Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА – „НИКОГО ЛИ НЕ ГО ИНТЕРЕСУВА?“

Бяха минали седем месеца откакто започнахме преговорите за „Виктория“, когато късно една нощ се обади Дон Стефана Дар беше успяла за една година да направи от трите хотелски стаи наш дом. Беше започнала да разнообразява обстановката ту с нов стол, ту с някоя лампа.

„Ами, Лоурън, всичко вече свърши“ – долетя до мен развълнувания глас на Дон.

„Вече имаме кораб?“ – попитах аз.

Дар следеше репликите ми от другия край на стаята. Тя знаеше, че най-голямото доказателство за правилната ни посока бяха редовно пристигащите суми в подкрепа на нашата мисия.

„Да, имаме кораб. Не е годен за плаване, но е наш. Собствениците изчакаха да получат и последния долар.

Още със стъпването ми на палубата доброволците на Дан, повечето доста млади, топло ме приветстваха. Беше хубаво да бъдем на борда, защото знаехме, че вече няма връщане назад и че имаме право за това да прославим Божието царство. Корабът беше 522 футов, имаше големи трапезарии, малък санитарен възел, хол в предната част и пет големи отделения за товар. Можех да забележа къде са търкали, поправяли и боядисвали младежите.

Започнаха да пристигат останалите лидери. Събраха се 60 души на втората палуба, където пътниците са си изпичали по време на дългите презокеански пътувания. Дон ни запозна с трудностите около отвеждането на буксир на кораба до Атина, както и относно онова, което трябваше да се подготви, за да може съда да се пусне на вода. Молихме се за разрешаване на проблемите, като искахме Бог да ни държи близо до принципа за перспективата. Отново призовахме Бог да ни изяви първоначалното видение на бъдещето за кораба като потенциален инструмент за евангелизиране и милосърдно служение. Щяхме да имаме нужда от всичко това през предстоящите трудни месеци.

Посещението на кораба приключи, но мисля, че всички ние почувствахме обновеното ни разбиране за Божието желание Неговите хора да се включат в милосърдното мисионерско дело. Онова, което ме зарадва, беше, че следващите насоки в дейността на YWAM бяха дадени от новото поколение!

Един ден 27-годишният син на Джим и Джой Даусън – Джон, се обърна към мен с думите:

„Лоурън, Бог ми говори… и мисля, че посланието Му се отнася до всички в YWAM. Наскоро се натъкнах на една статия в „Таим“ за бегълците от Виетнам. Лоурън, тези хора се опитват да напуснат страната на всяка цена и са принудени да плащат огромни суми, за да си купят някое пробито корито вместо лодка. Никой не иска да им помогне, живеят в претъпкани бежански лагери в съседните на Виетнам страни. Просто не мога да забравя заглавието на статията: „Никой ли не го е грижа?“ Лоурън. това е въпрос, който светът задава на Христовото тяло. Бог сигурно мисли по този начин за виетнамските бегълци.“

Предизвикателството беше отправено. Може би това щеше да е началото на милосърдното ни служение?

Реших, че трябва сам да видя как стоят нещата. Взех със себе си няколко лидера от YWAM и заминахме най-напред за Хонг Конг а после за Тайланд. Първият бежански лагер, в който отидохме, беше в Хонг Конг. Нито една статия не можеше да опише онова, което видяха очите ни, чуха ушите ни и подушиха носовете ни в Джубайле.

Най-напред усетихме миризмата. Кафява река от хора ни посрещна с блъскане още преди да влезем в лагера. След като тръгнахме по „главната улица“ открихме ново струпване на хора около всички сгради на лагера. Накрая открихме източника на отвратителната миризма – покрай стената на една от постройките изтичаше вода от счупена тръба на мръсния канал. Нямаше достатъчно пари, за да се извика водопроводчик от града и никой не се заемаше да оправи неразбориите и мръсотията.

Лагерът някога е представлявал бараки на полицията, предвидени да съберат 900 души. А сега в тях имаше 8000. Не беше възможно да се открие и едно местенце за още един човек. Всяка стая беше претъпкана от стена до стена с нарове наредени на три етажа. Във всяко помещение живееха по няколко семейства, като всяко от тях имаше право да ползва само два нара. които им служеха за спане, и за готвене, и за пране. Лагерните лекари разказваха, че всеки ден имат различни видове счупвания и изкълчвания по деца, паднали от високите нарове по време на сън.

Умът ми вече работеше. Трябваше ли да чакаме? Можехме да изпратим тук наши работници дори преди да пуснем „Анастасис“ на вода. Можехме да помогнем да се разчисти мръсотията, да се грижим за болните, като едновременно с това говорим на хората за Исус. да им покажем, че Той се грижи за тях и иска да облекчи страданията им. От една страна щяхме да бъдем проводници за Неговата голяма любов и от друга страна щяхме да докажем, че всичко което говорим за Бог е истина.

Същото странно усещане ни последва и в Тайланд. Гледах как една майка прегръща момченцето си. превърнало се на скелет от глад. То не можеше да държи главата си изправена и все клюмаше назад. Чух хрипливото дишане на детето, сякаш всяка глътка въздух беше последна за него. А майката продължаваше да притиска безжизненото му тяло към себе си.

„Къде? – ридаех вътрешно аз – къде е църквата на Исус Христос?“

Погледнах в очите на войника до мен. Може би той е бил един от онези, които са подхвърляли бебета във въздуха и са ги нанизвали на байонетите си. Очите му бяха празни, сякаш през отворите им можеше да се надникне в ада. Но Исус е умрял и за него. Чрез преводач говорих пред 1200 кхмерски войници. Много от тях слушаха с внимание, докато им обяснявахме за Божията любов, за прощението и за зова към покаяние. Двадесетина от тях дойдоха с мен за да се молят, макар че рискуваха живота си.

Когато се върнах в Кона почувствах, че наближава осъществяването на милосърдната мисия на YWAM. Най-накрая щяха да бъдат показани на света дългоочакваните „близнаци“ на благовестието – непресъхващата Божия любов и непресъхващата любов към ближния.

Изпратихме млади хора в бежанските лагери. Гари Стефанс (по-младия брат на Дон) водеше група от 30 души в лагера Джубале. Те направиха онова, което бежанците не желаеха да направят: изхвърлиха изпражненията, поправиха счупените тръби и тоалетните. Гари докладва, че хората там са трогнати. И изненадани, защото се срещнаха с младежи, заплатили пътните си, за да работят онова, което никой не би се съгласил да свърши. Така постепенно нашите доброволци трябваше да разкажат кои са и защо са пристигнали в лагера.

Скоро групата ни получи разрешение от властите за откриване на училище с часове за изучаване на Библията.

И тогава стана нещо невероятно. Струваше ни се, че Бог беше чакал да проявим такава жертвоготовност на практика, за да отвори вратите на щедростта Си. След като новината за нашата работа в лагерите се разнесе, реки от хора, желаещи да заминат, се стекоха в YWAM.

Дойдоха и опитни хора. специалисти. Лекари, медицински сестри и технически експерти се редуваха с хора, готови просто да навиват бинтове или да се грижат за децата на бежанците. Скоро ни се отдадоха редица възможности, чрез които на практика щяхме да покажем любовта и грижата за ближните. Имахме екип от рехабилитатори; започнахме да строим бунгала; раздавахме храна и дрехи; организирахме класове за изучаване на английски език и за културна преориентация. През цялото време без да прекъсват работите си, младежите разнасяха Благата вест и водеха хората към техния Небесен Отец.

Започнаха да се трупат Божиите благословения Във Всяко едно отношение. Калафи се справяше добре с ново завоюваното си служение. Старият огън отново се беше разпалил с нова сила. Той беше организирал училищата в Хонолуу, Сингапур и Джакарта и обучаваше млади евангелизатори. Научавахме за стотици хора приели спасението и получили изцерение – глухо момиче започнало да чува. стар сакат мюсюлманин от Индонезия започнал да бяга и да скача, след като Калафи се молил за него; имаше и новосъздадени църкви в много села и градове. Ние се радвахме на всичко това. защото то доказваше пълното възстановяване на Калафи.

Бог сипеше благословение едно след друго. Джим и Джени се бяха молили 11 години за дете и един ден им се родиха близнаци. Не след дълго получиха още един голям дар – третото си дете.

И така беше навсякъде в базите на YWAM. Бог прибавяше повече и повече дарове.

Един от лидерите – Ал Акимов. изпрати 200 души в CCCf през 1980 година, за да разпространят Благата вест. Друг човек. Фойд Мак Клан и семейството му работеха сред проститутките и хомосексуалистите в Амстердам. Принципът за развитие и мултиплицирането действаше. Нашите лидери от училищата ни в Бразилия докладваха, че студентите бразилци след завършване на училището са тръгнали към Амазонка, за да спечелят за Божието дело изолираните индиански племена, живеещи в джунглата.

Ние с Дарлийн също продължихме да работим. Според началните ни планове, които бяха пред нас след пристигането ни на Хавай. вниманието ни беше насочено към Азия. Пътувахме много, посещавахме работните групи, обучавахме младите хора, които идваха в училището ни. Семейството ни вече се състоеше от 1800 души преминали изцяло на постоянна работа за Бога. Аз все още носех тежестта на базата в Кона и твърдо вярвах, че идеята за създаване на университет е залегнала дълбоко в Божието сърце. И докато чакахме да получим място и да започнем строителство, ние започнахме от там, където бяхме.

Така започна работа Азиатския Християнски Университет. Наемахме стаи. зали или апартаменти и започвахме обучението.