2 – ДОМЪТ

Първото задължение на родителите е да осигурят уютен и щастлив дом. Най-важната семейна връзка е брачната. Тя е преди взаимоотношението родител-дете. Сигурността на тийнейджъра и отношението му към родителите до голяма степен зависят от здравината на съпружеската връзка. Виждате колко важно е като родители да създадем възможно най-добри отношения помежду си – именно те са в основата на сериозния подход към доброто възпитание на нашия тийнейджър.

ЧЪК

Родителите на Чък го доведоха при мен, защото бягаше от училище, крадеше и често беше непослушен. Г-н и г-жа Харгрейв говореха за своя син с разочарование и гняв. Обезпокои ме колко беше мрачно отношението им към момчето.

Докато слушаше обвиненията на своите родители, Чък бе свел поглед мълчаливо и замислено. А когато накрая проговори, гласът му беше тих и кротък. Изразяваше се с отделни фрази, а не с цели изречения.

След като родителите на Чък напуснаха кабинета ми, прекарах известно време насаме с него. Той беше ядосан, но не можеше да ми каже защо. Скоро разбрах, че Чък е объркан от самия себе си и от отношенията между неговите родители. Самият той бе изненадан от собственото си лошо поведение, защото беше надарено момче и нямаше проблеми в училище. Връстниците му го харесваха, а учителите не се оплакваха от него. Беше объркан от извършените кражби, тъй като не се нуждаеше от откраднатите неща. Освен това беше очевидно, че сам си е признал.

Случаят на Чък не е необичаен. Въпреки добрите намерения на родителите, те бяха допуснали някои грешки при възпитанието на Чък. Бракът им беше проблемен и до голяма степен причината беше в липсата на откровено общуване помежду им. Г-жа Харгрейв никога не бе успявала да изрази естественото раздразнение от поведението на съпруга си открито и прямо. Вместо това тя хитро и косвено си отмъщаваше – например като пилееше пари. Г„н Харгрейв, който не можеше да бъде открит и честен със съпругата си, изразяваше гнева си с мълчание, като избягваше зрителния контакт и избягваше семейните и домашните си задължения.

Чък добре бе научил своя урок. Тъй като в дома на семейство Харгрейв не съществуваше атмосфера на открита и честна дискусия и споделяне на чувствата, Чък изразяваше гнева си, като вършеше неща, които наскърбяваха и унижаваха неговите родители.

Благодарение на липсата на нормално общуване помежду си г-н и г-жа Харгрейв никога не успяваха да разберат взаимните си чувства и надежди относно Чък. Така те никога не бяха единодушни за ограниченията на поведението или за необходимите мерки за възпитанието на сина си.

Това пък бе объркващо за Чък, тъй като той не знаеше какво очакват от него родителите му. Той беше момче, което искаше да се хареса. Но как можеше да постигне това? Беше се отказал от опитите да живее според стандартите на своите родители, защото не знаеше точно какви са.

Всички тези проблеми съществуваха, тъй като родителите никога не бяха обсъждали заедно тези неща, за да дойдат до общи решения.

РОДЖЪР

Ето още един пример, който показва колко важна е родителската връзка при отглеждането на един тийнейджър. 14-годишният Роджър бе хванат, докато разбивал един дом, за да краде. Родителите му го доведоха при мен, защото имаше проблеми в училище, поведението му бе станало предизвикателно и често се сърдеше. От разказа им разбрах, че проблемите са започнали преди няколко години. Роджър бил непокорен, постоянно предизвиквал родителския авторитет и успявал да се налага с изнудване. Използвал думите на единия родител, като ги насочвал срещу другия. Тази тактика предизвиквала конфликти между родителите. Мама и татко воювали заради Роджър, а той правел каквото си поиска.

Очевидно Роджър имаше проблеми с възприемането, беше дълбоко депресиран и проявяваше пасивно-агресивно поведение (вж. глава 7). Когато дадох своите препоръки, родителите на Роджър не изневериха на себе си и започнаха да спорят как да разрешат проблема. Дори и след като получиха професионален съвет, тези нещастни хора не бяха в състояние да дойдат до разумно решение относно сина си.

Разбира се, една от основните ми цели в този случай беше да помогна на родителите да подобрят собствените си взаимоотношения, за да бъдат единни във възпитанието на Роджър. Единствено тогава момчето щеше да започне да ги уважава, да спре да използва единия против другия и да се научи да контролира поведението си.

НУЖДАТА ОТ ОБЩУВАНЕ

Тези два случая от моята практика разкриват как проблемите във брачните взаимоотношения могат да предизвикат трудности с нашия тийнейджър. Всеки младеж се нуждае от родители, чиято съпружеска връзка е стабилна и основана на уважение, обич и добро общуване. Затова е изключително важно да умеем да споделяме чувствата си – най-вече неприятните. Откровеното и честно общуване е решаващо в моменти на стрес и може да определи дали проблемът ще укрепи или ще разруши брака.

Аз непрестанно преоткривам важността на това общуване в моя собствен брак и това рядко е безболезнено. Навярно най-стресовият период за двама ни беше точно след появата на втората ни дъщеря, Кати. Тя се роди с някои физически деформации. Аз много трудно понесох всичко това. След като тя стана на година, постепенно разбрахме, че психическото й развитие е силно забавено. Тя имаше церебрална парализа и жестоки апоплектични пристъпи. Като 24-годишен мъж, съпруг и баща аз преживях чувства, които дотогава не смятах, че съществуват. Изпитвах гняв, ярост, безкрайна болка, вина и безсилие. Трудно понасях всичко. Много пъти съм искал да избягам някъде… А подобрение в състоянието на Кати така и не забелязвахме. Тя не развиваше никакви физически способности.

Отглеждането на Кати беше истински кошмар. Когато в крайна сметка можеше да се движи по пода, тя непрекъснато налиташе на някаква опасност. Пъхаше в устата си каквото й попадне. Имаше слабо усещане за болка и често се опитваше да поставя ръка върху горещия котлон на печката. Трябваше да бъде наблюдавана почти всяка секунда, тъй като несъзнателно се стремеше да играе с опасни за нея неща.

Всичко това започна, когато бях първокурсник в медицинския институт. Разходите около Кати и студентското напрежение правеха нашето финансово положение съвсем безрадостно. Спомням си как много пъти съм се питал дали бракът ни изобщо ще оцелее.

От двама ни Пат винаги е била емоционално по-зрелият човек. Болката с Кати и беззащитното ни положение бяха не по-малко изпитание и за нея. Но реакциите й бяха много по-различни. Въпреки майчината си болка Пат грижливо задоволяваше всяка нужда на Кати с търпение, нежност и отдадена любов. Тя рядко се поддаваше на агонизиращите чувства, които ме изтезаваха. Бях безсилен да проумея вътрешната красота на нейната любов, нежност и търпение. И най-лошото от всичко е, че тогава не можех да оценя правилно нейните качества, защото те изпъкваха на фона на неспособността ми да се справя с проблема. Чувствах, как нейната зрялост ме прави да изглеждам твърде лош съпруг и баща. Това като че ли ме уязвяваше и аз търсех всеки повод да избегна присъствието на Пат и Кати.

Въпреки всичко аз обичах Пат и съзнавах, че вместо да й помагам, аз увеличавах товара й. От това се чувствах още по-виновен и безкрайно безпомощен. Отидох при няколко приятели за съвет как да преодолея тази агония. Но никой не разбираше за какво му говоря.

Нещата се влошиха изключително много, когато възприехме популярния тогава метод за лечение на деца като Кати чрез изкуствено създаване на навици. Нужни бяха петима души, които да движат координирано нейните ръце, крака и глава, за да се получи нещо като пълзене. Това напълно изчерпваше силите на цялото семейство, защото отнемаше няколко часа дневно. Изтощителната загуба на време и усилия заплашваше да стане капката, която ще прелее чашата.

Накрая открихме (както и мнозина други), че този метод е абсолютно безсмислен. Той беше излишно губене на време. Но преди да разберем това, семейството ни беше почти съсипано. Въпреки общото отчаяние Пат продължаваше да се грижи майчински с нежност, любов и невероятно търпение. Тя не беше изгубила вътрешния мир и невероятната духовна красота.

Какво да кажа за себе си? Едва се справях. От сутрин до вечер се измъчвах за Кати. Беше ми трудно да се концентрирам върху лекциите. Тревожех се как ще се оправим финансово. Накратко, чувствах се ужасно и се страхувах, че няма да можем да преживеем дълго. Питах се колко стрес може да понесе бракът ни. Дали всичко това няма да го разруши?

По това време Кати беше на пет години. Като цяло положението беше същото, но пристъпите се бяха влошили и почти не можеха да се контролират с медикаменти. Накрая и най-малката смяна на обстановката предизвикваше нов пристъп. След това Кати не се хранеше в продължение на три дни. Когато пристъпите зачестиха до няколко на ден, се наложи да я храним изкуствено. Накрая стана очевидно, че Кати няма да оцелее, ако не постъпи в болница. Тогава дойде най-мъчителното решение – трябваше за постоянно да дадем Кати в болница за бавноразвиващи се деца. Представете си – да предоставим нашата скъпоценна петгодишна дъщеря на хора, които дори не познавахме. Не бях сигурен дали въобще ще мога да преживея това. И тогава отново забелязах силата на моята скъпа съпруга Пат. Борейки се със същите болки и колебания, които измъчваха и мен, тя прецени какво трябваше да сторим, взе решението, намери смелост да го изпълни и през цялото време нито за миг на изгуби своя вътрешен мир и красота.

За съжаление, аз уча доста бавно. Но този път реших да не се боря дебелоглаво срещу онова, което не можех да променя (представяте ли си: аз се дразнех дори от прекрасния начин, по който съпругата ми откликваше на тези непоносими страдания!). Трябваше много да уча от нея. И ме научи – така както може да го стори само една жена – да устоявам и най-непоносимите житейски ситуации.

Всеки човек има своите предимства и недостатъци. В случая с Кати Пат бе по-силната и аз трябваше да се уча от нея, а понякога и да се облягам на нея. При други обстоятелства по-силният съм аз – тогава аз помагам на Пат.

Смисълът на всичко това е да разберем, че стрес ще има във всеки брак. Но дали той ще нарани или разруши брака, или пък ще го укрепи – това зависи от начина, по който и двамата съпрузи реагират на болката. Моята първоначална реакция беше разрушителна. Опитвах се да избегна проблема, оставяйки Пат да носи целия товар сама. Но с твърдостта си тя ми показа как да изпълнявам задълженията си като съпруг и баща. И докато поемах отговорността си, моята любов и благодарността ми към нея изведнъж нараснаха. Тъй като научих да се справям с душевната болка – а не да бягам от нея, – през изтеклите години ние с Пат все по-добре успяваме да се справяме с емоционалните проблеми.

Драги родители, ако устоим на проблемите и стреса в брака ни, ние ще израснем като партньори. Ако с търпение изпълняваме съпружеските си отговорности и гледаме на брака като на вечно посвещение, ние ще растем заедно в любов, уважение и признателност. Трябва да живеем със съзнанието, че нямаме друг избор, освен този – да накараме брака ни да успее. Да, бракът е активна дейност, той е тежък труд. И тук се включва вечното взаимно посвещение. Днес много бракове са изградени на изчакване и проверка: „Ще направим един опит и ако не успее, ще се разделим.“ На такава основа нито един брак няма да успее. Има ли нещо по-рядко срещано днес от пълната и доживотна брачна вярност? Нашият житейски път зависи от целостта на семейството. И ако ние не укрепваме и разгаряме своя брак, той може да се окаже обречен.

ПОГЛЕД ВЪРХУ СЕМЕЙСТВАТА С ЕДИН РОДИТЕЛ

Според едно проучване, направено в САЩ през 1989 г., 26% от децата под 18 години живеят само с един родител. Тази цифра непрекъснато нараства. Над 50% от децата, които днес се раждат, ще прекарат поне част от своята младост с един родител.

Днес много хора смятат, че самотният родител не е способен да отгледа децата така, както биха го направили майката и бащата заедно. Статията на Дейвид Клевенджър „Родителството през 90-те“, публикувана в списанието на Американската медицинска асоциация Аспекти („Facets“, септ., 1992), посочва, че и самотните родители могат да бъдат пълноценни. Според Клевенджър, дългогодишните наблюдения показват, че „да бъдеш самотен родител не означава, че не можеш да бъдеш пълноценен в отглеждането. По различни начини и в различна степен личните колебания и общественото мнение намаляват способността на повечето от нас да бъдат добри родители. Това напрежение се отразява много повече на онези родители, които сами се опитват да възпитават своите деца.“

В статията на Клевенджър са цитирани думите на един от най-видните и уважавани американски педиатри Т. Бери Брейзелтън, доктор по медицина: „Много голяма роля играе фактът дали сте сам родител или не. Но дори и да сте, аз мисля, че можете да се справите. Няма да ви е никак леко – може би ще имате финансови затруднения. А освен всичко друго, ще трябва да бъдете едновременно и строг възпитател, и грижовен родител.“

От друга страна, самотният родител трябва да се грижи за изхранването на семейството и за поддръжката на дома. Алвен Посен, доктор по медицина и психиатър в Харвард, казва: „Майката домакиня се грижи за толкова много важни за семейството неща. Тя е вкъщи, когато децата се прибират вечер. Тя ги приготвя за училище. Тя ходи на родителските срещи. Тя води децата на лекар и зъболекар. И така, ако вие сте самотен родител, кой ще върши всички тези неща? Вие сте подложен на непрестанно напрежение.“

В своята статия Дейвид Клевенджър посочва следното:

„Всъщност, най-голямата причина за отслабването на родителските сили и способности е бедността. От това страдат най-вече самотните майки. Днес около 80% от американските семейства с двама родители живеят в бедност. Но от семействата, които са оглавявани само от майката (каквито са повечето семейства с един родител), близо 45% са под границата на бедността.

Защо бедността и напрежението много повече отнемат силите на самотния, отколкото на традиционния родител? В традиционните семейства всеки от родителите си има партньор. Обикновено те взаимно си осигуряват така важната емоционална, психологическа, физическа и финансова подкрепа. Това липсва на самотния родител, който трябва сам да отглежда и възпитава децата си.

Липсата на тази подкрепа може да се окаже силен аргумент, според който семейството с един родител не разполага с подходяща атмосфера за отглеждане на деца. Но хората, които си служат с този аргумент, пропускат един важен факт – самотните родители също могат да получат подкрепа. Макар да не могат вече да разчитат на брачните си партньори, те могат да се осланят на други близки хора – членове на своите семейства, приятели, организации или други обществени групи. Независимо от начина, по който е получена тази подкрепа, тя е определяща за преодоляване на напрежението, което отслабва родителските сили. Всъщност, най-щастливи са онези самотни родители, които са разбрали как да получат и използват нужната подкрепа, за да преодолеят напрежението. Едва тогава възпитателният подход може да има добър успех. Едва тогава те могат да бъдат пълноценни родители.

РАЗМЯНА НА РОЛИТЕ

Един от често срещаните днес случаи е размяната на ролите, при която родителят очаква детето да снабдява емоционалните му нужди. Това може да се случи във всяко семейство, но е по-характерно за домовете с един родител.

Някои самотни родители се изкушават да се обръщат към своите юноши като към колеги или довереници. Тъй като нямат партньор, с който да споделят нуждите си на равни начала, те много трудно овладяват тези изкушения.

Самотата, чувството за безполезност, състоянието на депресия или други подобни причини понякога карат самотните родители трудно да успяват да се сдържат и те се отнасят с децата си като с равни. В такива моменти родителите споделят лична и интимна информация, която младите не са готови да понесат. Те се опитват да бъдат „най-добрите приятели“ на децата си, вместо да поддържат с тях здравословна семейна атмосфера.

Виждал съм и крайности в това отношение. Джим беше шестнадесетгодишно момче, което често се напиваше с баща си в бара. Макар причината да беше в това, че бащата е самотен и няма приятели, той си въобразяваше, че по този начин превръща сина си в мъж.

Спомням си и за Джули, чиято майка искаше приятелят й да доведе на срещата друго момче, за да излязат четиримата заедно. Очевидно е, че тези примери са крайни, но размяната на ролите не е нещо необичайно. Много често младежите са използвани по подобни начини, макар и в по-лека форма. Например някои родители се оплакват на подрастващите си деца колко са самотни, потиснати, нещастни или онеправдани. Това не е възпитание. Родителят трябва да задоволява емоционалните нужди на детето или младежа. Но когато младежът задоволява емоционалните нужди на своя родител, това е „размяна на ролите“ и е изключително вредно. Този тийнейджър не може да се развива нормално.

Независимо дали сме самотни или женени, ние винаги трябва да знаем каква е нашата роля като майки и бащи в семейството. Ние сме длъжни да посрещаме емоционалните нужди на нашите тийнейджъри. Ако обърнем този естествен ход и очакваме те да задоволят нашите емоционални нужди, това ще им навреди и ще разруши връзката ни. Трябва да потърсим друг отдушник за емоционалното напрежение – но нека това не бъдат децата ни.

Никога не съм изпитвал удоволствие да имам власт над някого, и особено над моите деца. Докато те преминаваха през юношеството, често се изкушавах да се отнасям с тях като с възрастни приятели, но не съм се осмелявал. Истина е, че отношенията ни бяха непринудени и приятелски и аз изпитвах удоволствие от общите шеги и закачки. При различни поводи съм споделял с тях подходяща лична информация, но само с образователна цел, а не за мое удоволствие. Не съм забравял, че съм техен баща и те се нуждаят от моя авторитет и насоки. Ако откажех или пренебрегнех своята отговорност да бъда авторитет в дома (заедно с Пат, защото тя също трябваше да поеме част от управлението), моите деца нямаше да бъдат щастливи. Щяха да се чувстват несигурни и щяха да бъдат твърде склонни към нежелателно поведение.

Като родители ние не трябва да използваме нашите деца или младежи като утешително рамо, на което да си поплачем или приятели, от които да търсим емоционална подкрепа. Разбира се, в отделни случаи можем да потърсим техния съвет или мнение, стига това да не ги кара те да задоволяват нашия емоционален глад. Не можем да искаме от тях да ни помагат да се чувстваме по-добре. Ако разчитаме на нашите тийнейджъри за емоционална подкрепа, няма да бъдем последователни и твърди във възпитанието им.

Като родители нашата първа отговорност е да помогнем на децата си да се чувстват истински обичани. Същевременно трябва да бъдем авторитет за тях и да ги възпитаваме с любов.

следваща глава 3 - БЕЗУСЛОВНАТА ЛЮБОВ