ПТОМАИНОВОТО ОТРАВЯНЕ *

* (Бел. на редактора: птома-труп, на гръцки. Птомаиновото отравяне се предизвиква от органическо азотно съединение, което се образува при гниене на животински трупове и растения.)

В ранните години на служението ми, по време на първа та ми съживителна кампания в една палатка, в градче в Южна Калифорния, бях поразен от птомаиново отравяне, което можеше да има фатален край. Не разбрахме веднага откъде ми дойде тази атака, но си помислих после, че може би е от храната. Приятелите ми ги нямаше този ден. Около обед ме свиха остри болки и аз полегнах с мисълта, че бързо ще ми мине. Но точно това не трябваше да допускам. Защото, ако веднага бях взел власт над болките в името на Исус, сигурно щях бързо да се оправя. А вместо това ме сгърчиха такива агонизиращи пристъпи, които така ме омаломощиха, че изобщо не бях в състояние да се моля. Ето че допуснах грешката, която повечето християни правят. Вместо да се противопоставят на врага, когато той се появи с първите симптоми, хората се оставят болестта да ги събори, и преди да се усетят, Сатана вече е осигурил настъплението.

Когато братята се върнаха, видяха, че съм зле. Молиха се за мен, но междувременно не получих очакваното освобождение, напротив, гърчовете се засилиха. Няма да преувелича, ако кажа, че страданието беше кошмарно. Само който е имал такива болки, знае колко е болезнен спазъмът, още повече, че пристъпите не бяха краткотрайни – за час или ден, а продължиха на интервали – близо две седмици.

Естествено братята доста се притесниха, че състоянието ми не се подобрява. Едни мили съседи, които идваха на нашите богослужения, на драго сърце ме приеха в дома си. Но независимо от добрите им грижи и условия, които ми предоставиха, положението ми бързо се влошаваше. Не се хранех, дори само при мисълта за ядене ми прилошаваше.

След няколко дни, когато нямаше и признак за подобряване, тези добри хора много се уплашиха и настояваха да повикам лекар.

Благодаря на Бога за лекарите, но трябва да свидетелствам, че именно Бог се разкри като моят най-голям Лекар, и аз винаги съм чувствал, че трябва да се облегна само на Него. Освен това, нали самите ние проповядваме, че Христос може да изцелява и сега?! Ако лично аз не можех да покажа на хората, че се доверявам на Бога, та нали моето проповядване щеше да е фалшиво?

Семейството, в което се намирах, изпадна в паника. Те знаеха малко за Божественото изцеление, само това, което им бяхме проповядвали. По ясно им беше, че състоянието ми непрестанно се влошава и ако не се предприемеше нещо, можех да си умра в ръцете им. Затова нямаха голям избор – или трябваше да извикат лекар, или повече не можеха да ме държат в дома си.

За щастие д-р Джон Г. Лейк, който тогава беше в Сан Диего, изпрати бележка да се пренеса в неговия дом. Ще му остана вечно благодарен за голямата грижовност и гостоприемство. Пътуването до Сан Диего беше жестоко за мен, въпреки че шофьорът беше много внимателен по пътищата.

Д-р Лейк, който се беше молил за десетки и хиляди, и беше видял множества освободени, всяка вечер се молеше за мен. Независимо от това, изглеждаше, че нищо не можеше да спре възпалението, от което все повече и повече отпадах. В ума ми се загнездваше мисълта, че смъртта наближава. Постоянното слабеене на тялото ми и мъчителните болки ме караха да допусна фаталния край.

Все пак обмислях причината за всичко, което ми се случи. Защо трябваше да бъда “отрязан” в самото начало на своето служение? Защо след няколко часа майка ми трябваше да получи телеграма: “Вашият син почина в толкова и толкова часа.” Представих си за мъката, която щеше да я сполети. Аз исках да проповядвам Евангелието, Добрата вест, повече от всичко на света. Но се оказваше, че моето служение ще завърши безсмислено. Това ли беше волята на Бога?

Но Бог изяви Себе Си. Първо, чрез Словото Си. Сестра Лейк беше любезна да ми даде няколко проповеди на съпруга си по темата за изцелението. Докато четях тези послания, вниманието ми бе отклонено от страданието и насочено към силата на възкръсналия Христос. Дори започнах да чувствам как вярата се раздвижваше в моята душа. Думите, цитирани от апостол Петър в Деяния на апостолите 10:38 относно Исус, “Който обикаляше, като правеше добрини и изцеляваше всичките угнетявани от дявола; защото Бог беше с Него”, оставиха трайна следа в мен. Стиховете в Лука 13 глава, когато Исус изцели прегърбената жена, ми показаха, че недъгът бе причинен директно от връзващата сила на Сатана. За миг в съзнанието ми проблесна, че не беше Божията воля да умра, а волята на дявола. Той беше този, който щеше да се радва, ако можеше да спре моето служение преждевременно.

Други стихове също дълбоко ме докоснаха – Марк 11:22-24. И до днес те са ми любими. Думите: “За всичко, което поискате в молитва, вярвайте, че го получавате, и ще ви се сбъдне” ме завладяха. Изгряваше светлина и аз започвах да разбирам разликата между пасивната и активната вяра. Тук имаше пряко предупреждение за моето моментално изцеление, ако посмеех да го приема!

Не можех повече да чакам. Звънчето за повикване висеше до мен и аз го дръпнах. Домашната помощница влезе и ме запита какво искам. Казах й доста безцеремонно, че искам дрехите си, за да стана. Не помня какво отвърна, освен, че се поколеба, може би защото ме взе за откачен. Но вярата бе лумнала в душата ми и аз настоях: “Хайде! – казах й. –  Нали си се молила за изцелението ми. Вярвай на собствените си молитви и ми донеси дрехите!” Пообъркана, сестрата май реши да се пошегува с мен и ми донесе дрехите. Не зная как съм се облякъл, защото бях твърде слаб, а и спазмите не бяха спрели, но мислите ми вече не бяха насочени към болките, а към живата реалност на обещанието на Бог. Аз знаех, че съм изцелен!

Бях прекалено отслабнал и дрехите ми висяха смешно, но не им обръщах внимание. Мигновено започнах да славя Бога за изцелението си. В този момент спазмите ми изчезнаха. За първи път от много дни насам почувствах глад. Седнах и се нахраних, за учудване на всички, освен на семейство Лейк, което беше свикнало да вижда чудеса.

Аз наистина бях изцелен!

Има нещо, обаче, което Бог ми показа с моето изцерение; нещо което няма никога да забравя. Ако Бог милостиво ме изцери след като бях на косъм от смъртта, колко повече Той благоволяваше да ме освободи и защити от болестта! Осъзнах, че Бог държеше да изпълни Своето обещание да ме пази от болести.

И така, през следващите години, аз и семейството ми доказахме, че Господ не само лекува болестите ни, но и че Той може да ни пази от напасти. Той не ни е оставил и ние убедено можем да препоръчаме Христос като Лекар на всеки дом.

следваща глава ДВА ВАЖНИ УРОКА