11 – ПОДКРЕПЕТЕ ДУХОВНО СВОЯ ТИЙНЕЙДЖЪР

Както вече споменахме, съвременното поколение тийнейджъри често е наричано „апатичното поколение“. Важно е да помним, че тази вялост само прикрива напиращия гняв и злобата, насочени предимно към законната власт. За съжаление много от нашите юноши са равнодушни, към бъдещето си. Тези млади хора, които са надеждата на нашето общество, са изгубили жизнеността, енергичността и оптимизма, които бихме искали да виждаме у тях.

Защо толкова много тийнейджъри демонстрират безразличие? Защо им липсва инициативност и бодрост? Основната причина е в липсата на надежда за бъдещето. Подобно обезверяване е по-опасно и от агресивните и груби протести от края на шейсетте. Младите хора в онези години имаха една кауза, която, въпреки че на моменти бе изопачена и недоразбрана, в крайна сметка пораждаше у тях надежда – надежда за страната им, за начина им на живот и, най-важното, за тях самите.

Днес не можем да кажем същото. Съвременните младежи са обхванати от настроение на безнадеждност, безпомощност и безсилие. Като родители, ние трябва да открием изхода от тази песимистична ситуация. Като че ли много от нашите тийнейджъри са останали без сърце и душа. Защо надеждата им за бъдещето е толкова незначителна?

Лесно е да изтъкнем като причина суровия свят, който гъмжи от проблеми, като безработица, бедствия, СПИН, глад и природно замърсяване. Но не те са причината за юношеската безнадеждност и отчаяние.

Нашите предци са живеели в също толкова опасни и бурни времена, но са имали много по-малко сигурност. Въпреки това те са устояли на трудности, като расизма, голямата депресия и ужасите на Втората световна война. Но младите хора тогава не са чувствали безнадеждността и отчаянието, които се наблюдават днес.

Убежденията и настроенията на младежите в едно общество отразяват убежденията и настроенията на възрастните. Понякога младите и възрастните се сплотяват – особено ако е застрашена националната сигурност. В други моменти младежите се възправят срещу установените норми, особено когато съзрат лицемерие. Но днес не забелязваме нито едното, нито другото, а по-скоро една инерция, която не вещае нищо добро. Какво заимстват от възрастните нашите младежи? Те копират тяхната депресия, меланхолия, безнадеждност и отчаяние. Как може един тийнейджър да реагира положително в такава атмосфера? За да прегърне живота, той трябва да види нещо положително и да знае, че си заслужава.

За съжаление, юношите не разполагат с историческа перспектива, която да им позволи да погледнат назад и се поучат от опита на своите предшественици. Те са ограничени в настоящето и бъдещето. Затова те формират своите убеждения и настроения от преобладаващия обществен климат на настоящето и безрадостната прогноза за бъдещето.

Една от главните причини нашите тийнейджъри трудно да формират у себе си оптимистично отношение е, че ние, възрастните, не сме им предали нужната решителност, надежда и кураж, с които да посрещнат бъдещето. Изглежда нашето по-старо поколение предлага на младежите различни странни и нездравословни идеи, които са доста неверни и определено небиблейски. Почти несъзнателно ние, възрастните, бързо развиваме житейска философия, която е безплодна, низходяща, апатична и лишена от творчество. Допускаме други да определят нашата ценностна система и мироглед. Мнозина от нас смятат:

* че ние сме първото поколение, което изпитва такива кризи;

* че преди да възникнат настоящите проблеми, светът е бил някак си по-хубав, по-добър и по-безопасен;

* че светът се покварява така бързо, че е безнадеждно и глупаво да планираме каквото и да е, тъй като бъдещето може въобще и да не настъпи.

От един юноша, който малко познава човешката история и още по-малко – великите обещания на Бога, с основание можем да очакваме да се поддаде на този задушаващ и ограбващ надеждата песимизъм. Превърнали сме се в хора, които много лесно променят отношението и ценностите си под чуждо влияние. Чувстваме се отчаяни, когато нещо не се случва така добре, както някога, и пропускаме да отбележим положителните неща. Забравяме да броим благословенията, които имаме. Наблюдавал съм хора, които се отчайват от най-незначителни неща. От друга страна, много лесно се въодушевяваме от съвсем маловажни неща, като нова кола или нови дрехи. Защо тогава ни се вижда странно, че нашите младежи така лесно се влияят от рокгрупи и култове, след като самите ние сме също толкова податливи на давлението на телевизията и различните клубове, в които участваме?

Мога да разбера един невярващ, който се чувства неориентиран, объркан и отчаян. Но ми е трудно да схвана как един християнин може да попадне в капана на безнадеждността. И въпреки това познавам толкова много християни, които се поддават на външни песимистични влияния. И забелязвам, че техните деца не успяват да намерят онзи остров на мир и надежда, който Христос е предвидил за Своите хора.

Бих искал нашите тийнейджъри да получават оптимистични, насърчителни и предизвикателни послания от нас. Но нашето поколение изцяло е загубило контакта си със своето духовно наследство. Да, имаме проблеми, някои от които не са срещани досега, но същото важи и за нашите баби и дядовци. Защо не можем да се изправяме пред кризите и трудностите без лоши предчувствия, униние и усещане за безнадеждност и обреченост?

СЪДНИЯТ ДЕН?

В периоди на неволя някои религиозни групи и учители се опитват да избегнат отговорността, като се оттеглят от активен живот в очакване на съдния ден. Вместо да си служат с библейските пасажи както Бог е предвидил – като думи на обещание и надежда, тези самопровъзгласили се пророци използват Писанието, за да плашат с предстоящия съд. Тяхното послание всява безнадеждност: „Краят иде скоро, така че няма смисъл да се мъчим да разрешаваме проблемите си или да осигуряваме по-добър живот за децата си.“ Това води до състояние на духовна и емоционална парализа. Освен това то насърчава философията: „Да ядем, да пием и да се веселим, защото утре ще умрем.“

Представете си да сте тийнейджър в такава една атмосфера. Във времето, когато тийнейджърът трябва да се подготвя за живота, за да даде своя активен принос в обществото, той усеща, че всички около него предпочитат да „живеят за мига“, защото утре, ако изобщо настъпи, може и да нямат тази възможност.

В тази атмосфера на нарастващ фанатизъм и безсилие е все по-трудно да се бориш с цинизма, да откажеш наркотиците или да се възпреш да зарежеш всичко. Когато съдният ден се прогласява без нужния баланс от надежда и доверие в Божиите обещания и Христовата любов, не е чудно, че самите християни все по-трудно демонстрират отговорност, смелост и продуктивност.

На всеки пет-десет години се появяват такива периоди, когато неуместно се акцентира на пророчествата и последното време. Обикновено това идва в резултат на поредния бестселър на тази тема, който сравнява библейските пророчества със съвременната обстановка. Ние, родителите, съзнаваме, че това може да повлияе пагубно на тийнейджъра. Ако и когато това стане, бъдете готови да обясните на вашия тийнейджър историята на този феномен, като запазите баланс със здравото разбиране на библейските пророчества. В противен случай детето ви не само ще изпадне в песимизъм и депресия относно своето съществуване, но и лесно може да се заплени от астрологията и да попадне под растящото влияние на разни ясновидци, гадатели и предсказатели.

Песимизмът е чужд на Христовото учение. Посланието на Христос носи надежда и радост. Говорейки за последните дни, Той казва: „За оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, само Отец. Внимавайте, бъдете будни и се молете, понеже не знаете кога ще настане времето“ (Марк 13:32-33, СИ). Трябва да бдим за Неговото идване и да се молим. Не да се предаваме или да бъдем песимисти за бъдещето. Не да се отказваме от моралната си отговорност да живеем благочестив живот и да предаваме своите ценности на децата си. Писанията ни насърчават да бъдем радостни, оптимистични и изпълнени с надежда, очаквайки най-доброто.

Ако ние, като родители, обхванем цялата историческа картина, ще видим и своето място в нея. Това е изключително важно и вълнуващо. Нашият живот представлява само една глава от Божия план и историята. А Неговите планове и Неговата история продължават вечно. И когато нашата глава приближи своя край, аз бих искал да погледна назад и да кажа, че ние, като Негови хора, сме изпълнили волята Му и сме стояли твърдо във вярата си в Него и Неговата доброта. Бих искал да мога да кажа, че не съм се поддал на изкушението да използвам дадените ми блага само за днес, жертвайки по този начин доверието на Бога, който ме е избрал да живея праведен и богоугоден живот. Иска ми се да мога да кажа заедно с Павел: „Аз се борих в добрата борба, пътя свърших, вярата опазих.“ (II Тимотей 4:7, НЗ – „Верен“)

Бог ни помага да следваме пътя си и да пазим вярата. Ако съумеем да сторим това, ще помогнем изключително много нашите тийнейджъри. Но за да им осигурим надежда, вяра и оптимизъм, ние самите трябва да живеем така.

„ПОКАЖИ МИ КАК ДА ЖИВЕЯ“

Едно от основните искания на съвременните младежи, отправено към техните родители, е да им осигурят етична ценностна система, която да ги направлява. Тийнейджърите показват това по различни начини. Един заявява, че има нужда от „стандарт, по който да живее“. Друг иска „смисъл в живота си“. Други отчаяно копнеят за „нещо, което да им покаже как да живеят“, „нещо, към което да се придържат“, „нещо, което да ги ръководи“.

Тези отчаяни копнежи не са само на неколцина неудовлетворени и нещастни юноши. Почти всички тийнейджъри имат същите нужди и са ужасно объркани в тази толкова важна сфера на техния живот. За съжаление рядко ще срещнете тийнейджъри, които са намерили смисъл и цел в живота си и имат правилно виждане как да живеят в този объркан, бързо променящ се и страшен свят.

Първоначално детето очаква родителите му да го насочат в живота. Дали то ще успее да открие тези насоки, зависи от две неща: доколко самите родители се ръководят от някакви ценности и дали детето ще приеме техния морал и ще се съобразява с него. Едно дете, което не е чувствало искрена обич от страна на своите родители, трудно ще се справи с това.

Нека разгледаме първото изискване за намиране на смисъл в живота, от който младите хора така отчаяно се нуждаят. Ние, родителите, се нуждаем от основа, на която да положим живота си и която ще устои на изпита на времето. Основа, която ще издържи през целия ни житейски път, през семейните нужди, паричните кризи, проблемите с децата, загубата на жизнеността и конфликтите в бързопроменящото се общество, чиито духовни стандарти непрекъснато падат. Като родители, ние трябва да разполагаме с тази основа, за да можем да я предадем да децата си.

Безценното съкровище, което носи мир и утеха и от което се нуждае всяко сърце, е една Личност. Това е нещо изключително лично и все пак може да се сподели с друг. Тази Личност ни подкрепя в конфликти и ни успокоява в моменти на отчаяние. Дава ни мъдрост, когато сме объркани и ни поправя, когато сме сгрешили. Осигурява ни помощ, когато сме в нужда, а Неговата помощ е неограничена. Напътства ни непрекъснато и се държи „по-близко и от брат“.

Дава ни наставления, които да изпълним, но обещава прекрасни награди за послушните. Понякога допуска загуба, неволя или болка, но винаги компенсира с нещо по-добро. Не ни се натрапва, а търпеливо очаква да Го приемем в живота си. Не ни насилва да изпълняваме волята Му, но е дълбоко наранен и разочарован, ако следваме погрешен път. Иска да Го обичаме, защото най-напред Той ни е обикнал, но ни дава свободна воля да Го приемем или отхвърлим. Иска да се грижи за нас, но никога не се натрапва. Най-голямото Му желание е да бъде наш Баща, но не ще го стори насила. Ако желаем онова, което и Той иска – сърдечно, жертвоготовно, интимно взаимоотношение с Него – ние трябва да приемем предложението му. Той е твърде тактичен, за да ни насили. Ако не сте приели Христос като Спасител и Господ, Той очаква да станете Негово дете. Разбира се, ако сте отгатнали, тази личност е самият Бог.

Личното и интимно общение с Бога чрез Неговия Син Исус Христос е най-важното нещо в живота. То е „нещото“, за което толкова много млади хора копнеят: „смисълът на живота“, „онова, което си струва“, „мястото, където можеш да намериш мир, когато всичко останало се сгромолясва“. Всичко това е в Него.

Има ли го? Ако не, потърсете помощ от християнски служител или приятел християнин.

Второто изискване е детето дотолкова да се отъждестви със своите родители, че да възприеме и усвои техните ценности.

Както си спомняте, ако тийнейджърът не се чувства обичан и приет, той ще има трудности при отъждествяването със своите родители и техните ценности и ще реагира на наставленията им с гняв, съпротива и враждебност.

Той гледа на всички родителски молби (или заповеди) с досада и се научава да ги пренебрегва. В някои случаи тийнейджърът свиква с такава съпротива да отрича желанията на майка си и баща си, че цялостното му отношение към родителския авторитет (и в крайна сметка към всички авторитети, включително и Божия) е да прави противното на онова, което се очаква от него. Когато се стигне до подобно отчуждаване, родителите са почти безсилни да предадат своите нравствени ценности на тийнейджъра.

За да се идентифицира с родителите си, за да е в близки отношения с тях и за да възприеме техните стандарти, детето трябва да се чувства добре. Тийнейджърът е все още дете и реагира по-скоро на чувствата, отколкото на фактите. Затова той помни предимно емоционалните преживявания. Детето ще запомни по-лесно как се е чувствало в дадена ситуация отколкото подробностите около станалото. Например години по-късно тийнейджърът, посещавал неделното училище като дете ще помни как се е чувствал там, но не и какво се е говорело и на какво са го научили.

И така, в известен смисъл се оказва, че детското преживяване, приятно или не, е по-важно от подробностите на неделния урок. Под приятно нямам предвид учителят да угажда на детските капризи и желания за забавление. Той трябва да се отнася към децата с уважение, любов и загриженост. Да им помогне да се почувстват спокойни, а не да ги критикува или унижава.

Ако религиозните занимания са досадни и скучни за младежа, той вероятно ще отхвърли и най-доброто поучение, особено ако е свързано с етиката и нравствеността. Благодарение на такива ситуации у него се изгражда непоносимост към религиозната тематика и той започва да гледа на християните като на лицемери. Това мнение трудно се променя и може да се запази за цял живот.

От друга страна, ако учебният процес е приятен, спомените на тийнейджъра за религиозните теми също ще са приятни и ще се вкоренят в неговата индивидуалност. Емоционалността и духовността не са толкова различни неща. Те са взаимосвързани и зависят едно от друго. Затова ако родителите искат да подкрепят своя тийнейджър духовно, те трябва първо да го сторят емоционално. Тъй като детето помни чувствата много по-добре от фактите, необходими са поредица от приятни спомени, върху които да установим ценната (особено духовната) информация.

ПОГРЕШНИЯТ ПОДХОД „ПОЧАКАЙ И СИ ИЗБЕРИ“

Сега нека разгледаме едно популярно погрешно схващане, което звучи горе-долу така: „Бих искал детето ми да свикне само да взема решения, след като се сблъска с живота. То не трябва да се чувства задължено да вярва в онова, в което аз вярвам. Нека се запознае с различни религии и философии. Така, като порасне, може да вземе собствено решение.“

Този родител или бяга от отговорност, или пък очевидно е незапознат със света, в който живеем. Дете, отгледано по този начин, е наистина за съжаление. Без продължителни наставления и разяснения относно етичните и духовните ценности то все повече ще се обърква в този свят. Много от житейските конфликти и привидни противоречия имат разумни отговори. Един от най-чудесните подаръци, които родителят може да поднесе на детето си, е ясното разбиране за света и обърканите му проблеми. Не е чудно, че много деца, лишени от стабилната база на тези знания, крещят на родителите си: „Защо не си ми обяснил всичко това? За какво е всичко?“

Друга причина защо духовното еманципиране на децата е знак за пълната родителска безотговорност, е нахлуването на все повече и повече групи, организации и култове, които предлагат пагубни, заробващи и лъжливи отговори на житейските въпроси. Тези хора не желаят нищо друго освен да намират младежи, които са възпитани по „либерален“ начин. Такъв тийнейджър е лесна плячка за всяка група, предлагаща готови отговори, без значение колко лъжливи и заробващи са те.

За мен е чудно как някои родители са в състояние да похарчат хиляди и да задействат какви ли не политически връзки, за да осигурят добро образование на децата си. Но най-важната подготовка – за духовните битки и търсенето на истинския смисъл в живота – детето е оставено само на себе си и се оказва лесна плячка на култовете.

ПОДГОТВЕТЕ ДУХОВНО СВОЯ ТИЙНЕЙДЖЪР

Как да подготвим своите тийнейджъри духовно? Организираните духовни наставления и занимания са безкрайно важни за развиващия се тийнейджър. Родителите трябва да имат активно участие в неговото духовно развитие. Те не трябва да преотстъпват това на други – дори и на подготвените младежки работници.

1. Родителите трябва да научат своя тийнейджър на духовна практика. Не само да го запознаят с духовните факти, но и да му покажат как да ги прилага в ежедневния живот. Това не е просто. Много лесно е да запознаете юношата с основните библейски факти, например кои са различните библейски герои и какво са направили. Но не това е вашата цел. Трябва да помогнете на тийнейджъра да разбере значението, което библейските герои и принципи имат за него лично. Можете да сторите това, само ако жертвате самите себе си, тоест, осигурявайки му съсредоточено внимание. За да задоволите емоционалните и духовните нужди на вашия тийнейджър, вие трябва да сте готови да прекарвате време насаме с него.

2. Родителите трябва да споделят своите духовни опитности. С фактическите знания, придобити в църквата, неделното училище и вкъщи, детето има само грубия материал, с който да расте в духовния живот. Той трябва да се научи да използва и прилага това знание пълноценно и внимателно, за да стане зряла духовна личност. За тази цел тийнейджърът се нуждае от всекидневно общуване с Бога и трябва да се научи лично да Му се доверява.

Най-добрият начин да му помогнете е да споделяте с него собствения си духовен опит. Докато вашият тийнейджър израства, постепенно удължавайте разговорите си с него относно вашата любов към Бога, упованието ви в Него, как търсите Неговото ръководство и помощ и му благодарите за Неговата любов, грижа, дарби и отговорени молитви.

Споделяйте тези неща с вашия тийнейджър в момента, когато стават, а не след няколко дни. Само по този начин той може да схване практическата страна. Когато споделяме минали опитности, ние просто предлагаме допълнителна фактическа информация, без да му даваме възможност да научи нещо за себе си посредством собствения си опит. Има много истина в старата поговорка: „Животът е най-добрият учител.“ Нека позволим на тийнейджъра сам да го разбере, като ни наблюдава. Колкото повече се учи да се доверява на Бога, толкова по-силен ще бъде той.

Вашият тийнейджър трябва да открие как Бог снабдява всички лични и семейни нужди, включително и финансовите. Той трябва да знае за какво се молят родителите му – например, когато се застъпвате за нуждите на другите. Ако е уместно, трябва да знае и проблемите, за които просите Божията помощ. Не забравяйте да му разказвате как Бог се проявява в живота ви, как ви използва, за да служите на другите. И разбира се, тийнейджърът непременно трябва да знае, че се молите за него и за конкретните му нужди.

3. Родителите трябва да бъдат пример за прошка. Чрез вашия пример тийнейджърът трябва да научи как да прощава и как да намира прошка от Бога и от хората. Преди всичко изявявайте това, като вие самите прощавате. Освен това, ако сте направили грешка, която е наранила вашия тийнейджър, признайте я, извинете се и го помолете да ви прости. Не мога да ви опиша колко важно е това. Днес толкова много хора имат проблеми с вината. Те не могат да прощават, както и да чувстват, че им е простено. Какво по-жалко от това? Но човек, който се е научил да прощава с радост на онези, които са го обидили, и умее, когато е сбъркал, да моли за прошка и да я получава, проявява завидно психическо здраве.

4. Родителите трябва да научат своя тийнейджър как правилно да овладява гнева си. Както дискутирахме в 7 гл., в известна степен е нормално тийнейджърът да изразя), която е изцяло противоположна на тази на неговите родители. Както споменахме и по-горе, нормалните ПА тенденции трябва да бъдат разрешени и да изчезнат на около шестнадесет седемнадесет годишна възраст. Ако това стане, отношението на тийнейджъра към легитимната власт (особено родителите) ще бъде положително. Когато младият човек стане на възраст да избира своя житейска нравствена и духовна ценностна система (обикновено между 18 и 25 години), той ще е в състояние да прецени рационално, логично и трезво, без да се влияе от пагубното ПА раздразнение. Затова ние, родителите, трябва старателно да научим нашите тийнейджъри как да се владеят.

ХОРАТА ОТ БАЛКОНА

Предишният ми пастир Монкрийф Джордан ми разказа една история за негов приятел. И тъй като тя има връзка с отношението ни към тийнейджърите, искам да я споделя тук. Приятелят на пастир Джордан разказва, че всеки път, когато започнел да се поддава на обезсърчението и отчаянието, давал възможност на своите „хора от балкона“ да говорят с „гласовете от подземието“.

Във всички нас звучат такива гласове, които идват от дълбината на естеството ни. Понякога това са импулси и пориви, които обикновено свързваме с животинското царство – безразсъдност, неконтролируем гняв, желание за отмъщение.

Но подземните гласове надхвърлят емоционалните и психическите реакции. Те произтичат от тъмната ни страна – мрачната страна, която повечето хора рядко познават. Подземието е там, където се оформят нашите мисли на омраза, алчност, гордост, лъст, разруха. И горко на онзи човек, който не осъзнава потенциала си в тази област!

Подземните гласове идват и от хората около нас, които поради ниско самочувствие, вина, страх или скрита враждебност ни пречупват с изявленията си колко порочен е светът и колко лоши сме ние самите. Ако им дадем възможност, тези подземни гласове ще ни доведат до отчаяние и безнадеждност. За щастие приятелят на пастир Джордан познавал и „хората от балкона“. Това са онези живи и мъртви хора, които ни подкрепят със своята любов, вяра, надежда и смелост. Всички ние не нуждаем от такива хора, които да ни показват, че можем да се издигнем над жалките и фалшивите неща в живота. Че не трябва да изпадаме в черногледство и отчаяние. Че не трябва да допускаме вътрешните ни конфликти да предизвикват опустошение в живота ни. Че можем да живеем победоносно. Хората от балкона ни говорят не само с думи, но и с живота си.

Някои от тези хора прекрасно са представени в Писанията и по-точно в 11 глава на Посланието към евреите. На практика те са доказали, че вярата е приложима и че животът може да има смисъл и цел във всеки период от историята.

Повечето от нас могат да се учат от собствените си опитности. Но е нужна мъдрост, за да учиш от опита на другите. Привилегия е да дадем възможност на хората от балкона да ни предпазят от неизбежните грешки и конфликти и да ни укрепят с надежда.

Може би всеки от нас трябва да напише една своя „единадесета глава“, изброявайки своите хора от балкона. Съзнавате ли, че ние разполагаме с много повече лични примери от който и да е период от историята?

От своя списък можем да подберем неколцина, които са живи и днес и пред които можем да изливаме сърцата и мислите си от време на време. Това са хора, на които имаме пълно доверие, на които се възхищаваме и на които можем да разкрием тъмните си страни, знаейки, че ще продължат да ни обичат и да се молят за нас. Това е и предназначението на Христовата църква.

Нашите тийнейджъри се нуждаят от хора от балкона, които да им дават надежда. Повече от всякога те са подложени на влиянието на подземните гласове. Затова самите ние трябва да бъдем като хора от балкона за нашите скъпи младежи. Но това изисква труд – иначе ще започнем да разпространяваме меланхолия и лоши предчувствия. О, колко чувствителни са нашите тийнейджъри по отношение на песимизма, особено когато го виждат в своите родители. Не трябва да се примиряваме с отчаянието, обзело нашето съвремие. Нуждаем се от вяра в Бога и в нас самите – прочели ли сте единадесетата глава на Посланието към евреите? Не? Побързайте! Тя носи надежда, която не може да бъде помрачена.

Бог ни дава надежда. Надеждата не е самозалъгване. Тя е знание, че чудесните Божии обещания са истинни. Бог ни е дал немалко обещания. Прочетете ги сами. Започнете с Римляни 8:28: „Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.“

Или какво ще кажете за Еремия 29:11: „Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда.“

Или разгледайте Исая 41:10: „Не бой се, защото Аз съм с тебе. Не се ужасявай, защото Аз съм твой Бог. Ще те укрепя, да! ще ти помогна, да! ще те подпра с праведната Си десница.“

Или погледнете Псалм 34:19: „Много са неволите на праведния, но Господ го избавя от всички тях.“

ХРИСТИЯНСКАТА НАДЕЖДА

Надеждата трябва да се възроди в този свят. Нашите младежи се нуждаят от нея, за да срещнат сигурно бъдеще. Зная, че настоящето не изглежда розово. Но както и в предишни поколения, ако осигурим на нашите млади онова, което им е нужно, те ще бъдат подготвени и ще се справят с бъдещето. Трябва да им дадем увереност, смелост, морална подкрепа и чувство за отговорност. Но всички тези скъпоценни неща се обезсмислят без надеждата – сигурното знание, че Бог съществува, че ни обича и че обещанията Му са истинни.

Монкрийф Джордан ми разказа за един човек, когото редовно посещавал. Този човек имал неизлечимо заболяване и в крайна сметка краката му трябвало да бъдат ампутирани. Пастир Джордан помислил, че загубата сигурно ще помрачи у него радостта и жаждата за живот. Но това не станало. Човекът се научил да отскача посредством инсталирания трапец от леглото в инвалидната си количка и се спускал по коридора към мрачния салон на дома за инвалиди, където живеел. Там той свирел на пианото и пеел, докато и останалите не се присъединели към песента. През последните години от живота си той бил проводник на надежда и радост за много хора край него.

Християнската надежда не зависи от онова, което околните правят за нас. Тя се определя от онова, което ние правим за този свят, в отговор на великата Божия любов към нас.

Скъпи родители, нека бъдем насърчителни, нека пръскаме надеждата, която е така нужна за нашите тийнейджъри, нека бъдем „хората от балкона“, които с любов бдят над другите, за да им помогнат в живота. Трудно е да бъдеш „на балкона“, но аз ви гарантирам, че наистина си заслужава, защото е като да даваш вода на изнурената земя. И което е най-важно, по този начин ние осигуряваме на нашите младежи онова, което им е нужно, за да станат след време и те „хора от балкона“.

По природа аз не съм толкова „балконен“, колкото е жена ми Пат. През изтеклите години за мене беше истинска радост да наблюдавам как дъщеря ни следва стъпките й. Днес тя също е „човек от балкона“. Аз искрено се възхищавам на това и се старая да ги настигна!

Нека израстваме заедно, скъпи родители. Ако се трудим над това всеки ден, постепенно ще заприличваме все повече на Христос – съвършената балконна Личност.

следваща глава 12 - КЪСНОТО ЮНОШЕСТВО