съм мислел, че имам гордост в себе си. Ако ми бе хрумвало подобно нещо под въздействието на някаква проповед или директно обвинение, или чрез директното изобличение от Духа, аз, подобно на много други като мен, си намирах извинения, като наричах това „чувство за собствено достойнство”, „самоувереност”, „добро възпитание”, „възвишеност”. Но Бог наричаше това „ГРЯХ” (Притчи 21:4).

Надигнато око и горделиво сърце… е грях. (Притчи 21:4).

Под ярката светлина на Неговото присъствие беше безсмислено да се опитвам да давам обяснения. Като Йоан бях принуден да осъзная пълната си зависимост от Бога и колко малко значение имаха моите действия. Бях принуден да осъзная, както никога досега не бях осъзнавал, че дори и най-огромните ми усилия бяха толкова безплодни, че Бог наистина трябваше да поеме пълен контрол над живота ми. Но преди това да можеше да се случи, аз (моята собствена личност, талант, познания и способности) ТРЯБВАШЕ ДА СЕ СМАЛЯ по значимост в собствените ми очи.

Оттогава забелязах, че силата и успехът на което и да е човешко служение зависи от размерите или големината на Бог в живота му. Новозаветните ученици зависеха изцяло от Господа, Който им съдействаше и потвърждаваше словото със знаменията, които го придружаваха. (Марк 16:20). Те не претендираха за някаква своя сила или святост, въпреки че по тяхна заповед един куц човек от четиридесет години, който трябваше да бъде носен от своите приятели до мястото, където просеше, бе веднага изцелен, така че той не само ходеше, но скачаше и бягаше (вижте Деяния 3:2-8 и 12-16). Това бяха същите мъже, които преди се радваха, казвайки Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас. (Лука 10:17). Сега те се бяха смалили в собствените си очи и бяха готови за разширяване на служението им. Чуйте ги как казват: Израиляни, защо се чудите за тоя човек? Или защо се взирате на нас като че от своя сила или благочестие сме го направили да ходи? И на основание на вяра в името Му, Неговото име укрепи тогова(Деяния 3:12, 16).

Само когато Бог се уголемява в живота на неговите ученици, тогава силата нараства  и това никога няма да е възможно, докато ЕГОТО не се смали.

О, да можеха Божиите служители – и всички останали вярващи в Него – да осъзнаят, че не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа ми, казва Господ на Силите (Захарий 4:6). Силата и мощта, за които се говори тук, са човешките сила и мощ, не Божиите. Говори се за естествените сила и мощ, а не за свръхестествените. Има два източника на сила. Много църковни организации днес се хвалят със своята „сила”, „популярност”, „влияние” сред обществото. Тяхната сила и влияние произтичат от величествеността на техните новоосновани църкви, надутите им банкови сметки, ефикасността на тяхната организация, огромната им численост и  връзката им с „правилните” хора – тези, притежаващи богатство и влияние в този свят (въпреки че мнозина от тях дори не се и преструват, че са новородени християни, а са се присъединили към църквата, която считат просто за някакъв социален клуб). Техният изтънчен талант и успокоителни (произвеждащи духовен сън) богослужения, красивите им  форми – всичко спомага за тяхната известност, дава им сила в един свят на „религиозни”, „почтени” грешници. Именно от такива Павел ни предупреди (под вдъхновението на Святия Дух) да се отделим. Имащи вид на благочестие, но отречени от силата му; и от такива се отвръщай (ІІ Тимотей 3:5). Тези хора много биха се ядосали, ако Бог понечи да прекъсне добре организираните и контролирани служби, като надигне глас, както често е правел в миналите дни, чрез някой от пророците Си, смъмряйки греха и призовавайки ги към живот на святост и сила. В тези църкви не планират, нито оставят някакво място по време на службите си за свръхестествените проявления на Божията сила.

Вярно е, че се усеща известно чувство на сигурност и сила, когато сме постигнали да имаме изградено красиво църковно здание, сме успели в установяването на стройна и работеща организация, сме престанали да живеем в постоянен страх от това да не успеем да посрещаме собствените си финансови задължения и така достигаме до мнозинствата с Евангелието. Нито едно от тези неща не е лошо. Ние можем да благодарим на Господа за тях, когато те дойдат в живота ни. Но всичко това е нищо – те са само една мъртва черупка – ако там липсва СВРЪХЕСТЕСТВЕНАТА СИЛА НА БОЖИЯ ДУХ. Те са просто една Вавилонска кула, издигаща се към небето, което е твърде далеч – кула, обречена на провал и объркване, дори и на външен вид да изглежда, че се радва на успех.

Благословено е  да имаш талант, да си осветен и употребен за прослава на Бога. Хубаво е да имаш знания. Утеха е да живееш в нормално жилище. Но едно нещо е потребно най-много – БОЖИЯТА СИЛА.

Колко много са църквите в градовете ни, които с голямо усилие пълнят залите си, докато в същото време мъже и жени стоят на открито под дъжда пред някоя евангелизационна палатка, разпъната в покрайнините на града, мъчейки се да влезнат вътре на сухо и да видят това, което Бог върши чрез Неговите служители, които са поставили Божията сила на първо място в живота си – които са били готови да се смалят, за да се уголеми Той.

„Мощта”, както я описва Захарий, се отнася до човешката мощ, като физическа сила, естествена способност, таланти, форма, церемонии, ръкополагания, ритуали, програми.

Когато свръхестественото си отиде, тогава човекът ще употреби естественото. Той ще употреби песните за Божията сила, полагайки все по-голямо внимание върху хармонията и музикалната тържественост, докато всъщност истинската сила на Бога се смалява. Благодаря на Бога за добрата музика, но НЕ в нея Е БОЖИЯТА СИЛА! Мощта и силата на естествения човек никога няма да изпълнят голямата заповед и да донесат избавление на множествата. Въпреки че Бог може да ги употреби до известна степен, с помазанието на Духа върху тях, те не могат да бъдат употребени като ЗАМЕСТИТЕЛ НА ДУХА!

Дори красиво произнесените проповеди от красноречиви мъже със силно присъствие на личността и собствено обаяние, никога няма да свършат сами работата. В края на краищата, дори самото проповядване не е нашата цел. Тя е просто едно средство към целта. Ако красивите проповеди и артистичното проповядване можеха да свършат работата, тя отдавна щеше да бъде свършена.

О, дано хората да се смалят!

О, да можеха да разберат, че без Бога те са НИЩО!

Ако проповедниците можеха да проумеят, че не красотата и настойчивостта на тяхното проповядване е това, което докарва резултати, а ПОМАЗАНИЕТО НА ДУХА върху проповедта и Божията сила в човека, който проповядва. На хората им трябва нещо повече от това да чуят просто една проповед. На тях им трябва да ПОЧУВСТВАТ НЕЩО, докато тази проповед звучи от амвона. ДУХЪТ е този, който кара хората да ПОЧУВСТВАТ проповедта.

Павел не бе като някои от другите ученици, арогантен и неук човек. Той имаше възможно най-доброто образование за времето си. Неговата реч към атиняните, всред Ареопага, все още се счита за един от най-добрите примери за умениетодискусия и омилетика, умението да общуваш и да събеседваш с някого (вж. Деяния 17:22-31). Неговият произход, образование и репутация сред  другарите му  бе такова, че той можеше да заяви: При все че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече (Филипяни 3:4). Обаче Павел се отвърна от всичко. Той искаше да се смали. Но това, което беше за мен придобивка, като загуба го счетох за Христа (Филипяни 3:7). Въпреки че, както вече видяхме, Павел бе способен на красноречие, той писа до коринтяните: И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, НО С ДОКАЗАТЕЛСТВО ОТ ДУХ И ОТ СИЛА (І Коринтяни 2:4). В следващия стих той ни казва защо бе загърбил своите естествени таланти, за да зависи изцяло и само от Божията сила: За да бъде вярването ви основано не на човешка мъдрост, а на Божията сила. (І Коринтяни 2:5).

Ако на Божията сила бе отредено правилното място днес, по-голяма част от човешката вяра би стояла в Божията сила. Нямаше да има толкова много, които да уповават на своята ЦЪРКВА (вместо на Господа) за спасение, и нямаше да има толкова много, които да бъдат запленени от харизматичността на някой проповедник и така да бъдат безполезни за Бога и хората наоколо, до мига, в който не минат под Неговото водителство.

Павел разпозна важността на духа върху своето проповядване: Не че сме способни от само себе си ДА СЪДИМ ЗА НЕЩО като от нас си; но нашата способност е от Бога, Който ни направи способни като служители на един нов завет, – НЕ НА БУКВАТА, НО НА ДУХА; ЗАЩОТО БУКВАТА УБИВА, ДУХЪТ ОЖИВОТВОРЯВА (ІІ Коринтяни 3:5-6).

Хората днес се нуждаят от ЖИВОТ (животът не може да дойде без Духа). Бог ще ни направи да бъдем способни служители (способни да донесем живот и освобождение) на Новия завет, когато ние се смаляваме до момента, в който поставим човека с всичките му естествени способности, всичко, което изисква вниманието и възхвалата от човека, на заден план.

Въпреки че Павел бе начетен човек повече от обичайното поради своето изтънчено образование и неговия разнообразен опит, той желаеше да отхвърли всичко настрани и да заяви: Защото бях РЕШИЛ да не зная между вас нещо друго, освен ИСУСА ХРИСТА, и то Христа разпнат (І Коринтяни 2:2).

Знанието се „превъзнася” (І Коринтяни 1:8). Някои хора са почти безполезни за Бога, понеже „знаят” твърде много. Павел ни говори за някои от коринтяните, които се възгордяха (вижте І Коринтяни 4:18). С това той искаше да каже, че те се бяха „уголемили”, тоест, че се нуждаеха да се смалят или да изпуснат въздуха. Това изглежда са били красноречивите проповедници, но Павел им показа как да изпитат себе си , което ставаше не чрез тяхната реч, а чрез СИЛА. Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила  (ст. 20).

Колко е лесно да се види, че това е истина!  И колко глупави изглеждаме, като се правим вънкашно на това, което не сме, поради гордостта!

Гордостта приема пет вида форми. Гордостта на ЛИЦЕТО (Колко наистина по- добре изглеждам от тези, които са около мен!). Гордостта на МЯСТОТО (Не искай ТОВА от човек в моето ПОЛОЖЕНИЕ! ). Гордостта от ПРОИЗХОДА (Произлизам от отлично семейство, нали знаеш, и трябва да пазя семейната чест на всяка цена). Гордостта от НАПРЕДЪКА (Всеки трябва да може да види, че аз съм най-способният и успешен човек на разположение. Никой не може да ме настигне). И накрая последната и НАЙ-ЛОША форма на гордост  – гордостта от БЛАГОДАТТА! Горди поради собствените ни духовни постижения; горди поради продължителността на нашите пости; горди поради получените видения, сънища и откровения; горди поради дарбите, които смятаме, че притежаваме; чувството, че ние непременно сме Божии любимци; о, да, дори горди поради собствената си смиреност! Каквато и форма да е приела нашата гордост, надувайки ни като детски балон, първото нещо, което трябва да бъде направено, преди да придобием истинска сила от Бога, е – АЗ ТРЯБВА ДА СЕ СМАЛЯ.

Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси  (Лука 14:11).

Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат (Яков 4:6).

Как тогава можеш да се надяваш Бог да работи с теб и да потвърждава Словото Си със знамения, когато Той е казал, че ТИ СЕ ПРОТИВИ!

Да, аз трябва да се смалявам. Само златото трябва да остане. Всички примеси трябва да бъдат отмахнати   и всички отпадъци, преди Бог да може да работи с теб според както е волята Му. И колко малко е останало, когато шлаката от примеси и отпадъци е отмахната!