Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА ДЕСЕТА – ПРИ БОГ СЕ ОТИВА С ЧИСТО СЪРЦЕ

С интерес разглеждах двуетажната в скандинавски стил къща  на  Даусънови.

Джим ме поведе към гостната – просто мебелирана, уютна и приятна със собствен изход навън. Спомних си как Бог ми беше казал, че трябва да се изолирам от хората за пост и молитва и се обадих на Джими и Джени, за да им кажа, че няма да мога да им помагам за подготовката на предстоящия аутрич – практика за около седмица.

„Добре, направи това, което чувстваш за правилно, Лоурън“ – отвърна Джими бавно с оклахомския си акцент.

Но си представях мислите му:

„Какво искаш да кажеш с това, че няма да те има седем дни? Каниш се да постиш, докато ние свършим цялата работа?“

Но Джими не каза нищо подобно, беше твърде лоялен. Затворих телефона и коленичих върху зеления килим до леглото. Да, точно това трябва да правя, да се моля. Цял живот бях слушал за святостта. Струваше ми се, че святостта е другото наименование на израза „да отдаваш правилно предимство“ на нещата в живота си. За мен онази седмица беше необходимо преди всичко да остана насаме с Господа.

През първите два дни често се молих на колене, разхождах се из стаята и се молех, после сядах и се молех, излягах се на пода и се молех. Много време отделях за четене на Библията. Но през повечето време просто чаках.

На третия ден от поста се случи нещо. за което мога да употребя единствено думата „операция“, „душевна операция“. Лежах по корем на пода и изведнъж усетих острия скалпел на съвестта да се забива:

„Спомняш ли си Спрингфийлд?“

Моментално пред мен изникнаха острите думи срещу ръководителите на нашата деноминация и особено срещу брат Томас Зумерман. От две години аз се чувствах отхвърлен от тях и в сърцето си започнах да отричам собствените си корени.

После скалпелът се заби отново в душата ми. И отново. Изведнъж пред мен се изправи собствената ми гордост – видях себе си колко често в моята работа съм искал хората да виждат човека, а не Бог. В главата ми прозвучаха думите на мама:

„Сине, ако се възгордееш. Бог няма да може да те употребява“.

След това Бог посочи мисловните ми грехове, сексуалните ми фантазии. При появата в съзнанието ми на моите грехове – мисли, постъпки или качества, аз ги изповядвах и молех Бог да ми прости и да ми помогне да ги преодолея.

След като почувствах, че операцията свърши, седнах и написах писмо до Зумерман. Същата вечер седнах на леглото си със съзнанието за чист ум и душа.

Към края на седмицата на моя пост аз стигнах до точката, която е повратна за всички, които търсят Божия глас. Господ може да бъде ясно чут само ако при Него се отива с чисто сърце.

Започнахме да раздаваме брошури и малки книжки по улиците на Оукланд. Спряхме колата пред кафе клуба, където се събираха вярващите, взехме останалите купчинки книжки и слязохме по стълбите, където в червено-черната зала ни чакаха кафе и евтини сандвичи, предназначени за онези, които щяха да проявят интерес към думите ни.

Започнаха да идват хора на групички от 4-5, докато накрая се събраха около 30-тина души. Гледах 17-19 годишни момчета, облечени в шорти или тесни модерни панталони, момичетата в минижупи и женски обувки. Погледът ми беше привлечен от вида на едно момче с типично полинезийски черти. Може би някои от тези 30 момчета и момичета щяха да станат добри мисионери! Може би щяха да се отправят към Филипините или Западна Африка, или дори зад желязната завеса?

Поех дълбоко Въздух и започнах да говоря за нашия план на действие. Трябваше да отидем в Понсонби. Полинезийско гето. в което живееха огромен брой маори, самоа, тонгайци и други островни жители. И отново сякаш се открои лицето на младежа от полинезийски произход – той задаваше кратки и ясни въпроси. Казваше се Калафи Моала.